Скръб и радост
Скръбта ви ще се промени на радост. (Йоан 16:20)
Съвременната култура ние я определяме „култура на скръбта“. И това е красивата ѝ страна. Отвън виждаме тия прекрасни здания, железници, къщи, столове, всякакви удобства, ядене, пиене, всичко туй, но при всичко това тя е култура на скръбта. Ще кажете: „Как може да бъде култура на скръбта?“ Нима онази птичка, която е затворена в онзи златен кафез, в туй ограничено положение, мислите, че е щастлива в този кафез? Тя си има храничка и водичка, но няма никаква свобода. Има размер на движение само половин метър, седи тя и си пее. Казват: „Колко хубаво пее!“ Да, но тази песен е песен на велика тъга. Нима мислите, че онази мишка, която се е хванала в онзи капан вътре, в който си има пастърмица и обикаля около нея, та е щастлива? Казвате: „Пастърмица си има!“ Да, но този капан е капан на скръбта! И аз виждам онези хора в хубавите къщи и си казвам: Това са кафези на затворени птички, пеят там вътре. Гледаш, някоя сестра си покаже главата из прозореца, погледне като някоя мишка и после пак плюхне и си каже: „Ще се живее тук, няма накъде!“ Интересно е, че всички писатели, поети, философи искат да ни убедят, че по-хубаво нещо от този кафез няма. И музиканти, всички ще ни пеят, ще ни казват, че да имаме къщица, кафез, няма по-хубаво нещо от това! Какво показва това? – Че във външния свят има студ. И днес не само хората, а и птичките, и животните все тази култура носят, все така са убедени, все така мислят. Културният човек не се е освободил от това. Тогава идват по-напреднали, говорят ни за друга култура, говорят ни за друг морал, говорят ни за нравственост, за щедрост, за това–онова. Можем ли да направим живота си щастлив при тези условия? Някои казват, че това е неизбежно. В математиката има един закон на вероятностите за разрешение и един закон на вероятностите за неразрешение – има възможности. Аз ги наричам възможности и разрешения на една задача при избиране само на един път. При всички възможности само една е идеалната възможност, при която животът може да се реализира в своята пълнота.
И сега ние, съвременните хора, сме оставени да избираме тези възможности на свобода. На човека предстои да избира своята възможност. Ние се оплакваме от съдбата, оплакваме се от обществото, оплакваме се от Бога, от всичко се оплакваме, всеки индивид плаче и пъшка. Питам тогава: Кой е виновният? Някой път ще посочат еди-кой си министър. Не е той виноват. Чудни са тези хора! Казват: „Еди-кой си съдия дошъл и осъдил някого“. Да, но преди него бившият съдия също осъждал. Преди този министър имаше друг, преди този генерал имаше друг, и всички, които са дошли след тях, вървят по един и същ път. Кой е основният принцип? Казват: „Бацил влязъл, предизвикал тази болест“. Не, не, отде дойдоха тези бацили? Как се създадоха условия, за да се явят тези бацили? Отде са те, как се развиха? Ние се спираме и търсим близките причини. Казваме: „Тия са причините“. Не са там причините, в туй близко явление. Хубаво, ако аз забия един железен клин в едно дърво, клинът ли е виновен? Не е той причината. Той е един войник, който казва: „Забиха ме“. Излез навън! – „И да искам, не мога да изляза. Който ме е забил, той ще ме извади.“
И тъй, всичката хубост на съвременната култура седи в скръбта, всичкият ѝ капитал е само в скръбта. Казват: „Как, култура е това! Колко удобства, колко учреждения, колко банки се създават!“ А, банки се създават! Ако в това седи културата! Преди 15 години в Америка имаше едно състезание между двама милиардери. Скарали се, казали си по една обидна дума и започват война. И двамата имат акции. Започват една борсова война. Единият понижава акциите на другия и всички, които имат акции при него, започват да ги продават, за да не изгубят. И другият прави същото. Играят си и двамата. Но в тази борсова война повече от 5,000 богаташи измряха: едни полудяха, други се издавиха, убиха. И после, не мина много време, те се помириха. Е, питайте ги, защо се обидиха? – За някаква малка думица пропаднала честта им. Те не искат да знаят, че заради тях пропаднаха толкова души. И то не болни хора, но хора със здрави умове. И на всичко това казваме, че сме осигурени. Питам: Вашите банки сигурни ли са? В Америка има едни спестовни банки, тъй ги наричат у нас, а у тях са наречени „спасителни банки“, буквален превод. След като си внесеш парите у тези спасителни банки, погледнеш, че след няколко години и банката се спасила, и ти си се спасил. Действително, банката остава без пари, но и ти се спасяваш от грижи. Една американка, като била един ден на събрание, чула, че проповедникът говори за спасение. Тя си казала: „Е, аз преди 10 дни се спасих“. – „Как?“ – „Имах 15,000 долара в една банка, но тази банка се спаси и аз се спасих. Освободих се от скърби и неволи. Е, такава е волята Божия!“ И без пари може. Отиват парите, а тя казва: „Спасих се“. И действително, всички велики Учители, които идват в света, проповядват на хората, че нищо не трябва да имат, т.е. всички трябва да се задоволяват само с насъщния хляб за деня, за утре не трябва да мислят. Туй учат те. Но техните ученици, синове и дъщери на този свят, бащи и майки, друго учение учат. Как казват те? Всяка майка казва на дъщеря си: „Ти, дъще, слушай, трябва да се осигуриш!