Утринни слова - Пета година (1935 - 1936)
По новия начин. Коприненият конец
15 декември 1935 г., 5 ч сутринта.
(Небето мъгливо. Месецът се празни, половина е. Времето е ведро и свежо и приятно!)
Нарядът:
„Добрата молитва“
91-ви псалом
„Отче наш“
„Молитвата на Царството“
17-а глава от Евангелието на Иоана
„В начало бе Словото“
Прочетената глава представлява едно от най-хубавите слова, които Христос е изказал. Много интимно, така вътрешно.
Многото знание не е количеството. Като се говори много, то означава количество. Вътрешно разбиране, просветление трябва. Тъй, както се разбира, ако човек много знае, той ще изгуби това, което има, ще се обезсърчи. Ако вие вземете и прочетете тия трактати, които са писани по богословските и философски работи, съвсем ще се обезсърчите и ще изгубите и малкото, което имате. И след като прочетеш най хубавите автори, обезсърчиш се – има нещо, което авторите не могат да обяснят. Понеже обясняват, обясняват само външната страна. Ти искаш да ядеш – разбираш външната страна. Искаш да бъдеш учен човек – външната страна. Искаш да бъдеш умен – външната страна. И се заблуждаваш само с външното и временното. Външното е временно. Има неща, които са вътрешни. Има неща и вътрешни, които са временни.
Сега, някой път се употребява думата „външно“ и [думата] „вътрешно“. „Външно“ значи по-далечно, а „вътрешно“, в психологически смисъл, значи по-интимни, по-вътрешни. „Външно“ значи: няма тясна връзка. Роднините са вътрешни, а които не са роднини, са външни. Е, що е роднинството? Роднинство по кръв, значи кръвта – братя и сестри са най-близки до бащата. Първите братовчеди са малко по-далече, вторите, третите, четвъртите, пък като дойдеш до петите братовчеди, те не се познават. Стават обикновени.
Та, по някой път трябва да пазите другата страна. Трябва да пазите още едно. Еднообразието е външно. Външната страна. От еднообразието, ей, става скучно на човека. Запример повтаряш едно и също нещо – еднообразие има вече. Една и съща молитва повтаряш, повтаряш.
Един калугер ми разправяше: „Дотук ми е дошло от тамян и от тия бръщолевения! Омръзнаха ми.“ Казва: „Не искам вече.“ Казва: „Виждаш ли какво имам на пръстите?“ Той ми показва пръстите си. И виждам, но казвам: „Какво има?“ – „Това ми стана от молене на Господа, от покланянето.“ Та, тук слин му хванали пръстите. „По 200, 300, по 400 поклони, кръстът ме заболя само да се навеждам, да се покланям.“ И той туй поклонение прави за себе си. Ние като се молим, заради нас е. Ти като ядеш, не ядеш за другите, за себе си ядеш. И ако устата дъвчат, никой не може да каже, че за другите яде.
Казвам: Красотата на живота седи в разнообразието. Разнообразие има и в яденето. Ако в яденето имаше еднообразие, вас щеше да ви се втръсне; като ви се втръсне, човек не иска да помирише това ядене.
Аз тургам тия неща само да се обясни една духовна истина. Един свят, който донякъде го схващаме, имаме стремеж към него. Но като минеш от физическия свят към духовния, има една голяма пропаст; ти като дойдеш там, ще се уплашиш. Като дойдеш до духовния свят, ще почнат да треперят краката ти, ще се люлееш. Колкото и да си духовен, като дойдеш до духовния свят, почнеш да трепериш, ужас те обхваща, понеже губиш основа, няма на какво да стъпиш. Увисне кракът ти. Тук, на Земята, е добре, а там няма къде да туриш крака си, увиснеш на въздуха. И дето ги е страх хората да умират, не че е толкова страшно, но страшна е бездната, която съществува между този свят и другия свят.
Бездна съществува между един човек и друг, в неговите разбирания и твоите. Че много учени хора сега, като се занимават с относителната теория на Айнщайн, тъй взима се умът на човека. Казва: „Ще ми излезне умът, щукна ми умът.“ Как ще му щукне умът? Какво се разбира: ще му излезе умът? Той, умът, няма да излезне, но ще те обхване един ужас. Ти дойдеш и не можеш да съпоставиш нещата. Сега искам да направя нещата на вас тъй, както на малките деца. Не искам да бъдете възрастни, защото, ако бъдете възрастни християни, ще се обезсърчите.
Всякога, когато човек се обезсърчи, той е остарял; а всякога, щом се насърчи, той е млад. За да се подмладиш, трябва да се насърчиш. Щом се обезсърчиш, ти си стар. И старият, щом се насърчи, е млад. И младият, като се обезсърчи, е стар. Защото обезсърчението е признак на старостта. Обезсърчението е признак на ограничение, на невежество, на слабост, на малодушие, на какво ли не. Всичко туй. Обезсърчиш се, казваш: „Не ми се живее.“ Не му се живее, но като го попиташ, къде иска да иде? Туй е пак неразбиране на живота. Аз разбирам и този, който казва: не му се живее – и той не разбира. И ако го попитате: „Защо не ти се живее?“, и той не може да каже. Аз го разбирам какво иска да каже: „Не ми се живее.“ Казва: „Не ми се яде.“ Не че не му се яде, яде му се, но човекът казва: „Дотегна ми да ям само сух хляб. Сух хляб не ми се яде, нещо по-хубаво, сготвено. Тъй, хубавичко направено! Че като поядеш малко, позамажеш малко гърлото с масълце! Другояче, като минава онзи, сухият хляб, дере гърлото, разранява го. Пък не ми се яде това, сухият хляб.“ А той ни най-малко не се отказва от ядене.
Та казвам: Единственото... И Христос казва на едно място: „Не само с хляб ще бъде жив човек, но и с всяко Слово, което излезва из устата на Бога.“ Да кажем, ако аз искам да кажа нещо, не искам да кажа: трябва да бъдете добри хора, но: трябва да живеете добре. Сега тъй, както живеете, не ми харесва. Казвате: ама еди-кой си брат не живеел добре, еди-коя си сестра – все морализиране, морализиране. Камбаната: „Дан, дан!“ Умрял някой – камбаната: „Дан, дан!“ Викат го на църква – „Дан!“ Излезнал от църква – „Дан!“ Защото в православните църкви по три пъти бие камбаната. Най-първо – като влезнеш, после към средата на църквата пак бие камбаната и после – към края, показва да излезнеш от църквата. Е, каква е разликата между едното биене „дан“ и другото биене? Все като излезнеш из църквата, има нещо тържествено: „Дан, дан, дан! Бързо, бързо! Хайде навънка, навънка, всички навънка!“ Така е.
Сега ние се отклоняваме от въпроса. Ако слуша един православен и мисли, че е от правата религия; друг е окултист, и той мисли така. Те са все наименования, наименования. Петко, Драган, Стоян – ни най-малко на прави хората добри. Името е само да се различават един от друг. Те са названия. Ако всички са Иван, не може да направиш различие кой Иван. А тъй: Иван, Драган, Петко, Тодорчо, Петканчо, Маринка, Петканка.
