Разлика между версии на „Даване и вземане 1940“

Текуща версия към 09:33, 4 септември 2011

Младежки окултен клас - ДВАДЕСЕТА ГОДИНА (1940-1941)

КНИГА: Най-лесното

Даване и вземане

„Отче наш“

Имате ли зададена тема? („Нямаме.“)

Направихме упражнението за дишането: прави, издигане ръцете встрани до над главата и допиране на пръстите – приемане; спущане ръцете настрани до височината на раменете – задържане; свиване ръцете пред гърдите една срещу друга – издишане. Пет пъти.

Пишете една свободна тема: „Какво аз разбирам за светлината.“ Всеки да каже той какво разбира, не какво учените хора разбират. От детинство какво сте разбирали за светлината, какво представя светлината за вас лично, за вашия личен живот.

Представете си, че вие някой път имате едно чувство, плашите се, дойде страхът. Страхът си има своето място. Къде е мястото на страха? Сърцето тупка при страха, но страхът не е в сърцето. Да допуснем, че някой път вашето сърце така се преобърне, че се прояви милостта. Не е милостиво сърцето. На кое място е милостта? Или пък някой път вие искате да постъпите справедливо. Де е мястото на справедливостта? Справедливостта си има своето място. Или по някой път вие говорите за Бога. Де е мястото, да мислиш за Бога? Има си място, значи има си храм. На кое място е храмът? Казвате, че вие сте храм Божи. Вие всички говорите за неща, но не им знаете местата. Вие виждате едно кокиче, но не знаете предназначението на кокичето какво е. Вие виждате едно минзухарче, но не знаете историята: къде се е родило, защо е облечено с портокалова дрешка. Не знаете също защо и кокичето е облечено с бяла дрешка. Дойдете до розата, тя има повече листа, по-културна е. Тя има розов цвят. Има и бели рози.

И в живота ние започваме с онзи, предметния, свят. Запример, защо са създадени краката? За движение. Значи, ако ви попитат кои са средствата за движение, ще кажете, че са краката. Те са създадени за движение. Ръцете са създадени за какво? За работа. Очите са създадени за гледане, ушите за слушане, носът за обоняние. Устата е създадена за три неща: за ядене, за вкусване и за говорене. Три служби има тя. Човек, който не знае да яде хубаво, който няма и вкус, той не може и да говори. Ако знае добре да яде, ако разбира яденето, ако има и вкус, той ще знае и да говори.

Ако човек не знае да гледа на нещата, той не може да мисли. Следователно в умствения свят гледането е ядене. Да знаеш да гледаш, то е да знаеш да ядеш. Ако не знаеш как да възприемаш тази храна, да стане един процес, да се създадат условия, да се образува онзи материал, да се образуват основните форми, да създадеш една мисъл… Материал имаш, но ти трябва да създадеш една мисъл. Да кажем, един човек ти е направил едно добро на тебе. Най-първо, човек не знае какво нещо е добро. Той създал една форма, нахранил те е с хляб. Ти започваш да създаваш в себе си една форма. Какво нещо е доброто? Какво нещо е доброто само по себе си? Или каква е формата на доброто?

Сега аз искам да ви освободя. Вие мислите, че ако не разбирате някои работи, вие сте невежа. Красотата на нещата седи в неразбирането на нещата. Ти най-първо имаш една храна, имаш една ябълка. Изучаваш я, гледаш нейния цвят, нейната форма, тежестта ѝ. В тебе се заражда едно желание да отвориш ябълката – разрязваш я и я сдъвкваш. Езикът ти усеща една приятност, зъбите ти започват да дъвчат тази ябълка и ти я пратиш долу в лабораторията при учените хора да я анализират, да видят какво съдържа ябълката, че те после да правят своите научни изследвания. Какво съдържа тази ябълка? От ябълката какво остава във вас? В ума остава една красива форма, която очите ви са видели. Понеже в ръката сте я държали, остава една тежест, какво положение вземала. Остава [на] езика, че тя ви оставила едно приятно впечатление. Другото всичко може да изчезне, но във вас остава нещо от тази ябълка, че има нещо хубаво. На туй хубавото каква форма му давате? Имате вие впечатление, че някакъв ценен вкус ви е причинила ябълката и години минават, седи този вкус, чувствате го как приятно подействал на езика ви. Туй е реалното в света. Вие не го виждате, но във вас седи ябълката, нейната форма, нейната тежест. Ябълката изчезнала, но във вас останало туй реалното, понятието, което вие сте образували за ябълката.

Вие, най-първо, имате една цигулка. С един от пръстите вземете един тон. Това впечатление, което сте приели с ухото си – може години да минат, но вие помните известен пасаж от няколко тона – това съчетание на тоновете с години остава във вашия ум. Другото сте забравили, цялата музикална пиеса не помните, но този пасаж остава. Туй, което остава във вас, то е реалното. Тази реалност, тия тонове, вие не ги виждате. Нали някой път казвате: „Това което не виждам, не вярвам в него.“ Чуваш го. Тогава има неща реални, които виждаме, има неща реални, които чуваме, има неща реални, които вкусваме, има реални неща, които пипаме. Но и това, което виждаме, не е реалността. Самата реалност остава винаги невидима. Ти може да виждаш нещо, но то е само външната страна на реалността. Ти може да я чуваш, но то е само външната страна. Ти може да я вкусиш, но то е само външната страна. Ти може да пипнеш, но то е само външната страна на реалността. Самата реалност остава скрита. Туй, което виждате, то е проявление на реалността.

