Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева
НОВАТА АТМОСФЕРА
Светлината и новите разбирания, които Учителя про¬карваше в Своите разговори и беседи, създадоха около нас една атмосфера на лекота, изпитвахме една светла радост от живота. Потопени в тази хармонична и мистична среда, ние някак се бяхме пооткъснали и забравили суровия и груб ма¬териализъм. Хората от света пък бяха обхванати изцяло от грижа да придобиват материални ценности. Поставяйки ги като единствена цел на живота си, те нямаха събудени клет¬ки в мозъка, с които да реагират на повика към по-висшето. 51
То им беше съвсем чуждо, те не го разбираха, затова и не проявяваха интерес към него. Това някои от приятелите не бяха разбрали, И след като комуните не дадоха резултат, не допринесоха за събуждане на обществото към идейното, ня¬кои от тях намериха, че ще постигнат тази цел, като излязат в света, по подобие на старовремските пророци и апостоли, да проповядват и разгласят беседите на Учителя. Отива един от младите братя при Учителя и Му казва: "Аз ще напусна работата си и ще тръгна да проповядвам но¬вото Учение." Учителя го поглежда и му казва: "По този на¬чин не може, сега проповядването ще стане по нов начин." Друг един брат, мил и симпатичен като дете, се изправя пред Учителя със същата задача. Учителя се усмихва и му казва: "Теб въшки яли ли са те?" Трети, вече по-сериозен, отива и той, а Учителя му отвръща с въпрос: "Ти светлина у себе си имаш ли?" Други пък решиха с пламенно перо да запалят света. Измежду нас трима се захващат с издаването на списание "Нов живот". Напущат университета, нещо ко-ето Учителя не одобрява и с устрем се хвърлят към осъщес¬твяване на своята идея. Това списание предназначено както за хората от света, така и за нашето духовно общество, тряб¬ва да се списва, започвайки от онези области, които будят интерес в тези среди. То трябва да бъде наситено с факти¬чески материал и събития и чрез приемлива последовател¬ност да запознава този разнороден читател с висшите облас-ти на мистичното. Тези братя не взеха под внимание казано¬то от Учителя, че ако хората така лесно можеха да се опра¬вят, то Господ щеше само за 24 часа да оправи света. Ала скоро се опомнят, като разбират' че да се изнасят изведнъж висши философски и мистични принципи на едно съвсем неподготвено общество, е безрезултатно и си признават: "Ние бяхме самонадеяни като мислихме, че чрез едно спи¬сание можем да популяризираме идеите на Учителя всред едно неподготвено общество." През лятото на 1923 година, младите братя и сестри от Младежкия окултен клас, решиха да свикат Младежки съ¬бор. Той се състоя в новопостроения братски салон на улица "Оборище" №14. Присъстваха братя и сестри от София и 52
провинцията. Учителя откри събора с беседата "Зазоряване на човешката душа". Беседата беше изпълнена с мисли за най-великия копнеж на човешката душа и за връзката й с Космичното начало по пътя на чистотата. На този събор се изнесоха реферати от братята и сестрите из области от нау¬ката, мистицизма и обществения живот. Рефератите бяха изнесени от братята: Кузман Кузманов, Георги Радев, Геор¬ги Томалевскм, Георги Марков, Боян Боев, Методи Конс-тантинов и др. Списанието "Нов живот" до този събор беше излязло в три броя, редактирано от Георги Марков, Методи Констан¬тинов и Петър Пампоров. На събора се взе решение, вместо това списание да се издаде ново със заглавие "Житно зър¬но", в което да имат достъп всички братя и сестри. То да бъде списание на Братството, изразител на всички идеи и подтици, които ни вълнуват и да бъде естествен център за изява на академичната младеж в Братството. Статиите, кои¬то постъпваха, третираха принципни въпроси от последните постижения на науката, на окултно-мистичните науки и от¬части из разни области на изкуството. Брат Боян Боев въве¬де и рубриката "Из нашия живот", в която са записани част¬ни разговори с Учителя при посещенията на учениците му. С отварянето на Школата, братският живот се органи¬зира и засили. Създаде се и по-тясна връзка между братства¬та в провинцията и София. Една добра инициатива в това направление подхвана брат Сава Калименов, начетен и вла¬деещ няколко западни езика брат, от град Севлиево. Той имаше подредена книжарница. А в печатницата си органи¬зира издаването на най-различни книги, предимно преводи с окултно съдържание. Негов беше и седмичникът "Братст¬во", в който освен статии се изнасяха и случки, и събития, предимно из живота на братствата в провинцията. Този вес¬тник излизаше и на есперанто. Групата около Савата бяха почитатели и пропагандатори на този международен език. Списание "Всемирна летопис", в което се изнасяха ста¬тии предимно из астрологията, хиромантията, френологията и другите окултни науки излезе само в четири годишнини, Списваше го един от възрастните братя Иван Толев, адво¬кат по професия. При откриване на Школата той правеше 53