“ Майката дава уроци на дъщеря си. Бащата казва на сина си: „Ти трябва да се спасиш, не трябва да бъдеш толкова глупав човек“. Дойде великият Учител, Той другояче обърне. Казвате: „Как! Майка ми и баща ми другояче учат“. Не, ти не трябва да се осигуряваш! Питам тогава: Кой е на правата страна? Майката и бащата са прави! Аз ще ви обясня, че те са прави, те искат да забогатеят. Майката казва: „Дъще, нашата култура е култура на скръбта. Ти ще станеш богата, ще имаш къща, за да разбереш скръбта, за да разбереш живота. Ще се ожениш, за да изпиташ скръбта“. Дойде някой велик Учител, казва: „Не, няма да се жениш“. Всички велики Учители казват, че не трябва да се жениш. И великият Учител е прав. Ще ви кажа защо великият Учител е прав. Майката казва: „Ти ще се ожениш, скръбта ще трябва да учиш“. Ще ти турят венец на главата. Този венец е венец на скръбта! Всеки един цвят е откъснат цвят. Казват за момата, че ѝ туряли цветя. Откъснати рози, откъснати цветя – това са цветя на скръбта. И при това майката казва, че добре се е наредила дъщеря ѝ, работата ѝ е уредена. Не, не, не само че не се е уредила, но сега настава часът на скръбта. И какво учат майките дъщерите си? – Много хубаво учение! Нека забогатяват! И аз казвам: Нека забогатяват, с малко не може, с милион, два, три, десет и повече! Колкото повече забогатееш, толкова по-добре ще научиш скръбта – ще имаш и ще загубиш. Лъжливостта в това учение е там, дето майката мисли, че като има дъщеря ѝ къща, като взима един красив момък, че ще е щастлива. Колкото момъкът е по-хубав, толкова по-нещастна ще бъде дъщерята, толкова по-добре ще научи скръбта. Колкото по-здрав е, толкова повече жени ще има. Красивият момък с една жена не се задоволява. Ще ми говорите за морал! Аз ще бъда смел и решителен. Аз бих желал да видя един момък или една мома, които да са целомъдрени. Не привидно да са целомъдрени, но принципиално, вътре, в душата си. Аз не говоря за външността на нещата. Който и да е от нас, в себе си трябва да признае тази велика Истина. Ама ще кажете: „Толкова низко да съм паднал! Аз съм като другите хора, аз не виждам своята чернота“. Да, защото слънцето не е огряло. Всички съвременни хора се оглеждат в тъмнина. Чернота с тъмнина си приличат, но чакай да изгрее слънцето, ще видиш на какво мязаш, ще видиш каква е твоята мутра. Какво подразбирам под думата „мутра“? Тя малко не е поетическа дума, нали? Но тя е изразителна дума. В съвременния наш език нямаме изразителни думи. Езикът на поезията, и той не е изразителен. Език, който не предава идеите, той не е изразителен. Виж, грубият език, той е много изразителен. Когато някой ти каже някоя обидна дума, ти високо подскочиш от земята, засегне те. Щом говоря за любов, за обич, казваш: „С тези празни, детински работи нямам нищо общо“. Щом ти кажа „лъжец“, „вагабонт“, казваш: „А, защо ме обиждаш?“ Е, питам тогава: Где е смисълът на нашия език? Казвам: Това не е правило за всички хора. Има хора, които правят изключение.
„И скръбта ви – казва Христос – ще се превърне на радост.“
Ще примирим тези две противоречия. Нашата култура е култура на скръбта. Един брат във вестник „Лъч“ се обръща към всички, прави цял един поменник, като казва: „Оставете сега вегетарианството, оставете вашите идеи, вижте сега, вашите страждущи братя искат помощ“. Че това е Христовото учение! Христос ще съди света. За какво? – „Болен бях, не ме посетихте; гладен бях, не ме нахранихте; жаден бях, не ме напоихте.“ Прав е този брат. Защо е прав? – Защото нашият свят е свят на скръбта. Не е лошо, скръбта е нещо хубаво, приятно. Скръбта, това е приготовление. Сега, като ви говоря, че скръбта е приготовление, разбирам, че тя е подготвителна страна към истинския живот, който иде. Е, мислите ли, че за в бъдеще, когато ще градим къщите, ще има нужда да сечем дърветата? Не, трябва да престане сеченето на дърветата, трябва да престане убиването на хората и затварянето им в затвори, трябва да престане убиването на животните! Всичката тази култура със своите приоми и методи е неприложима за истинския живот. Методите ѝ са неприспособими. Ние говорим за истинския живот. Вземете съвременните религиозни и нерелигиозни хора. Едните говорят за Бога, другите Го отказват и спорят. Какви схващания имат те за Бога? Едните казват, че има Господ, другите казват, че няма Господ. Но и едните, и другите в своите действия имат един и същ корен. Онзи, който проповядва за Бога, по същия начин ще те заколи, по същия начин ще те одере, по същия начин ще те изтезава, както и онзи, който не вярва в Бога. Питам тогава: В какво седи разликата на тази култура, в която едни поддържат, че има Господ, а други, че няма Господ. Не е вярно, че нямат Господ. И едните, и другите имат Господ. Едните имат един Господ, когото не виждат, а материалистите имат един Господ, когото виждат. Те казват: „Ето нашият Господ! Върху него ходим, ядем и пием“. Като дигне едно шишенце, казва: „Ето нашият Господ“. В дърветата, в яденето, в пиенето, във всичко го виждат. Другите казват: „Това е пантеизъм“. „Е, где е вашият Господ?“ – „Нашият всичко е създал, и небето, и земята.“ Но всичките имат едни и същи методи. „Е – казвате, – дайте на бедните!