Та, на вас ви трябва едно разбиране. Ето какво аз разбирам в най-простия смисъл. Трябва ви едно по-хубаво ядене. Тъй, хубав хляб, направен от симитена мая, хубава. Най-чисто брашно, тъй, като го ядеш, мед да ти капе от устата. Ти ядеш, после, след като се наядете, да имате най-хубавото разположение на духа. Аз наричам щастлив човек – ядеш, щастлив ставаш; влезнеш да спиш, пак си щастлив. И в сън, и в будно състояние, щастлив си навсякъде. Защото някой път човек е щастлив в будно състояние, а в сън – нещастие, гони те някоя мечка, голяма. Отде се взе тази мечка? Или някоя голяма змия, или някой бивол те гони някъде. Събудиш се и ти си обезпокоен. И казваме ние, че сън е това, една илюзия. Не. Тя думата „ил“ и „люзия“... Някой казва, че някои неща са верни и неверни.
Трябва да имаме едно вярно понятие кои неща се неверни и кои верни. Или, постоянни и непостоянни. Има неща непостоянни, значи, трябва да знаеш докъде е тяхното постоянство. В неверните неща много малко съдържание има. Запример вие като ме слушате сега, в Небето няма да идете. Според вашето разбиране се готвите да идете в онзи свят, нали тъй? Ако ви кажа, че в онзи свят няма да идете? Ти питаш, един философ ти каже: „Ти в онзи свят няма да идеш.“ Ти в училището може да ходиш, без да си учен човек; пък може и никак да не ходиш в училището и пак да си учен човек. Училището не е място за придобиване на знание. Не, то не се придобива, като ходиш. То не е само като слушаш – като учиш! И църквата не е място да станеш набожен. Като ходиш, ни най-малко няма да станеш набожен – като се молиш. Някой път и тук аз слушам братя и сестри, казват: „Остави се, тази набожност.“ Какво разбирате вие? Аз бих желал всички да сте набожни, но не престорената набожност. Там няма никаква набожност. А другият иска да се покаже, че не е набожен, а той мисли, че има нещо в него. Аз бих желал хората да са набожни, отколкото да не са набожни. Желая хората да са здрави, отколкото да са болни. Защото колкото си по-здрав, по-набожен си. Колкото пт не си здрав, пт не си набожен. Набожността е здраве. Колкото си по-умен, набожен си. Колкото си по-глупав, не си набожен. Колкото си по-добър, набожен си. Тъй, положителното е набожен.
Оставете тия глупави работи, то е съвсем глупаво разбиране, външно. Нито искам да ви определя, не мислете, че може да ви опиша онзи свят. В езика няма думи, как ще ви опиша? Като взема някого от вас да го рисувам, може да го нарисувам на дъската, вие ще бъдете нарисувани на плоскост, ще туря черни сенки, за да изпъкнат някои черти, да има релеф, да показва, че има дълбочина. Или може да съм скулптор, да ви извая на камък. Но каква разлика има, ако ви извая на някой камък, каква разлика има между вас и туй, което аз съм направил? Ей, грамадна разлика има! Казват: отличен скулптор! Какво е турил? Скулпторът е хвърлил една много малка сянка от вашата същина върху камъка. И камъкът е заприличал малко на вас. Тогава този камък... И вашите мисли, и чувствувания, и разбирания, всичко туй го няма върху камъка. И казват, този камък мязал на вас. И по някой път казват, че някой човек мязал на другиго.
Много пъти вие може да замязате на другиго или на друг, тъй както един скулптор може да направи един камък да замяза на вас. Така може и вие да направите един да мяза на друг. Казвате: те си приличат и двамата. Това никога не може да бъде. Можеш да замязаш някога, но да бъдеш като него, то е невъзможно. И се радвайте, че е така.
Вас хората ви са приятни дотолкова, доколкото у тях вие може да се оглеждате. Хората, които ние ги обичаме, са хора, които мязат на нас. Мязат, но в едно отношение – за да ни отражават, [да ни] предадат [нещо]. Онези хора, които мязат на нас, ако ни предават нещо, ние ги обичаме, а ако вземат нещо от нас, ние не ги обичаме. Тогава, има два вида хора: едни, които мязат и постоянно дават – тях обичаме; а които мязат и постоянно вземат от нас, тях не обичаме.
Вие всички сега обичате Бога и мислите за Него и търсите Го. Защо? Животът от Него излиза. И казвам: Правата вяра е онази, която установява една връзка. Защото Бог изисква, ние трябва да се приближим при Бога, понеже Той ни направи по Образ и Подобие. Тъй, по човешки ви говоря. Бог иска да види доколко ние сме станали като Него, доколко мязаме на Него. Да мязаш на един човек значи да вършиш работите тъй, както той ги върши. Запример мен ми е приятно, когато видя един цигулар да свири хубаво, тъй, както аз свиря. Аз го слушам. Някой път аз свиря едно парче, но удоволствие имам да слушам един цигулар, който свири. Майстор като тебе е. Ти да го слушаш отвътре, а той отвънка да свири. В този свят то е една необходимост. Тоест, то е едно външно лице. И този закон навсякъде в Земята съществува. Този закон за Небето не е така.
Сега, ако почна да ви описвам разликата за този свят и онзи свят, вие съвсем ще се обезсърчите. И някой път е по-добре да не ви се разправя. Като идете там, вие ще ги научите тия работи. Но най-първо ще ви треперят краката, вие ще се уплашите, ще плачете. Вие ще мязате на една млада мома, която се жени и най-първо трепери ѝ сърцето ѝ. Пише тя любовно писмо, че без него не може да живее. А тя обичала своите родители, и баща си, и майка си, и братята си, и сестрите си; и един ден ѝ хрумнало една мисъл – откъде дойде тази идея? Добре е. Един ден: „моето татенце“, „мамице“, „моето братче“ и „моето сестриче“, прегръща ги; един ден погледне на баща си – не ѝ се харесва, погледне майка си – не ѝ се харесва, погледне брат си, сестра си – не ѝ се харесват; през прозореца гледа тя, замислена е, философски отвлечен е умът ѝ, замислена е, отвлечена е някъде. Баща ѝ, майка ѝ може да ѝ купят дрехи, обуща, тя ги погледне и пак е недоволна. И като стане доволна, току погледнеш, излезнала от къщи да се покаже някому.
Сега, за мен, аз виждам вътрешния смисъл. Виждам нещата другояче. Мен ми е приятно, като видя една мома хубаво облечена, пък като я видя със скъсани обуща, пак ми е приятно; и като я видя, че се е умила хубаво, намазала се е, приятно ми е, пък като я видя оцапана, пак ми е приятно. Аз виждам добрата страна и в едното, и в другото. Като отива на нивата, искам оцапани моми да работят; когато отива на хорото, искам красиви моми, неоцапани, така, хубаво облечени. Защото оцапаният човек не може да играе на хорото, там трябва да е спретнат. Сега ме разберете какво разбирам под думата „оцапан“ – ти не можеш да извършиш една много хубава работа, ако не си оцапан. Всякога, когато се миеш, то е едно състояние. Миенето е един процес: показва, в природата постоянно следват тия процеси. Ти не можеш де седиш в едно състояние, то е невъзможно. Животът седи в онези вечни промени, реални промени.
