Разлика между версии на „Трите първични принципа. Елементи в живота“

Версия от 13:45, 1 януари 2010

ТРИТЕ ПЪРВИЧНИ ПРИНЦИПА. Елементи в живота

Сряда, 6 часа сутринта

(На небето хоризонтът е прошарен, на зенита има звезди. Времето е меко и топло.)

Добрата молитва

Ще прочета 5-а глава от Първо послание към коринтяните, от 6-и до 9-и стих – другите неща са последствие, те искат само вътрешно съдържание.

Шести стих: „Не е добра хвалбата ви; не знаете ли, че малко квас всичкото тесто заквасува?“

Сега иде основното – 7-и стих: „И тъй, очистете вехтия квас, да бъдете ново тесто, както сте безквасни; защото Христос, Пасхата наша, заклан биде жьртва за нас.“

И 8-и стих: „Затова да празнуваме не с вехт квас, нито с квас на злоба и на лукавство, но с безквасни хлебове на искреност и на истина.“

Процесът на чистенето на Земята е един процес постоянен. Вас да не ви дотяга до края на процеса. Казвам: човек може да бъде чист и пак да се чисти. Някой казва, че само нечистият има какво да чисти. Да се чисти чистият няма какво. Само нечистият има да се чисти. Тази, малката нечистота, която може да падне върху него – от нея трябва да се изчисти. Защото, ако не се изчистиш, ще останат известни утайки върху теб.

Има три принципа, три различни материи, които са взели участие при създаването на Вселената. Първият принцип, научното му име няма да кажа, се нарича лют принцип. Той е принцип на творчеството – разрушава, гради, всичко туй прави. За него няма никакъв морал. Той иска само да гради. Каквото иска – трябва да стане. Вторият принцип е кисел принцип. И най-после, най-добрият принцип е сладкият принцип – сладкото. Най-първо в живота ти ще дойде лютото, след туй – киселото, след туй – сладкото. Туй трябва да го знаеш. Това може да се измени. И има съотношение между тия процеси, които стават. Ти си най-първо лют: разсърдил си се, не можеш да си намериш мястото. Не че ти си създал това, но то е само състояние на туй, първичното същество в Битието. Попаднал си в това място и ти усещаш какво нещо е това. Там има и горене, и експлозии – и не можеш да си обясниш защо си лют. След туй всичко това утихва и ти се чудиш какво е станало. А то не може да се обясни. Няма защо да се обяснява. Ти не можеш да си обясниш защо си се разгневил. Ще кажеш: „Господ знае.“ Какво от това, ако Господ знае? Трябва да знаем и ние туй, което Господ знае. Той добре го прави. Господ знае, но и ние трябва да знаем. Ние бъркаме. Ние, като не знаем, често се натъкваме на такива мъчнотии, че някой път става безизходно да излезем от туй положение.

Сега аз искам само на няколко мисли да ви наведа, за да ви бъдат като едно спомагателно средство. Защото да си повтаряме, че трябва да бъдем добри, че трябва да бъдем умни – всичко туй няма никакъв смисъл. За да бъде човек добър или за да бъде човек силен: за да бъдеш силен, трябва да бъдеш лют. Силният човек е винаги лют. Който човек е слаб, той никаква лютивина няма. Ти искаш да вършиш работа – трябва да бъдеш лют. Лютивината е първичният подтик, първичният подтик на принципа. Ти докато не станеш лют вътре в себе си, нищо няма да свършиш. Ти седиш и казваш: „Както е казал Господ, нека бъдем добри, меки, да се обичаме." – Не вървят работите така. Какво се разбира под думите да се обичаме? – "Да си говорим само сладки думи." – Това още не е обич – това е само една външна дипломатическа страна, за да не се влошават работите. – „Да бъдем меки!“ – И мекотата произтича от сладчината. Но това е най-последният принцип. Ти, за да станеш сладък, трябва да минеш през двата други процеса – на лютивината и киселината. И като минеш – няма да минеш само веднъж. Но много пъти ще минеш този процес. И светия като станеш, пак ще минеш, само че туй люто състояние ще го минеш по един разумен начин. Всичките хора го минават. Нима мислите, че светиите не се карат. Карат се. Я, някой проповедник там – маха си ръката, плаши хората. Той е лют: „Ако това не направите, това ще стане.“ Като че този човек съди целия свят. Това е хубаво в едно отношение. Той иска да каже: „Ако попаднете в този принцип на лютивината, нищо от вас няма да остане.“ Това иска да каже. А не че онова, което казва, то ще стане. Нима аз, като ви кажа, че ще съмне, и без да ви кажа, пак ще се съмне. Казвам: знаете ли, че ще залезе вашето Слънце? Че и без да ви кажа, пак ще залезе. Нима Слънцето не е изгряло или не е залязло? Вие ще кажете: „Как ще залезе Слънцето?“ Ще залезе Слънцето на Земята. Ще остарееш, ще умреш: ще залезе Слънцето, няма да те има на Земята. Няма да имаш никаква форма. Един ден ще изчезнеш. Ти предполагаш, че ще идеш някъде. Ще идеш някъде, т.е. ще умреш, ще имаш някакво състояние. Какво състояние? В света, в който влизаш, или ще бъдеш лют, или ще бъдеш кисел, или сладък. Или ще влезеш в света на лютивината, или в света на киселината, или в света на сладчината.