“ Че кога не се е давало на бедните? Но светът пак не се е оправил. Защо? – Ние още не сме научили онзи дълбок смисъл на скръбта. Ако ние знаехме какво нещо е скръбта, ако тази скръб би оставила всичките свои отпечатъци в нас, друго щеше да бъде. Ами че всички ние искаме при сегашните условия на земята да бъдем щастливи. Най-голямото заблуждение, което сега съществува, е, че при сегашните дадени условия ние искаме да бъдем щастливи – нещо, което е абсолютно невъзможно. Всеки един щастлив момент е последван от една голяма скръб. Четете Шопенхауер, вземете Толстой, всички прокарват тази нишка. И онзи философ, който говори, че на земята има щастие, той не говори истината. Трябва да знаете, че след всеки момент на щастие идва един велик момент на скръб. Тамън отгледаш една красива, хубава мома, 21-годишна, свършила науките си, виж, зародила се отнякъде една епидемия на малария или чума, улови дъщеря ти и гледаш, в 5–10 дни очистила и дъщеря ти, и син ти, а ти с такава мъка си ги отгледал. Викаш лекари, консулиуми, и най-после те констатират смъртта, казват, че е станало разрив на сърцето. Лекарите, за утешение на майката и бащата, констатират каква е болестта. А те остават сами, като кукувица. Днес убият някого, ще дойдат лекарите, ще го разрежат, ще констатират как е станала смъртта. Е, хубаво, каква философия има в това? Ще съставят един акт, ще го подпишат, ще кажат: „Намерихме как стана това“. Стане някое нещастие, война, всички вестникари ще дойдат, ще констатират как стана тази война. А че толкова милиони хора са избити, нищо от това! „Ние намерихме причината.“ Отвори се друга война, пак ще дойдат хората, ще констатират как се отворила, кои са причините. Ще имаме най-после една наука „история“, която показва пътя в развитието на човечеството. Пътят на човечеството! Това е смешна философия, да мислят, че историята показва пътя на човечеството! Историята показва само безпътието на съвременното човечество. Като вземете всичките видове идеалисти, всички хубаво разсъждават, но аз казвам: Вие още учите науката на човешкото безпътие. Ще дойде някой велик проповедник, ще се качи там на амвона горе и като дигне ръката си, като започне да проповядва, да описва как страдал Христос, как Го заковали, сълзи ще има, всички ще плачат. Всички хора от 2,000 години насам все плачат, как така да разпнат този любящия Христос, как да не Го познаят! Толкова жестоки хора! А ние, съвременните хора, светии сме, благородни! У нас убийства, затвори, разпъвания няма. И аз се чудя на едно нещо. Аз се чудя на това човешко коравосърдечие, което сега съществува. И седнали някои философи да ми разправят за Бога, за това, за онова. Оставете сега своите разсъждения! Оставете тия заблуждения! – „Тогава остави и твоите.“ – Ще оставя не само моите, но и твоите заблуждения. „Ама – казва – ти си набожен.“ – Ама ти си от мене по-набожен! Защо? – Понеже моите вярвания, моят Бог няма никаква тежест. А твоят е толкова тежък, не можеш да го дигнеш. Моят Господ на гости може да ми дойде, може да се смалява и разширява. А твоят е толкова голям, че не може да дойде. Това е игра на думи. Ако повикаш земята на гости, ще ти дойде ли? – Няма да ти дойде. Ако повикаш слънцето на гости, ще ти дойде ли? – Няма да ти дойде.
И тъй, тази култура на скръбта ние искаме да я направим култура на радостта. Че човечеството успявало, това-онова, не е важно. Има неща, в който успява човечеството, но аз виждам този успех на друго място. Аз виждам този успех само в единици хора, в благородни хора. Ще ви дам един пример, да видите где седи това благородство. Той е един мит или едно предание, не казвам, че е реалност. Говори се за един римлянин по произхождение, който се наричал Сафио Бертручио. Дълга история имал той. И сега тия от вас, които не са запознати с окултната философия, които вярват, че човек за пръв път идва на земята, мислят, че човек изведнъж, като някоя гъба е излязъл от земята, и всичките му способности, неговото щастие и нещастие зависят само от този му живот. Това е ваше схващане, обаче фактите не седят така. Късогледите хора виждат нещата отблизо, далекогледите ги виждат отдалеч. Кои са прави? – И едните, и другите са прави. Едните виждат туй, което е близо при тях, а другите виждат туй, което е надалеч. По този начин сегашният наш живот е едно звено от ред други съществувания. И сега аз няма какво да доказвам тия съществувания. У нас законът е такъв. Казваме: Ела и виж! Но за да дойдеш и видиш, трябва да имаш очи. Ще ми кажете: „Ние имаме очи“. Е, вика ви един съвременен лекар, един бактериолог, и казва: „Ела и виж!“ Но този бактериолог има начин на гледане. Той тури под една леща едно стъкалце и казва: „Тук има същества“. – „Не виждам нищо.“ Не виждаш нищо? „Аз не вярвам.“ Казва му този учен лекар-бактериолог: „Аз искам да те накарам да гледаш по моему, но ще ме слушаш ли?“ – „Ще те слушам.“ – „Ще гледаш, както аз гледам. Тури си едното око на лещата, като мене, другото закрий!“ – „Ама ти искаш да се подиграваш с мене!“ – „После говори, сега ще гледаш, както аз гледам!“ – Поглеждам, цял свят се открива! Поглеждам извън лещата, няма нищо. „Ама ти да не ме хипнотизираш? Туй да не е магия?“ Прост човек е той. Казва му ученият: „Това са бацили“. – „Ти с мене искаш да си играеш ли?“ – „Аз искам да ти покажа, че това не е игра. Ще взема малко от тази капчица, ще нацъркам под кожата ти, да видиш дали има нещо в тази течност. След 24 часа ще видиш каква температура ще имаш.“ – „А, температура!“ – „Е, малко ще цръкна, Готов ли си на това?“ След като му цръкна, казва: „Брей, не било илюзия това! Опасни неща са тия!“ Сега ще дойде някой от този свят, ще каже: „Слушай, дали е вярно това или не е вярно?“ Ние имаме много начини за доказване на нещата, само че ще имате търпение за тия доказателства. За нас не е въпрос дали тия доказателства са верни или не, въпрос е, че ние имаме друг метод, чрез който тази скръб може да се превърне на радост.
