Разлика между версии на „Елате да обядваме“

Текуща версия към 09:30, 8 май 2011

Неделни беседи

Радостта (1932–1933) Том II

Елате да обядваме

„Отче наш“

„Духът Божи“

Ще прочета само част от двайсет и първа глава от евангелието на Йоана – от шести до четиринайсети стих включително. Ще взема само първите думи от дванайсети стих „Елате и обядвайте“. Често се задава въпросът, какво е човек сам по себе си. Най-реалното нещо в света, това е човекът, видимото. Може да говорим за ангели, но не ги виждаме. Може да говорим за Бога, но не го виждаме, а човека го виждаме. От туй реалното, което ние знаем и виждаме, то се изменя. Този човек, който е толкова реален, той изчезва и после и да го търсиш, не може да го намериш. Къде се скрива, не знаем. Отде е дошъл, предполагаме и къде отива, пак предполагаме. Само неговото сегашно проявление е реално. Аз говоря от гледището на една реална наука, всички са реалности и казвам – туй, което може да пипаме, туй, което може да видим.

Има една страна в живота, която не дава никакво разрешение. Една хазартна игра не дава разрешение на живота, щастие не носи. Този, който се сражава на бойното поле, ни най-малко не носи щастие за себе си. Онзи, който отива на бойното поле, носи своето нещастие, но при това отива. Даже онзи, който отива да се учи, и той ще срещне на пътя си мъчнотии. Даже онзи, който отива да живее, и той ще срещне на пътя си страдание. Тогава питам, какъв е идеалът на хората на земята? Всички хора искат да уредят живота си някак си и чудното е, че животът, който искат да го уредят от толкоз хиляди години, все го уреждат и все неуреден остава. Не че животът не може да се уреди. Но мисля, че тук има един погрешен метод. Често съм виждал малките деца, които уреждат на пътя, играят с крака, турят вода, правят малки топчици, правят някаква каша и за тази каша често баща им и майка им със своята пръчица… и после се чува хубава песничка. Като отива, детето пее някоя минорна или мажорна песен. Кое дете може да пее нещо от Шопена. Сегашните деца са доста достигнали до едно положение, дето трябва да гледат реално на въпроса. Децата гледат по един начин, възрастните гледат по друг начин. В какво седи разликата на детския живот? Детинският живот е много по-щастлив, отколкото животът на възрастните. Децата, които не разбират, са по-щастливи, отколкото възрастните. Възрастните са по-нещастни. Детето е нещастно само когато не му се даде храна, когато майка му не е при него.

Сега реалното в света, това е: „Елате и обядвайте“. Обедът, това е ценното в живота. Няма по-хубаво нещо от обеда. И учени, и проповедници, каквато служба да завземеш, тази служба си я взел с единствената цел, да обядваш. Искаш да свършиш училище с единствената цел, да ядеш. Няма работа в света, която, след като се свърши, хората да не обядват. Обедът, това е единствената цел на всяка завършена работа. В този смисъл само онзи, който свършва работата, има право да обядва. Който не е свършил работата си, той ще закусва. Казва: „Обед.“ Думата обядва вече на физическия живот е в проявлението – туй проявление, туй завършване, от което може да съдим за далечната цел на природата. Сега да оставим, може да се явят много съмнения, дали реалността съществува. Аз определям реалността малко по другояче. Когато някои хора определят дали има Господ, или няма, това не е реално, да питам дали има Господ, или няма. Най-голямото заблуждение е, да питаш има ли Господ, или няма Господ. Когато твърдиш, че го има или поддържаш, че го няма, то е най-голямото заблуждение, което може да хрумне в твоята глава. Защото може да мислиш – сега ако има Господ, после, като замине, кой ще остане на неговото място, или ако го няма, ако дойде Господ, като дойде, какво ще стане. Това са човешки схващания. Това не е схващане на Битието.

Ти може да питаш има ли дух, или няма. Ако от тази стая изтеглиш въздуха с пневматическа машина, вие ще видите дали има въздух, или не. Като изтеглите всичкия въздух от стаята, вие ще имате нещастие и следователно казвам – живеят хората, те са в реалността; умират, те са извън реалността, нищо повече. Ще дойде сега един да ме убеждава, че като умре някой, той ще иде на оня свят. Така може да мислят старите хора, както досега са мислили. Аз казвам, този човек никъде не отива, след като умре. Той е извън реалността. Живее, той е в реалността, нищо повече. Сега дали туй е съгласно с логиката на учените хора, това за мене е безпредметно. Докато аз живея, това е най-голямата логика. Когато аз умра, туй е нелогично вече. Каква логика ще има да доказвам, че съм умрял или каква логика ще има да доказвам, че аз живея. Да ме убеждава някой, че аз живея, как ще ме убеди някой, че аз живея? Или как ще ме убеди, че аз съм умрял? Нито в едното, нито в другото имам нужда да ме убеждава. Единственото нещо, което той може да ме убеди, е да каже: „Елате и обядвайте.“ И според мене най-хубавата, най-изразителната дума, най-любовната дума, най-мъдрата дума, най-хубавото в света, което някой може да направи, е да ти каже: „Елате и обядвайте.“ Всичко друго, вън от това, е заблуждение. И заблуждението е без обеда. Защото онази кокошка, която е хранена в курника, след като се угои, тя става жертва.

