Разлика между версии на „Кои и какви са белите братя (дъновистите)“

Версия от 10:43, 28 юни 2010

Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева

КОИ И КАКВИ СА БЕЛИТЕ БРАТЯ (ДЪНОВИСТИТЕ)

На събора през 1926 година, някой наш брат бил поканил известния по онова време евангелски проповедник, поет-идеалист и есеист Стоян Ватралски, автор на ред трудове, третиращи морално-възпитателни въпроси. Ето и самите му впечатления от събора, които той е изнесъл в специална брошура, озаглавена:

Кои и какви са белите братя (дъновистите)

"От година на година все повече се говори и пише за новото, бързо растящо у нас религиозно движение, последователите на което се наричат от народа "дъновисти", а от самите тях и от съчувствениците им "окултисти" или "Бяло Братство". Говори се и не може да не се говори. То е интересно, знаменателно и в някои отношения, загадъчно явление. Интересно, защото е оригинално българско, основано и предвождано от българин. То проявява голяма жизнеспособност и клони да стане интернационално. Знаменателно, защото, макар и съвсем младо, едва 25 годишно, то вече брои, по всички краища на България, десетки хиляди ревностни последователи, които постоянно и с усилен темп се умножават. Семето е прозябнало дори и отвъд пределите на малка България. А загадъчно го нарекох, защото увлечението в това учение, предизвиква спрямо себе си между нас, българите, най-малко три различни становища и настроения. Едни го посрещат със зачудено любопитство, други – с подозрение, страх и омраза, а трети – с надежда за удовлетворение глада и жаждата си за Богопознание. Първите смятат дъновистите за странни, непонятни, вторите – за опасни сектанти, "Нови Богомили" (калугерско разбиране), а трети – за съвременни Божии люде – истински християни, носители на здраве и спасение за днешния погиващ свят. Днес за днес, най-активни и гласовити в случая са хората от второто становище. Насъсквани и предвождани от официалното духовенство, те провъзгласяват новото учение за деморализиращо и гибелно; че то подкопавало устоите на народността, държавата, семейството и особено на черквата. Приписват на привържениците му странни, чудовищни, неморални постъпки и похвати, особено на техния водач. Той бил враг на християнството и се гаврел с Него, като казвал за себе си, че е превъплотен Христос. Кои и какви са тези загадъчни хора? Кое от трите, спрямо тях, становища е право? Как трябва да се отнасяме спрямо тях? Да се радваме или да им се боим? Да им съдействаме или да им се противопоставяме? Длъжност е на българската публицистика да отговори искрено и вещо на този въпрос, длъжност на всеки писател и общественик е да знае, къде стои досежно тия хора и тяхното предизвикателно движение. Ето защо, аз пожелах да се запозная с тези наши странни сънародници. Исках да видя и чуя също – и особено – техния Учител Дънов и да схвана – с какви идеи Той борави и с какви учения вдъхновява своите последователи. И тъй, въоръжен с Христовия ключ или душемер: "От плодовете (делата) им ще ги познаете", аз отидох на събора им (между 19 и 29 август 1926 година), без всяко предубеждение, да видя и чуя, да науча, ако е възможно, само истината. Е, научих ли я? Това ще сторите вие, мои четци. Аз само ще кажа какво видях и чух, как аз разбирам видяното и чутото.