Ще дойда сега до Сафио, за да обясня мисълта си. Той бил изпратен от своя Учител за 20 години на уединение. Това е било един голям изпит, като на ученик от една мистическа школа. Дали вярвате в мистицизъм и окултизъм, то е друг въпрос. Съвременните хора вярват в реалното. Ще се спра на думата „реалност“. Ето как я определям: Реално е това, което свързва всички свои части в едно цяло. То свързва, прониква всичките свои части и никаква друга външна сила не може да измени съотношението на тези части. И когато ние говорим за Бога като принцип, като Любов, ние подразбираме туй, което свързва всичките живи души в едно цяло, без то само да се измени и промени. Ще кажете: „Защо да не се променя?“ – Има известни промени, които ние не одобряваме. Ако аз те туря като едно живо дърво в печката, какво ще кажеш? Ще кажеш: „Искам да се променя“. – В горенето промени и измени може да има, но в истинския живот има само растене, само придобиване на добродетели. И тогава аз определям друга една максима. Съвременните хора казват: „Ние искаме да бъдем свободни“. Аз казвам: В света има само един случай, дето човек може да направи нещо без Бога. – То са престъпленията. Следователно всичките наши престъпления, каквито и да са те, които ние вършим на този свят, ние ги вършим без Бога и Бог не е в тях. Бог не е в тези престъпления, но понеже Бог е Любов, вечност, то в Неговото разположение Той чака. И един ден, когато ни прекара през горивото на тези страдания, до един милион, два милиона, три милиона, 10 и повече милиона градуса огън, нашите глави ще узреят. До това време Той ще ни чака. На някои хора главите ще узреят в един ден, на други в два, на трети в година, а за някои трябват най-малко 10 години, докато им узреят главите. Ще узреят главите ви! И аз имам едно изражение: в 10 години главите на хората ще узреят. Следователно има едно нещо, което човек може да направи без Бога, то е грехът. И там, дето има грях, дето има страдания, скърби, мъчения, ние мислим, че дяволът е там. Да оставим този дявол, но аз виждам съвременния дявол с цилиндри, с фракове; аз виждам съвременния дявол с щикове, с пушки; аз виждам съвременния дявол с отрови, с всички перифернелии. Ние търсим дявола, но кой ще те заколи? – Брат ти тегли нож. За отечеството ще те заколи. Все за отечеството, за народа, за религията. Ама без клане не може ли? – Може.
Да се върнем сега към Сафио. Праща го неговият Учител 20 години на уединение и му казва: „Ще научиш един велик закон и само тогава ще минеш към втората стадия на своето посвещение, да разбереш смисъла на истинския живот, да видиш как ще дойде радостта на този свят. Сега ти живееш в един свят от скърби, трябва да завършиш своя изпит, да опиташ най-големите скърби и ако издържиш, ще минеш в по-горно положение“. Като християнин, изпраща го в пустинята, дето 20 години отлично се подвизавал. Изпокъсал си дрехите, обущата, съвършено оголял. Той бил един от видните римски патриций, от високо произхождение бил. Един ден се заражда у него желание да се пооблече и си казва: „Е, хубаво е да има човек едно топло облекло, пък и едни здрави обуща, изпоядоха ме тия животни“. Тия животни там, в пустинята, не го считали за постник, светия, използвали неговите крака, хапели го. „Толкова години вече, дотегна ми тази храна, все круши, ябълки, сливи“. Дошла му тази мисъл в главата и започва да си разсъждава: „Имам такова желание, намирам, че е законно, най-после душата ми го иска. 20 години живея тук, моля се, моля се, никакъв глас. Нито ангелите, никой не дохожда при мене – всеки дойде и си замине“. Той имал много знания, затова идва един ден при него един от видните римски патриций, чийто син бил на умиране. Идва той при Сафио, като при прочут постник, и му казва: „Дайте помощ на сина ми!“ Сафио отива при болния и с едно махане на ръцете премахва болестта. С едно махане на ръцете маха болестта, но своята скръб не може да премахне. Този патриций останал много доволен от Сафио и като мислил какво да му направи от благодарност, направил му едни много хубави дрехи, обуща, шапка, приготвил му много хубаво ядене и всичко туй му изпратил в златни и сребърни сервизи. Сафио, като видял всичко това, казал си: „Е, имало добри хора на света“. И тъкмо мислил да се облече, понахрани и понарадва, ето идва един беден, казва му: „Гол съм, нямаш ли една дрешка?“ Той погледнал, погледнал, въздъхнал си и казал: „Няма да се носят дрехите“. Взима ги и му ги дава. След него идва друг един бос, казва: „Бос съм, обуща нямаш ли?“ – „Е, че отидоха гащите, отидоха; хубавата римска тога, и тя отиде, но и обущата ще отидат.“ Дава и тях, въздъхва си. Не се минава много време, един гологлав идва, иска шапка. Дава и шапката си. Казва си: „Е, поне яденето ми остава“. Не се минава много, идва една одърпана мома, гладна. Дава ѝ яденето и въздъхва. Поглежда, едно парченце хляб му остава. Мисли си: „Поне малко хлебец ще си хапна“. Остават още и сервизите. Той ги гледа. Минава една римлянка, казва му: „Отче, помогни ми, моят възлюбен не иска да ме вземе, иска прикя, някакви златни съсъди, някакви чаши“. Въздъхва си Сафио, дава и тях. Остава само с малкото парченце хляб. Но ето, гледа, идват отвънка птички, накацват около него, започват да чуруликат, и те искат. Отделя и за тях, но оставя и за себе си едно малко парченце. Току изведнъж из дупката се явява една малка мишка, казва: „За мене няма ли?