Новото, което ще възприемеш, всякога ти ще се умиеш. Сутрин като се умиеш, показва, че минаваш от едно състояние в друго състояние. Знае се, че вие се умихте. Защо се миете, запример, сутрин, като станете? От какво се е окирлявило лицето ви? Не сте ходили на работа, не сте се оцапали, в най-чистите дрехи, в юргана сте били и трябва да се миете. Защо го правите това? В съня си работил ли си някъде? И в съня ти си ходил някъде между хората. И в съня, където си ходил вечерно време и са те целували. Стават тия работи. „Хата олур.“ Вечерно време стават такива работи, както в обикновения живот. И като се събудиш, ще идеш при водата и ще се измиеш. Всичко това, което е внесено върху лицето ти, ти влизаш в новия живот и пак се миеш. Водата е добър проводник на живота. Емблема на живота е тя. Казваш: „Е, да дойде новият живот.“
Това е мистика. Онзи, който се занимаваше с мистическия живот, не се занимавате; и някой ако ви проповядва мистицизъм, вие казвате: „Оставете тия отвлечени работи.“ Мистик е онзи, който може да преживее най-хубавото, най-красивото. Не да го преживее, че да му се втръсне; ама той, истинският живот, е там.
Сега аз като ви говоря, виждам, едновременно в моята интонация следват два процеса. Човек когато говори, вие сте дошли до едно място, дето трябва да обръщате сами внимание на вашата мисъл и на говора. Каквото говори човек, той трябва да знае какво говори. Сега е потребно, като говоря, запример... Че, то е най-голямото изкуство, да може човек да говори. Някъде повишиш гласа си, нали? Повишиш го повече, отколкото трябва, някъде го намалиш повече, отколкото трябва. Кога повишаваш гласа си? И кога го намаляваш, гласа си? Ти щом се уплашиш, ти вече намаляваш гласа си. Щом станеш самостоятелен – докато си подчинен, малко ти е тих гласът, щом ти предадат някоя власт, веднага влезне нещо ново в гласа ти. Туй е една слабост. То е външно. То е неразбиране. Той като станал голям чиновник, но това е едно заблуждение. Тебе ти дали една роля да играеш. Един цар си и те облекат с мантия, ще ти дадат скиптър – на сцената е това, ти ще излезнеш, ей такъв! И след като излезнеш, пак ще те детронират. И ще бъдеш един обикновен човек. Сега, и то е хубаво.
Сега, моето разбиране. Всичко, каквото в живота става, е на място. За мен е на място, за другите не е. За мен всичко е на място и, от моето разбиране, трябва да се мълчи. Гледай хората, трябва да се мълчи. На мен ми е добре. Радват се – добре ми е на мен. Казват, че трябва да влезнеш в положението на човека. Е, хубаво – ако ще мога да го облекча. Ако плаче? За кого ще плача? Ако и аз плача за счупения крак, какво ще направя? Казва: „Скърбя.“ Ако ще му помогне моята скръб, въпросът е решен. Тогава и аз ще скърбя. Какво има в скръбта? Няма нищо страшно. Скръбта за мене е един малък, обикновен обяд. Ще седна там и аз за хатър – трябва да скърбя. Понеже обядът му не е хубав, има само сух хляб, ще седна и аз при него да го утеша – и аз ще ям сух хляб. Скръбта е нещо реално. Сух хляб си яде той. Но има някои места – счупи се някому кракът, ако аз плача с него, какво ще го ползува това? Да му намаля скръбта? Ни най-малко. Тогава в този случай аз няма да плача с него заедно. Какво ще му кажа? Ще кажа: „Проточи крака си и ще стискаш зъбите си.“ Пък аз ще почна в това време в намествам костите му, той може да вика: „Олеле!“ – жесток ли съм аз? Казват: „Плаче този човек.“ Нали е счупен неговият крак? Няма нищо. Кракът му се счупи, за да се сприятелим ние. Досега той минаваше тъй, беше голям аристократ. Сега, като счупи крака си, от мене вече зависи. Аз ще го накарам да се подвижи. Хвана крака, наместя костите, направя му крака, бинтовам го много хубаво и казвам: „След 20 деня нищо няма да остане, кракът ти ще зарасне.“ И наистина, след 20 деня той е здрав. Питам тогава: Къде е злото? Къде е лошавината? Че той пострадал? Аз пък се радвам за това – направих му едно добро. Философски разгледан въпросът, аз се радвам; или, в друг смисъл, като мистик се радвам. Аз се радвам за новите връзки, които ще се образуват между [мен и] този коравосърдечен брат, който досега само ме гледаше отвисоко. Радвам се за новите връзки, които ще се образуват. Така и двамата ще изпълним Волята Божия. Аз не се радвам за старото, но за новото се радвам.
Казвам, така и на вас казвам: Всеки ден да се радвате. Защо? Защото вие можете да се радвате само на новото, което ще се създаде, на новите връзки се радвайте. И сега мнозина от вас, от новите връзки ви е страх. Че в живота ти си се запознал с някого – какво по-хубаво от това? Радвай се! Скараш се с някого – радвай се и на това. Пак се опознавате. Щом се скарате, вече имате условия да се запознаете. А вие ще се сърдите двамата две–три години наред и най-после ще си подадете ръка и ще се примирите. Единият ще спечели делото. Двамата в първо време са горделиви, но после съдът отсъди и намери единия виновен. Него ще натисне. Обикновено по граждански се водят делата, не толкова криминално и ще те осъди на 10 години. Зависи кой ще бъде, който ще спечели делото. Тогава ти ще отидеш при него и ще му кажеш: „Брат, извинете.“ Така се образуват връзки. И най-после той казва: „Господа съдии! Аз съм доволен, че спечелих делото. Не искам да го затваряте, този човек. Пуснете го.“ Така се образуват връзки. Така понякога става това, не всякога. Редки са такива случаи в живота. Между вас колко души има, които са направили това? Аз съм срещал някои, които казват: „Аз вече простих на своя длъжник. Както виждате, нямам вече нищо против него.“ Но после казва: „Голям изедник е той.“ „Простих му“ – казва, а после продължава: „Голям изедник е той.“ Не, ти не можеш да простиш на човек, който не се разкайва, който не съзнава погрешката си. Това е немислимо. Няма какво да му прощаваш тогава. Прощаването е минаване от едно състояние в друго.
Сега ние се отвлякохме от въпроса. Човек понякога трябва да прощава и на себе си. Първият човек, на когото трябва да прощаваш, това си ти сам на себе си. Всеки ден ти вършиш погрешки. Ти трябва да си прощаваш и трябва да знаеш как да си простиш. Някой път кажеш една дума не на място. Ако е някое друго лице, отвън, ще го изхукаш. Ако е твоя дъщеря или близко лице даже, пак ще го изхукаш, но излезе ли думата от твоята уста, съжаляваш. Онзи, когото ще съдиш, е с тебе заедно, скрил се вътре в тебе. Ти гледаш, гледаш: как ще го биеш? Ако го удариш, тебе ще те заболи. После започваш да се молиш, казваш: „Братко, бъди малко по-учен. Дошъл си на главата ми, не говориш умно. Че като говориш, дръж си поне езика малко по-добре, защото иначе ще ми създадеш голям скандал. Като бият тебе, и мене ще бият.“ Ще направиш една погрешка, но не си виновен ти. Имаш един другар в себе си вътре.