Беше август, към 17 часа, на 26-ти, когато, поизпотен под слънцето, стигнах на "Баучер" (Изгрева), където по случай годишния му събор беше разположен лагерът на Бялото Братство. Те наричат местността "Изгрева", а не "Баучер". Мястото, състоящо се от 14 декара, бе обградено с бодлива тел. Извън оградата двама книжари, разпрострели като на панаир, за показ, своите книги. По-нататък навалица любопитни надзъртат навътре и споделят своите впечатления. Двама конни стражари, разположени на сянка срещу входа, стоят, готови за възможна длъжност. А при входа, отвътре, един човек прецежда влизащите. За пускане вътре трябвало парола или ходатайство на някой брат. Тъкмо когато един младеж протестираше, че не го пускат вътре, приближихме се и ние. "Какво желаете, моля?" – "Искаме да влезнем, канени сме." – "Кой брат ви е поканил? Имате ли тук някой познат?" – Казахме кой, изпратиха да го повикат. В пет минути – ето го, бърза. Прие ни приветливо. Последвахме го вътре. В миг се намерихме в една от Природата украсена, а от хората твърде оживена местност. Бяхме на широка поляна, заобиколена, освен откъм юг, с иглолистна гора. Из бориките имаше пътеки и скамейки за сядане. Близо откъм изток и югоизток се прозираха през гората множество палатки. Далеч откъм юг теглеха погледа величествените върхове на Витоша, дето се белееше последната останка от сняг. А в полите на планината, из зелени кичури, надзъртаха селата Драгалевци, Драгалевският манастир, по-нататък Симеоново, Горубляне, Герман и Искърският пролом при Панчарево. Но кой ти гледа тия природни омайности? Ние сме дошли да видим тия приказни хора, тия странни или страшни хора – дъновистите. А те бяха пред нас и около нас. Казаха ни, че на събора имало 1460 души. Едни седяха по пейките или под дърветата на сянка – четяха, други с молив в ръка пишеха, трети спокойно разговаряха. Една голяма група слушаше разискването на не знам що си от общ интерес. Други се занимаваха или почиваха из палатките. А още други, където се намирахме и ние, било единично, било на двойки или тройки, се разхождаха, приказвайки си, по широката поляна. Поведоха ни да ни запознаят с брат Б. и сестра Х., срещнахме и познати.

По външен изглед – хора като хора, граждани и селяни. Но все пак имаше и очебийна разлика. У жените липсваха къси рокли, рязани коси, деколтирани гърди, напудрени и боядисани лица. Вместо модни шапки, навсякъде личаха забрадки. А у мъжете липсваха колосаните яки, тези модни халки на западната цивилизация. Голямото множество бяха облечени в бели дрехи, внушавайки и оправдавайки идеята – Бяло Братство. Хубаво име. Хубав символ и лесно изразим външно, ала не тъй лесно осъществим вътрешно. Как можем позна, бял ли е еди-кой си по душа? Отчасти – по носията и по думите, повече от лицето и очите, а най-вече по обноските и по идеала и делата (при условие, че са искрени). Срещнахме и двама-трима познати, бивши евангелисти. Между тези –сестра Х. С. – една американка. И тя носеше бяла забрадка. Щастлива в новата си вяра, тя изведнъж почна, на английски, да ми проповядва. Както всички, и тя с особен жар говореше за Учителя: "Ах, г-н В., вие трябва да Го чуете как говори! Аз съм американка, слушала съм велики проповедници, но като Учителя – никога никъде! Аз му дължа живота си. Неговото учение ме спаси и телесно, и духовно".

Удари часът за вечеря. Поканиха ни на трапезата. По-правилно, на една от трапезите. Защото разбира се, хиляда и повече души не могат да се хранят на една трапеза. Та имаше (не броих колко са) Варненска трапеза - за варненци, Търновска - за търновци и пр. Нас ни настаниха на Пловдивската. Поканени любезно, седнахме, както всички, на постлани черджета. Свирна тръба за молитва. Всички стават на крака. Станахме и ние. И хилядното множество, като един човек, изрече: "Няма Любов като Божията Любов, само Божията Любов е Любов!" След това насядахме пак. Като всяка вегетарианска трапеза, тя беше постна и проста, ала богата до разкош със засмени лица, братски думи и благи чувства. Млади и стари, особено младите, ни обслужваха с грижливи ръце и приветливи лица. Разговорите се въртяха около Учителя и учението. Преди да станем от трапезата, изпяха се възторжено, с участието на всички, няколко свещени песни. Особено пеенето ни направи силно впечатление, защото някои пееха със затворени очи. Най-сетне – пак знак на Учителя, тръбата ни изправи на крака и пак съборяните изрекоха едногласно: "Само Божията Любов е Любов". С това свърши тази паметна за нас вечеря на Белите Братя. След вечерята полковник Б. ме разведе да прегледам лагера. Всякъде из палатки и дворища владееше чуден ред и образцова чистота. Да не вярваш на очите си, че си в България! Тези повече от хиляда души, от всички възрасти и класи, бяха живели денонощно тук близо седмица, а никъде нямаше ни мирис на смет, ни хвърлена помия, ни люспа или кора от плод, никъде късче хартия! Който е видял български лагер или дружина по екскурзия, само за един ден, мъчно ще повярва възможността на това, което в лагера на дъновистите е хубав факт. Тоя ред и чистота свидетелстваха, както ми каза брат Б., за присъствието не само на дисциплина, но и че у тия хора имаше високо съзнание. Съзнание тъй желано и тъй рядко у нас! На разни места из лагера видях следните няколко надписа, назначени за умствена дисциплина. При склада за провизии и хляб: "Търсете живия хляб." Край една пътека: "Чисто сърце, Светъл ум, Диамантена воля." Край друга пътека: "Мисли, право мисли." При слънчевия часовник: "Вложи Истината в душата си и Свободата, която търсиш, ще я намериш."