“ Дава и неѝ, и той остава без нищо. Тежък е животът! – Не е тежък. Той въздъхва дълбоко, намира се пред една дилема. Тогава се явява неговият Учител, Христос, но не тъй, както вие си мислите, че ще се яви Христос. Явява се Христос при него, поглежда го, усмихва му се и казва: „Ти премина добре изпита, аз съм доволен от тебе“. Знаете ли какво е станало вътре в този Сафио? – Той веднага се намира в една прекрасна вила, в която всичките дървета били обкичени с хубави плодове. Веднага се намира между своите приятели, които го обичат. За него била сложена хубава трапеза. Вижда и дрехи, приготвени за него много по-хубави, отколкото онзи римски патриций можеше да му приготви. Има нещо тайно в природата, което ще се разкрие в света. Казват: „Как ще се поправи светът?“ – Има един начин, но този начин вие го искате още сега. Как го искате? – Както съвременните момци искат някоя мома. Някой съвременен момък иска да се жени, но казва на момата: „Аз ще се оженя за тебе, но ще ми броите тук 100,000 лева“. Седят майката и бащата, казват: „Не може ли по-долу?“ – „Не може, 100,000 златни лева искам.“ Той седи, попът до него, правят договор. А отвънка седят кръстникът и други, чакат. „Е, няма какво, ще се дава.“ Ще се дава, и оттатък ще минете! 100,000 ще броите! Като дадат майката и бащата 100,000 лева, казват: „Е, толкова взе“. Не само че взе 100,000 лева, но взе и вашата дъщеря, която струва милиарди. И чудното е, как тези майки и бащи продават дъщерите си! Не само че дават толкова пари, но я дават отгоре жертва на този момък, да я коли. Ние, съвременните хора, плащаме на този човек да я вземе, а отгоре и да я коли. Той ще вземе парите и ще ходи, ще пие, ще развратничи, и на всичко това отгоре родителите казват: „Осигурихме я!“ Е, где са тези осигурени семейства днес? Не, не искам да кажа нещо лошо, може би това да е една крайност, но това е един горчив факт вътре в дълбочините на самия живот. При такива условия как може да бъде животът щастлив? Аз не съм против мъже и жени. Законът е един и същ. И момъкът може да бъде така продаден, както момата. Продаване е, когато един човек изгуби в себе си най-възвишеното, най-благородното. Какво остава тогава у човека? Нищо не остава в него. Какво, нима един момък, който влиза в един лош живот, не се продава? И за каква цена, той си знае! Казвам: Този момък не само че се продава, но и много евтино се продава. И сега ние ще седим в народното събрание, по амвоните на църквите, и от там ще говорим за морал, за поправяне на България. И от там всички се провикват: „Разсипаха нашето отечество!“ Разсипаха нашето отечество! Че вие отечество не сте имали! Аз наричам отечество онзи дом, дето брат брата не е убил, дето братя и сестри живеят в Любов. Ами че ако вие се намирате в едно отечество, както в дома на Давида, дето братята постъпват малко по-другояче, как ще наречем този дом?
„И скръбта ви ще се промени на радост.“
Кога? – Когато ние, като този Сафио, вътрешно се освободим, а не да дойде някой да ни налага нещата отвън. Всеки да действа според Любовта Христова. Не само това, да се добереш до Любовта Христова, но да можеш съвършено да се отречеш от себе си, да стане в ума, в сърцето и в душата ти такъв един преврат, че да се почувстваш напълно свободен. Ние можем това да го направим, ние сме способни да го направим. И когато ние казваме, че чрез Бога всичко можем, това значи, че чрез Любовта можем. А Любовта, това е единственото наше стяжение, единственият наш капитал, единственото наше наследство, което можем да придобием. Докато не придобием Любовта в света, всичките наши усилия ще бъдат напразни. Някои казват, че не познават Любовта. Човек, който умира, той не познава Любовта! Най-първо човек трябва да стане безсмъртен. Сега ще ми възразите: „Може ли човек да не умира?“ Нима когато ми вземат къщата, аз умирам? Мога да си изляза. Нима когато ми вземат дрехите, аз оставам гол? – Не. Нима когато ми вземат тялото, аз умирам? Съвсем други понятия имаме ние. Вие виждали ли сте какво красиво нещо е човешката душа? Ако е за форма, за красота, формата на една човешка душа с нищо не може да се сравни в света. Ако мога да изнеса пред вас един факт, той е следующият: когато Бог погледне върху формата на човешката душа, и Той ще се зарадва. Толкова велика е тя! Красота има в човешката душа, каквато в никое друго същество в света. Тогава някои питат: „Защо Христос слезе от небето?“ – Той не слезе за хората. Той слезе да помогне на тази велика душа. Заслужава да се види тази душа! И следователно на нас проповядват един морал: да залюбим човешката душа! Да, но вие трябва да видите колко е красива тази човешка душа, колко е велика! Като видиш у брата си душа страждуща, душа подобна на тебе, само тогава ще може да се проповядва милосърдие. А сега казваш: „А, той е един простак!“ Да, простак. При сегашните условия, при тези разбирания, в които живеем, заблуждения, и само заблуждения! Сега ще им говоря за какво? – Ще им говоря за булските дрехи. Да, но булските дрехи, това не е същността на нещата.
И тъй, как ще се превърне вашата скръб в радост? Ако някой от вас е много нещастен, нека направи един опит. Ако някой от вас постъпи подобно на Сафио, той ще опита. Не трябва да напуснете службата си. Някои мислят, че ако напуснат службата си, ако се отрекат от дома си, този е начинът за постигане щастието. Ако е въпрос за отричане, аз не бих проповядвал в този дом. Истинското отричане е човек да се отрече от себе си. Знаете ли какво значи човек да се отрече от себе си? – То значи човек да се отрече от всички свои лъжливи и покварени мисли, чувства, желания и действия на миналото, за които той е пожертвал хиляди и хиляди хора. Да се отречеш от стария живот на престъпления, това значи да се отречеш от себе си. Да се откажеш от туй низкото себе, себе си на корист, себе си на лъжа, на омраза. От туй да се отречеш и тогава да познаеш в себе си какво? – Онова възвишеното, благородното, което въздига човека.