Питам, каква реалност има за нея, че е угоена? По някой път ние се възхищаваме, че сме оправени. Реалността в дадения случай, в онзи живот, в това, в което ти преживяваш, в сигурността, която имаш в себе си. Дотогава, докогато ти се страхуваш, това е едно терзание. Даже сега най-верующите хора по някой път, като ги попиташ за онзи свят, като дойдат натясно, казват: „Тъмно е сега. Вярваме, че го има оня свят, но тази работа ни се вижда, че има едно голямо противоречие.“

Та казвам, дотогова, докато човек не е свързан със самата реалност… Не е смъртта, която ни свързва с реалността. Тя ни изважда от реалността. Мислите ли, че смъртта ще ни свърже? Не. В Писанието, като изследвате това, този евангелски език, там се говори за смъртта, но чрез отричане, по отрицателен път. Всичките методи досега са били само отрицания за истината. Ние сме се домогнали до живота, до любовта само по отрицателен път. Казвате – трябва да се разкаеш, да идеш при Бога. Само разкаянието ли е отиване при Бога? Ако аз върша Волята Божия, не може да ида при Бога, без да се разкая. Тогава разкаянието е ниска степен. Щом дойдем до разкаянието, ти си много долу, много далече от Господа. Щом остане за разкаяние, ти си далече от Господа. Кое е по-хубаво: да си далече или да си близо? Кое е по-хубаво: отдалече да започнеш или отблизо? Откъде се виждат нещата по-хубаво: отблизо или отдалече? Хубаво е да се разкаеш, но то е далечно покаянието. Покаянието после идва, спасение и т.н.

Ние ще оставим това, те са известни понятия, които хората имат, да се доближат до реалността. За някои хора те са полезни. Но остава един период, когато детето вече не трябва да ходи, не трябва да бозае, да търси гърдите на своята майка. Две, три години се позволява, най-после майката изисква да се освободи от туй. И най-после майката, която има толкоз любов, намазва с хинин, с горчиво млякото. Майката е принудена да лъже. Аз, ако бях една майка, не бих мазал гърдите си с хинин, но за 4–5 дена ще отида някъде, ще оставя детето на слугинята, нека да си поплаче. Ти ще си мажеш гърдите с хинини, и при това пак това дете ще плаче. Защо ще го лъжеш? Та сега ние сме дошли до едно място, дето провидението иска да ни отбие, маже си гърдите с пелин и казва, че млякото е горчиво. Казва, послъгва, бяла лъжа. Всички художници и проповедници, свещеници обичат белите лъжи. Не че много обичат, но от немай-къде, да се освободят. Но с бялата лъжа до истината не може да се дойде. Питам тогава, това ли е единственият начин? По кой начин птичката отбива своите деца? Те не ги кърмят. Не е този единственият начин, по който ние мислим. Това е един начин, по който хората се кърмят. Това е един посредствен начин.

Има по-съвършени начини за отглеждане на човешката душа. Казвам, туй е преходно състояние. Ако на един съвършен човек се каже така: „Ти трябва да имаш майка и баща, за да се родиш.“ Вярно е, при сегашните условия един човек без баща и майка не може да се роди. Няма какво да ви го доказвам. Туй е само една фантазия. За мене е една реалност – човек сам може да се роди. Той може да се роди за себе си. Може и без майка, и без баща. Сам на себе си, нищо повече. То е най-реалното, когато баща ти и майка ти е в тебе. Когато баща ти и майката ти е в тебе, туй е най-реалното. А когато баща ти и майка ти са вън от тебе, утре умре баща ти, умре майка ти, ти ги търсиш в оня свят. Къде е онзи свят? Това си ти. Баща ти постоянно се върти в главата ти, в главата ти живее. И затова мислиш заради него. Ако баща ти не е в главата ти, баща ти цял ден хлопа, мисли, майка ти цял ден хлопа, и ти мислиш заради нея, а ти предполагаш, че са в оня свят, далече някъде.

Сега не мислете, че по този начин… моята цел не е да руша вашите възгледи, но вие сте на едно въже, което скоро ще се скъса. Вие сте един акробат на една върлина с едно въже и ви казвам, слезте от това въже, защото, ако въжето се скъса, ако паднеш отгоре, ще си навехнеш и двата крака. Казваш: „Ами ако сляза от въжето, как ще си изкарвам прехраната.“ Казвам, слез от въжето. Може днес да не си изкараш храната, за да ти са здрави краката. Слез, ще дойде една голяма буря, когато си на въжето, ти и върлината ще идете. Вие и върлината ще идете заедно. Питам, на кого досега в живота въжето е оцелявало против бурите, против мъчнотиите, против страданията, на кого въжето е оцелявало против смъртта. Кажете ми един пример. Само като се скъса въжето, пък после ще го правят. Даже Христос, един от най-силните натури, и неговото въже се скъса и трябваше да дойдат от невидимия свят, отново да възстановят и свържат въжето. Нали казват, че Христос умрял. Христос взе, и пак наново да възстанови, да покаже, че има друг реален живот. Христос живееше двояк живот. Той казва, че е дошъл да върши Волята Божия, после казва: „Имам власт да положа живота си, имам власт и да го взема.“ После казва на друго място, че той и Отец са едно. Както Отец има живот в себе си, така дал на сина си, за да покаже, че има една връзка между Първото Битие и живата реалност и него. След неговата смърт искаше да покаже и казва: „Разрушете този храм, и аз в три дена ще го съградя.“

