ИЗПРАВЕН С ЛИЦЕ КЪМ НАЧАЛОТО
От 1892 година до края на живота си видният английки журналист Джеймс Дейвид Баучер е бил кореспондент за Балканския полуостров на известния лондонски вестник "Таймс". Както го подчертават мнозина, в най-критичните моменти за България, през годините от 1913 до 1918, той е защитавал интересите на нашата страна със своето убедително перо. На този именно човек е била притежание разкошна поляна, намираща се в края на младата борова гора, наречена Борисова градина. Тя се простирала вдясно около 200 метра от прашното по онова време, глухо и тясно шосе, отиващо от София до селата Дървеница и Бистрица. Баучер имал и един прислужник от Бистрица, на име Иван. Със своята преданост и изпълнителност Иван спечелва симпатиите на господаря си. И когато Баучер разбира, че идва краят на живота му, подарява поляната на своя доверен прислужник. Баучер умира през 1920 година.
Когато Учителя се установява в София, е правил утринните си разходки именно до тази поляна и е посрещал слънцето там. Отначало е идвал сам, а в последствие са започнали да го придружават и приятелите.
По препоръка на Учителя тази поляна се закупува от Братството през 1921 година. Притежателят й Иван добре е разбирал интересите си, щом като за нея е взел значителната за онова време сума от 200 000 лева, с която по тогавашен курс, е можело да се закупят два тристайни апартамента. Посещаването на това място от слушателите на Учителя започнало да става редовно и многочислено. Посрещналите тук слънцето, след завръщането си в града, с радост и възторг са споделяли с онези, които не са присъствали: "Тази сутрин ходих на изгрев на Баучеровата поляна. Учителя беше там! Прекарахме в молитви и песни, изпълнихме хармонични гимнастически упражнения, денят ни мина сред приятни и полезни разговори. Беше неизказано хубаво!"Това, е запалвало желанието и на другите. И утринното излизане сред този рядък кът на нашата Земя, и срещата им с Учителя оставяли светли дири в душите им. Впоследствие приятелите нарекли Баучеровата поляна Изгрева.
В началото на 1924 година съвсем неочаквано и изненадващо за мен се озовах в София, за да следвам в Университета. Подкрепи ме по-големият ми брат Борис, който вече беше редови студент. Той беше си дошъл в родния ви град Габрово по случай Коледните празници. И тогава, през семестриалната ваканция, каквато по онова време имаше и през която също се приемаха за записване студенти, аз постъпих в Университета. Казвам неочаквано и изненадващо, защото дотогава насоката в живота ми се очертаваше в съвсем друго направление.
За живота преди идването ми в София не бих казал нищо, ако и тогава ярко не проличаваше пръстът на Учителя в моята съдба, без да съм имал каквато и да било физическа връзка с Него - не Го познавах.
Още като ученик, 15-16 годишен, бях слушал и чел за идейни и духовни движения. Този по-друг мироглед ми допадаше. Жадувах и поглъщах всички тези влияния, които долитаха в малкия и дълбоко провинциален град Габрово. Бях и при това някак си самотен, саможив, пък и след училище замествах баща си в магазина. Продавахме платове и все имаше някаква работа за мен. Това напълно ме откъсваше от шумните, пълни с палавост и живот мои съученици. Тази уединеност твърде много допринасяше за едно по-задълбочено вглъбяване в света на мистичното. Между другото, по това време реших да стана вегетарианец. Бях чел вече литература, засягаща въпроса за вегетарианството и въздържанието. Една среща, която имах в габровския манастир с група толстоисти, начело с известния Стефан Андрейчин, утвърди окончателно у мен мисълта да стана вегетарианец.
На една тържествена вечеря, каквато всеки род си устройва в началото на постите, определени от православната църква, бях седнал и аз на масата, заедно с всички роднини. Пред мен беше богато наредена трапеза, с най-различни безупречно направени яденета. А моята майка и жените от нашия род бяха общопризнати майсторки в кулинарното изкуство. Всичко на трапезата беше приготвено само от месо, така изискваше тържеството. Баща ми беше нещо като церемониалмайстор. Нареди да се прикади и тържествено да се прочете молитвата за този случай. Тъкмо да започне яденето, аз станах и пред всички заявих, че няма вече да ям месо. Това дойде като гръм, близките ми останаха безкрайно изненадани, което засенчи тържествената атмосфера. Баща ми строго ме изгледа, скара ми се и ме изпъди. Излязох и се прибрах вкъщи късно вечерта, като си легнах гладен. А на сутринта, едва що съм се събудил, застава пред мен баща ми смутен и ми казва: "Нощес сънувах много ясен сън. Сънувам, че съм те натиснал и искам да те вържа с едно въже и в този момент идва при мен един човек и строго ми казва: "Остави го свободен, не го връзвай!" Разбрах - продължи баща ми, - че се отнася за снощния случай. Щом не искаш да ядеш месо, недей яж - свободен си!" От израза на лицето му, с който дойде тъй рано при мен, разбрах, че човекът от неговия сън, му е направил силно впечатление. Баща ми беше религиозен човек и е приел този сън, като едно реално указание. По-късно и баща ми стана вегетарианец.