Мръкваше се и аз тръгнах със своя другар да си отида. Но приятелите дъновисти ме поканиха да нощувам с тях, за да видя, на другия ден, упражненията им при изгрев слънце. Още по-лесно ме склониха като узнах, че щяло да има беседа от Учителя им, когото аз никога не бях слушал в публична реч. А Петър Дънов, създател, водител и душата на това оригинално и грандиозно движение, струваше си да бъде слушан и ако е възможно, преценен. Според "Църковен вестник", в България има 15 000 дъновисти. Според други – от 40 000 нагоре. Тъй щото, подир Светия Синод, г-н Дънов брои най-много последователи в България, и то с авторитет, какъвто Синода никога не е имал. Още по-чудното е, че Дънов е постигнал този си чуден патриархат и продължава да го владее, без оръжие, без стражари, без шарилки и дрънкулки, без анатеми и подкупи. Светия или магьосник, това е човек със свръхчовешки постижения, през първата четвъртина на двадесети век. Такъв човек не заслужава ли да се посети и изслуша?

Както бяха ми известили още от вечерта, всички станахме рано, към четири часа, набързо се облякохме, поизмихме се и се отправихме за Сборището всред лагера. Беше хубаво утро, обещаващо ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почнаха да бледнеят преди пукването на зората, която бе обявена от Зорницата, блестяща една копраля над хоризонта. Когато малко подир четири часа и половина стигнахме голямата поляна сред лагера, аз бях изненадан от неочакваната гледка. Може би по-право е да кажа, че моите изненади започнаха усилено да се нижат. Там ние заварихме около 500 мъже и жени, а други едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове. Още при пръв поглед, три неща ме изненадаха, най-малко три: че толкова хора бяха самоволно там толкова рано, че всички стояха и продължаваха да образуват стройни, геометрично правилни редове и то без никакъв видим или гласен разпоредител, и че там владееше, невъобразима за такова множество, пълна тайнствена тишина. Сякаш че това множество стоеше със страхопочитание пред живо някое Божество в тайнствен храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чудесен ред, на които един Соколски вожд, един параден генерал би завидел. Редът беше тъй правилен, щото откъдето и да го погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично, отстоящи равномерно на два метра един от друг. Мъжете, гологлави, стояха отдясно, а жените, в забрадките си, побелявяха лявата половина на полянката. Всички с лице към изток, стояха прави, мълчаливи и неподвижни като статуи. Изненадан и трогнат от грандиозната пред мен гледка, аз напразно търсех с око оня, който е пружината и душата на този народ. Затова попитах – тихо, на английски, брат С.: "Къде е Дънов?" – "Той още не е тук, отговори С., но е вече време да пристигне". Той идва точно навреме, излизайки измежду боровете пред нас. Натам бяха обърнати в сериозен възторг всички лица. Пред нас, с потайна тържественост, се издигаха, замъглени в утринната дрезгавина, стройни борики. Над тях търпеливо бледнееше Зорницата, готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора, когато един невисок, спокоен глас наруши отпред тишината: "Благославяй, душе моя, Господа".