Сега във всичките хора се заражда едно желание: искат да знаят смисъла, да разбират всичко в природата. Не е възможно. Вие виждате, ходите по земята, но имате ли ясна представа за туй голямото кълбо, да видиш тази земя, че отвсякъде да я обгърнеш със своето съзнание? Направете опит да обхванете със своето съзнание цялата земя – отгоре, отдолу, отвсякъде да я обхванете. Искат някои да обхванат слънцето. Ти не можеш да обхванеш слънцето. Самата реалност е толкова голяма в своето проявление, че само нейното проявление едва може да схващате. Нейното проявление е достатъчно за нас в дадения случай. Някои искат да знаят какво нещо е животът. То ще остане една тайна. Като живееш, страдаш и се радваш. Но и като страдаш, да ти е приятно, и като се радваш, пак да ти е приятно. Има едно страдание в живота, което, като искат да ти го вземат, не го даваш. С него е зле, но без него – още по-зле. Има една малка радост, от която не си доволен, но ако рекат да ти я вземат, не искаш да я дадеш. Без нея е още по-зле.

Та казвам, вие трябва да знаете как да освободите вашия ум. Не туряйте препятствия на вашето зрение. Ти искаш да видиш слънцето, туряш ръката си пред очите. Тази ръка препятства. Ходиш в природата, туряш ръката си пред очите, не може да виждаш природата такава, каквато е. По някой път и в зрението на вашето сърце – защото и сърцето има зрение – и там има препятствие. Дойде някаква скръб. Че една скръб е един предмет, който дошъл близо до очите на сърцето, че ти не може да виждаш, затова скърбиш. Ти скърбиш, че не може да виждаш този, когото обичаш. Или някой път децата често скърбят, че нямат хляб, не виждат хляба. Щом като видят хляба, зарадват се.

Та най-първо, човек трябва да се освободи от ненужни мисли, които нищо не допринасят. Запример във вас може да се зароди едно желание да знаете какъв ще бъде животът ви след двайсет години. Защо искате да знаете какъв ще бъде животът ви след двайсет години? Че ти, ако знаеш, ще загубиш своя интерес. Ако ти отиваш на едно представление и знаеш какво ще играят, тебе не те интересува. Тебе те интересува това, което не знаеш. Как актьорите ще играят тая роля, това те интересува. Може би ти си виждал много пъти как хората страдат, как са бедни, как се крадат. Всичко туй го знаеш, станало обикновено. Интересува те как крадецът ще открадне нещо, как ще започва да краде. Или на сцената искате да видите как ще се развие едно дело – ще съдят някого, направил едно престъпление. Или вие сте виждали много пъти как се карат хората на реално, но на сцената е интересно да видите двама души как се карат.

Та първото нещо, трябва да се освободите от ония впечатления, които носите от миналото. Представете си, че ти тръгваш в пътя на живота си и носиш своите дрешки, когато си бил на една година, на две, на три, на четири, на пет и тъй нататък, а ти си човек на двайсет и една години. Носиш двайсет и един костюма, показваш ги. Защо ги носиш? Какво ще носите двайсет костюма на гърба си? Аз така си представям миналото. В дадения случай ти е потребен онзи костюм, на двайсет и една година. На двайсет и една година тебе ти трябва костюм на двайсет и една година. Другите – остави ги в гардероба. Другите те е страх да не ги вземат. Ако ги вземат, какво ще изгубиш? Ако ти вземат сегашния костюм, може да изгубиш нещо, тялото може да се простуди. Но ако ти вземат костюма на втората ти година, на третата, на четвъртата и тъй нататък години – те вече са изиграли своята роля, те са като историческо възпоминание. Защо ще ги носиш? Имай ги някъде. Носиш ги със себе си и разправяш: „Това са моите гащи от една година, моята рокличка, моята шапка, обуща.“

Съвременните хора мязат на такива хора, които са турили раниците, носят цял багаж с дрехи от първата година, втората. Станал на осемдесет години, и цял багаж носи, че едва го мъкне, остарял. Остарял по единствената причина, че носи багажа си. Казвам: целта на живота не седи да носите големи багажи. Освободете се от костюмите на миналите години. Онези първите ги турете в гардероба. Вие казвате: „Защо трябва да ги напуснем?“ Много мисли на миналото трябва да се оставят. Нас трябва да ни интересува в дадения случай туй, сегашното. То е важно заради нас.

Да допуснем, че вие искате да бъдете здрав. Какво говори съвременната хигиена за здравето? За да бъдеш здрав, ти най-първо трябва да имаш обич към храната, която ядеш. Ако искаш да бъдеш здрав, никога не трябва да преядаш. От много ядене се разваля стомахът. При изморяване стомахът изхарчва излишна енергия. Ако работиш повече, отколкото трябва, ти сам нарушаваш хармонията на тялото. Човек остарява по единствената причина, че харчи повече, печели по-малко. Всеки, който остарява, харчи повече. Той е разточителен човек. Следователно старостта произтича от голямата органическа разточителност: разточителност в умствено отношение, разточителност в сърдечно отношение, разточителност във физическо отношение. Работим много, искаме да се осигурим. Работата трябва да бъде приятна. Като изучаваш един предмет, този предмет да ти е приятен. Ако влезеш в чувствения свят, в духовния свят – човек трябва да чувства, че чувствата допринасят нещо на човека. Мисълта трябва да допринася нещо на ума и чувствата да допринасят нещо на сърцето, а пък действията, работата, която човек върши, трябва да допринася за здравето на човешкото тяло.