Сега, това не е хубаво, че ви разправям за работи, които не ви интересуват. Аз зная, че не ви интересуват. Защо? Бащата седнал сега и разправя как се е женил едно време. Дъщерята не се интересува от това. Казва: „[Е], аз съм слушала баща ми толкова пъти вече, разправял е едно и също, не ме интересува вече.“ Но като почне той да разправя как ще ожени нея, веднага ѝ се отварят очите широко. Как се е женил баща ѝ не я интересува, но като каже как ще жени нея самата, веднага тя се интересува вече.
Аз сега взимам женитбата. Какво представя женитбата? Това е новото в света. Но щом се ожениш и не намериш новото, ти си пак в старото. И там е голямата драма и трагедия на живота, че ние жертвуваме някои работи, без да намираме това, което търсим.
И тъй, първо научете се едно: не стойте в тия разбирания, които сега имате. Не изхвърляйте още сегашните си разбирания, но те се нуждаят от едно малко наторяване, от едно малко поливане с вода. Те се нуждаят от една малка топлинка, от една малка светлинка върху тях. Защото философията на живота седи в това, че ние трябва да се подмладим. Младостта е, която ни трябва сега. Нас не ни трябва старостта. Ако е за старо знание, не ни трябва. После, знанието, което не носи младост, това не е знание. Знание, което не носи свобода, не е знание. Знание, което не носи светлина, не е знание. И живот, който не носи знание със себе си, не е живот. Живот, който не носи свобода със себе си, не е живот. Това е правило в нас. Сила, която не носи свобода, и всичко, което имаш в себе си, не носи светлина, не ни е потребно.
Знаете ли какво е светлината? Светлина е това, което дава хубостта на живота – приятното. Да кажем, че си се изгубил някога вечер. Имали ли сте опитност да се изгубите някога из гората, че като се изгубят тия лъчи на светлината, вие сте в тъмнина и едва когато се пукне зората, иде радостта? След като Слънцето изгрее, вие вече се съвършено ориентирате. Тогава се махат всички препятствия пред вас.
Казвам сега: Потребна ви е тази вътрешна светлина, понеже ще минете през един път – животът, през който минавате, е един път. Вие ще го минете, никой не може да ви освободи от мъчнотиите, от страданията и от изпитанията, които има да минете. Тези изпитания са една необходимост, те са поставени нарочно. Има един свят, който е изкуствен, заради нас – изкуствен свят. Влезеш в училището – ти влизаш в един изкуствен свят. Там има предмети, наредени от хората. Те са наредени от хората. Има 20–25 предмети. После, има известни правилници. Също така има и чинове наредени. Ако можеш да седнеш където искаш, това говори за голяма свобода. А в училището нещата са еднообразни. Там всеки знае своето място на чина, не може да седне дето иска. Всеки знае стола си и може да седне само на своя стол. Някога учениците са наредени според ръста – по-дребните отпред, а отзад по-едрите. Стаята е така направена, че гласът на професора да достига до всички, да могат добре да слушат онова, което той ще каже.
Та казвам: Тези неща в сегашните училища са съвсем изкуствени. Пък и книгите, които се изучават там, няма да се носят със самите ученици. Пък и знанията, които там се придобиват, не са толкова полезни в живота им. И картините, които сте рисували от детинство, ще ги имате, но колко от тях можете да занесете със себе си? Или пък, какво ще ви ползуват тетрадките, в които сте решавали задачи? Да кажем, че решавате задачата за относителното тегло на елементите. Питам: Какво е относителното тегло на златото, на среброто, на водорода, на кислорода, на алуминия, на медта?
Питам тогава: Каква е разликата между Истината и Любовта? И каква е разликата между едно молитвено и едно мислещо състояние? Ти се молиш и мислиш – каква е разликата? Вие казвате: „Това не е безразлично.“ Че, там е работата.
На художника аз не искам да видя картината. Мене не ми са потребни картините на художниците. В този смисъл време се изисква. Ако дойде въпрос за картините, като видя двама художници и искам да ги изпитам, ще им кажа: „Теглете една крива линия в рамката.“ Като започне единият да тегли, аз зная вече какъв е художникът. На другия казвам: „Теглете една права линия. После направете една счупена линия.“ Ще им дам три–четири въпроса и след това всичко вече зная. Не е до многото. Който може отлично да направи една крива линия, той знае да рисува. Който може да нарисува една права линия, като че с линия я е теглил, този човек е художник. После му казвам: „Постави две точки на 10 сантиметра.“ Ако той ги постави без мярка, на око, точно на 10 сантиметра, после – на 20, на 30, на 40 и на повече сантиметра, той е художник. Ако не ги постави точно на място и каже, че предполага да е толкова, това не е художник. Точно трябва да мери. Аз ще му кажа да премери точно на 10 или на 15 сантиметра една крива линия, после – една права линия с дължина от 10, 15 или 20 сантиметра. Но той няма право да мери с пергел или с линия, но с око. След това аз ще извадя мярката си и ще премеря. От една обикновена крива линия ще видя доколко неговото око е упражнено.
Ще кажете, че трябва инструмент. Тези инструменти той има в ума са. Те са хубави, външните инструменти, които има в училището, но те са помагала отвън. Обаче, ако нямате вътрешни инструменти, отвътре да мериш, работата ти няма да върви.
Та, трябва едно вътрешно разбиране на духовния живот, което постоянно да внася нещо ново у нас. И ако новото не дойде, каквото и да ви се каже, вие ще бъдете от тези, които казват: „Тази работа няма да стане.“ Колцина от вас има, които се занимават с фотография? Има сега старо фотографиране и нов начин на фотография. Има известни ленти, с които се фотографира. Ако твоята лента не върви, а ти искаш на едно и също място да отпечаташ няколко предмета, нищо няма да излезе. Лентата, на която фотографираш, трябва да се движи. Изкуство се изисква, за да схващаш нещата. После, трябва да разбираш правилно всички условия, за да знаеш кого как да снемеш. И в живота вие снимате, фотографирате нещата. Запример вие гледате там, дето трябва и дето не трябва. Един фотограф може ли всичко да фотографира? В даден случай той трябва да фотографира известна местност или нещо друго от живота, но така, че да направи един филм. Това е изкуство, да може човек така да съедини образите, че да има една връзка между тях. Често и ние сме недоволни от нашите мисли. Минаваш някъде, всичко те интересува. Минаваш покрай една къща, двама се карат. Ти се интересуваш защо се карат. Минаваш през друга къща, пак двама се карат. Интересуваш се да знаеш защо се карат. Причината е една и съща. В първата къща мъж и жена се карат, че мъжът купил хубаво месо, но жената не могла добре да го сготви, препържила лука. И той дава наставления, че яденето не било добре сготвено. На другото място майка и дъщеря се карат, че бащата купил нова рокля на дъщерята, но тя я оцапала. На първото място се карат мъжът и жената за яденето. На второто място се карат на дъщерята, че изцапала роклята си. На трето място бащата се кара на сина си, че той счупил стомната. На първото място – месото и препърженият лук, на второто място – скъсаната рокля, а на третото място – пукнатата стомна. А ти искаш да знаеш и на трите места защо хората се карат. Проста работа. Карат се за препържения лук, за изцапаната рокля и за счупената стомна.