Сладчината вече я знаем. Това е раят. Раят е сладкото място, мястото на красотата, на хубостта. Може ли да се опише раят? Както раят мъчно може да се описва, по подобие можем да кажем за нещо, което имаме на Земята. Най-хубавото, което можем да си представим, това е раят. Най-хубавото, с най-идеалната чистота и в мисли, и в желания, където хората са разумни – това е раят. Умните хора всякога са в рая. Те могат да пишат нещата добре. Сега аз не искам да ви занимавам с това, защото всеки от вас може да държи една лекция за чистотата. Може да се говори! Както и аз говоря, така и вие може да говорите. Кой от вас не е чистил – стаята, прозорците, вратите; кой не е мел пода отдолу? Някой път може да го изметете по-добре от един професор, който говори за чистотата. Може аз да ви говоря да бъдат къщите ви чисти, а вие да сте чистили къщите, пода. Аз може да говоря теоретически за чистотата, а вие да можете по-добре да чистите къщата. Може, ако ме турят аз да измета пода, да не го измета, както трябва. Възможно е. Пък може да го измия и по-добре. И това е възможно.

Сега не искам да остане мисълта във вашия ум, че когато се говори за живота, все трябва да научите нещо. Не че сега трябва да научите нещата. Някои неща вие ги знаете. И туй, което знаете, няма какво да ви се припомня. За него само едно малко загатване трябва. И при загатването за нещата: да ходим, да се месим в техните работи, стават тягостни работи. Казваш ти: „Ти трябва да живееш добре.“ Няма какво да се казва това. Аз, който съм тръгнал в този живот, трябва да живея добре. Когато някой път ни се казва, че трябва да живеем добре, дразним се от това. Вътрешно в нас нещо веднага се раздразни. А като ти каже някой: „Живей зле, или лошо живей, удари го нашироко!“, пак ще ти стане зле, пак ще се дразниш. Какво трябва да каже човек? Този въпрос никак не го бутайте. Трябва да изучаваме живота сега –нищо повече. Даже истинският живот: ако се каже тъй за живота, пак не е хубаво. За живота трябва да имаме само едно понятие, а истински живот или неистински живот той не може да бъде. Животът си е живот. Като истински живот го подразбира нашето разбиране. Казвам: истински живот – това е моето разбиране за живота. Значи това е онзи живот, в който съществува пълната свобода. Истинският живот е пълната свобода! Онзи живот, в който съществува пълната Светлина, знанието, пълната Любов – тези са нещата, които животът изисква. А той, животът без любов!?

Значи Любовта включва отношенията между хората, нашите отношения към всички живи същества. Че как ще живееш ти? Казваш: „Със себе си трябва да живее човек.“ – Но знаете ли какво е туй себе? Кой човек е себе? Ти казваш: „Аз съм.“ Кой си ти? Един ден ти кажеш: „Ти знаеш ли кой съм аз?“ Е, много добре. Ти си пипаш тялото, но един ден това тяло се простре на земята – ти кой си тогава? Трябва да имате една ясна представа за аз-а. Един ден ти го изгубиш това аз. Едно време ти беше като едно малко дете, после стана възрастен, и най-после главата ти ще побелее, ще имаш дълга брада или къса, или космите ти съвсем ще окапят. Кое е истинското положение на човека? Човек – тъй го наричат съвършения човек, който всякога расте и всякога се учи. То е едно такова разбиране – съвършеният човек всякога расте и всякога се учи, и всякога разбира Битието. Един човек, който учи! Има човек какво да учи. Детето учи едно, възрастният учи друго, и старият, и той учи. Старият няма да учи младите работи. Той ги знае от детинство, но все-таки в старини има да учи някои неща. В старини като се учат хората, много кисели са.

Представете си в практическия живот: най-първо ти си разчитал на баща си, на майка си. Те умират, заминават. Ти си разчитал на тях, че ще ти оставят малко средства. Но нищо не ти оставят. Имал си няколко души братя и сестри, разчитал си и на тях. Но най-после нито братята, нито сестрите не искат да знаят нищо за тебе. Разчитал си на окръжаващата среда. По една или друга причина ти се изолираш, оставаш сам. Питам: какво ще бъде състоянието ти? Мене ми разправят за един стар човек във Варненско, на 60- 70-80 години: че синовете му го изолирали, турили го в една стая в една къща, че го забравили. През 3-4 дена му носели хляб. Минава един човек по пътя и слуша, че той, старият човек, вика: „Хляб! Хляб! Хляб!“ Вика вътре, вкъщи: той не може да стане, та вика човекът: "Хляб, хляб!" Викаш ли ти: "Хляб!", или казваш: „Болен съм! Болен съм!“ – все е същото нещо. Липсва нещо на човека.