Сами трябва да се образовате, да имате ваши възгледи. Вие имате възгледите на вашите деди и прадеди, на баща си, на майка си. Собствени ваши възгледи нямате. Щом си образувате ваш собствен възглед, ти си свободен. Щом се водиш по възгледите на другите хора, ти не си свободен. Не че те искат да те ограничат, но те си имат свои възгледи. Да кажем, ние имаме тук прозорци, но на тия прозорци няколко хиляди хора може ли да гледат? Когато всеки си има свой прозорец, той е свободен да гледа през прозореца, да гледа колкото си иска. Като не си свободен, нямаш свой прозорец, нямаш свой възглед, трябва да гледаш през ума на другите. Ако сте двама, може да гледате през един прозорец, но ако сте се събрали стотина души, вече не сте свободни, всеки казва: „Аз тъй мисля, аз тъй мисля.“ Вие не сте свободни хора. Да кажем, десет души сте на десет прозореца. Всеки си дава мнението. Единият казва: „Аз виждам това.“ Другият казва: „Аз виждам това.“ Като [сте] на един прозорец, единият казва: „Аз видях това.“ Другият казва: „Ти не си видял това.“ Спорят се. Когато хората спорят, аз ги виждам на един прозорец. Когато не се спорят, ги виждам на много прозорци.

По някой път аз се чудя на художниците. Гледам, като рисуват една картина, сутрин я рисуват по един начин, на обед по друг начин, вечерно време по друг. Но всеки час през деня като рисуват картината – аз различавам постоянно – има едни нюанси на светлината. Светлината по обед, по интензивност, по промените на цветовете, се изменя. Нищо в природата не седи в едно и също състояние, в една и съща форма. Та по някой път вие се безпокоите от промените, които стават. Запример духне вятър, страх ви е. Защо? Вятърът е говор. Стане буря. Още по-хубаво – като има буря, борят се, война има, воюват. Понеже се насъбрала много пара във въздуха, въздушните атоми влизат в стълкновение с водните атоми, започват да ги гонят, казват: „Защо сте дошли тук?“ Онези бягат нагоре, съберат се. Като ги съберат, хвърлят ги долу, казват: „Там работете, тук няма да се качвате, в нашия свят.“ Ние това го наричаме дъжд. Аз го наричам, че въздухът воюва за своята свобода. Казва: „Кой ви е канил тук? Затворили сте света. Заради вас ние нищо не виждаме. Тук сте дошли като господари. Не може така. Да си вървите.“

То е поетическа форма, доста хубава поезия. Ученият човек ще каже, че някаква сила привлича влагата нагоре, сгъстява се. Но те предполагат. Те видели ли са как става? Виждат само факта, как става. После, сегашната теория поддържа, че топлината е, която издига парата. Това не е вярно. Ако останеше на топлината да издига парите, те никога не можеха да се издигат, понеже парите са по-тежки, отколкото въздухът. Тежко тяло да се издигне горе в пространството, дето атмосферата е рядка, във формата на малки капчици? Вие по някой път сте забелязали, че мъглата пъпли по земята. Защо пъпли? Защо не се дига нагоре? Сега ще ви попитам: знаете ли защо не се дига? („Не знаем.“) Питал един свещеник пасомите си: „Знаете ли, братя, какво ще ви кажа?“ „Е, не знаем, дядо попе.“ „Като не знаете, няма защо да ви казвам.“ „Знаем.“ „Като знаете, пак няма защо да ви казвам.“

Сега това са нови възгледи, нови веяния на философията. Електричеството е, което дига водните капки в пространството. Когато атмосферното електричество и земното са положителни, отблъскват се. Електричеството, което е в малките водни капки, се отблъсква от земното, затова те пъплят по земята. Дотогава, докато мъглата пъпли по земята, времето няма да се развали. Щом мъглата престане да пъпли по земята, значи времето може да се развали. Щом долното електричество стане отрицателно, горното стане положително, тогава отрицателното електричество [притегля] положителното и става привличане. Водните капки се привличат в пространството. Като се качат тия капки във въздуха, става пак същото. Горното електричество в пространството става отрицателно, а долното – положително. Положителното привлича отрицателното електричество. То, като слиза към земята, привлича водните капки и се ражда дъжд. Положителното електричество притегля влагата нагоре. А пък когато туй електричество слезе на земята, то привлича тези капки. Та се сменят положенията. Когато горното електричество е положително и земното е положително, тогава имаме тази мъгла, която пъпли по планините. Времето тогава няма да се развали. Щом се сменят положенията, едното стане отрицателно и другото положително, образуват се облаците.

