Разлика между версии на „Закон за благоприличие“

Версия от 13:04, 4 декември 2008

Закон за благоприличие

Пишете върху темите: „Качества на милосърдието. Причини за обществената криза. Качества на благоденствието.“

Отговорете на въпроса: Какво ви интересува най-много? Този въпрос е общ, защото в всеки даден момент човек се интересува от различни неща. Има случаи, когато човек не знае, какво го интересува. Обаче, ако той е поел една определена посока на движение, ако има една мисъл или едно желание, което взима надмощие над всички останали мисли и желания, той знае, какво го интересува в живота. Но когато няма определена посока на движение, човек е в положението на едно оформяващо се тяло, без никакъв интерес. Този човек все има никакви интереси, но те са временни и преходни. Когато мисли върху известен въпрос и не може да си отговори, най-после човек казва: Да си хапна малко, поне да се нахраня. Така постъпва и обикновеният човек, и философът. Щом става сутрин от сън, първата работа на човека е да се нахрани. Той мисли за ядене. В този смисъл храненето представя първата станция, на която човек слиза за известно време. Първата почивка определя посоката на неговото по-нататъшно движение. Ако се е хранил правилно и ако е приел храна съответна на неговото вътрешно състояние, той ще се чувствува разположен, с подигнато настроение и способен за работа. Не е ли постъпил според тия правила, той ще изпитва разстройство, смущения в стомаха и в корема си и ще се задържи на тази станция повече, отколкото е предвиждал. Това показва, че и при храненето, т. е. при първата станция на човешкия живот, има известни правила на благоприличие, които трябва да се спазват.

Какво разбирате под думата „благоприличие“? Благоприличието е външно качество на човека. То подразбира добра, външна обхода. Една от спънките на съвременния човек е тази, че той обръща внимание на външният неща в живота. На ония хора, които външно са по-угледни, по-красиви, по-високи по положение, той повече спира погледа си. На тях той отдава по-голямо внимание, отколкото на по-нискостоящите и грозни. Например, ако срещнете един богат и един беден, вие ще спрете вниманието си повече върху богатия, ще искате да говорите с него повече, отколкото с бедния. Когато богатият говори, той често употребява личното местоимение „азъ". Това значи: азъ имам възможности, сили, средства да направя, каквото пожелая. Бедният не се решава да употребява това местоимение. Думата „азъ“ е съставена от три букви. Крайната буква е „ъ“ — знак на мълчание. Какво показва мълчанието? Мълчанието показва, че докато яде, докато не е свършил работата си, човек трябва да мълчи. Ако яде и същевременно говори, човек се раздвоява, т. е. движи се в две различни посоки. Ако едновременно човек се движи в две различни посоки, работите му остават назад.

Законът за благоприличието не е закон за земята само, но и за небето. Не се ли спазва този закон, и хората, и възвишените същества от небето се огорчават. Благоприличието е една от основните черти на възвишените същества. Светии, ангели спазват благоприличие в всички свои прояви. То е едно от ценните качества на ученика. Ученикът трябва да се държи благоприлично. Излезе ли пред учителя си, той трябва да застане благоприлично. Някои ученици турят ръцете си отзад. Това е една лоша стойка. Когато човек държи ръцете си отзад, това показва, че е вързан, че не разбира, какво му се говори. Само вързаният човек държи ръцете си отзад. Когато човек застане с ръце отпред, на корема, това показва, че гой има чорбаджийско разположение. Когато човек тури ръцете си настрана, до тялото, а десният крак изнесе напред, това показва, че той се готви да отива на работа. Първото положение е господарско, а второто — на слуга. Чорбаджията представя пълно буре, потопено в вода. Само единият край на това буре се подава над водата. Слугата пък представя празно буре, без съдържание. Той отива на работа, да се напълни с нещо. Докато е празно, бурето седи на повърхността на водата, цяло се вижда. Пълното буре може да се уподоби на светски човек, на голям материалист, който е потънал в водата до шия. Празното буре е подобно на духовен човек, който се движи по повърхността на водата и се стреми нагоре, отдето очаква да се напълни. Обаче, в живота пълното буре има по-голямо уважение от празното. Кой как мине покрай празното буре, бутне го оттук-оттам и заминава. Празното буре се моли, иска да му се даде нещо, а пълното — дава. Когато получи нещо от пълното буре, празното казва: Добър човек е този. Защо е добър? Защото има никакво съдържание в себе си. Следователно, когато имате добро мнение за някой човек, вие казвате, че той е човек с съдържание.