Има известни истини навсякъде. Известни неща може да ги намерите навсякъде. Азбуката на човешкия живот, буквите може да ги намерите във всички училища. Азбуката може навсякъде да се намери. А туй, което сега още не знаем – това са думите. Ние още не сме изучили всичкия Божествен речник на думите, които съществуват вътре в Природата. Това ни липсва. Азбуката я знаете, само речника на онзи език, който съществува в Природата – него изучаваме сега. Известни думи днес не са ни понятни. Или ако са ясни, те имат по няколко значения – изяснения за една и съща дума. И не знаем кое изяснение да вземем и как да го приложим. Не знаем кой път да хванем. Тогава влиза едно състояние люто и кисело, през което сега почти всички минавате. Казвате: „Ние не живеем добре.“ Какво подразбирате под ние не живеем добре? (Ние не сме такива, каквито трябва да бъдем.) Е, какви трябва да бъдем сега? Например аз бих желал всички вие да бъдете млади, по на 33 години. Аз бих желал всички да бъдете силни, да бъдете богати и да ви са отворени кесиите. Всеки един да е готов на една подписка. Като турят за пари, всеки да пусне по 50, 100 хиляди лева. Всеки щедро да дава и да се надпреварвате. А сега, ако речем да съберем една малка сума, едва ще извадите един лев или пет лева. Казвате: „Нямаме!“ А пък говорим за големи работи, за оправяне на човечеството, за големи бъднини. За Небето имаме претенции: като умрем, на какво място ще идем. Като умрете, вече не зависи от вас.

Вие имате пример. Един от най-видните хора, който идва на Земята – Христос, имаше високо мнение за себе си, но се натъкна на една от най-големите мъчнотии, на които никога не беше се натъквал. Никога не бяха Го били хората. Този, на когото никога прах не беше паднал на гърба, този един ден в храма би всичките там, изгони ги с бич от храма и им каза: „Знаете ли Аз какво мога да направя! Трябва да слушате!“ И какво стана с Него, та Го хванаха и Го биха? Тъй Го биха, че и Той се слиса. Разбирате ли? Питам сега: ако бяхте на Неговото място, как щяхте да разрешите въпроса? Христос попадна в ръцете на лютия елемент. Боят – това е лютият елемент. Вие сега си задавате въпроса защо трябваше това да стане? Как бихте го обяснили вие. Представете си, че държите една лекция някому, искате да просветите хората – какво ще кажете? Защо трябваше Христа да Го бият римляните? И нямаше ли друг изходен път? Имаше, как не, но Той по този път мина. И при туй опита и киселия елемент. И Писанието казва, че опита киселия елемент. Като поискал вода да Му дадат, дали Му оцет – кисело, киселия елемент. Друго не заслужавал. А сладкия елемент не го опита тогава. Опита, че на Земята съществува лютивина и киселина, но сладчина няма никъде. Нито един не Му каза сладка дума. И най-после, като се обърна: навсякъде двата елемента около Него. Лютивина бушуваше и киселина бушуваше около Него навсякъде. И Той каза най-после за Бога: „Благ е тъкмо Един Отец!“ Каза: „Виждам, че сладчината тук, на Земята, я няма", и каза: „От Тебе ще я получа, от Твоите ръце! Само при Тебе може да получа Аз туй, сладкото, вътре!“

Та казвам: ако вие искате да бъдете разбрани в този свят, не се лъжете – вие ще се натъкнете на същите мъчнотии, които Христос опита. Ще опитате две неща – лютивината и киселината ще опитате, тъй както Христос ги опита. Но в тази мярка който не ги е опитал, все ще ги опита. Сега някой казва: „Христос е дошъл за нас. И прах няма да падне върху нас.“ – Не. Да ви кажа ли колко прах има за вас… Върху вас прах няма да падне, но едно ще опитате – тази лютивина, после и киселината ще опитате, а по междината ще има и горчиво. "А сладкото?" – Като възкръснете в живота! Сега свързвайте вие нещата. Вие сте много страхливи. Някои от вас сте много страхливи – подразбирам на физическото поле. Вас ви е страх да не страдате. А от страданието не може да се освободите. Аз разбирам страданието: безпокои ви една мисъл, безпокои ви едно чувство отнякъде – не ваше, а отнякъде. Безпокои ви външната обстановка. Безпокоят ви условията на живота. Всевъзможни безпокойства има. Че тия безпокойства са изменили вашите лица. Сега не сте такива, каквито бяхте, и за в бъдеще ще се измените – и вие няма да се познаете, и вашите няма да ви познаят. Външните условия изменят лицата на хората. Виждали ли сте вие един рудокопач: като влезне в рудницата, не може да се познае – почерняло е лицето му. Че той трябва да си измие и косата, и лицето. Не е лошо в рудницата – той, човекът, трябва да си изкара прехраната.