Сега туй става и във вас. По някой път вие се намирате в тежко положение. Някой път човек се разделя, лявата страна става положителна, дясната положителна, отблъскват се. Вие се намирате в едно динамично положение. Вашата мъгла пъпли по земята. Като се образува мъгла, не може да виждате нищо. Следователно трябва да смените състоянието си, силите от лявата страна да ги направите отрицателни. Какво значи? Едната, отрицателната сила, да взема. Другата, положителната сила, да дава. Следователно положителните сили във вас трябва да ги убедите да дават, а отрицателните да ги убедите да възприемат. Ако може да ги убедите така, вие ще създадете най-хубавото състояние в себе си. Туй е самовъзпитанието. Да се самовъзпитава човек значи да знае да прави тия смени отляво и отдясно. В двете полушария на мозъка и в двете полушария на тялото, във всяка частица трябва да прави тия смени. За да създадеш едно хармонично лице, пак трябва положителното да дава и отрицателното да възприема. Обмяна трябва да става постоянно.

Казвам ви сега да станете учени хора. Събирате материал. Много работи знаете. Някои хора искат да знаят де е оня свят. Вие живеете в оня свят, и не го знаете. Вие живеете в рая, и не го знаете. Казва: „Къде е раят?“ Всички живеете в рая. Вие живеете в рая, но раят е извън вас. Когато раят влезе във вас, тогава вие ще го познаете. Вие сте в рая, но раят е извън вас. Вие сте в оня свят, но оня свят не е във вас. Вие живеете в Божествения свят, но Божественият свят не е във вас. Сега тия хора, които не разбират, казват: „Къде е Божественият свят?“ Трябва да бъде вътре в човека. Ние всички живеем в Божествения свят. Някои мислят, че Божественият свят е някъде в пространството и че раят е пак някъде в пространството. Че тук е оня свят, а е независим. Тази теория не е вярна.

Вземете по някой път да направите един опит. Да кажем, имате една валчеста тенекия или кубообразна. Турите в нея едри куршуми, напълните тенекията. След това турите малко по-ситни, и те се вместят. Повече от тях няма да можете да турите. Но ако вземете ситен прах и го пуснете в тенекията, и той ще се събере. Повече от праха не може да се събере. Ще турите след това вода, и тя ще се събере. Най-после, повече и вода не се събира. Но ако турите от хубавия спирт, най-малко десет грама, ще се вмести и той. Ето всичките тия вещества намериха място. Такова нещо е човекът. Физическият, духовният и Божественият светове – всичките са на едно място в тенекията вътре, но всеки завзема специфично място.

Та първото нещо, създайте в себе си едно разбиране. Имайте предвид, че не може да вземеш, докато не си дал. Не може да даваш, докато не си взел и не може да вземеш, докато не си дал. При сегашните условия вече ни е дадено: имате вече даден живот, имате дадено вещество, имате дадено тяло. От туй тяло трябва да дадете. Има неща, които може да ги дадете. Когато вие посявате едно дърво, защо го посявате? Щом го посеете, вие му давате нещо от себе си. От благодарност за онова, което вие сте му дали, след една–две години туй дърво ще ви даде плодове. Че плодът се откача, излиза вън от това дърво. Значи туй, което вие сте дали на дървото, то ви го връща назад. Образуваните плодове не са нищо друго, освен вашата мисъл, с която вие сте му помогнали. Дървото в замяна на това ви дава своите плодове. Вие мислите, че това дърво не е разумно. Вашата мисъл то обработва, в своите плодове ви я дава назад. Аз само обяснявам факта.

По някой път вие мислите: „Защо човек трябва да живее добре?“ Защо човек трябва да сажда? Ако не саждаш, нищо няма да придобиеш. Най-първо, трябва да имаш желание да дадеш нещо от себе си. Туй, даденото от тебе, то един ден ще се възвърне. Сега тази е правата мисъл. Дясната страна дава, лявата взема. Дясното око дава, лявото взема. Дясното ухо дава, лявото взема. Навсякъде има даване и вземане. Когато даването и вземането са правилни, ние имаме онзи естествен живот.

Хората остаряват по единствената причина, понеже дават повече и вземат по-малко, затова остаряват. Мъжете остаряват по единствената причина, че дават повече. А пък жените остаряват по единствената причина, че вземат повече. Аз тъй определям остаряването. Мъжете остаряват, че дават повече. Не трябва да дават повече, не трябва да нарушават равновесието вътре в себе си. Онзи капитал, ти може от лихвите на капитала, който придобиваш, да даваш, но капиталът трябва всякога да остава една и съща величина. Сега да обясня. Ако човек взема повече, ще остарее. Ако дава повече, ще остарее. Ако дава толкоз, колкото трябва, и ако взема толкоз, колкото трябва, това е вечният живот. Болестите се дължат на две причини, същият закон е и там: или че си взел повече, или че си дал повече. Здравето е да вземеш нормално, законно да вземеш – толкоз, колкото трябва, и да даваш, колкото трябва. То е здравият човек. Става една обмяна.

Когато даваш, да ти е приятно. Запример, като даваш една ябълка някому, като усетиш, че ти е приятно, то е правилното. Ако си кажеш, че много си дал, или чувстваш, че не си дал толкоз, колкото трябва, обмяната е неправилна. Всякога в една мисъл или когато говориш, като ходиш, навсякъде да ти е приятно. Като ходиш, да ти е приятно. Вървиш, не ти е приятно, спреш се, умориш се, казваш: „Уморих се.“ Всякога в човешката воля трябва да има една приятност, в чувствата трябва да има една приятност и в мислите трябва да има една малка приятност. Това е елементарна работа, от която човек може да се подмлади.