Питам: Какво ни интересува, че стомната се е пукнала? Като се е пукнала, пукнала се е. Щом се е пукнала стомната, аз се радвам вече. Казваш: „Как така?“ Та, аз съм грънчар, продавам грънци. Питам тия хора: „Защо се вдига толкова шум?“ Стомната била счупена. „Нова стомна ще ви дам.“ – „Ами няма отде да я вземем.“ – „Ами аз съм грънчар, имам цяла кола с грънци, купете си.“ И като си купят, аз ги оскубя. „Колко лева искаш за стомната?“ – ме питат те. – „Двадесет лева.“ – „Добре, хайде 20 лева.“ Отивам на друго място, пак се вдига шум. Друга стомна счупена. Аз изваждам стомните, продам десетина от тях. На друго място пък търговец продава нови платове. Той се радва, че се е изцапала роклята на дъщерята. Продам ѝ един нов плат. На трето място пък се продава месо и лук. Изгори лукът – хайде, продаде се лук.
Ето, това са хубавите работи в света. Това е външната страна, но с това животът не се урежда. Аз отивам при тия хора и им казвам: Не се карайте за препържения лук. Новото учение в живота казва, че не трябва да се яде пържен лук, защото който яде пържен лук, и него ще пържат. Новото Учение казва, че има толкова много картофи, които можете да варите в тенджерата, после ще стопите прясното масло в тенджерата, ще ги сварите в маслото и ще ги извадите добре сварени, приятни за ядене. Сега, това го разбирате, нали? Та, от това, което сте разбрали, то ще ви ползува.
При един българин отиват гости от вънка. „А – казва, – ние обичаме гости.“ Гощават гостите, турга една трапеза, този българин чорбаджия нагощава ги; и след като се наядат и се готвят да си идат, казва: „У нас има обичай – гостите като дойдат, ги приемат, но като си отиват, не ги пущаме.“ Така казва чорбаджията, най-малко трябва да седите един ден на гости. „И понеже – казва, – ние отиваме на работа и не обичаме да ги оставяме вкъщи, гостите, вземаме ги с нас и каквото правим на нивата, и те ще правят.“ (Смях.)
Сега, гледам, вие обичате да ходите на гости, но тъй, като се наядете, хайде, искате да си идете. Не. Идването е от вас, отиването е от нас. Добре дошли! И вие след един ден ще кажете: „Добре си отиваме.“
Сега да се повърнем към мисълта. Тия са неща, които трябва да вземете. Най-обикновените работи. Трябва да се научите да разсъждавате, понеже влизате в един свят, има една комисия там, която ще ви опита и която е безпощадна. Най-учените хора, най-добрите, най-благородните, те изпитват, ще дойдеш там. Ще държите изпит, не може да не държите изпит. Ти може да си цар, княз, може да завземаш най-високо положение – като дойдеш до туй положение, да държите изпит – тъй както всеки друг изпит. И всеки ще държи изпит. Тъй, ще държите своите големи предубеждения. Че си станал това-онова, то е едно добро, че си от високо положение, но ще държите изпит.
И сега, всинца вие сте пратени тук на училище, да се учите. И какво е чудното, че сте в училището? Постоянно гледате обущата, шапките; после, гледате си палтата. Ученик, който влиза в училището, ще си качи шапката някъде – без шапка трябва да бъде, гологлав. С шапка не седи. С шапки ли са тук, в България? (– „Не са.“) И там е тъй. Че ти шапката ще я оставиш, там главата да ти гледат, не каква е шапката ти. Че дрехата ти е скъсана – ще я окачиш. В онзи свят и палтото, с което влизаш, и него ще окачиш. Обущата, и тях ще окачиш. С боси крака ще влезнеш. Тук не ги зная. Тук обути ли са? Вече с главите почти си мязат. Там се приемат по краката. Без чорапи. По хубаво измити крака. И в странство вече Новото Учение е влязло. Там има нудисти, които искат да демонстрират, че може на Земята да се живее както в онзи свят. Но те са малцина, които ги държат отдалеч, затворени в един остров, като някои прокажени. Този свят е така, че климатът не позволява – климатът е тежък, не може гол да ходиш. В онзи свят е топло. В този свят – 40–50 градуса студ, кожата на човека не може да изтърпи.
Сега, думата „гол“ и думата „облечен“, те как трябва да се разбират? Идеята за облеклото, съвсем други са съображенията. Човек от вътрешния живот е бил съсредоточен в себе си, той е живял един чист и свят живот, но когато светлината, която той имал в себе си, тази светлина, която е излезнала, е образувала неговата хубава царска дреха, и започнал този живот на любовта. Тогава човек оголял. Оголяването е една голяма загуба. Действително, голяма е загубата да оголее човек. Той е загубил нещо; както на Земята нас ни е срам, на Земята е права мисълта – тебе те е срам, че си изгубил палтото си, че си изгубил обущата си и шапката. И в духовния свят има неща, които могат да се изгубят. Тъй. Сега да оставим онова, което сме изгубили, онова, което трябва да спечелим. Което трябва да имаме. Да дойдем до същественото. Писанието казва: винаги трябва да се радвате. И когато скърбите, скърбете, но пак се радвайте. Не може ли човек да се радва, когато небето е облачно? Може. Не може ли човек да пее, когато небето е облачно? Може. Пък сега може и да плаче, когато е ясно; и когато слънцето грее, пак може да плаче.
Та казвам: Християнинът, човекът на Новото Учение, и при лошите условия на живота, и при добрите условия на живота, той трябва да се стреми да има еднакви състояния. Защото силата на човека се опитва при неблагоприятните условия, които има. И при обикновените условия. При хубавите условия всеки е доволен. Там не се познават хората. Хората се познават при лошите условия. Ако във време на мъчнотия ти се окажеш слаб, малка ти е силата тебе.
И тогава, тази идея нека заседне във вас. Вземам идеята, която Христос е казал: „Аз в Тебе и Ти в Мене“ – тя е толкова дълбока мисъл, силна. Ако ти не можеш да съзнаваш, че Бог е вътре в човека и ти си в Него вътре... Сега, по нямане на думи – „вътре“ и „вънка“ на Земята... „Вътре“, че Бог да ни е близо, а „отвънка“ значи далеч ни е. Близостта на Бога значи: когато ние трябва да Го разбираме, Бог трябва да е близо до нас; и когато Той трябва да разбира, и ние трябва да бъдем близо до Него. Близостта е мярката, по която може да се разбираме. Или, за да бъда благоугоден на Бога, аз трябва да бъда близо до Него. И Той, за да Го познавам, и Той трябва да е близо. Ако Бог е далеч, и аз съм далеч от Него. Има едно съотношение на нещата. Под думата „близост“ се разбира едно състояние, в което нещата може да си предадат най-хубавата си форма. На тебе да се предадат.
Та казвам сега: На Земята вие трябва да разбирате кое е най-близкото. И затова ви проповядвам Любовта. Любовта е единствената сила, с която може да работите – да се поставите на такова разстояние, дето може да възприемете всичко онова, което Бог може да ви каже.