Та дошли сме в материята – трябва да знаем онзи процес на чистенето. Аз не засягам въпроса да бъдете добри, да бъдете справедливи, понеже всички сте добри, всички сте справедливи. Понеже търсите правдата. Казвате: „Няма ли правда?“ Вие справедливостта я знаете много добре. Имате специални закони. И който от вас не постъпва справедливо, веднага си отваряте кодекса, казвате: „Не може така!“ Я, като ви каже някой една дума и малко си повиши гласа, говори ви малко строгичко, изведнъж вие ще кажете: „Тъй не се говори. Говори ми малко по-меко, аз ще те разбера. Пришепни ми, не ми кряскай! Какво ми говориш като някой стражар?“ Хубаво е това. Прав си. Кой трябва да дойде да ти каже много мекичко? Няма по-хубаво от това нещо да се каже мекичко. Но щом дойде ние да постъпваме, забравяме този закон. Спрямо нас знаем този закон – как ние страдаме, разбираме много добре. Но как другите страдат? Ние още не можем да оценим страданията на един човек вън от нас. Гледам: един човек плаче, текат му сълзите. Аз изведнъж казвам: „Няма нищо, нека си поплаче.“ – Но когато аз дойда в същото положение – и аз почна да плача, какво казвам? – „Няма ли един да влезне в моето положение?“

Говорим за социалното право: това да стане, онова да стане. То за в бъдеще ще стане. В даден случай на човек му е счупен кракът. Трябва да му се помогне. Ама за в бъдеще ще дойде това-онова – някакви идеали. Че хората на бойното поле се бият, гонят някакви идеали, свобода търсят. Едните и другите стрелят. Здравите оставят болните напред да минат. С хиляди години хората побеждават – и кого са победили? От хиляди години хората все се освобождават – и какво са освободили? Земята си е все Земя. Растенията си растат, животните живеят все по животински, и човекът си живее по същия начин. Има едно нещо, което човек търси.

Но казвам: трябва една философия правилна. Ние спорим за неща, които не принадлежат към нашето сегашно разбиране. Не съм аз човекът, който ще оправя света. И няма на Земята нито един, нито пък аз съм човекът, който ще оправи света. Може да вярвате вие, но аз не вярвам в това. Ако имаше един човек, който да оправи света, светът щеше да бъде оправен досега. Всеки един народ оправя само себе си, своите интереси, и то само временно. И после – започва с една култура, а свършва другояче. Тъй поне седят историческите данни. Първите християни започнаха много добре в едно религиозно отношение – раздаваха имането си. За определено време трая всичко това и после пак започнаха стария живот – всеки за себе си. И вие може така да направите. И сега си живеете, както светът живее. Че аз говоря за Христа и си живея горе в стаята. Вие сте долу и страдате. Вие считате, че аз съм щастлив човек. Аз имам малко особени разбирания, когато се говори за щастието. И казват: „Той, Учителя, горе в стаята си е уредил работите.“ Аз разсъждавам така: една свиня в една кочина – много оправена е тя, по четири пъти й дават ядене, а друга свиня няма кочина, в гората е – ходи, рови тук-там. Малко слабичка е и мършава, а другата е тлъста. Казват: „Оправила се е тази свиня.“ Оправила се е, но тази мас ще бъде в някое гърло. Не се казва така. Аз не се лъжа, че имам хубава къща, хубава стая, че имам килими, ковьори, фотьойл, всичко туй. Аз зная, че тук се крие нещо друго. Аз даже бих предпочел положението на свинята в гората. Много по-износно е.

Даже в науката има някои положения, които са много опасни. Ако аз имам известно знание, което не зная как да употребя: има известни постижения в Природата, за да се подобри положението, които не можем да употребим. Например едно взривно вещество има ли някой механизъм, опасно е да се употреби. Някой път и самата сила не ме заблуждава, защото и със силата, която имам, може да злоупотребя с нея. Не че силата е нещо лошо – тя е най-хубавото нещо, което тук може да имаме. Не че знанието е лошо –по-хубаво от знанието няма, но можем да злоупотребим и със знанието. Даже и с доброто, което имаме – и с него можем да злоупотребим в света.

Та именно в сегашния живот на нас ни трябват хора в света. Представете си, че вие се намирате в едно здание горе в планината. Стотина души сте, все учени хора: със своите раници, имате всичко, но само ви трябва една кутия с кибритени клечки – не сте ги взели, забравили сте ги. Всичко друго имате, учени хора сте: цитирате Шекспир, Гьоте, Кант, Платон, пък какво е казал Христос, апостол Павел… Казвате как трябва да се живее. Всичко туй разправяте, но студено е, разтривате ръцете – разправяте за апостол Павел, но с ръцете в джоба. Ходите, разхождате се, но мислите: „Да има някой юрган.“ Няма какво: много знаете, а не може да се върнете назад за кибрит. Иде един човек прост – той не знае, колкото вие, но човекът си носи една кибритена кутия и влиза. – “Добър ден – казва той, – какво правите?“ Вие, всичките учени хора, казвате: „Както виждате, нямаме кибрит да се запали огънят.“ – „Аз имам.“ И той изважда кибритената кутия. Не че учението не е на място. Като се запали огънят, и учението, и то ще пламне. Учението, знанието, което хората имат, е огън. Огън трябва да дойде. Този огън – това аз го наричам добрите чувства. Това е Любовта – онова, висшето съзнание, което човек има в себе си. Като служи човек на него, той в дадения случай чувства, че всичките други същества трябва да живеят, както той живее. Благото, което той има – туй благо иска да го предаде и на другите. Този човек се нуждае в дадения случай само от една кибритена клечка. Казва: „Дайте ми една клечка!“ Ти донасяш и му запалваш огъня. Това е доброто, което може да му направиш.