Сега някой ще дойде да каже: „Не му трябва на човека да се моли.“ Ти се молиш, не ти е приятно. Тази молитва ще те осакати. Ако така се молиш, ще остарееш. Ако се молиш, при молитвата трябва да дадеш нещо, да излееш душата си. Като се молиш, ще идеш при Бога, ще дадеш нещо от себе си и ще вземеш нещо от Бога. От Господа няма да вземеш повече, отколкото трябва, и няма да Му даваш повече, отколкото трябва. Той не иска повече. Ще дадеш толкова, колкото трябва, че Господ да е доволен, че си Му дал толкоз. Ти казваш: „Какво може да дам на Господа?“ Ето какво ще дадеш. Като идеш при Господа, ще осветиш Името Му. Да имаш само едно мнение, както за никое друго същество в света. Като идеш при Него, трябва да знаеш, че ти си при едно Съвършено Същество. Да ти е приятно, че си при Бога. Да не те е страх, но да ти е приятно, да имаш една готовност да направиш каквото ти каже. Ако ти каже в морето да се хвърлиш, да се хвърлиш с любов.

Ще кажеш: „Ако съм тъй готов, и ако ми каже да направя нещо, което не е за мое добро?“ Ти нямаш понятие за Бога. Ти ще държиш тази вътрешна мисъл, че туй Същество каквото направи, ще бъде за твое добро. Каквото Бог направи за тебе, ще бъде за твое добро. Няма изключение. Бог всичко в света каквото прави – и добро, и зло – все е за добро. И като те накара да страдаш, пак е за твое добро. И като те накара да се радваш, пак е за твое добро. Той ще те накара да се радваш, и в тази радост ще приготви една скръб заради тебе, една преходна фаза. Защото скръбта е, която взема, радостта е, която дава. Скръбта като вземе нещо, ще чакаш. Тя ще обработи този материал, ще ти даде нова радост, която ще бъде по-голяма от първата, която си изгубил. Следователно във всяка скръб ще се приготви път за една по-голяма радост и всяка една радост приготвя път за една по-голяма скръб. То са две фази, който разбира. Който не разбира, казва: „Не искам да страдам.“ Да не искаш да страдаш, то е статическо положение. Скръбта и радостта, това е едно движение на човешката душа. Когато човек разбира смисъла на радостта и скръбта, той ще стане учен човек.

Когато ти дойде светлината на гости, не я приемай през ушите, тя ще се докачи. Когато дойде говорът – речта на гости, не я приемай през очите, и тя ще се докачи. Приеми речта през ушите си. То е входната врата и оттам като влезе, тя е доволна. Като дойде красотата в света, не я приемай през ушите си, ами я приеми през очите си. Когато дойде уханието, нито през ушите, нито през очите, приеми го през носа си. Когато дойде храната, приеми я през устата. Тя е входната врата. Туй са неща положителни, неща, с които човек постоянно трябва да се занимава, да знае във всеки даден случай как да постъпи.

Туй е границата на една плоскост. Така поставена, какво показва тази плоскост? Ние ще кажем, че това е перпендикуляр. Така е, но тук вече има мисъл. Ако кажете, че е перпендикуляр, имате две измерения, а тук са показани три измерения. На една плоскост имате ли три измерения? По някой път някои от вас искате да знаете какво нещо е четвъртото измерение. Какво представя третото измерение в една плоскост, как ще го видите? Вие имате едно тяло, представено на плоскост. Като погледнете тялото, виждате вече третото измерение. Страните на тялото се отделят от плоскостта, не са в плоскостта. Вие така го виждате. Част от това тяло е на плоскостта, част се отделя от това пространство. Значи в четвъртото измерение има едно пространство по-голямо, отделя се от третото измерение, както телата се отделят от плоскостта. Начертаното тяло вие го виждате да се отделя от плоскостта.

Когато ние говорим за четвъртото измерение, трябва да разбирате. Една мисъл, която расте и се развива, тя е в четвъртото измерение. Когато една мисъл става устойчива, тя е в третото измерение. Когато една идея придобива широчина, тя е във второто измерение. Когато става клин, тя е в първото измерение. Само една мисъл когато ви докосва, тя е в първото измерение.

Вие се усещате някой път в една ваша мисъл ограничени. В кое пространство е? Идеи, които ви ограничават, в кое пространство се намират? Ако ви турят на върха на една игла отгоре, да си турите крака и да седите на нея, какво ще бъде положението ви? Турите една игла така, че вие сте отгоре, какво ще бъде вашето положение? Какво усилие на ума трябва да имате, да запазите онова равновесие? При най-малкото помръдване може да изгубите равновесие. Намирате се на една точка. Туй положение ще се подобри – тази точка на иглата ще стане плоскост. Вашето положение ще се подобри, ще усетите разширение, ще бъдете по-стабилен. Ако придобиете третото измерение, вие ще усетите, че сте запазени. Всички ние живеем в третото измерение. Зимно време ние се скрием вътре в това тяло, усещаме се защитени от противоречията, които съществуват в природата. В четвъртото измерение човек става господар. В третото измерение – то е позиционна война, крие се в своята крепост. В четвъртото измерение вече той е свободен по действие, той е извън тялото.

