Цветана - Лиляна Табакова, "Съзвучия от бъдещето", СД Алфиола, 1992
ПРИСТИГАНЕ НА СЕМЕЙСТВО ЯНКОВИ ОТ БЕРЛИН
01. – 21.08.1943 година – Изгрева – София.
Днес е първи август, неделя. В пет часа ходихме с брат Христо на утринната беседа, играхме и Паневритмия. В 10 часа, преди неделната беседа, брат Тодор Стоименов беше пред салона и пак ми предложи стола си, пред катедрата на Учителя. Прошепнах на брат Христо, че не ми е удобно да приема, да не протестират сестрите. Брат Христо го попита:
– Няма ли протести?
Той отговори:
– Няколко сестри ме попитаха, защо си отстъпвам стола на тази певица? Но аз им отговорих: „Учителят ми каза!"...
Разсмяхме се...
Днес аз пак седнах на предложения ми стол. На беседата Учителят споменаваше за пеене, за певци и певици, и за ангелско пеене. Небесна музика звучеше в салона. Към средата на беседата почувствах едно непреодолимо желание да се обърна назад, към вратата на салона. Победих това силно желание с волята си, като много пъти отговарях на този настойчив глас: „Ceгa пред мене Господ говори. Няма да се обърна!" Учителят пак ме увлече със словото си. Когато станахме прави за молитва и общо изпяхме една песен, пак чух гласа да ми казва: „Обърни се!" След беседата, Учителят, за първи път в неделя, изпя с голямо вдъхновение една музикална фраза, но никой не я записа. Едва когато тръгнах към изхода, разбрах защо съм искала да се обърна назад. Пред вратата на салона бяха застанали прави брат Христо, двамата братя Янкови и баща им, пристигнали със сутрешния влак от Берлин и направо дошли на беседата, като изпратили майка си с багажа.
След беседата Учителят ни прие всички заедно в приемната. Радостта ни беше голяма.
След приема при Учителя Венцислав ми поднесе подарък – три албума песни от Ханс Фитцнер. Той пожела да ми изсвири една от тези песни, същата, която била изпълнена от една прочута певица в Берлин, на един голям концерт. Качи се на сцената в салона и засвири...
– Вие – каза ми той – ще я научите, нали!?
След това ми подаде дълги написани листчета с различни немски думи и значението им на български и каза:
– По-скоро да научите немски език, че ще дойдете на гости у нас, в Берлин.
Янко Янков, Венцислав и Любомир пожелаха да слязат веднага в града, за да донесат цигулката на Любомир и казаха на Учителя, че до вечерта ще изнесат концерт в салона. Яви се вятър. Светкавици пронизаха небето. Засвири зловеща въздушна тревога. Те дълго време чакали на спирката, да мине тревогата... Вечерта изнесоха великолепен концерт. Брат Христо и аз бяхме седнали от двете страни на Учителя, пред катедрата. Зад нас бяха седнали майката на братя Янкови, леля им и баща им. Концерта беше изнесен под знака на едно божествено вдъхновение. Учителят сияеше от радост. Той ни покани в стаята си и ни поднесе на всички по една голяма праскова. До късно останахме при него. Венцислав и Любомир казаха, че на другия ден ще дойдат в стаята ми на Изгрева, да ме посетят.
В 10 часа без 5 минути взех цигулката си и се запътих при Учителя. Брат Христо пожела да остане, да посрещне братя Янкови и да им каже, че съм при Учителя за „Новото Битие".
Когато влязох при Учителя, му казах:
– Учителю, братя Янкови пожелаха да дойдат в стаята ми, затова брат Христо остана там да ги чака.
– Хубаво, хубаво!
– Мама и татко си дойдоха от Троян. Баща ми беше там четири години директор на фабрика „Балевски". Сега договорът му изтече и те си дойдоха в София. Търсят по-голямо жилище, че и аз да живея при тях, Учителю, какво ще кажете?
Учителят затвори очите си и остана дълго време така. След това Той отправи погледа си към мене и рече:
– Когато посадим една фиданка в разсадника, тя остава слаба и неустойчива, но когато я поставим извън разсадника, тя става мощен дъб, който устоява на бурите и на мъглите. Ти няма защо да се държиш за полата на майка си! Като живееш отделно от тях, ще станеш самостоятелна, силна и ще имаш духовен растеж.