Сега аз разглеждам вътрешния смисъл на нещата и казвам: Какво печели човек, ако придобива богатство, слава, знание и сила, а губи своето благочестие? Какъв смисъл имат тия придобивки за човек, който не може разумно да ги използува? Докато е сиромах, този човек се отнася внимателно към всички хора. Обаче, щом забогатее, той се възгордява и се отнася с пренебрежение към всички ония, които стоят по-низко от него. Той казва: Не ме интересуват хората. — Защо не се интересува от хората? — Защото е изгубил своето благоприличие. Той е изгубил същественото. Той не знае, че богатството, което днес има, утре може да го изгуби и да остане празно шише, без никакво съдържание. Изгуби ли здравето си, човек пак се лишава от същественото в живота. Като е здрав, човек всеки ден придобива нещо ново; като е болен, той външно губи, а вътрешно печели. Здравето носи радост, а болестта — скръб и страдание. Обаче, и в едното, и в другото човек има условия да учи.

Следователно, като ученици, от вас се изисква да прилагате своето благоприличие. — Кой може да приложи благоприличието си? — Който има съзнание за своята личност, който има достойнство, който съзнава отношенията си към всички живи същества. Каже ли „азъ“, този човек е определил вече отношенията си към всички живи същества. Казват, че човек, който употребява често думата „азъ", има високо мнение за своята личност. Да употребиш думата „азъ“, това не значи съзнание за своята външна личност, но съзнание за себе си като душа, която е излязла от Бога, която има отношение към всички живи същества. Азъ-т определя човешкия характер. Характерът на човека пък очертава линиите на неговото, лице. Като живее, човек е изложен на скърби и на радости, които оформяват неговия характер. Като страда, човек определя отношенията си към Бога. Като се радва, той се свързва с хората и благодари за всички блага, които е получил в живота си.

И тъй, искате ли да си съставите понятие за личността на човека, измерете дължината и широчината на неговото лице. По тези две мерки се определя интелигентността на човешкия ум и устойчивостта на чувствата. Колкото по-устойчиви са чувствата, толкова повече може да се разчита на човека. Широчината на лицето трябва да бъде нормална. Тя е толкова необходима за човека, колкото е необходима и за основите на къщите. Тя е база, върху която се градят нещата. Ако имате три къщи, построени на три различно широки основи, онази от тях ще бъде най-устойчива, която има най-голяма широчина. Обаче, широчината се определя от височината на къщата. Изобщо, между височината и широчината на едно лице, или на една къща, трябва да има известно съотношение. Някой строи къща и казва: Аз се задоволявам с малко. Достатъчна ми е една колибка, да има къде да се подслоня. Не е въпрос човек да се задоволи с малкото. Малкото е условие за работа. Като работи човек, след време малко-се увеличава, става голямо. Човек трябва да има широка основа, върху която да работи. Дължината на лицето определя развитието на човека и посоката, към която се стреми.

Къде е фокусът на човешкото лице? — При устата. Това показва, че съвременните хора живеят под носа си, т. е. в подножието на планините. Носът е висока планина. Над носа се открива още една планина — челото. За да разбере тия неща, човек трябва да има голямо въображение. Иначе, той не би могъл да разбере, какво отношение има устата към живота. От устата зависи физическия живот. Тя определя условията на физическия живот. Да живее човек около устата си, това не значи, да мисли само за материални работи. Съзнателният човек се интересува еднакво и от материалните, и от духовните работи. Като живее на земята, човек трябва еднакво да се интересува и от пълното, и от празното буре. Пълното буре го интересува дотолкова, доколкото се вижда горното му дъно над водата. Потъне ли под водата, всякакъв интерес се изгубва. Празното буре пък го интересува дотолкова, доколкото има възможност да се напълни. Следователно, когато богатият потъне в света, поне очите му да останат на повърхността, да вижда, какво става, как се уреждат работите. Който вижда, само той може да мисли; който не вижда, той не може да мисли. Казват, че човек не трябва да вижда много. Не, човек трябва да вижда, за да мисли.

