(Нова страница: ЧУДОТО 27.12.1944 година — Изгрева — София. Брат Христо дойде при мен и ми съобщи, че в 7 часа та-зи…) |
|||
| Ред 1: | Ред 1: | ||
ЧУДОТО | ЧУДОТО | ||
| − | 27.12.1944 година | + | 27.12.1944 година – Изгрева – София. |
| + | |||
| + | Брат Христо дойде при мен и ми съобщи, че в 7 часа, тази сутрин, Учителят си заминал за невидимия свят... | ||
| − | |||
Аз извиках от мъка и после тихо заплаках... | Аз извиках от мъка и после тихо заплаках... | ||
| − | |||
| − | |||
| − | |||
| − | + | Очите ми се подуха. Главата ми бучеше. Същата вечер трябваше да пея ролята на Марцелина, в операта „Фиделио" от Бетховен. Въпреки, че брата ме спираше, аз настоях да отидем на Изгрева. Взехме такси. Влязохме в салона. Тялото на Учителя беше положено пред катедрата, където той изнасяше Божественото слово през целия си живот. Сестрите и братята грижливо го бяха облекли в бяло. Приличаше на току-що цъфнала бяла лилия. Колкото и да се въздържах да не плача, не можах да сторя това. Цялото ми същество беше обзето от силна скръб. Братя и сестри свиреха при нозете му. | |
| − | + | ||
| − | + | Следобяд таксито ни отведе в града. Малко само можах да си почина. Опитах гласа си, но никакъв тон не излизаше от подутия ми ларингс. Трябваше да се упътя към театъра. | |
| + | |||
| + | Облякох се и се гримирах. Докато оркестъра свири увертюрата „Леонора", аз съм сама на сцената, пред спусната завеса, така че, имах възможност да викам Учителя с молитви. Молех му се горещо – да ми даде глас. Завесата се вдигна и миг, преди диригента да ми подаде знак да запея, стана чудо! Изведнъж Учителят се яви пред мен в цял ръст. Цялата му фигура вибрираше и изпускаше светлина. Тази светлина, във вид на светкавица, мина през тялото ми. Видях само десницата му, че ме благослови. Тази светкавица силно ме раздруса и ... запях... Гласът ми сам си пееше, без никакво усилие от моя страна. | ||
| + | == Заглавие на раздел == | ||
| + | |||
Между второто и третото действие дойдоха на сцената директорът Любомир Пипков и секретаря му — композитора Георги Димитров и ме поздравиха с целуване на двете ми ръ-це. | Между второто и третото действие дойдоха на сцената директорът Любомир Пипков и секретаря му — композитора Георги Димитров и ме поздравиха с целуване на двете ми ръ-це. | ||
„Необикновено пяхте тази вечер", чувах да казват хорис-тите и колегите от всички страни. | „Необикновено пяхте тази вечер", чувах да казват хорис-тите и колегите от всички страни. | ||
Версия от 12:41, 8 юни 2010
ЧУДОТО
27.12.1944 година – Изгрева – София.
Брат Христо дойде при мен и ми съобщи, че в 7 часа, тази сутрин, Учителят си заминал за невидимия свят...
Аз извиках от мъка и после тихо заплаках...
Очите ми се подуха. Главата ми бучеше. Същата вечер трябваше да пея ролята на Марцелина, в операта „Фиделио" от Бетховен. Въпреки, че брата ме спираше, аз настоях да отидем на Изгрева. Взехме такси. Влязохме в салона. Тялото на Учителя беше положено пред катедрата, където той изнасяше Божественото слово през целия си живот. Сестрите и братята грижливо го бяха облекли в бяло. Приличаше на току-що цъфнала бяла лилия. Колкото и да се въздържах да не плача, не можах да сторя това. Цялото ми същество беше обзето от силна скръб. Братя и сестри свиреха при нозете му.
Следобяд таксито ни отведе в града. Малко само можах да си почина. Опитах гласа си, но никакъв тон не излизаше от подутия ми ларингс. Трябваше да се упътя към театъра.
Облякох се и се гримирах. Докато оркестъра свири увертюрата „Леонора", аз съм сама на сцената, пред спусната завеса, така че, имах възможност да викам Учителя с молитви. Молех му се горещо – да ми даде глас. Завесата се вдигна и миг, преди диригента да ми подаде знак да запея, стана чудо! Изведнъж Учителят се яви пред мен в цял ръст. Цялата му фигура вибрираше и изпускаше светлина. Тази светлина, във вид на светкавица, мина през тялото ми. Видях само десницата му, че ме благослови. Тази светкавица силно ме раздруса и ... запях... Гласът ми сам си пееше, без никакво усилие от моя страна.
Заглавие на раздел
Между второто и третото действие дойдоха на сцената директорът Любомир Пипков и секретаря му — композитора Георги Димитров и ме поздравиха с целуване на двете ми ръ-це. „Необикновено пяхте тази вечер", чувах да казват хорис-тите и колегите от всички страни. В душата ми беше легнала най-голямата печал и истин-ско страдание... Учителю благи, светли, свидни Учителю, благодаря Ви! Аз Ви чувствам винаги около себе си. Виждам Ви във вески изпят от мене тон! Вие сте моята пътеводна звезда в без-крайността. Вие светите като слънце върху развълнуваното мо¬ре на моят живот! БЛАГОДАРЯ ВИ!