Заглавие на раздел

Тогаз се разигра една част от драматичната, невъзможна за описание сцена, която не се поддава на изказване, но която може да разплаче от радостно умиление и един Архангел. Може би на ранното утро, на горския под небето свод, на тисячогласния хор от клеветени и угрозявани лица – не зная, на какво се дължи, но ефектът от изпетия псалом бе за мен несравняем, освен с апокалиптичните сцени в Откровението на Йоана! Никаква тържествена литургия не може да се сравни с това тържество, в неръкотворния храм в подножието на Витоша. В миг – ръце, издигнати над главите, песента се поде от хиляда и повече гърла, с такава трогателна ревност и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки, неатрофиран духовно човек. А думите, които тъй тържествено се пееха, бяха следните:

Благославяй, душе моя, Господа!

Не забравяй вейте Му милости.

Не забравяй вейте Му благости.

Не забравяй вейте Му добрини.

Не забравяй милостта Му,

Не забравяй благостта Му,

Не забравяй Обичта Му,

Не забравяй Любовта Му!

Последните четири реда се повтарят три пъти, първият път силно, вторият път по-тихо, третият път много тихо.

Заглавие на раздел

След това почнаха седемте физически упражнения, които изразяваха с разни телесни пози и движения – с глава, ръце и крака, но и с цялото тяло, като всички следваха сякаш автоматично Учителя, който стоеше пред тях и сам, с чудесна за възрастта Му ловкост, правеше едновременно същите движения. Понякога коленичеха и ставаха, всички едновременно, в чудесен такт, хармония и пълна тишина. А преди всички тези упражнения, всички заедно, наизуст, пееха някоя песен, изговаряха една молитва или някое назидателно изречение. Песните и изреченията се повтаряха, или част от тях, трикратно. Между молитвите бяха: Господнята молитва "Отче наш" и 91 псалом, изговаряни задружно от всички. А седемте назидателни изречения, по едно пред всяко упражнение, са следните:

1. "Господи, да дойде Твоето благословение върху мен!"

2. "Да се изпълни Душата ми с Божията Любов!"

3. "Да възрасте в нас Божията правда!"

4. "Да служа на Господа с всичката си душа!"

5. "Да се радвам на Божиите блага!"

6. "Ще ходя в Пътя на Истината!"

7. "Верен, Истинен, Чист и Благ всякога бъди!"

Тъкмо тогава, след седмото упражнение, се зададе слънцето. С появяването на крайчеца на светилото, множеството се раздвижи. Заловиха се ръце, като на хоро. Те образуваха седем концентрични кръга – пет вътрешни кръга от жени, и два външни от мъже. И всички запяха заедно: "Изгрява Слънцето,

Праща Светлина,

Носи радост за живота тя ".

От другите песни, които пяха, схванах следните думи:

"Мисли, право мисли!..."

"Свещени мисли за живота ти крепи..."

"Крепи, крепи, крепи..."

"Сила жива изворна течуща..."

"Зун Мезун...бином ту мето..."

"Аумен!"

Дали това са части от същия химн, какво е значението и езика на последните два реда, не зная. Предполагам, че са санскритски. Все таки, с думата "Аумен" се свърши утринното молитвено тържество.

Заглавие на раздел

Аз имах случая, доколкото е възможно за един ден, да се запозная с членовете на това загадъчно братско движение. От гледище религиозно, те произхождат от толстоистки, от протестантски среди, ала най-много са измежду правос¬лавието. От гледище народностно, както и самият им Учи¬тел, те са чисти българи. Има по един или двама от други народности - евреи, руси, един италианец, една американка, 148