Тия работи сега колко са трудни заради вас. Учените хора си служат с разни знаци. Той туря положителен знак, туря отрицателен знак, казва: „Сменят се.“ Означи едно движение със стрелка, означи друго движение пак със стрелка. Аз не виждам никакво движение. Той показва с тия стрели известни движения, казва: „Тия стрели се движат.“ Аз не виждам никакво движение, те не се движат, но умът ти трябва да работи.

Първото нещо е: освобождавайте се от ония неестествени мисли. Запример срещате един ваш приятел. Той като пристигне, виждате, че малко ви погледнал особено и вие се тревожите. Като се върнете, казвате си: „Защо си сви веждите, защо ме погледна със свити вежди?“ Не ви погледнал добре, целия ден седите и мислите за свитите вежди, за намръщеното лице. Казвате: „Не зная какво съм направил.“ Какво има да ви смущава, че той малко си свил веждите? Какво има, че си свил веждите или че си съкратил малко мускулите, или че си свил малко очите? Ето какво има. Като си свил веждите, той се смалява. Разбирате, че това, което искате, няма да ви го даде. Вас ви безпокои това, че няма да даде това, което искате. Отивате при един гостилничар, идете и виждате, че тенджерите са празни. Не ви безпокоят тенджерите, но че са празни ви безпокои. Като погледнете, виждате, че нищо няма да ви даде. Вашият приятел като свие веждите, разбирате, че нищо няма да ви даде, вие разбирате, че нищо няма в тенджерите. Каква ли е причината? Защо си е свил веждите? Вашият приятел, той като ви види, той е ясновидец, вие още като вървите, той усеща, че вашите джобове са празни, нямате нищо. Той е намислил да ви иска пари назаем. Понеже като ясновидец вижда, че джобовете ви са празни, нямате нищо, той си свие веждите.

Казвам, като идеш при приятеля си, да не свие веждите. За да се усмихне, като наближаваш, да си потупаш джобовете. И той тогава ще има едно хубаво разположение. Като се засмее, весели сте, свободно давате и свободно вземате. Свободно да даваш и свободно да вземаш, то е разумното в света. Никога в свободата да не злоупотребявате. Дойде един просяк, извадиш кесията си, отвориш я и му дадеш той сам да си вземе свободно. Само веднъж може да направиш това. Ще го видиш дали е просяк. Ако вземе най-малките монети, той е хас просяк. Той взема по един лев. Ако има златни монети в кесията и той задигне златните монети, втори път няма да отваряш кесията си.

Та казвам, пазете се от лакомията. Природата е крайно взискателна, никак не обича лакомията на хората. Онзи, който взема най-малкото, тя е щедра към него, втори път му дава. Онзи, който наведнъж иска да вземе много, тя към него е много взискателна. Нищо няма да ти каже, но ще образува едно понятие за тебе, че ти не си на пътя. Пък тя не обича дисхармония.

Запример вие всички може да станете каквото искате. Вие имате възможности. Всичко е въпрос на време. Вие може да станете гениални, талантливи, силни, то е въпрос само на време. Изисква се десет, петнайсет, двайсет, петдесет, сто, хиляда, две хиляди, десет–петнайсет хиляди, сто–двеста хиляди, няколко милиона години. Нас не ни интересуват тия числа. Някой пита нещо кога ще стане. Като му кажа, че ще стане утре, той е весел. Като му кажа, че след една седмица ще стане, малко се посвие. Като му кажа, че след един месец ще стане, посвие се повече. Като кажа след една година, десет години, наведе глава – отслабва импулсът за живота. Като кажа, че утре ще го постигне, той е обнадежден. А пък всичко е в интензивността в работата. Аз може пак да ви приведа онзи пример за светлината. Туй, което светлината извършва за една секунда, за колко време може човек да го извърши? Светлината в една секунда изминава триста хиляди километра. Да допуснем, че един човек извървява на ден сто километра. Колко години ще му вземе да извърви триста хиляди километра? Колко години се изискват, за да извърви триста хиляди километра, като изминава по сто километра на ден? Значи туй, което светлината извървява за една секунда, на човека може би ще му вземе десетина и повече години. Понеже ние не работим интензивно, затова имаме такива резултати. Аз разбирам една интензивност, която е разумна. Няма защо да бърза човек.

Толстой представя един пример – един руски княз, който имал много земя. Иде при него един беден човек и иска да му помогне. Казва: „Ти си богат, но аз съм сиромах, какво ще правя?“ Той му казва: „Ето сега, давам ти толкова земя, колкото може да обиколиш за един ден. Но трябва да се върнеш, преди да е залязло слънцето. Ако не дойдеш навреме, ще изгубиш.“ Тръгнал той сутринта и взел толкова много място да обикаля, дето не може да се обиколи за един ден, и като се върнал вечерта, паднал и умрял. Това е лакомия. Ние със своята лакомия искаме да вземем голям периметър. Той постига, но като постига – пада и умира.