Когато старият вол остарее, трябва ли да плача? Ами ако този вол, който е остарял, е дошъл до последния предел, че ще придобие човешка форма, ще стане човек? Волската старост е вече една възможност човек да стане. Какво ще изгуби? Трябва ли старият вол да плаче, че е остарял? Той трябва да се радва, че се освобождава от своята волска форма. Ами че баща ти на тебе оставил едно неправедно богатство – трябва ли да плачеш, че си го изгубил? Пари да не е, всичко туй, ама душата ти да остане чиста, да остане вярата, любовта, упованието на Бога, не на неправилното богатство, което ще внесе само тревога. У нас трябва не едно неправедно богатство, което сам не си придобил. В нас трябва да остане само онова богатство, което е праведно. Всичко онова, което е съществено, което е излязло от Бога, то трябва да остане. А всичко онова, което е човешко, което с човешка ръка е придобито, всичко туй трябва да си иде откъдето е дошло. Всички ония човешки мисли, всичко туй трябва да ни слуша. Сега, за този свят е на място, но иде един момент, когато човешкото трябва да престане, а ще дойде Божественото. Сега това може да ви смути. Човешкото е: трябва да имаш само едно шишенце вода вкъщи, че после пак трябва да ходиш на извора. А Божественото като дойде, вече ще имаш извора, една чешма в къщи. Нали си имате сега такива? Искате вода, отворите крана, веднага водата дойде. Няма да ходите до Витоша 10–15 километра, а отвътре в стаята си, вътре може да имате вода. То е Божественото.
Та казвам: Човешкото е това, за което се изисква усилие, а Божественото е, дето нещата са вътре. Близко са, значи.
И говорите сега за Любовта. Хубаво. Искам... Какво да ви кажа? Вие ми говорите с вашата любов. Аз бих желал всички да имате по една чешмичка вътре във вашата стая и да няма постоянно някоя сестра да иде при друга, да ѝ каже: „Я ми дайте малко вода назаем, че нашата е пресъхнала. Децата я изхарчиха.“ И сал току гледам, просите. Гледам, една сестра дига шум: „Взеха ми водата“ – казва. Друг: „Изляха ми водата.“ За какво се карат? „Водата ми изляха.“ Гледам, други две сестри се карат: „Водата ми изпиха.“ Хайде, на едно място я излели, на друго я изпили. И питам: Има ли място да се карат за излятата вода? И за изпитата вода? Няма. Ни помен във вас да няма. И вярвам, че никой няма от вас да се кара, че са му излели водата. Не. Но сега ще кажа: то не сте вие, то са вашите слугини. Там се карали, при чешмата.
Казвам: В живота не да бягаме, този живот трябва да го примирим. Има работи, които трябва да свършим. И цигуларят може да свърши своята работа. Как? Трябва му една цигулка, трябва му и един хубав лък. Давам му аз цигулката, но той не знае как да свири. Трябва да го уча сега. Като вземе цигулката и веднага свири, той може да започне да свири ново нещо. А някой вземе цигулката си и носи я, търси някой да го учи. И то е хубаво. Но Новото трябва да влезне в света. Не можеш да проявиш своята дарба, ако нямаш цигулка. Не можеш да проявиш своя говор, ако нямаш език. Не можеш да проявиш своя ум, ако нямаш реч, ако нямаш очи. Не можеш да проявиш своите добри чувства, ако нямаш ухо. И не можеш да добиеш разсъдък в тебе, тъй да определиш качествата на нещата, ако нямаш вкус. Да вкусиш. Някой казва така: чувствата.
Аз бих желал всички да сте на положението – ето на кое положение, което трябва да имате. Какво положение трябва да имате? Вие трябва да имате тия, големите банкери, които имат голям бюджет вътре, които имат връзка с Лондон, с Париж, с Берлин, с Ню Йорк, Москва, с тия центрове навсякъде. Този човек с всичко разполага. Тръгне някъде, направи нещо, в някоя банка телефонира, даде една заповед, изпълнява се. А ти нямаш никаква връзка с никакви банки – накъде ще излезеш?
Знание трябва. Но знанието седи в това да имаш връзки. Ти ще приказваш за онзи свят и нямаш никаква връзка с онзи свят. Приказваш за любовта, нямаш връзка с любовта. Казваш: „Тия са празни работи.“ Ти приказваш за богатите банки колко пари имат. И ти трябва да бъдеш богатият човек – не да се похвалиш, но да може твоят ум и твоето сърце да се развие. Не да казваш как другите ходят на училище – ти как ходиш.
И казвам: Бих желал вие да бъдете големи банкери, то като говорите нещо, да може да го направите. Дойде някой до вас, каже: „Отивам в Ню Йорк, може ли да ми услужиш?“ – веднага изваждате книжката, издавате един чек, подпишете се, давате му. Отиваш в Ню Йорк, услужат ти. Отива някой в Париж – „Може ли да ми направиш една услуга?“ А сега дигаш си раменете. Казвам: Нямаш никакви отношения. Бих желал вие да сте от тия, големите банки. А вие сте се събрали наоколо, нямате връзки сега и живеете с една вяра, че като дойде Христос, ще ви направи Той да имате връзки с тия банки. Като дойде Христос. Ама ако дойде Христос и ви направи връзки с Англия и вие английски не знаете, френски не знаете, немски не знаете, италиански не знаете, питам: какво ще правите тогава?
Казва Христос: „Тия, които Ми даде.“ Вие трябва да съзнаете онова, което Бог ви е дал вътре. Да искате онова, което Бог ви е дал. Казва Христос, вие само ще изпълнявате Волята на Отца. Казва: „Искам тези, които си Ми дал, да бъдат с Мене. Да гледат Славата Ми, която си Ми дал преди създание мира.“ Аз съм слушал мнозина да говорят върху това. Тъй и някой път съм се усмихвал. Тъй, както говорят, говорят, говори се, говори, и всичко остане тъй както си е. Тия, които говорят върху този стих...
Аз съм слушал някои деца, някое дете каже, на мен говори: „Аз мога да дигна този чувал.“ Седя и чакам момента, да го опитам. Казвам: „Много си силен.“ – „О – казва, – този чувал мога да го дигна!“ – „Е – казвам, – дигал ли си го?“ – „Е, дигах го, толкова чували съм дигал.“ Казвам: „Разбирам, много си силен, я го дигни сега. Я да го видя.“ Той има съзнание в себе си, че го е дигал. То е право. А туй дете седи и се запънкало, че някога е дигало чували – аз разбирам философията. За мен няма противоречие; но за да се събуди, че в този живот не може да дига. Че някога е дигало, вярно е, но сега че може да дига? За бъдеще може, след 10, 15, 20 години, но в този момент зная, че не може да го дига. Казвам му: „Хайде, дигни чувала.“ Навежда се то, дига. „Брей – казва, – тежък е!“
Та сега, и вие, в дадения случай, онова, което може да направите... Аз не се съмнявам, че може да направите всичко. Аз ви говоря за сегашния живот – има нещо, което вие не може да направите. Искам да дойдете в съзнание, че има нещо, което може да направите и което трябва да направите сега. То е най-важното. Ти може ли да дигнеш чувала? А пък този чувал трябва да се дигне. Какво ще направите сега?
Аз имам само един пример, ще ви дам [пример] едно дете какво е направило. Като го опитват един чувал да дига, дига, дига, пънка се, пънка: „Брей – казва, – тежък е!“ Седне, казва: „Аз не мога да го дигна, той е много тежък.“ Сега то мисли. Е, какво трябва да правиш? – рекох. „Аз не може да го дигна.“ Но туй дете се затичва навънка, намира бате си, казва: „Батинка, ела да го дигнеш, чувала.“ Батето – мускулест, не един чувал, два чувала може да дигне. Той го води, взема батето чувала, а то отподире тръгва. Умно дете е. То не може само да дигне чувала, намира бате си, казва: „Бате, аз съзнавам, че не мога, ти услужи.“ Ти си умният. Има известни мъчнотии – туй дете разрешава един въпрос.