Та онова, което съгражда живота, това е обедът. Ти, като ядеш, живееш, а като не ядеш, ще умреш. Всеки един обед подразбира новия живот, който излиза. Ние всеки ден обядваме. Казваме: „Защо човек обядва? Не може ли без ядене?“ Може. Тази работа седи в това. Като свирил, Паганини давал концерт, попитали го: „Ти на три струни може ли да свириш?“ „Мога.“ Дал концерт на три струни. После казват: „На две струни може ли да свириш?“ „Мога.“ Дава концерт на две струни. Казват: „Може ли на една струна?“ „Може и на една струна.“ Дал концерт и на една струна. „Може ли без струни?“ Той не се явил никак. Ти без струна концерт не може да дадеш.

Сегашното Битие започва с числото две. Великата философия е в раздвояването. Ако ти не разбираш основата на доброто и ако ти не разбираш основата на злото, ти не може да разбереш в какво седи същината на живота. Понеже казват, че яде. Писанието казва, че Бог казва: „Понеже Адам стана като един от нас – да познава доброто и злото.“ И за да не би сега да яде от дървото на живота, защото ще си създаде друго зло, изпъди го Господ из рая. Господ е знаел какво нещо е злото и в какво седи престъплението на Адама, като познал доброто и злото. Казвам, няма по-голямо престъпление, като ял от забраненото дърво, но престъплението е, понеже Адам стана като един от нас – да познава доброто и злото. Слабостта на Адама беше в туй, че той се изкуси с яденето. Той взе един обед ненавреме, затова го изпъдиха навън. Всеки един човек се изкушава в света, той не яде навреме. Той има право да закусва вечер, но дойде ли обедът, той трябва да го вземе точно когато слънцето е на най-високата точка. Туй подразбира, че той има знание, той не трябва да ходи в тъмно. Един човек, който ходи да търси да му кажеш може ли да живее дълъг живот, той никога не може да яде един обед. Онзи човек, който търси своето щастие на земята, той никога не може да има обед. Ако вие търсите слава, величие на земята, вие обед не може да имате даже, ако търсите живот на земята, не може да имате. Може да имате само един временен живот. Няма да се мине 40–50 години, най-много 120 години, и веднага вие трябва да се откажете от този живот и да влезете в една нова форма.

Сега каквито и да са разсъжденията, когато се разсъждава за оня свят и се разсъждава за тоя свят, аз уподобявам на следното положение. Да се разговаряте с един долен човек, на който двата крака са изкълчени, услужват му лекари, лекуват го, и другият – здрав, ходи отвън, работи, разговарят се двамата. Казва: „Къде ходиш?“ Този му разправя, че има външен свят. Човек може да ходи, не му трябват никакви милосърдни сестри, лекари, даже никакви пари не му трябват, а пък той казва – как е възможно. Той не може да влезе в положението на здравия човек, никога болният човек не може да влезе в положението на здравия. И здравият не може да влезе в положението на болния. Болните хора нас ни се струва да казват: „Как можеш да живееш без тяло?“ То е все таки да питаш онзи затворник, който живее в палата, може ли да живее без халат. Като излезе от затвора, без халат ли ще живее? Без халат. Но тук – с халат. Номер има турен. Номер еди-кой си. Като излезеш в реалния живот, там номер няма да има, там име има.

Та казвам, истината, която търсите, е истината, която носи свобода за човека. Единственият начин, по който човек може да бъде свободен, то е истината, онзи великият закон. Истината не е нещо абстрактно. В истината се крие един велик закон, по който може да престъпиш. И тогава ще уреди всичкия живот на земята. Сега философите, които съществуваха, много се разправят и казват, че свободен е само Бог. Още по-добре, щом Господ е свободен, ние живеем в Бога, следователно и онези, които живеят в Бога, и те може да бъдат свободни. Ти може да бъдеш несвободен само когато живееш в онзи, който не е свободен. Ти ако живееш при праведни хора, ще бъдеш праведен. Ако живееш при грешни хора, ще бъдеш грешен. Ако живееш при чисти хора, ще бъдеш чист. Ако живееш при нечисти хора, ще бъдеш нечист. Щом си при нечистите хора, твоите дрехи ще се оцапат.