Защо ти е едно богатство, за което ти ще умреш? Не може да го използваш. Искай едно благо, което може да го използваш. Благото, което имаме за деня, да го постигнем. Всеки един ден носи едно благо – и умствено благо, и сърдечно благо, и волево благо. Всички тия блага трябва да се постигнат. Но целокупността на това благо на живота ето в какво седи: да добием доверието на природата. Като живеем в природата, тия същества, които направляват всичко, да добием тяхното доверие. Да ни мислят, че сме разумни, да се доверят. Най-после, да добием доверие на онзи, който се интересува от нас. Природата, тя е като господарка. Тази господарка да ни гледа, че сме умни. После, онези в природата, които се интересуват от нас, да добием тяхното доверие. Туй е благото на живота. Щом добием доверието на природата, щом добием доверието на онези, които се интересуват от вашия живот, всичко е постижимо. Щом изгубиш тяхното доверие, веднага се заражда един процес на недоволство, падение на духа, една криза се явява, какво ли не.

Давайте, колкото трябва, и вземайте, колкото трябва. Мислете, колкото трябва, и чувствайте, колкото трябва. В сърцето си не правете голям огън. В ума си не дръжте големи светлини на първо време. Започнете с най-малката, икономично е. И в движението почнете с най-малките крачки, с най-медленото движение. Като тръгнете за някъде, тръгнете медлено. Всякога онзи човек в света, който иска да сполучи, да вземе най-малките крачки. Един човек, като излезе из къщи, ако вземе големи крачки, той нищо няма да сполучи. Излезеш ли из къщи така, се спри и полекичка тръгни. Това е метод на природата. Тя започва с малкото, едва се помръдва, едва се вижда движението, а към края тя се движи така бързо, че никой не може да я стигне. Всеки, който започва усилено да работи, той ще се умори. На всинца ви трябва почивка. Човек, като върви, да си почива.

Давайте и вземайте. Всички правите една погрешка, че не вземате въздух толкоз, колкото ви трябва. Вследствие на това и не учите толкоз, колкото ви трябва. Не вземаш въздуха, то е една отрицателна страна. Не учиш толкоз, колкото трябва, то е положителна страна. Следователно, ако вземеш въздуха толкоз, колкото ти трябва, ще учиш толкоз, колкото ти трябва. Ако не вземеш въздух толкоз, колкото ти трябва, няма да учиш толкоз, колкото ти трябва. То са две противоречия, които всякога имат лош резултат.

После, спазвайте друго правило: ръцете ви да бъдат топли. Знаете ли колко време трябва ръцете ви да бъдат студени? Ако целия ден ръката ви е студена, какво може да постигнете? Ако челото ви е горещо? То не трябва да е горещо, челото много малко горещо трябва да е. Ръцете всякога трябва да бъдат топли. Има една топлина, която човек трябва да я придобие. Ако ти туриш ръката си на някои хора, чувстваш, че имат топлина, без да имат топлина. Някои хора имат горещи ръце, но ръцете са пак студени. Има една естествена топлина. Тази топлина се дължи на правилната обмяна между положителните сили на живота и отрицателните сили: положителните, които дават, и отрицателните, които вземат. Обмяната е правилна. Тази топлина е приятна.

Вижте сега какъв малък опит може да направите. Когато човек е нормален, като тури ръката си, ако ръката е чувствителна, като тури ръката си върху една глава, ще забележите, че от дясната страна излиза едно студено течение, а от лявата едно топло течение. Когато човек се разболее, цялата глава е топла. Щом туриш ръката си и цялата глава е топла навсякъде, този човек не е в нормално състояние. Когато туриш ръката си, да отбелязваш студеното и топлото течение на главата. То е най-хубавото състояние. Ако туриш ръката си на главата на един човек и отвсякъде излиза топлина, то е анормално състояние. Тогава между ума, между мозъка на човека и симпатичната система има връзка. От челото ти, от главата ти да лъха хладина, а от лъжичката ти да излиза топлина. Горе на главата е месечината, челото е отражението на студената светлина, на лъжичката е отражението на слънчевата светлина. Ти като туриш ръката си на слънчевия възел, трябва да излиза топлина. Сърцето, за което вие говорите, то не е физическото сърце, то е слънчевият възел. Другото сърце, то е само физическото сърце. Човек има три сърца. Едното сърце е лъжичката, другото е между дробовете и третото е отзад на главата. Когато тия три сърца функционират правилно, когато слънчевият възел функционира правилно, когато сърцето прекарва движението на кръвта правилно, то е нормално състояние.

Та всякога се стремете да имате едно разположение. Разположението на човека се дължи на слънчевия възел. Щом той нормално действа, мисълта вече е правилна. Щом слънчевият възел не действа правилно, мисълта е прекъсната: мислиш за едно, второ, трето, четвърто. Най-после си недоволен от себе си, има нещо в слънчевия възел. Ако в една къща огънят е много силен, това не е нормално. Да кажем, вкъщи имате трийсет градуса топлина, усещате се неразположен. Каква е нормалната топлина? Мисля, нормалната топлина е деветнайсет градуса. В една къща деветнайсет градуса са нормална топлина: едно хубаво число и достатъчна топлина. Двайсет и един, двайсет и пет не са вредни, но най-нормалната топлина вкъщи е деветнайсет градуса топлина при един здрав организъм. Щом се повиши топлината на двайсет и един градуса, нормата не е правилна.

Та ние съвременните хора – топлината не е правилна, не е естествена, защото нашият слънчев възел не е в нормално състояние – ние всякога повишаваме топлината. Знаете, че в природата всякога, когато се повишава топлината, има нещо неестествено. Когато триенето на пластовете става много силно, тогава се повишава тази топлина. Щом става нормално триене между частиците на тялото, тогава се харчи повече енергия. Има едно здравословно триене, но щом туй триене се усили, човек харчи повече енергия. Тогава човек обеднява.