Намерим се в противоречие, че в дадения случай не можем да направим нещо – трябва да бъдем умни. Във всичко ние се опитваме. Някой път се проповядва вяра, запример. Ама ако ви кажа сега... Някой път вие казвате: „Учителю, каквото ни кажете, ние ще го направим.“ Аз зная, че има неща, които вие не може да направите. И да ви кажа да минете през един мост, ще минете, ще ме послушате. Да ви кажа: „Качете се на една лодка, да минете“, вие ще се качите. Да ви дам една торба със злато, да я поносите, ще го направите. До пощата – ще идете. Но ако ви опъна един копринен конец и ви кажа: „Минете през копринения конец“, не може да ме послушате. Защо? Аз разбирам положението. Аз влизам в положението ви. Много добре влизам, зная цялата философия. То е изпит. Че вие защо не направите опит да минете по копринения конец? Защото вие най-първо се плашите, че конецът не може да ви издържи. Убедя ви аз, че този конец няма да се скъса. Второто положение: вие не може да пазите равновесие. Как ще минеш през тънкия конец? Какво присъствие на духа трябва! Но то е казано да минеш. Как ще минеш през този конец?
И този въпрос е задаван от всички древни религии. Как ще минете от този свят в другия свят? Ще минете по един конец, както на тези, копринените върви. Мостът, през който душата ще мине от този свят, през този мост ще мине. Та, праведната душа ще мине, няма да падне. А грешната, като се опита да мине, и хоп, падне вътре. И ще иде в ада.
Та, сега аз ви препоръчвам закона на Любовта. Говоря ви чисто практически, от чисто практически съображения. Всеки един от вас, който не е употребил закона на Любовта, не е работил със закона на Любовта, той никога не може да мине по този конец отгоре. Не може да мине.
Сега да оставим туй, но най-важните работи в света ти не можеш да ги направиш без Любов. Сега туй може да ви докажа, но не искам да се спра. Вие ще повярвате в думите ми. Най-важните работи в този свят не могат да се свършат без любов! Не съм видял човек, който е свършил нещо без любов. Там, дето се вършат работите, има любов. Дето има любов, работата е много добра. Ама отишъл в рая, а другият отишъл в ада долу. Тогава единият пада долу, че несправедлив бил, че не можал да мине през конеца. Но когато е паднал, нищо не му говоря.
Казвам: Който е паднал, [е паднал] по единствената причина, понеже не знаят закона на Любовта. Нищо повече. Там, дето няма любов, има всякога падение. А там, дето има любов, всякога има въодушевление и постижение. Следователно всичките постижения и всичкият успех в живота, и добрият живот, и всичко в света, което може да постигнеш, то се постига по закона на Любовта. Но сега някои от вас могат да дадат някое възражение. Любовта подразбира всичко! Тя има всичко. Щом говорим за Любовта, ние разбираме туй, което съдържа всичко в себе си. Всичко. И човек, който върви по закона на Любовта, той всичко има. А който не върви по закона на Любовта, той не притежава нищо. И нещата трябва да разбирате в този смисъл.
Сега, това не е да ви насърчавам, ама казвам: Вие трябва да се обичате. Тази дума – трябва да се обичате, тя е само за онзи, който е решил да върви по закона на Любовта. Има смисъл. А другите казват: „Трябва да се обичаме.“ Та вие всинца, които сте тук, все се обичате. Защото, ако вие не се обичахте, вие не можете да бъдете тук, да ме слушате.
Та казвам: Вас ви трябва едно ново разбиране в света за Любовта. Сега каква причина да ви дам? Хайде да ви турим новото въведение, нововъведение в света. Ръкуването е едно нововъведение, може би от няколко века. Хората, най-първо, като се срещали, си допирали носовете и се поздравявали; после езиците си допирали – като се срещнат, ще се поближат. А сега хващат тъй с ръка. То е вече едно материалистическо състояние. Казва: „Може ли да ми дадеш туй, което искам? Може ли да ми дадеш пари назаем?“ Дава му и длъжникът си дава ръката, и онзи, който го кредитира, и той го хваща. Казва му: „Може ли да ми върнеш парите, които ще ти дам?“ И двамата се хванат. И хайде, хаирлия да е. Единият дава, другият взема. И после като дойдат, пак се хващат. Онзи казва: „Да знаеш, онова, което взех от тебе, пак ти го давам.“
Та казвам сега: Хубаво да се ръкувате! Който дава, добре да дава. Който плаща, добре да плаща. Който връща, добре да връща. И който изплаща, добре да изплаща. Всичко – и връщане, и изпращане, и даване, и плащане, това значи любов. Бог в мен и във вас. Аз като давам, Бог е в мен и ти като вземаш, Бог е в тебе. И като изплащаш, Бог е в тебе и когато аз вземам, Бог е в мен. Обмяна става.
Казвам: Да се извърши в даден случай Волята Божия. Във всичките наши разбирания трябва да има, да се образува една вътрешна връзка – да се служи Богу! Ама ако дойде някой тук вас да ви цани? Че вие сте хора, не като кажа, че вие вярвате. Имате каква вяра? Права. Ако не можете да минете по конеца? Ако минавате по конеца, имате вяра. Ако не минете по конеца, нямате вяра. Не че нямате вяра. По моста може да минете, по някой широк мост може да минете, по някое дебело въже може да минете, то е така, но по онзи, тънкия конец, копринен, не може да минете. Казвам: По отношение на тънкия конец е слаба вярата ви. Аз не казвам, по моста всички може да минете. Само че мостовете за онзи свят не са широки; туй, което в този свят може да направите, в онзи не можете да направите.
И казвам сега: Прочетете тази глава, 17-ата. Чели сте я, знаете я. Не че не я знаете, не че не знаете да се молите, но ви трябва едно ново разбиране на всинца ви. Едно ново разбиране в един Господ, в Когото вярвате. Трябва ви едно ново разбиране – никога не запитвай Господ защо ти е дал едно изпитание.
Един малък пример – тебе баща ти казва: „Вземи този хляб, че оттук го занеси там, на един километър.“ Не питай баща си защо трябва да го носиш и да го туриш там. „Тук не може ли да седи?“ Казал ти баща ти: „Вземи го, хляба, от този долап и тури го в другия долап.“ Не питай това защо да го извадиш, че да го туриш в другия долап. Не питай това. Питането, то е едно съмнение. Доверие може – ако аз се поколебавам, да кажем, в най-големите изпитания... Ти във всичко може да се колебаеш, [но] в Името на Бога [да] няма ни оттенък [от колебание]. Не тургай туй в Бога, което не съществува. Ти можеш да мислиш, че Той иска да те измъчи, ти можеш да мислиш, че Той за тебе не се грижи – значи като някой човек, занят със своите работи, значи не обръща внимание. Ти имаш много повърхностно понятие. Ако има някой, който има будно съзнание, да вижда всички неща, това е Той. Съзнанието на Бога е тъй будно, както на никой човек не е будно. И Той е тъй готов... Няма човек в света, който е тъй готов да помага, както Той помага. Хванеш една мисъл в твоя ум, че Той, Господ, не иска да знае. Причината е в тебе вътре, не е в Него.