– Благодаря, Учителю!
Учителят настрои цигулката си и каза:
– Шестият ден на „Битието" ще се пее с чувство и изразително!
Той изсвири мелодията на Шестият ден, а аз тихо пеех. Тъй като имаше, на едно място, много ниски тонове за моя глас, той ми поясни, как да пея това място: „Ти, рекох, ще нагодиш песните по твоя глас. Ще ги покачиш по-високо. Когато пееш думите: „И рече Бог и създаде човекът", трябва да предадеш това място изразително. При думите: „Сам го създаде", ще пееш тихо, а при думите: „И благослови го", ще засилиш малко гласа си и пак ще свършиш тихо. Ние друг път ще изпеем Седмия ден при по-музикално време." Аз почувствах, че и брат Христо трябва да бъде при нас, когато Той ще свири Седмия ден на „Битието".
Като приключихме, целунах десницата му и казах, че отивам сега при братя Янкови и брат Христо, които ме чакат в стаята ми. Върнах се в стаята си. Братя Янкови вече бяха дошли и разговаряха с брат Христо. Почука се на вратата на стаята ми. Вън, пред прага, чакаше едно малко момченце и ми каза:
– Сестра Лиляна, Учителят каза да отидете при него!
Аз веднага слязох и помолих брат Христо и братя Янкови да ме чакат пред салона, за да отидем заедно в града, в тамошната ми квартира. Така се бяхме уговорили от снощи. Влязох пак при Учителя. Той седеше пак на същото кресло, на което го оставих, преди да изляза. Попита ме:
– Ти видя ли се с братя Янкови?
– Да, Учителю! Те сега ме чакат пред чешмата, заедно с брат Христо, защото ще слезем в града. Утре рано те заминават, за десет дена, на почивка в Рила.
Учителят взе от масата един неразпечатан плик и ми го подаде.
– Дайте го на Венцислав.
– Добре, Учителю! Веднага ще му го предам.
Отидох при чешмата и най-напред прошепнах на ухото на брат Христо, защо ме повика Учителя и му подадох синия плик. Брат Христо поднесе плика на Венцислав. Той го отвори и отвътре изпадаха по земята банкноти. Като видя парите, Венцислав затича надолу по пътя, викайки:
– Не съм свирил за пари!
Брат Христо го догони и го спря, като му обясни, че това е благословение на Учителя и той ги прие. Когато се качихме на трамвая, Венцислав и брат Христо си шепнеха нещо. Те ме помолиха да се кача в стаята си, докато свършели една малка работа, след което ще дойдат при мен. Минаха няколко часа и дойдоха. Венцислав носеше най-красивия кафез, боядисан със златен бронз и вътре в него подскачаше един първокласен певец – канарче. По ъглите висяха звънци и вътре имаше ваничка за къпане. Ние единодушно решихме да го наименуваме Венцислав. На сутринта двамата братя заминаха за Рила.
С брат Христо разаказахме на Учителя и му разправихме за подаръка. Много се учудих, когато Учителя каза, че желае да види канарчето. През един от следващите дни донесохме канарчето, заедно с красивата му къщичка и Учителят го видя. Канарчето хвръкна из стаята, после кацна на върха на къщичката си и започна да пее своите трели. По-късно уших калъф от плат, за да увия къщичката му и всички мислеха, че носим радиоарапат. След десет дни Венцислав и Любомир се завърнаха от Рила. Няколко дни след тяхното завръщане, отидохме с такси, да ги видим.
Гледам от терасата на стаята си прекрасната, величествена Витоша и чакам с нетърпение следващото утро, пак да посетя великия Учител.
В събота мама ме посети. Поседяхме на терасата. След няколко дена тя дойде пак и след беседата се качихме с нея и брат Христо горе, целунахме ръката на Учителя и мама му поднесе една книжна кесия сливенска трахана. Той я прие с любов.
Господи, Учителю, помогнете ми да заслужа Вашата Любов и с песента си да славя Небесата!