Това ще пренесете сега. Това е вярно по отношение на нашия вътрешен живот. Никаква външна реформация, никакви външни преобразувания не могат да станат в света, докато няма туй, основното нещо в света. То трябва постоянно да функционира в живота. Ако аз съм разумен и силен вътре в себе си, тогава мога да бъда полезен и на себе си, и на ближните, и на целия свят. Мога да бъда полезен на всички хора. Всички хора се нуждаят от едно и също нещо. Доброто се предава тъй, както се предава огънят. Доброто може да мине от едно съзнание в друго. Не се изисква дълъг период. Една добра мисъл в един човек може да мине през умовете на всички хора по лицето на Земята. Може да мине, но всичките хора няма да възприемат тази мисъл и няма да я приложат. Там е лошото. За един час светът може да се подобри, но ако тази мисъл се приложи. Пък ако не се прилага…

Всеки иска да дойде едно външно същество: да го докарат с някой стражар или учител, или със заплашване, за да го морализират – трябва да му държат една лекция от един час или два часа и да го убеждават. И после казват: „Аз не мисля така.“ И въпросът остава неразрешен. Питам: ако аз ви говоря една лекция върху яденето – туй, което вие знаете, какво ще научите? Като дойдем до опита, ще кажете: „Това е същото нещо, което ние знаем.“ Как ще ви кажа, за да ви науча как да ядете? Аз бих държал една лекция само от три минути. Три минути са достатъчни. Аз ще ви кажа тъй: „Аз ще взема хляба, вие гледайте аз какво ще правя, и ако туй ви е приятно, правете го и вие." Повече няма какво да ви занимавам. Другите въпроси аз ги оставям – те са от друга категория. От какво е направен хлябът? Това за мене е безразлично. Той е все направен от нещо. Истинският хляб в Природата – той е направен от елементите на Живота. А всеки хляб, който няма тия елементи, това е една самоизмама за човека.

Та казва Христос сега, иде авторитетът: „Аз съм живият хляб, слезнал от небето.“ Живият хляб съществува само вътре в разумния свят. Под думата Небе разбирам най-разумното. И ако влезеш в един такъв разумен свят, няма да има нужда като един просяк да ходиш, да гониш хората, за да ти помагат, но ти, като минаваш по улицата, тези хора ще те забележат – те са толкова чувствителни и веднага ще ти помогнат. Ще искат да ти помогнат. Или аз съм тъй чувствителен, погледна крака си и виждам: той се нуждае от някаква помощ. Веднага ще разтрия крака си, или веднага ще му помогна; или веднага разбирам състоянието на своята ръка, на устата, на окото или ухото. Така ще е, като дойдем да разбирам своите нужди или нуждите на нашите близки!… Не че аз съм пратен да оправям всички нужди на хората, да нося страданията на целия свят. За мене не е важно само да мисля за страданията на хората. Не са страданията толкова страшни, но в страданията има една хубава страна.

Срещна един човек – аз може да ви приведа един пример: един учен човек среща един беден човек, който носи голям товар, и почва да му разправя това-онова. Бедният се е изпотил, пъшка, а този му разправя за научни работи, за Христа, за апостол Павел. Разправя му за Европа: как живеят хората, как се обличат, как на кола си носят товара. Бедният го слуша и пъшка. Ученият върви с него. Стигнат до къщата на бедния: ученият има нужда да го поканят в къщата, но този, който носи товара, не го поканва. Защо? Защото такъв учен човек през цялото време не му помогна да си донесе товара до къщи. И бедният му казва: „Довиждане, ще ме извиниш, че не можах хубаво да ти разбера учението, но голям товар имах на гърба си, който не ми позволяваше добре да слушам, но ще заповядаш някога, когато съм без товар, тогава да говорим.“ Той разбира по-добре нещата. Какво ще ви говоря на вас! Вие сте натоварени с големи мъчнотии, страдания: аз ще ви говоря, говоря – вие ще дойдете до къщи, ще кажете като този: „Много хубаво говориш, но не можах да те разбера.“ Аз разбирам тия хора – голям товар имат на гърба си. Аз не влезнах в положението им. Е, какво трябва да направя сега? Да допуснем, че ти си имаш една каручка и един кон, впрегнат на нея. И нищо нямаш в каручката си. Ти можеш да вземеш този товар за малко време, да го туриш на каручката и на този човек да му олекне малко на гърба. Ако той дойде в къщата си, той ще те покани, ще каже: „В този човек има човещина.“ Така се образуват хубавите връзки. Любовта ще дойде между хората, когато аз желая благото, което аз имам, да го имат всички хора. Влизам малко в тяхното състояние и може да им помогна. Не да им помогна за през целия им живот, но една малка услуга, направена за известно време –тя вече образува една хубава връзка. Сега ние сме длъжни да изучаваме тия, малките условия, които съществуват в света. Всеки от нас все има голям товар, големи въпроси за разрешаване, големи мъчнотии.