Казвам сега, изводът, туй реалното, което трябва да се разбере, онази наука, с която вие тепърва трябва да се запознаете. Но всякога има една опасност. Тя седи в следното. Човек, щом се докосне до реалността, там се образува голяма буря, големи изпитания. Всеки един от вас иска да свърши университет. Всеки един от вас иска да бъде богат, но докато свърши университет, има големи изпитания. Много труд се изисква, трябва да се справи с ред професори, и то с най-упоритите професори. Ти никога не може да подкупиш един професор да ти пише един диплом, без да си учил. Ако той ти подпише, в света, където и да отидеш, другите хора ще те изпитват. Има една слабост в сегашния свят. Ние искаме да бъдем богати, ние искаме да бъдем учени без много труд. Така се проповядва лесно учението. Ще повярваш в Господа, и всичко ще имаш. Като мислиш заради него, като дойде духът, всичко ще бъде ясно. Аз съм виждал хора, у които духът живее, и пак са останали такива, както по-рано, сприхави. Духът като дойде в него, все си е сприхав. Духът като дойде в него, в разложения, той все си е разложен. Духът като дойде в стиснатия, той си е стиснат. Духът като дойде в щедрия, той си е щедър. Някой път той поусили духа, не го изменя, духът дава условия. Духът го изпитва какъв е. Всеки човек остава такъв, какъвто си е. Той трябва да работи над себе си. Казва Писанието: „Всички ще се изменим.“ Ще се изменим, ако искаме да се изменим. Ако не искаме да се изменим, никоя сила не е в състояние да ни измени. То не е механически процес. То е процес абсолютно свободен. Когато искате да се измените, значи си в съгласие с природата. Ако ти обикнеш природата, а не обичаш Бога, природата не може да те обича. Тя ще ти позволи да ореш, да сееш, всичко ще посяваш, но нищо няма да ти даде. Ти ще посееш, ще дойде градушка, ще убие всичко посято, ще посееш зеленчук, всичко ще унищожи. Ще дойде слана отгоре. Питам, какво ще правиш? В света не е само единствен фактор природата. Три фактора са те: човек е фактор, природата е фактор и Бог е фактор. Тези три фактора трябва да дойдат да действат едновременно, в съгласие. Първият фактор е Бог, вторият – природата, а третият фактор е човекът. Ако мислиш, че ти всичко може да направиш, ще си на кривата страна. Ако мислиш, че като разбираш закона, всичко ще направиш, пак си на кривата страна. Ти трябва да разбираш тия три фактора, които действат в тебе. Или другояче казано, аз поставям един паралел. Ако твоят мозък не е в съгласие с Първата Причина на Битието, ако твоите гърди, твоите дробове, твоето кръвообращение не е в единение с природата, с туй, което е свойствено на Битието, ако твоят стомах не е съгласен, волята ти нищо не може да направи. Тогава може да се внуши мисълта, понеже главата не е свързана с Бога, понеже гърдите ни не са свързани с природата и понеже стомахът не е свързан с мене, аз нямам условия да живея. Но това не е произволно. Причината на всичката дисхармония си ти – човекът. Ти едновременно трябва да мислиш, за да имаш връзка с Бога. Ти едновременно трябва да дишаш, за да имаш връзка с природата, с живата душа. Ти едновременно трябва да ядеш, за да имаш връзка с хората. Ти, ако не ядеш, не може да имаш връзка с хората. Колкото по-сладко ядеш, толкова връзката ще бъде по-сладка. Не да се удоволстваш, но след всяко ядене, като ядеш, да почувстваш всичкото благородство, което човек носи.

Та казвам, при сегашното хранене на хората, които имат тия възгледи за храненето, каква велика роля играят. В един дом, след като влезеш, да гледаш какво готвят, как ядат, ти веднага може да предскажеш тяхното бъдеще. Христос казва: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето. Като ме яде, ще бъде жив. Аз съм живият хляб.“ И тогава без хляб ти не може да видиш онзи великия живот. Ако ти онова, което ядеш, го презираш, какъв живот може да имаш? Къде ще го търсиш? Ще доказваш, че учените хора са направили някакви пилюли да ги гълтат. Няма по-опасна работа от гълтането на пилюли. Аз наскоро имах един случай, една софийска госпожа, която лекарите са хранили 7–8 години почти през един маркуч. Туряли ѝ храната в стомаха през носа и тази жена се оплаква, тя казва, че „изпитвах много голяма горещина“. Тя се отказала да яде, насила ѝ туряли. Влошила се работата, тя не иска да яде. Искат да ѝ дадат, тя не иска. Турят ѝ насила. Питам сега, поддържат един живот изкуствено, но тя се намерила в едно голямо противоречие на живота. Лекарите мислят хубаво, домашните, и те мислят хубаво. Казвам, вие сте постъпили по един насилствен начин. Човек така не се храни. Лекарите трябваше да постъпят според закона на любовта. Да внушат, че е хубаво да яде, да ѝ докажат, че трябва да яде. Тя помислила, че ако яде, ще си отиде. Трябва да ѝ се докаже, че яденето е за нейна полза, че то ще я спаси. Тя мисли, че яденето не е за нейна полза, че няма да я спаси. Най-после казват, че това е едно внушение. Та сегашните хора, много стари хора, като се развалят зъбите, разваля се и стомахът. Учете децата си още от ранна възраст да дъвчат храната си. Не само това: учете се да мислите. Сдъвквайте вашите мисли. Вашият ум има зъби, не гълтайте мислите си. Сдъвквайте вашите чувства. Искате някой да обичате. Какво мислите за любовта? То е най-хубавото дъвкане. Ти ще дъвчеш тази храна и ти ще опиташ любовта върху своята кожа. Няма да опитвате любовта върху кожата на другите. Любовта е най-великият закон, да проявим реалността. Ти трябва да знаеш твоето бъдеще, може да го оцениш по единствен начин, като влезеш в съприкосновение с хората. Каквото влияние имаш върху тях, това ще бъде твоето бъдеще, твоята съдба. Ако, без да грешиш, добре градиш, ти съграждаш своето бъдеще. Ако зле влияеш, ти съграждаш своите страдания. Ти си осъден на страдание. Казвате: „Какви трябва да бъдат отношенията? Какъв трябва да бъде нашият живот?“ Всички трябва да знаете, че вашата съдба, вашият бъдещ живот, вашето щастие зависи от онова влияние, което вие упражнявате върху хората и за бъдеще то ще бъде вашият капитал. Ако хората така разбират, има един живот, който е вън. Мислите ли, че може да влезем в някакъв си живот, без да влияем на хората. Няма такъв живот.