впечатление на много ревностен и предан на делото. Виж¬дал съм го по време на беседи да сяда отпред, до стенограф-ките, а често и на самата им маса, с молив и бележник в ръка, да си взима бележки от това, което Учителя говори. Списанието му се посрещаше много добре. Но по-късно, този човек пожела да си отвори частна банка. За тази своя цел той поисква от Учителя скромните братски средства да се вложат при него. Учителя отказва да удовлетвори това негово желание - от тогава адвокатът не само че се оттегли от братските среди, но определи и едно отрицателно отно¬шение към делото и спря издаването на списание "Всемир¬на летопис". В своите беседи Учителя често засягаше въпроси от на¬уките на първата човешка раса - хиромантия, френология и астрология. С това събуди интереса ни към тях. От анатоми¬ята на човека е известно, че най-много нервни окончания са събрани на ръцете и на лицето. Там те образуват гъста мре¬жа. Тогава съвсем естествено е да се приеме, че всички про¬цеси, които стават в мозъка - зараждане на идеи, характер на мисли, интензивност на чувства, а също и волеви подти¬ци за действие, намират своето отражение в това групиране на нервни окончания. Характерът на психичната дейност у съответния човек, не може да не даде един външен, осезаем отпечатък по ръцете и лицето му. А и, нали често казваме, щом подразберем, че някой не говори истината: "Гледайте, изчерви се!", а щом се изплаши - "Пребледня!". Явно, това е отражението на психиката в израз, мимика и жест. При Учителя се намираше един гипсов бюст, на чиято глава бяха обозначени мозъчните центрове, които управля¬ват качествата и способностите у човека. Група приятели, подготвени в техническо отношение, извадиха копия и така бе разпространено това помагало за изучаване на френоло-гията. Отпечатахме и френологичната карта на д-р Р. Н. Фаулър, където известният френолог отбелязва местополо¬жението на мозъчните центрове на разните склонности и способности чрез символични изображения. Активизира се и нашият колективен живот. Учителя предприемаше общи екскурзии до Витоша, най-малко един път в седмицата. Отначало Той извеждаше братството до 54
полянките около Драгалевския манастир, малко по-нагоре от построената сега първа лифтова станция. Боровата гора, която съществува сега там, все още не бе засадена. Отивах¬ме пешком, като си почивахме върху случайни селски коли. Масовите екскурзии не бяха популярни и нашите големи групи се посрещаха с изненада или с насмешка. Още в са¬мото начало на ескурзионния период Учителя постави ня¬колко прости и крайно необходими хигиенни правила, за да може екскурзията да донесе максимална полза. ПЪРВО, на ексурзия се пие само гореща вода. За тази цел се поръчаха самовари, които по указание на Учителя се направиха удоб¬ни за носене на гръб. Още в София запалвахме тези самова¬ри, нарамвахме ги и тръгвахме. Всеки, комуто се допие вода, можеше да се ползва. Студената вода не само че вре¬ди, но тя не утолява жаждата. А спрем ли на бивак, наклаж-дахме огньове, туряхме ръчните чайниците, каквито отдел¬но всеки човек си носеше - гореща вода имаше обилно за всички. ВТОРО, всеки трябва да си носи поне по една чиста суха риза. Щом понечихме да се установим, всеки изпотен трябваше да се преоблече. ТРЕТО, за почивка или бивак се избират слънчеви склонове, източен или южен, добре огре-ни от слънцето. Когато приятелите посвикнаха с ходенето, Учителя почна да ни извежда нагоре по стръмните склонове, вляво от реката. Достигахме до поляните над горите, малко под втората лифтова станция "Бай Кръстьо", непосредствено под шосето, което днес минава за хижа "Алеко". Там беше просторно, слънчево, имаше обилна изворна вода и много дърва. Изкачвахме този баир по една долина с голяма мъка, затова находчиви приятели го нарекоха "Бери душа". А Учителя с усмивка поправяше - "Буди душа". Каквото и да беше времето в деня, определен от Учителя за екскурзия, тя не се отменяше. Дали ще вали дъжд, сняг, дали ще има вя¬тър, мъгла, студ - това не пречеше и ние тръгвахме. Така Учителя постепенно ни приучи да не се плашим от времето, от природата, а да я обичаме във всичките й изяви. Екскурзии правехме през всички сезони на годината -пролет, лято, есен, зима. Това беше школа. Така на тази по- 55
