Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева
БАСТУНЪТ
През учебната 1930-31 година, бях назначен като учи¬тел в новооткритата прогимназия в село Желява, Софийско. Учителствах само една година. Селото е отдалечено от Со¬фия на около 25 километра и тогава нямаше никаква връзка с града. Подбалканската линия се строеше и щеше да мине само на пет километра от селото, но не беше още готова. Връзката с града се осъществяваше пешком, със случайни каруци или по железопътната линия за Пловдив, като се из¬ползваше гара Новоселци, сега Елин Пелин, и от там 17 ки-лометра път пешком към Желява. Аз използвах най-често влака до Новоселци, когато исках да отида до София, а това правех често, почти всяка събота, за да мога да посещавам неделните беседи, да се видя с Учителя и с приятелите. А неделя вечер се връщах обратно. Влакът от София тръгваше късно, мисля че беше след 21 часа, пристигаше в Новоселци към 22-23 часа и от там пешком към селото. Пътя до Желя¬ва минаваше през село Столник, където имаше много сви-репи кучета. През нощта цялото село екваше от техния вой. Още през първото ми минаване разбрах, че ще трябва да нося със себе си бастун. На следващата седмица, когато от¬ново дойдох в София, едва късно в неделя, малко преди да си тръгна за селото, се сетих за бастун. Помислих малко и реших да отида при стенографките да ми посочат откъде мога да си набавя. Те живееха и работеха в една оригинално направена полукръгла дървена къщичка, разположена в рядката горичка, непосредствено до поляната, на която пра-вехме утринните упражнения. Освен своята работа да де¬шифрират и коригират беседите на Учителя, които се пуска¬ха за печат, те играеха и ролята на информационно бюро, бяха осведомени за всичко, защото всеки, който идваше на Изгрева, особено приятелите от провинцията, първо отиваха при тях. Даваха всестранна информация по всички въпроси за живота на Изгрева, а пък от своя страна приемаха нови-ните от външния свят. Тази осведоменост им даваше въз¬можността при разни нужди да бъдат в услуга, което праве¬ха с най-голямо удоволствие. Като влязох при тях, те си ра¬ботеха както всякога върху стенограмите, но малко се изне- 86
надах, че и Учителя беше там. Попитах за бастун, сестрите ми отговориха, че за съжаление нямат. Учителя слушаше, и когато свърших и си взех сбогом с Него, той нищо не ми каза, но ме погледна с особено изражение. Нямах време по¬вече да търся другаде и потеглих без бастун. На гара Ново¬селци от влака слязох само аз. Влакът замина и гарата опус¬тя. Тъкмо да поема пътя за селото, гледам един селски бас¬тун подпрян до една от постройките там. Огледах се да видя да не би някой да го е забравил, но нямаше никой, цареше пълно безмълвие, защото и чиновниците се бяха прибрали. Поозърнах се още малко и взех бастуна, пратен ми от Небе¬то. Спомних си израза, който имаше лицето на Учителя при сбогуването ни, и разбрах смисъла му. Благодарих и дълго мислех за вниманието, с което ни обграждаше и следеше и за най-малките ни нужди. Когато минавах този път през село Столник, свирепите кучета имаше от какво да се рес¬пектират.