Христос казва: „Аз дойдох да положа живота си за другите.“ Христос знаеше – от това, да положа за другите, от това зависи моето бъдеще, от това зависи моят живот, от това зависи моята слава, от доброто, което може да направя. Казвате: „Защо Христос се пожертва?“ Христос се пожертва по единствената причина, да съгради своето бъдеще. Ако Христос се беше уплашил – да мисли като един съвременен човек, какъв щеше да бъде неговият живот? Един обикновен светия в 10-а степен. Само името му щеше да се поменава. Някой Исус дошъл на земята, но онова великото в характера му – каквото и да говорят – аз засягам въпроса, какво е той. Аз гледам на постъпката му. Има една постъпка в живота на Христос, която е за подражание – жертвата, която даде навреме. След като замина от този свят за другия, връща се при своите ученици и като наготви тази риба, по особен начин беше приготвена, тя не мязаше на сегашните риби. Тези риби, които Христос изпече, те бяха бамбашка риби. Рибите се различават, тъй както се различават хората. Има хора, които носят отрова в себе си. Има хора, които носят благо в себе си. Има хора в света, на които влиянията са толкова лоши, че като минат, погледнат някой вол, някой бивол, някоя крава – веднага умират. Има хора тъй лоши, че като минат покрай някой извор и погледнат, и той изсъхва. Има хора тъй лоши, че като погледнат към небето, то потъмнява. Мислите ли, че тия хора ще оправят света? Аз не говоря в преносен смисъл. Аз говоря в много реален смисъл. На какво се дължи сегашният упадък на човечеството? На тези хора, които вървят по кривия път и искат да ни убедят, че това е пътят на спасението. По този път и хиляди години да вървят, ще се увеличат все повече страданията. От този живот е създаден целият ад. Адът е тука, на земята. Някои търсят ада в някой друг свят.

Едно малко ангелче чело историята за създаването на земята в библиотеката и отива при един много учен ангел и му казва: „Може ли да ми направиш услуга, да ме заведеш на земята, да видя тези хора, които Господ е създал, да се порадвам малко на света.“ „Може, може да те заведа.“ Турил го на крилата си и дошли на земята. То, като погледнало, казва: „Аз ти казах да ме заведеш при хората, а тук е адът. Заведи ме при хората.“ „Това са хората.“ Сега аз виждам величието на Бога, че от този ад, че от туй, което е непоправимо – по човешки говоря – Господ иска от тази каша да изкара нещо, и ще изкара. Той ще меси калта, ще направи грънците, ще ги пече и най-после ще изкара хиляди грънци от тази тиня. Ще стане нещо. Ще се оправи земята. Но всичката кал трябва на грънци да стане, през огън да минат, да се опекат, че да не се разваля вече. Ами, че ние не сме ли тия грънци, които всеки ден се трошим. Не са ли нашите бащи и майки грънчари, които от тази кал са направили хора като нас и постоянно се разлагат. След като има едно гърне и се счупи, ще го погребат, всичките ще оплакват и казвате, че светът е така създаден, Господ го е създал така. Не. Не мислете така. Онова, което Бог вдъхна в човека, то не е неговото тяло. Туй гърне не гледайте. Има нещо велико – това е неговата душа, това е неговият дух, това е неговият ум, това е великото в човека. Не се заблуждавайте с онази каша, дрехата, която Бог турил, той без нея живееше в рая. Като излезе от рая, това е кожената дреха, и дрехата, която носите, това е кожената дреха. И вие треперите за кожената дреха. Казвате: „Кожицата ми.“ Като се върнете в рая, трябва да съблечете тази дреха всички, защото с кожена дреха не се живее в рая. В един грешен свят с кожена дреха може да живееш, но в един праведен свят, в един свят на любовта – без кожена дреха – ти ще носиш дрехата на един ангел, на един светъл дух.