Да се върнем към закона за благоприличието. Този закон има отношение към всички живи същества. Който няма благоприличие, той се отнася към всички с пренебрежение. Той тури ръцете си отзад, изправи се, дигне глава и казва, че от никого не се интересува, никого не признава, даже и Бога. Нека излезе той пред слънцето, което има 35 милиона градуса топлина, да види, ще останат ли ръцете му зад гърба. Той сам няма да забележи, как ще тури ръцете си отстрана на тялото и ще се стопи, както металите се топят от огъня. Това стопяване, това смаляване наричаме смирение. Излезе ли пред Бога, пред слънцето на живота, всеки човек ще се смири. Да се смири човек, това значи, да мине през огъня на любовта. Голяма е температурата на този огън, но тя се изявява различно — според съществата, които са поставени на него. Каквато да е тази топлина, тя е непоносима. Всеки бега от нея. Влезе ли съзнателно, доброволно в този огън, човек се пречиства, и светъл става. Затова, именно, се казва за Бога, че е велик и страшен. За онзи, който не разбира, Бог е страшен. За онзи, който разбира, Бог е любов, Бог е велик и благ. Ако човек не е готов за духовния свят и види Бога, той ще преживее такъв страх, че през цял живот няма да Го забрави. Този страх показва, че той е видел нещо извън своето разбиране.

На какво се дължи страхът? На неразбиране на законите на Битието. Страхливият, болният, слабият са лишени от благоприличие. Рядко ще срещнете болен, който да има благоприличие. Влезте в някоя болница и наблюдавайте болните. Всеки болен вика, сърди се, говори за болестта си. Срещнете ли болен, който спокойно, с усмивка на уста носи болестта си, знайте, че този човек има благоприличие. Той казва: Всичко е от Бога. Той ще превърне страданията ми в радост. Чрез болестите се изпитва характера на човека. Докато е здрав, човек проповядва, съветва хората, учи ги, но щом се разболее, той изгубва опората на своя живот. Този човек няма никакво благоприличие в себе си. — Ама не се търпят болките. Благоприличието трябва да противодействува на болестта. Чрез болестите се изпитва степента на човешкото развитие. Който има „азъ-т“ в себе си, той разполага с различни методи да се освободи от непосилния товар на живота.

Законът за благоприличието представя външна дреха на самообладанието. Когато започне да се подига в обществото, човек придобива много неприятели. Изкуство е при тия случаи да знае, как да се справя. Прояви ли отвън благоприличие, а отвътре самообладание, той е разрешил въпроса. Не може ли да се справи с това положение, човек казва, че е нещастен, че природата го наказва. Това е преувеличение на нещата. Природата има за цел да изправя хората, а не да ги наказва. Като е дошъл на земята, човек неизбежно ще страда и то пропорционално на съзнанието. Колкото по-будно е съзнанието му, толкова по-големи страдания ще има. В стремлението на човека да се разшири и подигне, силите в неговия организъм указват известно вътрешно напрежение. Това вътрешно напрежение се чувствува като страдание. Това напрежение на силите в на човешкия ум и на човешкото сърце е неизбежно. Без него формата, в която човек е поставен да живее, не би могла да се разшири. В тази работа на човека, природата се явява негова помощница. Тя му съдействува да придобие по-голям простор. Който разбира този закон, той се радва; който не го разбира, той страда.

Сега, като обяснявам тия неща, това ни най-малко не значи, че няма да страдате. Дали ги знаете или не, страданията са неизбежни. Теорията е едно, а практиката — друго. Истинско знание е онова, което прави човека сигурен. Сигурен трябва да бъде човек по отношение законите на природата. Под думата „природа“ ние разбираме отношенията на проявения Бог към всички живи същества на земята. Ако в известни случаи тия отношения не съвпадате с личните разбирания на човека, той трябва да запази пълно спокойствие на духа си, т. е. да прояви своето благоприличие. Разумната сила, която управлява живота, никога не върши своеволия. Каквито да са страданията на човека, те имат пред вид никаква разумна цел. Това трябва да бъде като постулат в вашия живот. Дали може да се докаже това, или не може, не е важно. Вие трябва да го приемете в неговата абсолютност. Вярвайте в разумността на природата. Без вяра няма никакво развитие. Вярата се отнася до неща, които не знаем, но са верни по същина.

Има много неща в живота на човека, които не могат да се докажат, но са абсолютно реални. Как ще докажете, какво нещо е любовта? Как ще определите, отде иде тя, защо някога е по-силна, а някога по-слаба? Защо иде, защо изчезва и защо наново се явява? Велика, мощна, разумна сила е любовта, а не механическа проява. Въпреки това, тя не може да се докаже. Забелязано е, че колкото е по-голяма силата на любовта, толкова и разумността става по-голяма. Любовта изисква от човека външна обхода, благоприличие. Влюбеният винаги спазва известно благоприличие. Докато люби, човек е отворен към хората, внимателен, предвидлив, готов на всякакви услуги. Напусне ли го любовта, светът пред него потъмнява.

