ПРИЕМЪТ
21.05.1943 година — Изгрева —. София.
Сутринта с брат Христо се запътихме при Учителя. Срещнахме го при чешмата на Изгрева. Отиваше към градина-та.^Аз му разказах: — Учителю, снощи имаше голям прием по случай гос- туването на хамбургската опера у нас и аз получих покана, и присъствах на този прием. Като се изкачих на горния стаж в са- лоните на зала България, видях че много артисти бяха заобико- лили един дебел и едър човек, облечен с черен фрак. Помислих че той е съдържателя на ресторанта „България" и като се приб- лижих при него, аз се ръкувах и го попитах пред всички: „Вне ли сте съдържателя на ресторант „България"?" Всички прихна- ха да се смеят и той се смееше. Една артистка ми прошепна: „Ами ти не знаеш ли, че този човек е секретаря на министъра?" Аз се извиних и се отдалечих. Учителят се смя със сълзи. Извади бяла кърпичка и си бършеше очите. Аз продължих: — Учителю, бялото гълъбче се кланя непрестанно на ед- но жълто намучено, изкуствено пиленце. Учителят много се смееше и каза, че то се нуждае от дру-гарче. Той ни каза да отидем в салона и там да го почакаме, ка¬то ми направи знак да тръгна пред него по пътеката. Така и три-мата вървяхме до салона. Той извади ключ, отключи вратата и ни покани да влезем. Салонът беше отоплен и столовете бяха разбутани, както става след беседа. Учителят влезе пръв и ние след него. Преди да седнем той ни изгледа продължително и ка¬за: — Те може да пречат на беседите, но на пеенето не мо- гат да пречат. Ти като им изпееш един слънчев тон, той ще вле¬ зе направо в сърцето им! Той посочи към сцената и три пъти повтори: — Естрадата е готова! Ние я приготвихме вече! След като направи няколко крачки, той седна на пейка-та до прозореца. Ние с брат Христо седнахме на разместените столове срещу него и се разговаряхме дълго. — Учителю — казах аз, — на приема имаше много яс- тия. Аз ядох само от салатите и десертите. Предната вечер при- съствахме с брат Христо на „Вълшебната флейта", представле¬ ние на Хамбургската опера. Учителю, те имат прекрасни гла- сове, школувани в Моцартов стил. Как бих искала тук на Из¬ грева да се създаде окултна школа по пеене! Учителят се усмихна божествено и каза: 121
— Ти си припомни каквото си учила в Париж по хармо- ния, защото ще композираш! — Учителю, много е заето времето ми. Много неща бих скицирала, ако имах свободно време. Учителят стана прав и изпя „До, Ми, Сол, До", с дви¬жения. Брат Христо и аз също станахме прави и повторихме съ-щите движения, пеейки „До, Ми, Сол, До". Учителят заговори за българската музика: — Българската музика е инволюционна със затворени интервали. Тя слиза все надолу и като няма къде да слезе още по-долу, започва да тропа на едно място като ръченица. Нещо инатчийско има в тона на това тропане. Българската музика има песимистичен характер. На шията ми висеше една златна пентаграма, окачена на къса златна верижка. Тази пентаграма Учителят ми подари, като я магнетизира. Той посегна с ръката си към нея и понеже беше къса верижката, аз я свал их от шията си и му я дадох, ка¬то попитах: — Как да позная, Учителю, силна ли е вярата ми? — Когато човек не се отказва от убежденията си и иде- ите си, въпреки всичките пречки и страдания, това показва че вярата му е силна. Ако се чува молитвата му и му се дава това, което той иска не за себе си, но заради Бога, пак е силна вяра¬ та му. През това време Той гледаше надписите върху пента-грамата ми, кат-о сочеше с показалеца си думата Любов. На съ-щата верижка, заедно с пентаграмата висеше и едно малко сър-це от дубле. Това сърце се отваряше. В него бях сложила косъм от главата на Учителя, който си поисках от него преди извест¬но време и едно малко портретче. Той взе сърцето в ръцете си, дълго време го разглежда и каза да го позлатя. Неизразима радост ме обзе, докато Учителят държеше в ръцете си пентаграмата и сърцето. Обърнах се към брат Хрис¬то за да споделя радостта си и видях, че той също сияеше от ра¬дост и се молеше. — Учителю — попитах аз, — как да се покланям на сце- ната, когато публиката ме извика пред завесата? — Ти се покланяй така, както житото се люлее от вятъ- ра. Скромно се покланяй. Навеждай се само до кръста, но не много. Като че ли тих зефир те наклонява, а не както при сил¬ на буря. Тогава растенията силно се огъват! — Учителю, какво означават червения и зеления пламък, през който преминават Памина и Тамино в операта „Вълшеб- ната флейта" от Моцарт? — Червеният пламък е на страстите, а зеленият е на же- ланията.
122
След късо мълчание Учителят повтори това, което мно¬го пъти ни бе казвал: — Тази нова песен „Битието", сега не трябва да се но-тира. когато я привършим, ние ще я изпълним заедно пред сест-рите и братята сутрин в 5 часа, след беседата!