Сега някои от вас сте облечени в женска форма, някои сте облечени в мъжка форма. Казват: „Тя е жена“. Е, що е женска форма? Где са онези писатели, които могат да опишат какво нещо е жената? Казват: „Той е мъж“. Е, в какво седи мъжеството? Аз наричам мъж онзи, който може да застане на страната на слабите. Аз наричам жена само онази, която може да превързва раните на страждущите. И тъй, мъжът всякога трябва да застане на страната на слабия, на онеправдания. Това е мъж! Това е благородство. А всички жени трябва да се заемат да превързват не само тези обикновените рани, но и необикновените. После, когато някой ме превързва, да не казвам: „Ти си длъжен“. Не, като ме поглади една такава ръка, да ѝ благодаря. Сега този Сафио, след като дал всичко, намерил се в една борба и от очите му потичат две сълзи. Това са сълзи! И когато ти превързваш някого, той трябва да почувства, че има една душа, която му служи, и от благодарност да му потекат две сълзи. Това е заплатата! Тия две сълзи имат смисъл. И когато онзи силният застане пред слабия и го защитава, от очите на слабия да потекат две сълзи и да каже: „Братко, благодаря ти“. Това е човечество! Може ли да се установят между нас тези отношения, ще дойде и истинската философия на живота.
Красивият живот ще дойде само когато ние превърнем скръбта в радост. Скръбта и радостта вървят по един велик закон. Аз ви казах, че в света има същества, които знаят само какво е радост. Те са ангелите. За тях скръбта е непонятна. Те знаят причините на човешката скръб. А ние знаем една малка радост и една малка скръб. Междините на тези две неща не ги знаем. Ангелите знаят една голяма радост и една малка радост. Междините не ги знаят. Падналите духове, падналите ангели знаят една малка скръб и една голяма скръб. А човекът се отличава и от едните, и от другите по това, че у него тия две състояния, радост и скръб, са преплетени. Някой казва: „Развали се настроението ми“. Има един музикален закон, според който между тоновете винаги има една малка междина. Някой път си много щастлив, имаш едно малко щастие, но вътре в него виждаш една малка междина, казваш: „Чакай да сляза в това благо, тогава ще се кача в голямата радост“. Но знаете ли на какво мязаме тогава? Един млад момък от древността натоварва своята камила с много скъпоценности и отива да посети своята възлюбена. Минава през пустинята. Вижда по пътя една много красива кожа, като тези руските самурени кожи, и си казва: „Е, и тази кожа ще взема“. Взима я, но не я носи сам, а я туря на гърба на камилата. От голямата тежест гърбът на камилата се счупва и този младият момък остава всред пътя. Ние сме от тези хора, за една кожа по пътя готови сме да счупим гърба на камилата. Но между една малка радост и една малка скръб винаги произтича едно малко нещастие. Между тези две течения веднага се почувства една скръб. Сега други, които са в скръбта, виждат една малка междина, казват: „Толкова съм страдал, и тук беля, и там беля, чакай поне тук, в тази междина да вляза, по-голямо от скръбта не е!“ Гмурне се там. След малко излезе, и той се учуди, че се хванал за радостта. Казва: „Слава Богу, че влязох“. Тези неща постоянно стават, а ти мислиш, че са случайни. Тръгва един млад момък, обиден от другаря си, да му отмъсти. Носи револвер, по-рано носеха боздуган, а сега револвер, туря го в джоба си, върви и си мисли: „Какво ли ме очаква? Онзи, при когото отивам, и той си има револвер, може той да сполучи и да ме убие“. Обаче по пътя го среща неговата възлюбена, преоблечена като една бедна жена, с воал на лице, и с преправен глас му казва: „За Бога, помогни ми!“ Той се спира и си казва: „И тъй-тъй отивам на онзи свят, не зная дали ще се върна жив, поне да помогна“. Спира се пред жената. Тя го хваща за ръка. Нещо топло има в тези ръце. Поглежда в очите ѝ, тя снема воала си. Веднага той изважда револвера, хвърля го настрана и казва: „Отказвам се от тези престъпления“. Защо стават престъпленията в света? – Вие знаете. Аз няма да обяснявам. Всеки един от вас знае. Такова трябва да бъде вашето поведение. И то е буквата на нещата.
Сега как мислите, как ще се яви Христос днес? Тъй, както преди 2,000 години ли? Аз ви питам: Христос, като се яви, мустаци и брада ще има ли? Жените идеализират Христа със златни коси, с къдри, с хубава мантия, с туй-онуй. Мъжете малко другояче си Го представляват. Кой Христос вие очаквате в света? Христос ще те срещне на пътя с револвер в ръка, ще те хване за ръцете, ще снеме булото си, ще те погледне в очите и ще ти каже: „Преди толкова хиляди години те срещнах. Ти преди едно съществуване беше пръв министър еди-къде си и знаеш ли колко престъпления направи като такъв? Дадохме ти условия, това-онова, но ти не ги използва разумно“. Ще ти разправи цялата история и ще те пита: „Ти искаш ли да обърнеш колата и да вървиш по правия път, или искаш да вървиш още по пътя на страданията?“ Ти ще извадиш своя револвер и ще го захвърлиш. Друг револвер има в света! Може да убиеш човека, без да го умъртвиш; може да го завладееш, без да го поробваш; може да вземеш парите на човека, без да го обереш. Нима онзи, който залюби някого, не му става роб? Но не, не е въпросът за тази ваша любов. Момата като залюби някого, прави се, че не го разбира. Той ходи подире ѝ, из градината, следи я навсякъде, а тя си прави забавления. След туй се обърне малко, поусмихне се, а той продължава да ходи подире ѝ – забавление си правят. Някои питат: „Какво правят младите?“ Майката казва: „Играят си из градината“. Опасна е тази любов! Това не е възвишената Любов, това е човешката любов. Онзи, който обича, през ума му никога не трябва да мине една противна мисъл. Образът на този, когото обичаш, трябва да бъде тъй свещен, както твоят образ, и да не внесеш никакво петно върху него. Това аз разбирам да обичаш един човек! Това е максима. Който може, комуто е дадено, така трябва да обича. Комуто не е дадено, ще седи в съвременния свят на страдания. И тогава какво ще стане с вас? – Ще орете нивите. Аз казвам, че няма млекопитаещи в съвременния свят. Какво представляват съвременните млекопитаещи? – Те са някогашните видни философи, писатели и поети, които сега орат нивите на хората. Знаете ли това? Може да им наредите хиляди имена, но това са все философи, писатели, проповедници, архимандрити. От хиляди години Господ ги е турил на това положение и им казал: „Да знаете как трябва да се проповядва в света!“ Не само тях, но и сегашните ще тури на това място. Ако ме чуят, ще кажат: „Какво говори за нас! Ние говеда ли сме?“ Да, аз бих желал съвременните хора да са като говедата. Слава Богу, говедата не се избиват поне. Ритат се, но не се убиват. Съвременните говеда не развратничат, не блудстват, не пиянстват. Казват: „Говеда са те!“ Нека видим добрата им страна. Една кравица спокойно си дава млякото и никому зло не върши.
