Цветана - Лиляна Табакова, "Съзвучия от бъдещето", СД Алфиола, 1992
"ГОСПОДИ, КОЛКО ТЕ ОБИЧАМ!" И "СЕРЕНАДА" ОТ ШУБЕРТ
22.08.1943 година – Изгрева – София.
Снощи спах долу, в града. Имах важна, неотложна работа. Тази сутрин рано тръгнах сама за Изгрева. В началото на гората ме посрещна брат Христо. В десет часа влязохме при Учителя. Като приближихме към вратата на салона, чухме вълшебни звуци на цигулка. Учителят свиреше, горе в стаята си. Изкачихме се леко и внимателно по стълбата и почукахме на вратата. Той ни отвори, като държеше в едната си ръка лъка на цигулката и каза:
– Слезте долу, аз сега ще дойда!
Видяхме го как слезе по стълбата, носейки и цигулката си. Отключи приемната стая и ние влязохме вътре.
– Учителю – казах аз – Венцислав ми акомпанира „Серенада" от Шуберт. Тази серенада обикновено се пее от тенор. Мога ли да я пея и аз?
– Изпей я!
Изпях я изразително, като застанах права пред стола си. Учителят ме слушаше със затворени очи. От време на време, кратко ме поглеждаше и пак си затваряше очите. След като помълча малко, каза:
– Тези думи не отговарят, на някои места, на мелодията. Ти изпей пак песента!
Аз започнах отначало с думите: „Мойта песен тихо литва в нощната тъма."
Учителят каза:
– Изпей сега същата мелодия с думите: „Мойта песен тихо литва в утринния час."
Изпях новите думи.
По този начин той ми показа, как да коригирам думите на цялата песен. Ето я с новия текст:
Учителят каза:
– Няма светска и духовна музика. Музиката е една. Само преводите й са различни. Тази мелодия иде от духовния Свят, но думите й са негативни. Момата не се срамува да каже на възлюбения си, че го обича, а се срамува да каже на Господа, че го обича...
Брат Христо попита Учителя за един болен, как да му помогне. Учителят му каза едно лекарство. Брат Христо записа всичко в тефтерчето си. Настана мълчание. След като дълго време свири със затворени очи, различни мелодии в български стил, Учителят изсвири на цигулката си една нова песен. Ето думите й:
„Господи, колко те любя, Боже! Господи мой, колко те любя! Обичам те, Господи!"
Тук вече темпото става алегрето (веселичко): „Обичам твоите дръвченца. Обичам твоите цветенца. Обичам твоите рекички. Обичам твоите планини, всичко Господи, което си създал! Обичам те! Обичам те! Обичам те! Господи!"
Учителят се обърна към мен:
– Ти всеки ден трябва да разработваш градинката си!
– Учителю, аз нямам градинка!
Учителят се смееше със сълзи... Извади бялата си носна кърпичка, избърса се и каза:
– Градинката е твоя глас, твоя талант.
Разсмях се и аз...
– Учителю, тук аз си пея, но тихо. С брата си пеем: Дните на „Битието". Учителю, ако ги запиша, още по-лесно бихме ги заучили...
Брат Христо каза:
– Учителю, братя Янкови се завърнаха от Рила. Те искат да посещават сутрешните беседи, а далеко им е, да идват сутрин рано, от града.
Учителят бръкна в джоба си. Извади един ключ, даде го на брат Христо и каза:
– Братята Янкови и сестрата – като посочи мен – да спят вечерно време в тази стая.
Той поясни подробно на брат Христо, къде да спим. Извикаха ни за обяд.