Сега някои казвате – икономическите условия. Аз бих предпочел да съм сиромах с онова светло знание, да разбирам законите на Битието, да бъда във връзка с живота, отколкото да бъда най-богатият човек в света. Аз бих предпочел да имам само предвкусването на онази любов, с която природата си служи, отколкото да имам всичката временна любов – тази каша, от която сегашните хора страдат. В какво ще покаже човек любовта, я ми кажете. Синът не вярва в баща си, бащата не вярва в сина си. Майката не вярва в дъщеря си, дъщерята не вярва в майка си. Мъжът не вярва в жена си, жената не вярва в мъжа си. Свещеникът не вярва в онези, които го слушат, онези, които го слушат, не му вярват. Всички не си вярват. И вие, които ме слушате, не ми вярвате. За мене е без разлика, дали вие вярвате, или не. То е ваше право. И дали аз вярвам във вас – да бъда искрен. Казвам, ако аз ви преценявам тъй както трябва, като човек преценявам онова, което е във вас. Аз съм на правата страна, но ако не ви преценявам и ако туря това, което нямате, на кривата страна съм. Ако вие преценявате това, което съм аз, вие сте на правата страна. Но ако вие преценявате това, което не съм, вие сте на кривата страна. Казвате: „Какво мнение да имам?“ То е вече твоя работа какво мнение ще имаш. То е твое право. Но гледай да имаш за мене такова мнение, което да е вярно, същината на нещата, понеже, ако имаш право мнение, ти ще спечелиш. Пък същият закон е и за вас. Та ви казвам сега, има една опасност.

Вие искате да знаете аз бил ли съм в оня свят. Аз живея в оня свят. Оня свят е този свят. Как го представяте оня свят? Ами представете си онзи свят. Ако сега всички се откажете да не се страхувате, ако всички се откажете да не спите, ако всички се откажете от вашето богатство, ако всички се откажете от сиромашията, ако всички се откажете от сегашното учение и невежеството, ако всички се откажете от безсилието и вашата сила, вие ще бъдете в оня свят. От силата и от безсилието си трябва да се откажете. От учението и невежеството трябва да се откажете. Тогава какво трябва да имате? Любов, която не се помрачава и в която резултатите не умират. Ще имате мъдрост, в която светлината не се помрачава и не изчезва. Ще имате истина и свобода, която никога не се ограничава. Никой не може да ви лиши от нея – всичко да се събере в света, няма да е в състояние. Това е реалността. Ако вие имате туй съзнание, питам, какъв ще бъде животът ви? Ще бъдете радостни, ще бъдете свободни. А сега ти си се сгушил, мислиш утре какво ще бъде с тебе, мислиш с твоите близки какво ще бъде. Какво ще бъде с вашите близки? С вашите близки ще бъде туй, което станало с едно лисиче. Едно лисиче питало майка си: „Къде ще се срещнем?“ Тя казва: „При кожухарина. Там ще идем на среща.“ Този път, по който ние вървим, ние ще се срещнем при кожухарина. Ако изменим начина на лисицата, по който път тя върви, тогава няма да се срещнем при кожухарина, ще се срещнем на друго място. Тогава аз пак ще ви приведа онзи пример. Остава един овчар една млада и красива овца в кошарата. Дошъл един вълк наоколо и започнал да пъшка, да скимти. Овцата казва: „Какво ти е?“ „Влюбих се в тебе. Сърцето ми гори. Ако не излезеш, ще умра от любов за тебе. Откакто те видях, всичко от мене трепери.“ Тя отишла при майка си и казва: „Дошъл един да ме оглежда. Влюбил се в мене.“ Казва: „Дъще, пази се. Историята показва, че този род много пакости ми е направил.“ „Мама пъшка.“ „Нека пъшка.“ Плаши се от пъшкането.

Вие ще ми кажете, че много сте страдали. Това не е доказателство, че вие имате любов. Вие може да ми кажете, че много сте мислили. Това ни най-малко няма да ви покаже, че сте учен. Онзи вълк и той мисли как да прескочи кошарата. Има една мисъл, която гради. В дадения случай тя гради вътре. Онази съграждащата мисъл премахва в живота всички препятствия. Когато тя влезе в човека, ще премахне сиромашията, страданията, болестите, омразата, злобата, презрението, завистта. Всички отрицателни качества ще ги премахне. Тази мисъл ще бъде обновление на човечеството и ние чакаме да дойде Христос от небето с тръби. Тогава да ви кажа какво ще бъде туй идване. Вие мислите, че съдбата ще бъде, когато ще дойде Христос отгоре от небето. Тъй както казва – Второто пришествие, на земята ще има такова сгъване, че вие ще хвъркате по 20–30 метра из въздуха, пък буря ще се вдигне – цял огън, всичко ще дими, всичко туй ще стане на една каша. Вие очаквате този ден, като дойде Христос. Като дойде Христос, небивала каша ще стане, всичко ще изчезне: и дървета, и къщи, и църкви, и култура, и поповете, и владици. Всичко туй ще бъде разтопено. Мъже и жени ще бъдат една каша. Ще престанат всичките противоречия. Това е денят Господен, философия има, и тогава човек трябва да бъде горе, да види, че трябва да умрем ние, за да възкръснем. Всичкият този порядък, всичко онова, което сега седи в нас, всичко туй трябва да умре, тъй както Христос умря, и тогава ние с тази смърт наново трябва да излезем в новия живот. Вие треперите сега и някой ще каже: „Много зле си представя живота.“ Този живот, който аз представям, е по-красив заради мене, отколкото животът, който сега виждаме. Този живот, който аз виждам, той е ужасен пъкъл. Аз не гледам повърхностно на нищо, но върху онова възвишеното, като погледна онези възвишени същества – от най-малките до най-големите, онези възвишени постъпки, всичкият този ред и порядък трябва да се измени, за да дойде божественото, обновяващото, че има един друг свят. Този живот ще бъде тъй, както от гъсеницата се излюпва пеперуда. Този живот е подобен, както онзи, който имал сто полици да плаща, и всяка полица е 100 хиляди лева. Дойде онзи благодетел, взема всичките полици, скъсва ги, туря ги в огъня да изгорят, всичките полици трябва да изгорят, и ти тогава ще бъдеш свободен да кажеш: „Платих дълга.“