И каквото и да говорим, ние казваме, че светът ще се поправи. Ще се поправи. Тъй е, ще се поправи. Но има един свят, който ние можем да оправим. Нашия свят ние можем да оправим. Трябва едно наше разбиране, което да ни помогне. И в какво седи помощта? Представете си, че някой ви праща до известно място и казва тъй: „В тази гора, дето отиваш, ще те убият.“ Но представете си, че за тебе е необходимо ти да минеш от единия край на гората до другия. И ти казват: „Непременно ще те убият там!“ Ти ще минеш и ще опиташ, че няма да те убият, но додето стигнеш до края, при всяка шумка, при всяко помръдване… От туй, което ще преживееш, докато излезеш на другия край, главата ти ще побелее. И ще кажеш: „Защо толкова се страхувах?“ Среща те един учен човек и ти му казваш: „Тук щели да ме убият.“ Този, ученият човек, ти казва: „Не бой се, ти ще минеш преспокойно през гората. Не се страхувай!“ Че този човек ти е казал най-умното, най-хубавото. Ти изведнъж ще се разпееш и ще минеш преспокойно от единия край до другия.

И на нас ни казват всички: „Животът е тежък.“ Докато излезем на другия край, ако е един проповедник, ще каже: „Като умреш, в ада ще идеш, като направиш една малка погрешка, ще те осъдят.“ Питам: ако за открадването на едно яйце тебе те турят в ада, каква справедливост е това? В какво седи престъплението ти? Тогава, ако така съди проповедникът, ако казва: „Ако откраднеш едно яйце, 20 години ти ще лежиш в затвора“, питам: кой досега не е откраднал едно яйце? Нима ония яйца, които ние вземаме от кокошките, не са крадени? Кой е питал кокошката: „Може ли да изям едно яйце?“ Проповедникът казва: „Едно яйце – и в ада ще идеш.“ Най-първо той ще иде по същия закон. Не се разсъждава така. За едно яйце човек в ада не може да иде. За едно яйце на човека ще му кажат само тъй: „Ти защо изяде това яйце?“ Или ще кажат както онази майка: една българка опържила 12 яйца по един особен начин – всяко яйце чукнала отделно в тенджерата с вода и после ги поляла с масло. За гости били приготвени те. Но влиза синът й: като намерил този сахан, тази паница вътре, така приготвена, изял всичките яйца. И тя влиза и го вижда и казва: „Майка, майка, изяж едно яйце, две, половината изяж, защо изяде всичките? Няма какво да дам сега на гостите.“ Той си вдига ръцете и казва: „Мамо, ще ме простиш!“ – “Ще те простя, но какво ще кажа на гостите, като дойдат?“ Често ние изяждаме опържените яйца, без да му мислим. Изяж едно яйце, две, три изяж, изяж половината, а половината остави. А ти изяждаш всичките яйца и казваш да ги намерят. Няма да се намерят 12 яйца: за 12 яйца се изискват 12 кокошки да ги снесат. А знаете ли колко време взема да ги снесат? Казваш: „Да ги снесе кокошката.“ – Не се разсъждава така.

Да се направи едно добро дело в света, не е така лесна работа. И снасянето на яйцето, органически разбирам, че не е лесно. За да се направи едно добро, изисква се време. Не се иска само да ви дам пари. Това още не е добро. Да ви кажа една сладка дума – това не е добро. А щом аз ви направя едно добро, туй добро ще върви с вас, то ще бъде едно благо за вас. При това туй благо ще има един отглас. Туй благо ще бъде благо вече и за мене.

Та казвам: от стария квас (от прочетените стихове), от лютивината ние не можем да се избавим. Бъдете кисели, но се пазете от киселината. Не да разхвърляте, но дръжте лютивината в себе си. Дръжте и киселината в себе си. И само малко от тях давайте. Огън да ти гори в огнището, но да имаш един дилаф. Сега туй, което ви казвам, не че не го знаете. Не бутай с ръката си там. Може да ви каже някой, че не знаете. Не! Аз няма да ви кажа така. Ние всички страдаме от знание. Страдаме от много фиктивно знание.

Аз съм привеждал онзи пример: в едно село имало един българин, който се хвалил, в турско време било това, във Варненско, че много знаел турски. Той знаел турски фарсĂ! Никой като него не го знаел. Идва един ден един турски чиновник, от рода на вашите началници, и го викат него да се разговаря с турчина. След като му говорил началникът на турски нещо, той излиза навънка, питат го: „Какво говори?“ Той знаел: ефенди, сен бурада, отур… – само това знаел той. Разбрал турчинът туй и казал: „Пекислан, чорбаджи!“ Питат го: „Какво ти каза?“ – „На човека му се прияли риби.“ Пък то работата била съвсем другояче. Най-после турчинът влиза в противоречие с него, че го наругал, скарал му се. А те слушали това. Той казва на българина: „Ти не разбираш езика: аз ти говоря едно, а ти разбираш друго!“ И питат го: „Какво ти говори?“ – „Каза, че много добре го разбрах, наддумах го.“ Всякога, когато ние направим една погрешка в живота си, ние търсим един начин, за да извиним своята погрешка. Но няма какво да се извинява погрешката. Не трябва да я осъждаме. Всяка една погрешка е погрешка, понеже не е турена на място. Всяка една наша постъпка е лоша, понеже не е турена на мястото си. Ако на един човек, когото ти лекуваш от треска, му дадеш люти пиперки, те са на място – той ще оздравее. Но ако на онзи човек, който няма треска, му дадеш люти пиперки, те не са на място. Всичко е в неразбирането: ти си дал люти пиперки на един здрав човек, който не се нуждае от тях. Дай ги на трескав – там са на място! Сега какво да ви кажа на вас? – Лютите пиперки да ги дадете на трескавите хора. А на здравите, на добрите – най-сладкото, най-хубавите, сладки плодове – никакво люто и никакво кисело! Това е то.