ляна излизахме няколко години. Но един зимен ден, когато беше наваляло почти до коляно и бяла зимна мъгла се сте¬леше тиха и мека като памук, Учителя взе няколко братя и ни поведе напред през снега. Минахме почти по хоризонта¬ла на планината, вървяхме доста, пресякохме едно поточе, навлязохме в млада горичка и като излязохме из нея, извед¬нъж мъглата беше отсечена като с нож и пред нас блесна с цялата си красота топлото слънце. Небето синьо, съвърше¬но ясно. Огледахме се наоколо и видяхме чудно красива малка полянка, която се спускаше с лек наклон на юг, а на изток се издигаха скали, с редки по своите очертания скал¬ни форми. Навсякъде оградена с млада горичка. Учителя се спря, погледна с благодарност възхитителната гледка и каза простичко: "Ето едно хубаво място." В долния край на по¬ляната бликаше извор и топеше снежната корица над себе си. От тогава това кътче стана нашето любимо място - на¬шият бивак. Учителя го нарече "ЕЛ-ШАДАЙ", което значи Истинският свидетел. А народът от околните села го знаеше като "Железните врати". Предаваше се от уста на уста, че някога там е имало врата, изкована от желязо. Известно е, че в 972 година византийският император Йоан Цимисхий завладява столицата Преслав и източните предели на стра¬ната. По това време цар на българите е бил Самуил, който в продължение на двадесет години води войни с Византия, като се изтегля към София, тогава едно съвсем малко сели¬ще. Разбирайки обаче своята несигурност, той направил наблюдателен пункт - малка крепост именно на това краси¬во, подходящо за целта място. Скалите отпред като стена, водата на прекрасния извор там, южното разположение на полянката, създават много благоприятни условия за осъщес¬твяване на такава задача. По-късно, през прелеза между Ви¬тоша и Люлин, той се насочва към Македония в градовете Мъглен, Преспа и спира в град Охрид, където основава и своята столица. И сега на "Ел-Шадай" е хубаво. Но красотата в приро¬дата не седи само във външните форми, които тя ни предла¬га. В тези форми, в тези изяви има и съдържание, което се усеща като един трепет от духовно пробудените хора. За съ¬жаление днес този дивен кът от Витоша е подложен на за- 56
мърсяване от външни хора, които имат пренебрежително отношение към всичко свято, При това положение не само природата страда, но и съдържанието започва някак да чез¬не. Сестра Олга Славчева, една много симпатична и пър¬гава като гумена топка сестра, описа с поетичен талант екс¬курзиите, в които тя е участвала. Тук помествам описанието на една екскурзия състояла се на 4 март 1922 година. "Вечер е. Разфуча се буен вятър и донесе дъжд, студ, влага, А раниците ни са вече стегнати за път, обувките на¬мазани със смазка, дебеличките дрехи и те закачени близо до вратата. Небето е цяло покрито с гъсти облаци, пътят е вече доста разкалян. Не е за излизане. Но що? Да не се уп¬лашим от баба Марта. Неведнъж буря ни е гонила от плани¬ната, мокри до кости сме били, а ние си пеем бодри песни. Не се плашим ние. Рано сутринта, още в тъмно сме на път. Сборният пункт е трамвайната спирка в "Лозенец". Чакаме се, ето далеч из мрачината човешки сенки ни приближават. Наши са! Всички с раници на гърба. Още недостигнали се чуват из мрака веселите им поздрави - "Само Божията лю¬бов носи пълния живот!". Дружни гласове отговарят също¬то. Изчакваме се и изведнъж песни - една, две, три. С нас е Той, Учителя. Гледа ни бащински, с ласка в очи. Дъжд ли, буря ли? Нека, ако ще и потоп да стане - щом сме с Него, не ни е страх. Полекичка-виделото се открехва, тук-там се разкъсва облачната тъма, блясва по някоя Звездица. А въз¬духът свеж, приятно се диша. Тръгваме, дъждът, който се превърна