| Ред 1: | Ред 1: | ||
| − | + | ''Цветана - Лиляна Табакова, [["Съзвучия от бъдещето"]], СД Алфиола, 1992'' | |
== ПРИЕМЪТ == | == ПРИЕМЪТ == | ||
Текуща версия към 17:41, 5 юни 2010
Цветана - Лиляна Табакова, "Съзвучия от бъдещето", СД Алфиола, 1992
ПРИЕМЪТ
21.05.1943 година – Изгрева – София.
Сутринта с брат Христо се запътихме при Учителя. Срещнахме го при чешмата на Изгрева. Отиваше към градината. Аз му разказах:
– Учителю, снощи имаше голям прием, по случай гостуването на Хамбургската опера у нас, и аз получих покана, и присъствах на този прием. Като се изкачих на горния етаж, в салоните на зала България, видях, че много артисти бяха заобиколили един дебел и едър човек, облечен с черен фрак. Помислих, че той е съдържателя на ресторанта „България" и като се приближих при него, аз се ръкувах и го попитах пред всички: „Вие ли сте съдържателя на ресторант „България"? Всички прихнаха да се смеят и той се смееше. Една артистка ми прошепна: „Ами ти не знаеш ли, че този човек е секретаря на министъра?" Аз се извиних и се отдалечих.
Учителят се смя със сълзи. Извади бяла кърпичка и си бършеше очите. Аз продължих:
– Учителю, бялото гълъбче се кланя непрестанно на едно жълто намучено, изкуствено пиленце. Учителят много се смееше и каза, че то се нуждае от другарче. Той ни каза да отидем в салона и там да го почакаме, като ми направи знак, да тръгна пред него по пътеката. Така и тримата вървяхме до салона. Той извади ключ, отключи вратата и ни покани да влезем. Салонът беше отоплен и столовете бяха разбутани, както става след беседа. Учителят влезе пръв и ние след него. Преди да седнем, той ни изгледа продължително и каза:
– Те може да пречат на беседите, но на пеенето не могат да пречат. Ти като им изпееш един слънчев тон, той ще влезе направо в сърцето им!
Той посочи към сцената и три пъти повтори:
– Естрадата е готова! Ние я приготвихме вече!
След като направи няколко крачки, той седна на пейката до прозореца. Ние с брат Христо седнахме на разместените столове срещу него и се разговаряхме дълго. – Учителю – казах аз – на приема имаше много ястия. Аз ядох само от салатите и десертите. Предната вечер присъствахме с брат Христо на „Вълшебната флейта", представление на Хамбургската опера. Учителю, те имат прекрасни гласове, школувани в Моцартов стил. Как бих искала тук, на Изгрева, да се създаде окултна школа по пеене!
Учителят се усмихна божествено и каза:
– Ти си припомни, каквото си учила в Париж по хармония, защото ще композираш!
– Учителю, много е заето времето ми. Много неща бих скицирала, ако имах свободно време.
Учителят стана прав и изпя: „До, Ми, Сол, До", с движения. Брат Христо и аз също станахме прави и повторихме същите движения, пеейки: „До, Ми, Сол, До". Учителят заговори за българската музика:
– Българската музика е инволюционна, със затворени интервали. Тя слиза все надолу и като няма къде да слезе, още по-долу, започва да тропа на едно място като ръченица. Нещо инатчийско има в тона на това тропане. Българската музика има песимистичен характер.
На шията ми висеше една златна пентаграма, окачена на къса златна верижка. Тази пентаграма Учителят ми подари, като я магнетизира. Той посегна с ръката си към нея и понеже беше къса верижката, аз я свалих от шията си и му я дадох, като попитах:
– Как да позная, Учителю, силна ли е вярата ми?
– Когато човек не се отказва от убежденията си и идеите си, въпреки всичките пречки и страдания, това показва, че вярата му е силна. Ако се чува молитвата му и му се дава това, което той иска, не за себе си, но заради Бога, пак е силна вярата му.
През това време Той гледаше надписите върху пентаграмата ми, като сочеше с показалеца си думата Любов. На същата верижка, заедно с пентаграмата, висеше и едно малко сърце от дубле. Това сърце се отваряше. В него бях сложила косъм от главата на Учителя, който си поисках от него преди известно време и едно малко портретче. Той взе сърцето в ръцете си, дълго време го разглежда и каза да го позлатя.
Неизразима радост ме обзе, докато Учителят държеше в ръцете си пентаграмата и сърцето. Обърнах се към брат Христо, за да споделя радостта си и видях, че той също сияеше от радост и се молеше.
– Учителю – попитах аз – как да се покланям на сцената, когато публиката ме извика пред завесата?
– Ти се покланяй така, както житото се люлее от вятъра. Скромно се покланяй. Навеждай се само до кръста, но не много. Като че ли тих зефир те наклонява, а не, както при силна буря. Тогава растенията силно се огъват!
– Учителю, какво означават червения и зеления пламък, през който преминават Памина и Тамино, в операта „Вълшебната флейта" от Моцарт?
– Червеният пламък е на страстите, а зеленият е на желанията.
След късо мълчание Учителят повтори това, което много пъти ни бе казвал:
– Тази нова песен „Битието", сега не трябва да се нотира; когато я привършим, ние ще я изпълним заедно, пред сестрите и братята, сутрин в 5 часа, след беседата!