Друга една намеса на Учителя в живота ми, която много по-късно разбрах, беше решителна за съдбата ми. Още като бях ученик в горните класове на гимназията, баща ми се залови да реализира една отдавна зародена у него мечта - да става индустриалец. Но беше неопитен, крайно доверчив и всеки можеше лесно да го излъже. На около 15 километра от Габрово, в Стара планина, се намира чудно красивата долина на река Козещица. На тази бистра и пенлива, пълна с пъстърва и раци планинска река, моят дядо по баща е имал примитивен струг за правене на гаванки, задвижван от водата. Баща ми беше влюбен в тази дивна долина и не откъсваше очи от нея. Пък и нямаше човек, който да не е отишъл там и да не се е възхитил. За отдих и почивка беше прелестно, но не и за индустрия. Ала залови се баща ми да прави машинна дърводелска работилница за столове, карана от водата на реката. Там именно трябваше да съм и аз, още като ученик през ваканциите и след завършването на гимназията. Но неудачите започнаха още от самото начало. Монтираните машини не можеха да вървят. Търсехме причината във всичко, но не и там където тя беше. От напрежение и грижи разкошната ми, къдрава на едри вълни коса, окапваше на кичури. Най-после поисках документите с изчисленията, които инженерите бяха направили за силата на водата при получения пад. Бяха отбелязали, че тя е равна на двадесет конски сили, които са достатъчни, за да се задвижват поставените машини. По физика и математика бях силен ученик и не ми беше трудно да изчисля и аз тази сила. Моите изчисления показаха наличието само на две и половина конски сили. В многократните ми проверки се получаваше все същото. Инженерите явно бяха направили грешка. Да се продължи работата при това положение беше невъзможно, но това баща ми не искаше и да разбере. Той продължи с разместване на машините, с докарване на други за тъкане на платове - но все същото! Разните неудачи и мъчителните трансформации продължаваха. За оправянето на тази каша се намеси и моят зет, един рядко енергичен човек, но все така хилаво вървеше работата, докато се стигна до там, че най-после да се изостави долината и всичко да се премести в града. В цялата тази бъркотия и кипеж, в един момент се създадоха условията, без да съм искал или да съм мислил за това, и аз да ида да следвам в София. По-късно, вече на Изгрева, събрали сме се около Учителя на разговори, каквито често имахме, и изведнъж Той прекъсва темата, която водеше, поглежда ме и казва: "Тръгнал да пасе патките на баща си!" Разбрах какви усилия беше направил Той, за да ме измъкне от тази бъркотия, в която щях да пропилея живота си и да изгубя прекрасните условия за прогрес. Без съмнение Учителя ме привика и доведе в София на Изгрева.
Щом пристигнахме в София, брат ми ме заведе в квартирата си. Влязохме в една занемарена постройка на улица "Кракра", срещу турската легация. В един неголям хол, през който се минаваше към друга стая, се бяха настанили още пет-шест души, наши съмишленици, все студенти. Обстановката беше крайно неблагоприятна за сериозни научни занимания. След Първата световна война София преживяваше тежка жилищна криза. Мъчно се намираха квартири, а пък и наемите бяха високи. Затова се приемаше по необходимост и най-неподходящото.
Първото нещо, което направихме, след като се установих, беше приятелите и моят брат да ме заведат на улица "Опълченска" №66, където живееше Учителя.
С идеите на Братството бях вече запознат още като ученик в Габровската гимназия. Една от ученичките на Учителя, Елена Казанлъклиева, начетена, интелигентна и енергична сестра, притежаваща едно умение да говори увлекателно, беше дошла в Габрово и успя да събуди доста души със Словото на Учителя. Освен това трябва да спомена, че присъствах на Братския събор, ръководен от Учителя, през август 1921 година в град Велико Търново, където прекарах незабравими дни на светлина и подем. Там Учителя държеше беседи и аз Го слушах с голямо внимание. При това мое посещение бях пропит със светлина, а имах и две по-изразителни преживявания.
Братята уредници на събора бяха наредили да се пазят нощем входните врати на бивака и чешмата, която беше на 50 метра пред вилата. По това време Търново страдаше от голям недостиг на вода и много от вилите и къщите си имаха резервоари, в които се събираше дъждовната вода от покривите. Такъв резервоар имахме и ние, и го ползвахме за обикновени нужди. За прясна и чиста вода ходехме да носим със съдове от чешма, някъде в едно дере, доста далеч от нашето лозе. Поповете и владиците не гледаха с добро око на делото на Учителя и не беше изключено да пратят злосторници, за да направят някоя пакост, включително и да отворят крановете на резервоара. Една нощ и мен пратиха да пазя чешмата пред вилата, намираща се на 50-60 метра от нея. Застанал изправен като войник, аз просто съм заспал. По едно време отворих очи - беше започнало да се разсъмва и видях пред мен Учителя. Той нищо не ми каза, усмихна ми се, но аз се засрамих от своето "акуратно" пазене и потънах в почуда, как съм могъл да заспя прав, без да се облегна някъде и без да падна.
Второто особено преживяване беше влизането ми във вилата. Тя се издигаше на два етажа. На горния имаше една по-голяма стая, в която бяха наредени столове и малка катедра за беседите при дъждовно време, иначе те се държаха навън. През този събор времето беше все хубаво. Друга, по-малка стая беше определена като стая за молитви. Приятелите, дошли на събора, отиваха на малки групи там да се помолят. Отидох и аз. Върху половината на една от стените имаше нарисуван с нежни бои Пентаграм. Разгледах символите в него, и се спрях на една от страните му, където беше образът на Христа, който ми направи силно впечатление. Виждал съм много образи на Христа, рисувани от най-различни художници, но такъв израз на възвишеното и неземното не бях срещал. От Пентаграма извираше светлина и ми говореше: "Христос иде, за да се прояви по-осезателно." На другата стена беше окачена картина от живота на Христа, наречена "Антиминс". Влизането в Горницата остави светъл белег в душата ми.