в мек сняг, бързо напластява земята под стъпките ни. Сякаш Природата изпраща своите бели служинки да приготвят пътя пред нас със своите чисти нови килими. Хруп, хруп, хруп, чува се леко пращене по снега от стъпките ни, Витоша прехвърля пред лицето си тънък воал, като че се смее и иска да ни викне - Хей, намерете -ме, скрих се от вас. Но ние си знаем где е тя. Ето я. Намираме я по чудната све¬жест, що лъха от нея, по изобилния живот, що навлиза в гърдите ни, по радостта, що вдишваме заедно с въздуха. Тя е там. Разбираме къде е тя. Ще минем дългия път - тухларни-цата отдясно, после заспалото село Драгалевци, после воде¬ниците над него, пет-шест-десет-двадесет, те всички тракат. 57
Ще оставим манастира встрани и отгоре, нагоре, право при нея. Догде стигнем в селото, снегът вече доста е натрупал. Няма да отминем топлата одая на кръчмаря. Той ни посре¬ща, ухилен до уши, още че не е взел да ни прегръща. Мисли си, сега тия ще извадят солени закуски, мезета, ще падне едно пиене... И той вече аха-аха, мислено вижда празното си буренце с гроздовица или сливовица. Но неговата изне¬нада няма предел, когато съзира върху широката си готварс¬ка печка нашите чайници, нашите лъскави гюмчета, котле-та... Остана със зяпнала уста и увиснали ръце. Но ние скоро върнахме доброто му разположение с нашите хубави песни, що като бисерен гердан се занизаха всред снежната виелица навън. Где е чул той такива хубави песни от 150 гърла, топ¬ли гласове да пеят в хор? Где е видял той такова чисто весе¬лие? Платихме му топлата вода, за дръвцата, с които я при¬готви за нас, за да се напием с чай. Все пак доволен, извика след нас - Елате, елате пак! Щом потеглихме по нагорнището, снегът престана. Не¬бето се изясни, гората е небивало красива, дърветата са на¬тежали от сняг. Буйно се спуща по скалите планинската река. Тя пее шумно, разнася своята детска песен и като че ли пляска с ръце. Навлизаме вече съвсем в бялото царство. Наистина само бяло. Слънцето разстила по пътя мантия от бели бисери. Всеки хълм, всяка долчинка, шубрак, клонче, пъпка е получила с шепи от тези бели слънца. Вредом бели¬на, София омотана в мъгла. Стара Планина, проточила бял гръбнак, като уморено добиче, пътува из вечността. Отсам Люлин, сребърно-бял, е в ослепително сияние. Оттатък Рила и неуловимите светли очертания на Родопите. Не зная, но струва ми се, че днес, ръката на велик майстор се е раз¬махала и рисува на своето неизмеримо платно една от най-хубавите си картини. Из въздуха лети самотна снежинка и пада върху ръката ми. Колко е нежна! Колко чиста и красива е тя! Прилича на подпечатано с тайнствен талисман писмо. От къде идваш, мила? Где се роди твоето небесно дихание? Чии нежни пръсти изработиха твоите неземни дрехи? Или ти самичка си толкова хубава и прекрасна. Стори ми тази милост, дай ми разковничето си и аз да стана тъй чиста и хубава. Но тя 58
неусетно се стопи и стана кръгла капка... О, а пък аз искам да остана вечно хубава и млада. Тя си отиде, като че ли не е била... Тя, снежна снежинка, тя, капнала капка, По снежния скут на Витоша се извива тъмната линия на моите спътници. Те приличат на поклонници, които са се устремили към приказна, странна обител. Бели мъгли живо¬писно се носят пред нас, приближават се, отдалечават се, ту като гъста непрогледна завеса, ту за миг стават съвсем проз¬рачни, като тънко було и изчезват, като че ли не са били. Но грижа ли ни е? Бавно, бавно сами си пробиваме път, къде с нозе, къде се отъркаляме и проправяме широка и дълбока пътека. А след нас може да мине и натоварена кола. Обръ¬щам поглед и към будния град. Той горкият, покрит с тъмна пушилка, а тук - светлината, що тича над света, поставя це¬лебна милувка. Едва долавям шепота й: Елате при нас, ела¬те! Забравете всички грижи, елате! Пийте небесния нектар, пийте! Дишайте, пейте с радост! Понякога Учителя се поспира и ни чака. Лицето му е хубаво, като че ли ей сега слиза от небето. Где са годините Му? Где са белите Му власи? Нарича ни герои и пита дали някой е изостанал, дали всички са тук. И стари, и млади край Него изглеждат на еднаква възраст. Еднакво нагоре, неуклонно ни зове снежният връх. Еднаква обич грее във всички сърца. Това е обич на планината, на Вселената, на Учителя, една е Тя, една е Тя! С нас има и