Не, днес ние трябва да се спрем, защото сме пред една дилема. Ние сме пред прага на една велика пропаст. И ако се мръднем още една стъпка, ще бъдем в тази голяма пропаст. Ние се намираме пред крайния предел на възможности за живот. И ако, като онзи цигулар, не вземем камертона и нагласим цигулката си по тона на онзи основен камертон, а я опнем с половин тон нагоре, жицата веднага ще се скъса. Хората днес са обтегнали много своите струни. И тази неврастения, това разстройство се дължи на туй, че хората са обтегнали своите струни. Запитват: „Как ще се излекува тази неврастения?“ – Ще развъртиш тази клечка, на която е завита струната. Не е само в завъртването на клечката, но и в развъртването. Ще я развъртваш, докато дойде до онзи основен камертон. Ще развъртваш, благородно е. Развъртването е в полза на хората. Тази клечка се е завъртяла повече, отколкото трябва. Ще развъртиш назад до естествения тон на камертона. Ще направиш едно представление и ще отстъпиш. И всички ние не се нуждаем от настъпване, ние сме завъртели добродетелите, а сега се нуждаем от отстъпване – ще отвъртваме клечката. Казват за някого: „Отвъртяла се клечката му“. Че кое е по-опасно? Аз казвам: Да се развърти клечката е по-добре, отколкото да се завърти. Кое състояние е по-хубаво? – Щом отвъртваш струната, тя е здрава, няма да се скъса, но щом я завъртваш, тя ще се скъса. Някому дошло на ума да си раздаде имането. Казват: „Развъртяла се клечката, мръднала му дъската!“ А онзи, който задига имането на другите хора, неговата клечка била на място, завъртяна била! „А, той е благороден човек – казват. – Едно време беше беден, но сега няма като него друг.“ Да, няма като него друг!
Питам: При тези условия как ще се оправи светът? Ако рече човек да говори Истината, дойдат при нас богати, говорят ни по един начин; дойдат сиромаси, говорят ни по друг начин. Мислите ли, че Истината е при богатите? – Не е. Мислите ли, че Истината е при сиромасите? – Не е. Мислите ли, че Истината е при учените? – Не е. Мислите ли, че Истината е в църквата? – Не е. Ще ме извините, това е мое лично мнение. Мислите ли, че Истината е при окултистите? – Не е. Никъде я няма Истината днес. Защо? – Този свят е свят на страдания и смърт, свят на разлагане. А там Истината не може да дойде. Съвременните хора говорят за Истина. Не, ние можем само да изнесем един факт като истина, но за Истината ние, смъртните хора, не можем да говорим. И седнат сега хората от разните школи да ни говорят за Истината. Слушайте, приятели, аз зная тази Истина, зная я и не искам нито себе си да лъжа, нито вас. Вие можете само да изнесете един факт, но докато като този Сафио не изпитате дълбочината на всичките страдания, докато не се откажете от всичките ваши минали животи, докато не се домогнете да възприемете тази висша Любов, дотогава не можете да бъдете свободни. Някой ще каже: „Има добри хора днес“. Добрите хора, които разбират този закон, навсякъде могат да си пробият път. „Ама как ще живеят?“ Има хора, на които като им снемете дрехите и ги оставите без петаче, те ще обиколят света и приятели ще си създадат. Ще кажете: „А, той има приятели от другия свят“. От кой свят? – От света на безсмъртието.
Някой път аз говоря с живата природа. Казвате: „Как може човек да говори с живата природа?“ Как може? Ами аз, като зная езика на българина, не мога ли да говоря с него? – Мога, разбира се. Като зная езика на англичанина, не мога ли да се разговарям с него? – Мога. Така също мога да се разговарям с животните, така мога да се разговарям и с растенията. Всеки си има език. Аз ще се спра при растенията и ще поговоря с тях. Техният език не е като нашия. Всички същества си имат език, имат си начин на съобщение. В тази жива природа ние сме дошли до една фаза, която трябва да преминем. Сега спорим за своите вярвания, но има една спънка, която спира умовете на хората, за да дойдат до правия път.
