Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 2
Единствената църква, която може да обедини човечеството, това е Божествената Любов. В нея влизат всички идейни хора, т.е. хората на безкористието.
Учителя
ВМЕСТО УВОД
Учението на Исуса бе едно окултно учение: неговите дълбоки и основни истини са съставлявали тайно учение на първото християнство, което се е предавало от уста на уста, чрез посвещения в тъй наречените Христови, малки и големи, мистерии. Тия висши истини са се възприемали чрез една дълга подготовка: морално издигане; те са ставали предмет на лично преживяване и лична опитност, а не само на вяра, и са се възприемали като несъмнена жива действителност. Ето защо истинските християни на първите времена имаха моралната сила да следват препоръчвания от Исуса „тесен път". Ето защо те основаха истински братски общежития, които просъществуваха около три столетия. Ето защо те умираха с песни и молитви по аренариите, разкъсвани от дивите зверове.
Но когато християнството стана държавна религия – религия, от една страна, на цялата невежествена народна маса, от друга – на робовладелците, феодалите, властодържците, на всички, които живееха в упражняване на експлоатацията, насилието, неправдата – тогава то биде подложено на изопачаване; тесният път биде изоставен, тайното учение – забравено. Тогава се създаде едно удобно християнство; започна да се проповядва и вяра в постигане царството Божие, не на земята, а на небето; не чрез изпълнение волята Божия и прилагането на любовта, изключваща всяка омраза и всяко насилие, и не чрез постигане истинското съвършенство, а чрез Христовата жертва, чрез простата вяра в Христа, чрез изпълнението на чисто външни формалности и обреди. Стигна се по тоя път до индулгенциите и инквизицията. Тъй се замени „тесният път" с широкия и удобен път на насилието, неправдата и греха. Но, по тоя път, официалното християнство изгуби своя истински живот и престана да бъде оня мощен фактор за всестранното повдигане на човека, каквото беше християнството на първите времена.
Западната цивилизация постигна много в областта на техническия прогрес и свързаните с него практически знания, разви извънмерно външните средства и методи за работа и научни изследвания, способствува за развитието на интелекта и донесе един разцвет на дребния индивидуализъм. Но тази цивилизация пренебрегна духовната, истинската личност, занемари нейните висши и дълбоки заложби, забрави методите и пътищата за развитието именно на ония от тях, които правят човешката душа годна за най-висшите постижения, възприемчива за най-висшите пориви и стремежи, за великото и прекрасното, като й придават при това една несломима мощ. Тая цивилизация привърза no-здраво човешкото съзнание към дребните нужди на живота, като прекомерно ги увеличи. Тя разви низшите животински инстинкти у човека, засили дребния практицизъм, създаде психологическите предпоставки за повърхностния материализъм и позитивизъм в науката и философията. Тя обезвери човечеството, умъртви религията, като я лиши от нейния висш идеализъм и я постави в услуга на организираната неправда и организираното насилие.
Предчувствайки това развитие на западния тип цивилизация, още в началото на века, Петър Дънов развива своето учение, като изхожда от духа и основните начала на истинското християнство. Той възсъздава Христовото учение в неговия чист вид, както то е проповядвано и разбирано от Исуса и първите черковни деятели, а освен това го допълва с онова ново, което Исус „би казал сега" – след 2000 год., на хората; изяснява онова ново и велико, което иде и сега в света, чрез живия и непрестанно творящ в душите Христос, проявяващ се във всичко велико и прекрасно, което се ражда и което иде в живота.
Ако Бог е говорил в миналото на хората – казва П. Дънов – Той и днес говори; ако Той днес не говори, тогава въобще не е говорил. Най-важното е: какво Бог сега иска да каже и казва на хората. Най-важни са „последните писма" на вашия небесен Баща!
Той проповядва прилагането на Христовото учение: отказване от робството на греха и низшия живот, и възприемане „тесния път" на усъвършенстването, на новото раждане, на единението с Бога, чрез пълно изпълнение на неговата воля.
Тоя no-разумен живот и това по-висше съзнание е един процес на развитие, което П. Дънов обозначава с думата „ученичество", като изразяваща най-характерните му особености. „Ученик" е онзи, който не само е разбрал, че е дошъл на земята, да научи великото изкуство на разумния живот, да расте в знания, в постигане висшата истина, в проявление на божествената любов и достигне да бъде истински служител, и съработник на висшите разумни сили и на Бога, но е и в състояние да даде всички жертви, да направи всички усилия, за да придобие и усъвършенства постепенно това изкуство.
Из книгата на Ангел Томов
„Религиозно-философския мироглед на Петър Дънов"
София, 1930 г.