деца. Те се катерят по стъпките на големи¬те. Лицата им са зачервени, греят от радост и здраве. Вито¬ша прави това. Тя е стара магьосница, хранилище на древен и безсмъртен еликсир и който пие от него, става вечен като природата. Легенда говори, че някога тук индийският Учител Рама е получил своето първо посвещение. Та що, не е ли бил и Той Учител като нашия Учител, разбирал великото значе¬ние на близостта с Природата? Това е ключът на загадката. Ако Рама е видял това чудо - слънчевият изгрев, ако е зър¬нал руменото кълбо, което видяхме как излезна из планинс¬ките глъбини и се устреми към синия лазур, не е ли бил и той също като нас удивен, прострял ръце и неволно извикал - Боже, Боже, Велик си Ти! Ето го, яви се, издигна се, като 59
на сцена от облаци и ни извика "Добре дошли!", а после -после се скри зад тях. Ние пълзим нагоре. Често потъваме дълбоко в снега, търкаляме се и пак поемаме нагоре. Пътниците пред нас приличат на тайнствени видения, водени от сигурна ръка. Питам се за миг: Кои са тези, които не се страхуват от сту¬да, преспите и изкачват снежната планина? Безумни ли са те, - както ни наричат по-умните от умните - които знаят красотата? Не, неотстъпни поклонници на живата природа. И сега, като прастари езичници, завърнали се към своето първично и здраво поклонение. Белота, белота, чудна при¬казна белота. Ето ни вече горе до обилния, бистър извор. Тук натрупваме дърва, правим голям огън и простираме ръце към пукащите главни. От дрехите ни се вдига обилна пара. Лицата ни пламтят от горещийата. На огнището кипят дузина чайници, гюмове. Раниците са развързват, върху сне¬га се простират бели кърпи. Върху тях се слагат бели кръгли самуни, бяло сирене, черни маслини, сладка халва, крехък праз, лют чесън, солта, чубрицата, мащерката, чай с много лимон. Слънцето се показа иззад разпокъсаните облаци и като че ли с глас се изсмя на тази пъстра картина, изръкопляска на благата, които е създало, и се скри. Но когато след това запяхме, когато се занизаха нашите живи песни, то не се стърпя, изскочи иззад завесите, спря се всред небето и поч¬на тихо да приглася. Тръбят за връщане - готови сме за път. Заставаме до подножието на грамадната скала, сега затрупана с преспи. Учителя свали шапка, същото правят и братята. Към виси¬ните на това свято мълчание на Природата се понася наша¬та благодарствена молитва. Кънтят избраните слова, ясни, топли, чисти - Добрата Молитва, Отче Наш, формули. Сбо¬гом Богове на планината, сбогом Незнайни чудотворци. А снегът долу в селото се беше разтопил. Пътищата по¬тънали в кал. Ливнали мътни води, локви, бари, студ, вятър, мраз. Но що ни е грижа? Не носи ли всеки от нас в гърдите си по една отломка от вечната красота, която днес приехме горе от щедри ръце? Може сега по цялата световна долина да има кал и сивота, но вътре у нас е чисто и светло. В гьр- 60
дите ни пеят вечните Богове на планината, симфонията на снега и слънцето." МУСАЛА След една беседа по време на събора в Търново през 1921 година Учителя казва: "Ще отидем на Мусала в хубаво и слънчево време, също така в мъгливо, в дъждовно, в бур¬но и в сняг." И наистина, през летните месеци юли и август от 1922 до 1927 година включително, Учителя заедно с братя и сестри, млади и стари, често пъти и деца, предприемаше екскурзии за по няколко дни до връх Мусала. До Чам Кория (Боровец) се стигаше с едни раздрънкани частни автобуси или камиони, но ние издържахме на всичко. Радостта, че сме заедно с Учителя, ни даваше криле и ние излитахме към височините с радост. Багажите си носехме на гръб, още не бяхме се свързали с хора, които имат коне, за да ни улес¬нят поне в изкачването. Екипировката ни беше примитив¬на. Отивахме с обикновените си дрехи и обуща и само ня¬кои от нас носеха по някое и друго платнище. От Чам Ко¬рия, за към върха, поемахме дълга върволица от по някол-костотин души, всички възрасти помежду ни. Разполагахме се обикновено около първото езеро, където днес са хижите. Тогава там беше чисто и девствено, поляната край брега на езерото беше покрита с редки клекове и хвойни. Хората все още нямаха навика да излизат масово из планината. Ние да¬дохме първия подтик. За тази ни проявя имаше и критика, имаше и насмешки, но ние не им обръщахме внимание и немеехме пред живата природа.