И сега, да ви дам едно обяснение защо Господ по някой път не иска да ви помага. Много лесна работа е. За мен е ясно. Аз виждам туй: Представете си, че ви съдят на Земята и сте свързани с една тежест, която тежи 5000 килограма, на краката. Вие не чувствувате тази тежест, понеже свързани сте. Все искате Господ да ви хване за ръката и да ви изтегли нагоре. Той ако ви хване за ръката, вашата ръка ще се откъсне. Вие казвате: „Господи, хвани ме.“ Той не иска. Той ако ви хване, ръката ви ще остане във въздуха. Вие казвате: „Той нали е Господ, Всемъдър е Той.“ Казва: „Я си отвържи краката отдолу.“
Че, всичките твои желания, те са връзки. Той казва: „Я ги отвържи тия връзки отдолу, от земята.“ След като ги откопчееш [от] ония тежести, с които си свързан долу, тогава Господ може да те хване. И да те отпусне. Но докато не се отпуснеш от тия желания, Той не те бута, не ти хваща ръката. Казва: „По-добре да седиш, да останеш там, отколкото да ти откъсна ръката.“ Господ не иска да къса.
Та, ние някой път искаме Господ с целия товар, който имаме, да ни извлече. И тогава, и като идеш в онзи свят, Господ не Му трябва този товар. Той не иска и тялото. Ти казваш: „Господи, аз Ти давам всичко това.“ Ти Му дадеш, но като дойде да идеш, Бог казва: „Извадете всичко, не Ми трябва неговото тяло.“ Ти си гледаш тялото и почнеш да плачеш за тялото. Казва Господ: „То не Ми трябва тук да седи.“
Та казва: „Отвържи се хубаво.“ Като се отвържеш, Той те изтегли. Те казват, че тежала душата около 30 грама. Не, и 30 грама не тежи. Вярно е това, но душата няма никаква тежест. Никак не тежи тя. Че как ще измерите вие един атом, големината му? Мярката му е [една] 120-милионна част от милиметъра. Как ще измерите един атом? Големината му е [една] 125-милионна част от милиметъра. Как ще го измерите? С каква мярка? Кой учен човек досега може да измери това? Никой не може да измери. Това са неща от висшата математика. Духовно има неща, които се изчисляват, без да се мерят.
Та сега, тия неща, за които ви говоря, са още външни неща. Има едно разбиране и то е следното. Когато ти разбереш една Божествена мисъл, в тебе ще настане един вътрешен мир, вътрешна самоувереност, една вътрешна радост, която не може да се опише с човешки език. Една самоувереност, знаеш ли каква? С тази самоувереност ти можеш да минеш през най-голямото изпитание в живота. Ти можеш да минеш през бойното поле, дето има гранати, дето хората измират. За да изпиташ Божественото, ти трябва да минеш оттам, дето никой не може да мине. Не можеш ли да минеш оттам, дето никой не може да мине, ти не си познал Божественото, ти живееш един човешки живот. И Божественото започва там, дето всичко измира, дето нищо не може да расте. Там е Божественото.
И в големите противоречия на живота, и в големите противоречия на своята душа, понякога вие чувствувате страх. Този страх е признак, че сте дошли до границите на физическия свят. Вие се плашите, искате да се върнете назад. Мнозина са идвали и треперят, че са видели духове. Не че са видели нещо определено, но са дошли до бездънната пропаст. Надолу няма накъде вече, потъва се. Нагоре няма на кого да уповава. Право по конеца трябва да мине.
Та сега ви казвам: Въоръжете се с Любовта, изучавайте въжеходството! Ще дойде един ден, когато ще трябва да минавате големите изпитания по тънкото въже.
Двадесет и шести стих, 17-а глава от Иоана: „И явих им Твоето име и ще явя да бъде в тях любовта, с която си Ме възлюбил, и Аз в тях.“ Тук се разбира любовта по-дълбоко. Мнозина мислят, че като приемат тази любов, трябва да престанат да живеят както досега са живели. Не, този живот, както и бъдещият, добива друг смисъл. Неща, които ни се виждат безсъдържателни, като приемеш Божията Любов, всичко в света ще ти се осмисли и всичко ще ти бъде приятно. И слуга да бъдеш, и цар да бъдеш, каквото положение и да заемеш, все ще ти бъде еднакво. Не еднакво по форма, но по човешки ще се радваш на всичко. Че си слуга, пак ще се радваш.
Казвам: Любовта е онова състояние в човека, което осмисля земния живот. Тази любов ще осмисли и другия живот, който ще прекараш след напущането на Земята. И преминаването от този в онзи свят, и то ще се осмисли.
Та, любовта най-първо трябва да осмисли нашия земен живот. Защо? Защото е мъчно да се замине. Да живееш без пари, мъчна работа е тази. Мъчна работа е без въглища, без обуща и без хляб. И без приятели не може. Във всичко и навсякъде има мъчнотии, не е лесна работа. Но любовта е, която разрешава всички най-мъчни въпроси от земния живот.
Аз ви показвам пътя. Мога да ви препоръчам всички книги. Икономия можете да четете, да учите, но най-после ще дойдете до закона на Любовта, която разрешава всички въпроси, които всички други науки не могат да разрешат. Та, когато дойдете до въпроси, които другите социални науки не могат да ги разрешават, любовта ги разрешава. И тогава, за тази любов не се говори. Защото, като имам любовта, аз разрешавам с нея всичко. Тя е връзката. Банкери има, които само като пожелаят да им се услужи, веднага и в Лондон, и в Париж, и в Берлин – навсякъде им се подчиняват. И навсякъде си все ти. Вървиш спокойно и в който хотел искаш да влезеш, те веднага са на твое разположение. Който има любовта, той е гражданин навсякъде в света. И тук го познават, и горе го познават – и навсякъде му услужват. Който не е запознат с тази любов, за която ви говоря, той пак ще живее, но той не може да има тази свобода, която има другият.
Та, любовта, която имаме, в този смисъл дава вътрешна свобода да постигнем не каквото другите постигат. Ние трябва да постигнем всичко. Какво трябва да постигнем? Христос даде пример на света. Той постигна нещо.
А вие какво ще постигнете днес? Вие очаквате да постигнете нещо, но не знаете какво. Аз съм ви казвал много неща, но някои от тях сте забравили. И следната седмица ще очаквате да ви кажа пак нещо ново. Нямам нищо готово. Аз се радвам на това, но от този обяд, който сега ви дадох, какво ще остане за вас? Какво ще се ползувате от него? Като говоря на вас, и аз ям. Като ви говоря, първо аз опитвам яденето и тогава го давам на вас.
И казвам: Като говоря, аз се ползувам сам. Но вие какво ще се ползувате? Бих желал и вие да се ползувате. Защото моето си е за мене и вашето е за вас. И аз искам вашият дял да си иде на място.
Тази е една идея. Не трябва да бъдете в този свят. Ще живеете в този свят, без да сте в него. Ще работите в този свят, без да сте в него. Всичко ще правите: и слуги ще бъдете, но без да сте в този свят.
Божият Дух носи всичките блага на живота. (Три пъти.)
7 ч без 5 мин
(На поляната направихме упражненията на хубав бял сняг.)
13-о неделно утринно слово, държано от Учителя на 15.XII.1935 г., 5 ч сутринта, София – Изгрев