И казвам: за нашето органическо развитие вие ще кажете, понеже имате разни стремежи, разни неща ви трябват на вас. По някой път някои казват: „Да имаме пари!“ Аз съм съгласен да имаме пари. Защо? Защото някои работи, ако бяхме богати всички, всеки да разполага с десетина милиона – тук, на Изгрева, щеше да има здания направени! Не е работата там. Човек може да се обиди някой път за нищо и никакво, за една обикновена дума. Една сестра, която пее, ми разправяше, че никога не е пяла пред хора, и след като е пяла, някой си й казва: „Много си проста.“ – Нищо, какво има от това? Проста – проста. „Но – казва тя – така ме жегна туй, простото, че не мога да се свъртя никъде. Как да ми каже това:"Много си проста в туй пеене, не се пее така.“ Та всичко седи в неразбирането на думите, които употребяваме. Трябва да знаете: думите са динамическа сила в света. Не си играйте с думите. Ужасна сила има в думите. И Христос казва тъй, че за всяка една дума, която казвате, за празна дума, ще дадете отговор за нея. Всяка една дума: изказана, или като мисъл, като идея, като сила – тя упражнява своето влияние в света. За себе си бъдете внимателни с вашите мисли. Когато образувате известно чувство – това са известни динамически сили, които могат да работят или за вашето добро, или за вашето страдание.

Та казвам: три неща има, които са необходими: да знаеш къде да туриш една буква л, да знаеш къде да туриш един слог об, да знаеш къде да туриш една дума благость. Тъй както аз съм написал думата, ако така я пишете, няма никаква връзка. Вие имате идеята, но тази идея не може да се приложи. Тъй както е написана думата, ако човек пише тъй, тя не може да се приложи. Как ще напишете една дума, която може да се приложи? Тази дума е наклонена накъде? (Наляво.) – Аз съм вложил повече чувство, мисъл не съм вложил. – „Ама ние трябва да се обичаме.“ – Това са празни работи. Чувстване е това. – „Ама ние трябва да имаме отлична обхода.“ – Чувстване е това. Мисълта трябва да влезе. Чиста мисъл аз наричам всяка една мисъл, която има сладчина в себе си, а лютивината и киселината й са един малък елемент – тя е силната дума в света, която твори. Сега хората от това се нуждаят – те нямат сладките думи. Светът е пълен само с люти и кисели думи. Ти като отвориш вестниците или някой философски трактат, както аз в книгите, които съм чел – много малко думи ще намериш, които да произведат цял един преврат в душата ти. Думата може да се напише тъй: Благость (вдясно наклонена). Тази дума – и тя няма приложение. Този човек, който бързо пише, така и той не може да приложи. Той е неуравновесен. Той е започнал, без да мисли – бл, после е слезнал надолу. Този ред отива надолу. Няма приложение. Тогава слушайте аз как бих написал тази дума. Искам да бъда благ. Хубаво! Имам един беден познат човек, пиша му писмо. С едната ръка бръкна в джоба си. Искам да напиша благость – и виждам каква нужда има този човек. Най-първо има нужда от хляб. Изваждам парите за хляба – б. После казвам: "Той има нужда от дрехи" – пак бръкна в джоба си – л. При всяка една буква аз бъркам в джоба си и виждам имам ли туй, за да го направя. Като пиша, пиша – едната ръка пише, а другата вече извършва нещата. Тогава аз едновременно, като мисля и като чувствам нещата, и със своята воля действам. Аз трябва да мога тези неща да ги приложа. Такъв човек е силен. То не се изисква кой знае какво.

Та казвам: всички вие в това отношение сте силни. Има неща, които може да ги приложите в света. И ако по този начин живеете – аз съм правил опити и всякога почти правя: когато спазвам този закон, нещата стават точно навреме. Сега не искам да ви изнеса един закон, който може да ви тури в крива насока. Но когато човек е верен на онова, което е установено в Природата, когато искаш да направиш нещо – тъй, по Бога – аз вземам думата Бог в най-чистия й смисъл: туй което е най-възвишено, туй, което, ако хората го приемеха – тук, между хората, ще изчезнат всичките страдания в света. Зло няма да има. Ако хората разберяха думата Бог, ако я кажеха, затворите и букаите щяха да се махнат, всичките лоши неща щяха да изчезнат. Тогава ще вярвам, че хората са разбрали какво е Бог. А сега – води те тебе един стражар, казва: „Ти вярваш ли в Бога?“ – „Вярвам.“ – „Аз, като те туря в затвора, Той ще те избави оттам.“ – Това не е разбиране. Един стражар вярва в Бога; съдията, който ме съди – и той вярва в Бога; и свещеникът – той ще ме изповяда тук, на Земята, за да ме приемат в онзи свят. Няма нужда от изповед – като ида на Небето, да ме приемат. Едно нещо аз чувствам: че няма хора, които да вярват в Бога. Ако тия хора вярваха в Бога, нямаше да ме турят на кръста, да ме бесят. Тук няма никакъв закон, никаква вяра – няма нищо от това! Закон има, ако ме снемете от кръста, ако няма страдания. Ако го снемат човека от кръста, от страданията – това е човещина. Щом аз умирам, аз зная, че няма закон. Може да се проповядва, на книга да е писано, но днес закон, както го разбират хората, няма. Това няма да го кажа, че е фалш.