И тъй, първото нещо в духовния живот на човека е любовта. Който люби Бога, той има благоприличие. Изгуби ли любовта си, с нея заедно губи и благоприличието. Когато любовта посети човека, той трябва да бъде внимателен, да не я изгуби. Изгуби ли я, той е нарушил един от великите закони на Битието. Всяко нарушаване на тия закони осакатява човешкото съзнание. Съзнанието на човека може да се осакати, както майката може да осакати детето в утробата си, а може и да го пометне.

Като ученици на Велика Школа, вие трябва да пазите съзнанието си будно, да бъдете радостни и весели, да не губите разположението на духа си. Казано е в Писанието: „Бог ще ви бъде задна стража“. Това значи: като гледа човек напред, Бог ще бъде зад него, ще го пази. Потъва ли надолу, под тежестта на изпитанията, той знае, че Бог е над него, ще го изтегли нагоре. Питам: ако Бог е зад нас, над нас и пред нас, да ни предвожда, трябва ли да губим присъствие на духа си и да се обезсърчаваме? Човек трябва да бъде чист, с детска вяра към окръжаващите, да запази своето външно благоприличие и вътрешен мир.

Благоприличието бива два вида: благоприличие на ума и благоприличие на сърцето. Първото благоприличие диктува на човека да поставя хората на онова ниво, на което той сам стои: ни по-високо, ни по-низко от себе си. Благоприличието на сърцето диктува на човека да обича ближния си като себе си. Срещнете ли един човек, отдайте му нужното място и съответната цена. Изкуство е човек да цени нещата. Той трябва да работи в това направление. Мъчно се постигат нещата, но чрез работа и упражнения всичко е постижимо. За великия цигулар всичко е постижимо, но той е минал през изпитания, през усилия и работа, докато дойде до положението, в което днес се намира. Няма мъчнотия, която той не може да преодолее.

Ако изучавате живота от музикално гледище, ще видите, че той представя велика музикална пиеса. Искаш ли да живееш правилно, ти трябва да свириш. Умът, сърцето и волята ти трябва да бъдат будни, да съзнават, че са необходими музикални пособия в великата пиеса. Какво хората мислят за цигуларя, не е важно. Той свири първо за Божественото в себе си, а после за хората. Какво прави овчарят, който по цели дни пасе овцете? Той взима кавала си, надува го и ходи след овцете. Той свири, радва се на своята песен и вярва, че от него човек ще стане. Той не се обезсърчава, че свири на овце. Това е човек, който има благоприличие.

Защо се препоръчва благоприличието? Защото дава стабилност на човешкия характер. Дръжте тялото си винаги изправено. Гръбначният стълб трябва да бъде всякога в посока перпендикулярна към центъра на слънцето и центъра на земята. Искате ли да бъдете здрави, дръжте в ума си мисълта за Бога като център на животворното слънце, а мисълта за ближните си като условие за вашето растене и развитие. Като живее на земята, човек трябва да се движи между две точки: една под краката му и една над главата. Остане ли само с една точка, той ще увисне във въздуха. Само Бог може да седи на една точка.

В заключение казвам: Благоприличието е закон за здравето. Благоприличието е хигиена на живота. С благоприличието, като качество на човека, всичко може да се преодолее: болести, мъчнотии и страдания. Дойде ли болестта, човек първо ще потърси някакъв физически начин за освобождаване от нея. Той ще спре вниманието си върху опорната точка под краката си. Не може ли да се освободи по този начин, той ще обърне погледа си нагоре, към горната опорна точка — към духовния свят. Ако при двата случая болестта не го напуща това показва, че е дошло време да замине от този свят. Какво лошо има в това, че ще замине от един свят в друг?

Сега, онези от вас, които не са развили благоприличие, трябва да работят, да го придобият. Които го имат, а не са го проявили още, да го проявят. Това не се постига лесно. Работете върху него, за да бъдете всякога здрави и устойчиви, да придобиете образ на истински човек.

— Бог е Любов. Бог е Мъдрост. Бог е Истина. Божията Любов, Божията Мъдрост, Божията Истина пребъдват с нас.

8. Лекция от Учителя, държана на 16 октомври, 1929 г. София. — Изгрев.