Та казвам, кое от сегашната култура трябва да остане? Кое от семейството трябва да остане? Кое от домашните работи е, което трябва да остане? Кажете ми идеалът кой е? Дъщерята използва своя баща и бащата, като я родил – не е за упрек, но вземам цялата култура – след като ѝ дал едно възпитание, свършила два факултета, с висше образование, тя иска да се задоми. После този баща трябва да ѝ даде двеста хиляди лева отгоре, за да я купят. Мъжът е купувач и бащата 200 хиляди лева трябва да даде. Това не е упрек. Казва: „Аз не мога да търпя главоболията на твоята дъщеря. Трябва да платиш за главоболията.“ Аз така разсъждавам. Така един грък в град Бургас, туй е преди 20 години, оженва се за една богата гъркиня и баща ѝ е дал 40 хиляди турски лири и каквото тя поисква, все купува мъжът ѝ. Иска едно, иска друго и той все купува. Тя искала, искала и изхарчила всичко. И той ѝ казва: „Повече не давам. Ще идеш при баща си да вземеш, тогава пак ще ти давам.“

Мислите, че това е култура, това е срам и позор за съвременното човечество, да продава своята дъщеря. То не е срам. Благородство е това. Бащата е толкоз – че да се освободи от дъщеря си – дава 200 хиляди лева, не може да я търпи. „Зле говори, 200 хиляди давам само да се освободя от дъщерята.“ Казва се, че сърцето му трепери за нея. Не, не. Трябва да се спрем. Това е дефект, това е негативна страна, ако продаваш дъщерята. Едно време, в турско време момъкът даваше 20, 30, 40, 50 хиляди лева, за да вземе дъщерята. Тогава беше още по-лошо. Сега е малко по-благородно, по-християнско. Питаш: „Какво ядене има?“ И след като ти даде, ще каже: „Плати си.“ И тогава вашето положение мяза на един от учениците от варненската гимназия. До 20–30 години имало един гостилничар Шишко. Тоя знаменит Шишко, пълен, разположен, държал там на „Мусала“ една гостилница и всичките ученици се хранят там. Един ден влиза един бедняк с всичкото си достойнство и казва: „Днес, Шишко, искам да имам един хубав обед.“ „Може, добре си дошъл, какво искаш?“ Една порция, втора, трета, четвърта, пета. „Много ти благодаря.“ „Ами парите?“ „Нямам, ще почакаш.“ Казва: „Като нямаш пари, яж една порция.“ И Шишко взема и за пръв път го налага. Той излязъл и казва: „Бий ме, но хубаво се наядох, благодаря ти.“ Но казвам, това са изключения вътре в нашия живот.

Ние разрешаваме въпросите като Шишко. Ние разрешаваме въпросите като този студент. Ние разрешаваме въпроса по всичките начини, но не е този пътят. По човешкия живот трябва да го разберем – като страдание и радост. Повече от това не може да разбереш. Ти живота не може да разбереш. Ако влезеш даже в най-висшия живот, не може да го разбереш. Живота ще разбереш като светлина и тъмнина. Един ден ще имаш една светла мисъл, втория ден – една тъмна мисъл, и тогава животът е по-определен. Не онзи живот, за който ние говорим – живот на блаженство. Казваме, че трябва да се обичаме. Туй няма да стане по човешки, даже по ангелски няма да стане. Всички трябва да влезем в божествения живот. Любовта е възможна само в божествения живот, или любовта е възможна само когато живеем в Бога. Извън Бога никаква любов не съществува, не може да се прояви, понеже Бог е любов. Как ще проявиш, не да я проявиш моментално. Любовта е един непреривен акт, който съществува в природата. Човек трябва да бъде добър проводник на любовта. Няма по-ужасна сила от любовта, когато си лош проводник, тя ще ти създаде най-големи страдания. Привеждам съвременните факти, които съществуват в електричеството. Има една книга от фламарион. Та между многото факти, които привежда, ще ви приведа един факт. Често падат такива големи кълба и един човек, който е хубаво облечен, с хубави дрехи, обуща, ако едно такова кълбо падне върху човека, всичките му дрехи изчезват, но нито един косъм: нито от брадата, нито от главата му, се отнема, а той остане гол. Дрехите, обущата, всичкото изчезне. Въпроса фламарион не може да обясни, фламарион не е дал обяснение. На някои хора електричеството съблича дрехите им, но не ги убива, а други, като ги удари, тялото потъмнява, става на въглен, а дрехите остават здрави, а на други хора дрехите стопява съвършено, а те остават здрави. Аз обяснявам. Всички хора, които са добри проводници, то минава през тях, само дрехите ще им вземе. А онези, които са лоши проводници на електричеството, техните тела прави като въглен, а дрехите им оставя. И любовта този закон съблюдава.