Затова ние казваме, правата мисъл е потребна. Мозъкът да възприема толкоз светлина, колкото му е потребна, сърцето да образува толкова топлина, колкото е потребна, и волята да изхарчва толкоз енергия, колкото е потребна. То е здравословното състояние на човека.

Сега малко музика. Сега ще пеете една песен с „хм“. (Учителят свири.)

Някой път атмосферата има повече електричество и музикантите не могат да свирят. Ако те вътре са положителни, става едно отделяне, тоновете не са приятни. Ако въздухът е положителен, ти ще станеш отрицателен, мек ще станеш. Ако въздухът е отрицателен, ти ще станеш положителен. Всякога трябва да се нагаждаме. Някой път тялото е положително, трябва да станем отрицателни. Когато тялото е отрицателно, ние трябва да станем положителни. Някой път природата дава, някой път взема. Когато тя взема, ние трябва да даваме. Когато тя дава, ние трябва да вземаме. Каквото ни даде, да бъдем благодарни и на малкото. Защото то е ценно. Всяко нещо, което природата даде, колкото и да е малко, то е ценно, то се увеличава. Всяко нещо, което ти дадеш на природата, тя го използва много добре – ще го повърне пак назад. (Учителят пее: „Живот.“)

В ж-то имате едно движение. Животът понеже слиза отгоре, първият слог е по-висок, вторият – по-нисък при пеенето. Ако първият слог е по-нисък, вторият е по-висок, то е неестествено. Животът слиза, дава своята форма. След туй ще се подигне. (Учителят пее: „Живот, за тебе моята душа жадува.“) Живот. Ако имате думата живеене, как ще я изпеете?

Изпяхме „Тъги, скърби“.

Сега всички имате хубави разбирания. Не мислете, че туй, което ви говоря сега, трябва да го учите. Всички вие имате правилни разбирания, но вие не вървите по вашите правилни разбирания. Ще се оставите свободни според онова, което е вложено в душата ви, и няма да се спирате от посторонни влияния. Всякога ще вярвате, че разбирате. Слушаш музика, не казвай, че не разбираш. Ще кажеш: „Разбирам, но има нещо, което ме спъва.“ Ще оставиш душата си свободна. Когато някой пее, никога не туряйте критика, да критикувате. Ако пее лошо, то причините са външни. Защо така пее, има си причини. Ти го коригирай в себе си. Ти може всякога да помогнеш. Някой пее, ти го коригирай в себе си. Ти като го коригираш, втория път ще пее по-хубаво. Като го критикуваш, нищо няма да донесе. Коригирай го в себе си. Не оставяй погрешки на една песен. Коригирай в себе си, за да знаеш причините, които са го накарали да сгреши. Може би гърлото му е простудено, може би той е неразположен или някой път го е страх какво ще каже публиката, или пък личните му чувства са силни, че иска да даде повече, отколкото може, иска да вземе по-високи тонове. Не, не, той трябва да даде това, което музиката носи.

Искам да пея „Тъги, скърби“. Ти си тъжен – ще туря онзи ритъм, ще изпея песента. Всяка песен трябва да ни облекчи. Тя или ще вземе, или ще даде нещо. Има песни, които ни придават. Има песни, които вземат нещо от нас. Скърбен си, като дойде и вземе скръбта, то е правилно. Нямаш нищо, като дойде една песен да ти го даде, то е тогава правилно. Музиката е хубава в туй отношение, че правилно се дава. Винаги човек, който иска правилно да дава, той трябва да бъде музикален. Ако не може да даде и не може да вземе правилно, не е музикален. Музиката е да координира нещата, правилно да дадеш и правилно да вземеш. Като станеш сутрин, попей си, да можеш правилно да дадеш и правилно да вземеш. Като възпитателно средство е музиката.

Чувствата са изкуство – да чувстваш първо за тебе, после за другите. Мисълта е изкуство – да мислиш заради тебе и после за другите. Волята, и то е изкуство – да знаеш как да постъпваш първо заради тебе и после заради другите. Най-после, ще идем до онова Божественото начало – да постъпваш тъй, както Бог постъпва. Значи, след като си богат, да знаеш навсякъде, във всяко отношение какво да дадеш.

Та във вас трябва да събудите спящите таланти. Едно време съжалявахте, че онзи, който имал един талант, го заровил. Пък аз виждам мнозина, които сте заровили петте таланта. Казвам сега: който има един талант, да го не заравя, но на работа. Не казвайте, че нямате нищо. Имате повече. Някои имате по пет таланта, някои по три, а някои и по десет таланта. Повече от десет таланта не може да ви се дадат. Някои от вас, гледам, десет таланта имате, пък не работите. Някои имате един отличен ум, едно отлично сърце и една отлична воля, и не работите. Сега работа се изисква.

Та казвам сега, умът трябва да разработва способностите, които има, сърцето, и то трябва да се разработва и волята трябва да се разработва. Започнете с най-малките величини.

„Отче наш“

Трета лекция на младежкия клас 1 ноември 1940 г., петък, 5 ч. сутринта София – Изгрев

На 11, 18 и 25 октомври 1940 г. нямаше лекции. – Бел. стеногр.