но подавляющото мнозинство са българи от всички части на България, Тракия и Македония. От гледище съсловно и об¬ществено, това са наши съграждани и селяни, учени и прос¬ти, учители и студенти, адвокати, чиновници, търговци и военни. Има и висшисти, както и от всяка степен на култу¬рата. Ала болшинството ми се видяха като хора от средна¬та класа. От гледище психично, те са съзнателни, дисциплинира¬ни, любознателни, набожни и високонравствени. Ето, това е най-ценното, може би трябва, да кажа най-бялото нещо, кое¬то видях у Белите Братя. След закуската, на която се повториха сцените на вече¬рята, аз с нетърпение чаках беседата, където можех да видя и да чуя Дънов в непосредствени обръщения към своите пос¬ледователи. Към 10 часа откъм източната страна на поля¬ната се яви подвижна дъсчена платформа, издигната около метър над земята. Тя бе добре засенчена и постлана с ки¬лимче. Там имаше стол, пред стола маса, а върху масата Библия. Всички се стекохме там и насядахме на тревата пред естрадата в полумесец. Жените, както обикновено но¬сеха белите си забрадки. А мъжете, макар и слънцето да пе¬чеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички в очакване гледахме празната пред нас платформа. Изведнъж всички се изправиха на крака. Значи - Учителя иде. И всички стоят, докато Той бавно се изкачи и седна, тогава едва сядат и дру¬гите. Г-н Дънов проповядва седешком, без каквито и да било писмени бележки. Онази сутрин Той говори повече от час, но макар и слънцето да печеше силно, та мнозина бяха в пот, никой не се помръдна от мястото си. Преди да почне да го¬вори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в която участваха всички. Музиката им е особена, за качест¬вото, на която не съм компетентен да дам мнение. Хор ня¬маше, нито музикален инструмент да води пеенето, но те пееха въодушевено, с победна вяра и радостен екстаз. Тех¬ният особен начин да преповтарят части от строфите, въздействаше упоително и увеличаваше заразителността на новата вяра. Интересни бяха тези нововерци да ги наблюда¬ва човек от близо, като слушател. Мнозина от възрастните 149

имаха бледи лица, но с усърден, решителен характер, тяхна¬та пълна вяра и преданост към Учителя се четеше ясно. Докато Той говореше, много хора, особено между жени¬те, слушаха със затворени очи, с усмихнати и възхитени лица, като че ли звукът на гласа Му ги милваше с благода-тен лъх. Мнозина държаха в ръцете си молив и тетрадка и записваха всяка паметна мисъл от проповедта. Отдясно ми, почти срещу мен, седеше една млада поетеса. Изрази¬телното й лице се четеше като отворена книга. Тя не слу¬шаше, а просто пиеше думите на Учителя. От време на вре¬ме, когато някоя'мисъл я огряваше особено, тя с изразен и обърнат към мен поглед, възкликваше: "Е, видя ли? Разбра ли? Ти чул ли си някъде другаде такива светли и крилати думи, такива мъдри и дълбоки мисли, такива сияйни и Бо¬жествени идеи!" Две са отличителните черти на Белите Братя: лоял¬на, беззаветна преданост, заедно с благоговение, доверие към Учителя им и братски, любезни обноски помежду си. Първо¬то по своята голяма сила изненадва. Втората по своята морална хубост - пленява. Гибон и всички историци свиде¬телстват, че това бяха отличителните качества на първи¬те християни и че тези именно качества им дадоха победа¬та над всички неприятели от тогавашния свят и култура. Културният, бил той елин или римлянин, гледаше на тях отвисоко, с презрение или насмешка. Ала общелюдието, из-морено от себеубийствени ежби и омраза, при вида на хрис¬тияните, казваше "Я виж как се любят помежду си!" И един по един се приближаваха към тях. Вие, които се чудите или питате защо дъновистите напредват, по-добре се запитайте: днес няма ли нужда или жажда за братски живот? Ето, това са в бегли черти Белите Братя - дъновисти¬те. Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата, които копнеят за братството и единството. Пластични души, защото са приели идеята на братолюбието. За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други из България, които не са могли да дойдат на събора, са плас¬тични души, гъвкава глина в ръцете на грънчар Учител, да прави от нея изящни съдове; и Той не е злоупотребил със своя 150