Щом си лош проводник на любовта, непременно ще дойдат терзания, и тия противоречия ще дойдат. Защо ти да не желаеш щастието на всичките хора? Защо у тебе се ражда завист, като видиш, че някой обича някого, че някой прави добро някому? Ти си лош проводник на любовта. Считай, че ти го правиш. Защо ти се свива сърцето? Сега става въпрос – еди-кой си се е влюбил. Че какво лошо има във влюбването? Добродетел ли е, ако направиш тялото на въглен и оставиш дрехите? Кое е сега по-хубаво? Ние сме хора, които поддържаме следното. Хората правим на въглен, а дрехите оставяме. Обличаме умрелите. Ние хората ги уморяваме. Този баща умрял преждевременно. Срещам го този човек, можеше да живее още. На 50–60 години е. Не го оставят да си поживее. Умрял той. Облекли го хората, турили му пръстен, венци, плачат всички. За какво? За дрехите му плачат. Не, така не се говори. Когато умре някой, ние плачем за умрелите. Ами защо да плачат? Бих предпочел да плача. Прави ли са били онези първите жители на Балканския полуостров, които са плакали, когато се раждали някои, а са се радвали, когато някой умира. Сега какво ние правим? Аз бих предпочел да плача, когато някой се ражда. Плача вземам в добрия смисъл. Плачът, това е туй живото дърво, да го полея със своите сълзи, да расте, да му кажа: „Господ живот и здраве да ти дава.“ Какво ще плача, какво ще поливам този умрелия? Нека върви, откъдето е дошъл. Какво има да се занимавам с умрелите.

Христос казва: „Оставете умрелите да погребват своите умрели.“ Ние, хората на съвременния век, трябва да имаме една култура, да бъдем готови да посрещнем онези новите, които се раждат, да ги посрещнем, да ги повикаме на обед, отколкото да изпращаме онези, които заминават с черните тела, с красивите дрехи. И Христос се явява при своите ученици и казва: „Ново учение на вас оставям.“ Какво искал Христос? Казвате, когато дойде Христос. Като дойде Христос, ще изгори земята. Ако хората живеят добре, няма да изгори, ако хората вървят по сегашния начин, земята ще изгори и нищо няма да остане. Учените хора казват, че цяла Европа на 2000 хиляди километра надлъж и шир, всички ние, цяла Европа отиваме към Екватора. Движим се. Напущаме Северния полюс. Знаете ли каква катастрофа ни чака. Няма да ви кажа. Защо да се плашите сега. Но, хайде, да ви утеша. Като дойде до крайния предел туй движение, всеки един от вас ще има по 100 хиляди английски лири.

Сега единствената мисъл, която искам да остане в ума ви, която може да бъде динамическа, полезна заради вас, бих желал всички вие – както ви виждам пред себе си, някои сте сухи извори – желая всички да станете извори, да бликате. И около вас да има зелени поляни, птички, дървета, това ви желая на всички вас, да влезете в новия живот, да почнете да бликате. Казвате: „Възможно ли е?“ Всичко е възможно. Трябва да измените вашия начин, вашата мисъл. След като се измени вашата мисъл, ще се измени и течението на вашите чувства, ще се измени и ходът на вашите постъпки. Сега туй не искам да го кажа като един мукалитин. Аз запример не поддържам, че трябва да бъдем добри. Аз не съм за това. Казвате – той е много добър. Аз поддържам доброто и казвам: отличен художник, свършил в Америка, но това не считам за художество. За мене художество е, когато нарисувам една картина и тази картина мене самия да ме радва, като гледам туй, което аз съм нарисувал. В този случай картината показва художество. На моята картина да се радват и другите хора, да се радвам и аз. И постепенно всеки ден може да нарисувам. Ако в месеца, в годината нарисувам една картина, да има нещо, на което да се радвам. Не че съм някакъв художник. Казвате – той е даровит човек, той може да рисува. Какво рисува? Нищо не е нарисувал. Туй, което ние можем да направим – че ако в себе си не може да създадете един добър живот, какви художници сте. Като дойде Христос да нарисува своите картини, и вие да ги копирате. Благодарим за такова изкуство. Всеки един от вас трябва да нарисува една картина. Тя да бъде оригинал. Не да копирате и да си турите името отдолу, че вие сте нарисували. Сега центърът да бъде нашият живот, както Христовият живот. Това е закон на разнообразие.

С какво се е отличил Христос? Той не търсеше положението на богатите хора. Той проповядваше. Нямаше легло. Вечер прекарваше по няколко часа да се моли и при някое дърво лежеше на земята. Нямаше юрган, меки постелки. Рядко се случваше някой приятел да го покани, повече – на твърдата земя. Вие сега, неговите последователи, ако дойде Христос, ще кажете: „Колко са блажени.“ Аз не искам да ви коря, но казвам, ако вие постъпвате толкоз добре, както вашите легло и юрган, по-добри хора от вас няма. Ако вие постъпвате както вашите легла, както вашите юргани и кревати, както вашите стаи постъпват, по-добри хора няма.

Та казвам сега, бъдете достойни за юрганите си. Бъдете достойни за креватите си, за чаршафите. Бъдете достойни за обущата си, за шапките си, за всичките дрехи, които носите. Бъдете достойни за тях.

„Благословен Господ, Бог наш“

„Отче наш“

Четиридесета неделна беседа 16 юли 1933 г., неделя, 10 часа София – Изгрев