„Скръбта ви ще се превърне в радост.“
И аз желая сега всички вие да направите един малък опит. Не защото аз говоря това, но понеже всички вие сте обещали туй. Аз желая всички вие да сте доблестни и да изпълните вашето обещание. Няма нито един от вас, който да е изпълнил своето обещание. Казвам и на мъжете, и на жените: Вие сте обещали! Вие се намирате пред прага на един преходен живот. Да не мислите, че отсега нататък ще добиете нещо. Нищо няма да добиете. Отсега нататък клечките ви ще се развъртват. Отсега нататък ще дойде нещо по-лошо за хората. Понеже досега е имало изобилие, отсега нататък няма да има такова изобилие, ще дойде един недоимък. Тогава какво ще правите? Ако сега не напълните вашите стомни, като тия, които туристите носят, как ще минете пустинята? Вие ще минете през пустинята, както еврейският народ, и ще пътувате 40 години. Това е само като един символ. Ще обикаляте из пустинята, ще се роди едно недоволство у вас, ще се яви желание за ядене, за пиене, за това-онова. И сега всички хора са като в пустинята. Като се срещнат, все за ядене говорят. Обикалят, туй-онуй, месцето било скъпо, хлябът бил скъп, дрехите, шапките, навсякъде скъпотия. И като седнем вечерно време, казваме: „Какво ще се прави?“ Ами ако един ден българските пари достигнат до положението на германските марки, питам ви тогава: Какъв ще ви бъде халът? Е, как се препитават сега германците? Как се препитават! По-рано работиха и им плащаха 10 лева, а сега работят, но им плащат милиарди. Единственото нещо, което носим в себе си, това са чувствата, мислите и способностите и няма защо да се боим. Ето къде е сигурността. Докато човек ги носи със себе си, няма защо да се бои. И аз казвам: Докато в света съществуват добри и разумни хора, няма защо да се боим. И като вляза в един дом на брата си, аз трябва да се радвам за туй, което има вътре. А сега казват, да вземем богатството на богатите и да го раздадем на сиромасите. Пак ще има караница. Не, по братски трябва да се споразумеят. Между богати и сиромаси трябва да се възстановят братски отношения, и богатият да почувства бедния като свой брат, и бедният да почувства богатия като свой брат. Това е, което трябва днес да се насажда между хората. Всички други методи са употребявани, употребявани от памтивека, и всички са дали само един резултат. Туй е, което трябва да се проповядва. Само тези разумни отношения на Любов могат да ни спасят от бъдещата катастрофа. Тя ще дойде. Разумният свят има една максима. Няма да си поплюят. Вие още не познавате Бога, познавате Го само като Любов. Трябва да се върнем в онази култура, да питате атлантската раса какъв е Бог. Те Го опитаха. Те са затворени в дъното на Атлантическия океан и още не са освободени тези души. Разбирате ли? Ще кажете: „Тъй е“. Да, това е моето лично мнение. За тези работи сега има спорове. Някои разправят за онзи свят, какво видели там. Аз не говоря какво съм видял. В това отношение нищо не съм видял. Има едно важно виждане, но трябва да живееш в друг един свят, да имаш отношения с тия разумни същества и да постъпваш разумно.
„Скърбите ви ще се променят на радост.“
Сега аз ви желая едно: Вие, културните хора на скръбта, да преминете в културата на радостта, защото бъдещата култура е култура на Любов и радост. Следователно сегашната ви гама е миньорна. Нея вие научихте, специалисти сте, достатъчно е. Сега остава мажорната гама, гамата на Любовта, но не тази мажорна гама, която употребяват музикантите. Тя е едно посмешище, нея само във войните я употребяват. В тази мажорна гама на Любовта, за която ви говоря, няма игри, няма кълчене, в нея има дълбочина и височина. И когато вие влезете в тази гама, тогава ще я разберете. А днес, който и да е съвременен поет не може да пише за радостта, не я познава той. Ние трябва да влезем в туй чувство на радостта, красиво е то! Когато светът влезе в радостта, знаете ли какво ще остане от този свят? Ще ви представя една картина. Тази обвивка, която ви затваря, ви държи като в затвор. Представете си, че с хиляди години сте живели в този затворен замък. Какво не са правили, за да ви освободят! Много са идвали да ви освободят, но никой не е могъл.
Идва най-после великият Учител, който казва: „Радостта ще ви освободи“. И като турите в действие тази радост, този замък постепенно ще почне да се топи, топи, отънява, почват да капят капки и всичко това, което е служило като преграда между вас, ще се размахне. И пред вас ще се отвори този свят на радост и веселие. Този свят се различава от света на скръбта. Светът на скръбта е свят на изкуство, той е създаден от човека, а светът на радостта е създаден от Бога. Светът на скръбта го създадоха човеците и духовете, а светът на радостта го създаде Бог. Следователно в сегашната епоха ние живеем в свят, създаден от човеците, а в бъдещата епоха ще живеем в свят, създаден от Бога.
И казва Христос: „Аз ще ви видя, вие ще се зарадвате и радостта ви никой няма да я отнеме“. Кой ще ви види? – Ще ви види вашият възлюбен или вашата възлюбена. И когато видите вашата възлюбена или вашия възлюбен, сърцето ви ще трепне. Аз взимам това в най-чистия, в най-красивия смисъл. Кой ще ви види? – Ще ви срещне майка ви, ще ви срещне този ваш приятел, когото не сте виждали от хиляди години. И тогава не само вашето, но и неговото сърце ще заиграе. Аз бих желал сърцата на всички така да затрептят. И това време е сега.
„Скръбта ви ще се превърне в радост.“ Ще ми кажете: „Възможно ли е?“ Възможно е. „След колко хиляди години?“ Никакви хиляди години! Сега, днес започва тази радост! Ама не по този начин, който вие знаете. Вашата радост е само една сянка на тази радост. А сенките показват къде е тази реалност. И няма по-хубаво нещо от това, да срещнеш в пустинята един свой приятел; няма по-хубаво нещо от това, да срещнеш в този свят майка си; няма по-хубаво нещо от това, да срещнеш в този свят баща си; няма по-хубаво нещо от това, да срещнеш в този свят брат си, сестра си, възлюбената си, да срещнеш всички онези, които обичаш и които те обичат!
Няма по-хубаво нещо в света от това, да срещнеш своя Учител!
„Скръбта ви ще се промени на радост!“
Всички вие бъдете носители на културата на радостта! Бъдете носители на културата на Любовта!
Беседа, държана на 23 декември 1923 г.