Небесен мандат. Създал е от тях честни лица. И като при¬мер? Ето го. В лагера Изгрев имаше до едно дърво поставен сандък или долап, наречен поща. Всеки загубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намираше там. Защото, който намери нещо чуждо, там, на пощата го оставяше. И нищо, казаха ми, че през всичкото време на събора, не се е из¬губило. Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, па¬наир? Така ли е по вашето село? Там вероятно е като у нас, а именно, близо половината от плодовете на моето сто¬панство, аз деля с нощни ортаци. Изобщо, хищната ръка на българина е кат лепка за всичко чуждо, което пипне. А тези хорица, невероятни българи, не само че не крадат, а си пра¬вят и труд да търсят стопаните на каквото намерят чуж¬до. Това не е ли чудо? Честни лица, честни българи! Това е чудо и истинско благодеяние. Честният човек, казва английс¬кият поет, е най-благородното създание от ръката на Бога. А човекът, който посредничи да създава от крадеца честен човек, от паразита - производител, от алкохолика — трезве¬ник, от кръвника - братолюбец, от бюрократа - служител, е велик обществен благодетел. Най-чудното и най-интересното у Белите Братя е тех¬ният Учител Дънов, основател, глава и душа, живот на това загадъчно и интересно движение. Откъдето и да го гле¬даш, това е бележит човек. Един-единствен с празни ръце, без приятели, без богатство, без издръжки, без звънко име, без високо положение, без обществено влияние, Той днес, след 25-годишен проповеднически труд, се радва на постижения, на които и най-успешният му съвременник може да позави-ди. Днес Дънов има приятели, и средства, и завидно име, и е обожаемият вожд на десетки хиляди хора от всяка възраст и съсловия, като при това бъдещето Му обещава несравнимо повече, защото делото Му има изглед за дълговечност, а сега е в самото начало. Сигурно това е българин от рода на необикновените. Това е човек и нещо плюс. Дънов, по всичко изглежда е от онези редки исторически личности, които по¬ради изненадващите си постижения, още приживе стават легенди, изпърво за своите приближени, после почти за всич¬ки. 151

Като съдим апостериорно, от размера на неговите уди¬вителни постижения - не салю числеността на неговите последователи и жизнеността на движението Му, но и сила¬та Му да изменя благотворно човешкия характер, от една страна, а от друга - от обаянието на личността Му върху неговите последователи, можем да кажем, че Дънов е рели¬гиозен гений. Един от историческите духовни, може би ми¬рови Учители. Един от онези полуисторически, полулеген-дарни личности, които на времето на верски език са се нари¬чали Божии пратеници, пророк, ясновидец, Кришна, Махат-ма Баб, а на съвременен научен език - Религиозен Гений. • Аз видях Дънов, както казах, най-първо на вечерята, а после Го видях като слушател на две Негови беседи. Той е човек среден на ръст, на около 63 години, с напълно бяла бра-да, прошарени вежди, изобилна прошарена подрязана коса. Изпито мургаво лице, внушаващо средновековния отшелник или индийски йога, върху постройка на калено, здраво тяло. Лицето Му внушава силна воля, железни нерви, а изпод дъл¬гите вежди, гледат две уж равнодушни очи, но всъщност, те гледат изпитателно, за да те теглят на тънка терзия. Като оратор Той е оригинален, добре начетен в индийски и християнски писания, притежава голям склад от мисли и легенди из религиозната книжнина и философия. И както ви¬дяхме, владее общолюдието с голяма сила, с почит, с неот¬разим авторитет. Никой папа, никой Демостен в това от¬ношение не го е надминал. За последователите Му буквално: "Никой човек не е говорил, както този човек говори, с власт и сила, а не като книжниците и фарисеите, не като кардина¬лите, владиците, пастирите със зазубрени по угода на вре¬мето легалности." Някои от мислите, доколкото ги схва-•нах, са следните: "Големите и много пророци в България са признак, че тук има извънредно богатство на живот, голяма жизнеспособност... Що е зло? Злото не е нищо друго, освен неразумно използване на живота... Идолослужителят не е омразен на Бога. Той му е даже по-мил, като заблуденото дете, което с плач и мъка търси баща си - Бога... Трябва всички да сме пророци, всички да сме поети... Главната пру¬жина в живота трябва да бъде Любовта, Любовта към Бога. Новото Учение почва с Бога и твори по закона на Лю- 152