Та всичките хора служат само на своите лични интереси. Котката хване мишката и тя казва: „Какво да ти кажа, много те обичам!“ Някой път я милва, легне на гърба си, обикаля я и мишката мисли, че няма нищо. После котката си повдигне рамената и казва: „Аз ще те пратя на гости.“ Лъже я, казва: „Аз ще те целуна.“ – Хване я, стисне я: кръц-кръц-кръц. И много голяма дипломатка е тя. След като я изяде, нито косъм не оставя – да не я хванат в престъплението. Че кой как дойде, нищо няма да види. Питам: "Къде е мишката?“ – „Беше тук, отиде някъде.“ Сега аз говоря: това не се отнася до вас, но в Природата съществува един лъжлив процес вътре. Лъже някой път човек и крие нещо. Защо? И големите хора лъжат, и малките лъжат. Когато малкото дете лъже, бащата казва: "Не!" Но и той, като се намери натясно, в трудно положение, и той лъже, както малкото дете. И питам сега: ако детето е изяло една круша, бащата трябва ли да го пита: „Изяде ли крушата?“ Ние имаме само един пример в Писанието: Бог, Който дал заповед на Адам, казва му: „От тия плодове няма да ядеш!“ И след като беше яла Ева, Той ходи из рая и казва: „Адаме, къде си, синко?“ – Няма нищо. Сега, тъй поставено, и като го намира, не му казва: „Ти да не си ял?“ Нищо такова не му казва, а казва: „Защо не излезеш? Къде си ходил? Къде се криеш?“ – „Е, срам ме е, гол съм.“ – „Кой ти каза, че си гол?“ – „Не зная, станала е една промяна.“ И тогава Бог го пита: „Да не би и ти да си ял от плода на забраненото дърво?“ И тогава Адам излъга: „Аз бих искал да изпълня Твоя закон, но ако не беше тази другарка, която ми даде… Тя, Ева ме изкушаваше.“ Хвърли Адам вината върху жената. А Ева излъга, каза: „Аз не исках, но змията там…“

Аз сега само цитирам един факт. Каква слабост има у нас? Ние по някой път не сме готови да кажем малката истина. Не казваме: "Това нещо го направих аз!" По някой път българинът казва: „Ще ме бесите ли, какво – направих го това!“ Някой път е необходимо човек да каже истината, а някой път мълчи, не я казвай! Аз ако съм и ме питат: "Изяде ли една круша", ще кажа: „Познайте!“ Забележете едно: грях е само това, в което човек изгубва нещо от своята тежест, изгубва нещо от своя ум, от своето сърце. Когато изгубва нещо – това е грях сега. Туй, което в нас руши – това е грях. Но когато аз изям нещо, круша, и ми даде тя нещо, и придобия нещо – това не е грях. Адам изяде този плод и олекна – това е грях. Значи щом оголееш – това е грях. Тогава, щом се разболееш, нали олекваш – това е грях. И след това, щом дойде животът, доброто, пак придобиваш тежестта. И всеки казва: „Много съм олекнал.“ Та човек не трябва да олеква. Та доброто е туй, което всякога придава нещо на ума ни, на сърцето ни.

Сега основното кое остана? Но мисля, че прекалихме. Нали? Малко трябва да се говори. Аз в една беседа казах, че обикновеният човек говори по цял час, талантливият – по 15 минути, а гениалният – по 5 минути. Та и аз ви говорих като един обикновен човек. Цял час говорих, но това показва, че и вие сте обикновени, щом ме търпяхте толкова време да ви говоря. Пък ако дойде 5 минути да ви говоря, трябваше право на въпроса да ви кажа: има три начина за писане на една дума. Ако я напишеш наляво наклонена или надясно – няма да стане, няма да се реализира. То трябва като пишеш, и едната ръка да е в джоба – да прилагаш. Туй, което искаш, да го направиш. „Ама мога ли да го направя?“ – Туй е приложението. За туй приложение вие всички имате начини. Пак ще се спрем върху приложението. Това е процес, то е, както в музиката. Човек трябва постоянно да пее, докато в него се развие гласът, че да може човек тъй да пее, че да е доволен от пеенето си.

Божията Любов носи пълния живот! (Три пъти)

Сега за следващия път лекцията ще бъде от 5 до 6 часа, а след това упражненията да бъдат.

7,20 часа сутринта

Втора лекция на Общия окултен клас

4 септември 1933г., София, Изгрев