бовта. Ако Бог нямаме, ще имаме друго. Репарации напри¬мер имаме, защото Господ нямаме. Сиромашия има, защо¬то Господ нямаме... Всичко, каквото е било вършено от древни светии и пророци, можем да извършим и ние днес... Открие ли се нейде извор, той ще се посещава от всички... Вие трябва да получавате писма от невидимия свят... Осно¬вата е Любов към Бога, със всички сили, с ум, сърце, воля и душа. Всички и всеки, който върши добро, той сътрудничи с нас и ние с него. И Бог се развива - еволюира. Който отрича Бога, доказва съществуването Му; защото само онова, кое¬то съществува може да се отрича... Ние сме за Царството Божие на Земята. Целта е да разберем Бога. За да познаем Бога, трябва да го любим, а не обратното... За сегашния живот ще приказваме след 2000 години. Християнството остави платното на кроеното (още не е рязано и не е шито)... За съвременния свят говорят на небето, както съв¬ременните народи приказват за българите. Страданието може да е болезнено, но то не е зло. Страданието е чук в ръ¬ката на Божествения скулптор. Аз искам през идната годи¬на да бъдете плодовити. И който вкуси от нашите плодове, да благодари на Бога..." Две неща издигат Учителя на Бялото Братство до български фактор от историческо значение. Първо, Негово¬то прихватливо учение. Второ, Неговите добри и предани Нему ученици. За мирогледа и учението на Дънов аз сравнително мал¬ко зная. Ала от това, което чух и узнах, няма нищо, което да е непримиримо с Христовото учение. Всъщност, аз го на¬мерих много по-християнско, отколкото очаквах според слу¬ховете. Ядката на системата е: Любов, Мъдрост и Истина. Това "ново учение" е древно като планините и чисто като светлината, а при това, не по-малко християнско. И от този център извират чудно възвишени, морални наставле¬ния. Кой свещеник, за пример, при коя черква е дал на своето паство по-възвишен, по-християнски лозунг от тазгодишния на Белите Братя, който вече цитирах: "Верен, истинен, чист и благ всякога бъди." Друго съображение, което го прави фактор от истори¬ческо и обществено значение, е плодът на влиянието и учени- 153

ето Му, характерът на неговите умножаващи се последова¬тели. Това са, както вече ги описах, съзнателни и дисципли¬нирани граждани, по-морални и по-братствени от всяко наше общество. Това са хора, които аз бих обичал да имам за съседи, пасторът за своето паство, владиката за свои енориаши, властникът за управляеми, държавникът за съна¬родници, търговецът, докторът и адвокатът за клиенти и всеки - за съседи. Само глупавият невежа би бил на против¬ното мнение и само престъпният би ги мразил, преследвал и наричал опасни. Все таки, това е убеждението на неговите предани последователи, че Той е епохална, историческа лич¬ност, затова не Го наричат дядо Дънов или господин Дънов, а Учителя. Учителя с главно "У" е един несравним на земя¬та. И с право, защото доколкото знаем, Той е несравним с никой свой сънародник, с никой съвременник. Нито е потреб¬но човек да бъде дъновист, за да види, че Дънов е вече човек на историята, издигнат до недосегаема неувредимост в све¬та, от когото и да е било, Той е вече неуязвим. Гонения от пътя Му няма да го отклонят. Смърт делото Му няма да спре. Насилствена смърт само би Го засилила и ускорила. Българинът господин Петър Дънов, не е вече ни Петър, ни Господин, Той е Дънов - предмет на историята, за критика и за славословие. Неговото велико дело, което е като прис¬тигаща пролет, носи пъпките на живота, началото на зора¬та на утрешния ден. Историческо Братско движение, на кое¬то Той е родител, глава и душа. Ще се отнесе името Му над всяко българско име до краищата на света. България е дала досега само един друг велик реформатор, чието дело, отх¬върлено у дома му, преобрази и издигна до първостепенна сила в света Германия, Англия, Америка - страните, които го възприеха и доразвиха. Ако днешната реформа вземе съ¬щия ход, същия път, тя ще има на по-висок етап подобни последици и постижения. Народ, който я приеме и доразвие, ще се издигне. Народ, който я отхвърли, ще изпадне на долно стъпало и ще лае на месечина против великите сили, т.е. против издигнатите чрез Истината. Бялото Братство е пиле, излюпено из черупката на християнските догми и с освободените си, засилени крака и криле, то ще ускори хода на България към Божието царство 154

на Земята. Обвиняват Го, че Дънов е казал, че е превъпло-тен Христос. Аз не чух, нито съм чел, Той да твърди това нещо. Ала ако аз вярвах в преражданията, щях да кажа, че Той- е превъплотен поп Богомил - онзи религиозен гений, от преди хиляда години, чийто живот чрез учението му - пробу¬ди и прероди, въпреки кървавите гонения, Западния свят."