Разлика между версии на „Служене, почит и обич“

Текуща версия към 21:21, 19 април 2011

Беседи

Младежки окултен клас - ДЕВЕТА ГОДИНА (1929-1930)

КНИГА: Служене, почит и обич

Служене, почит и обич

Размишление върху служенето.

Тема за следния път: „Отношение между положителните и отрицателни сили в природата“.

Какъв е положителният смисъл на думите „това, което трябва да бъде“? Например, какво разбирате, ако някой ви запита, какво трябва да бъде детето, което се е родило? На този въпрос можете да отговорите следното: Детето, което се ражда, първо трябва да отговаря на известна форма като човек. Второ, то трябва да носи такова съдържание в себе си, което да отговаря на неговата форма. Значи, всяко нещо трябва да отговаря на своята форма. Ако ви предложат две монети – златна и медна, коя от тях бихте предпочели? Който разбира цената на металите, ще предпочете златната. Защо? Защото съдържанието й е по-ценно. В този смисъл, човешкият организъм е ценен дотолкова, доколкото има живот в себе си. Всеки се радва на новороденото дете, защото носи живот в себе си. Щом умре, човек губи цената си като организъм, защото животът го напуснал. Значи, съдържанието на човешкия организъм е животът; съдържанието на живота е здравето, а здравето се обуславя от хармоничното съчетание между елементите и силите, които действат в човешкия организъм.

Сега, да се върнем към смисъла на думите „това, което трябва да бъде“. Какво трябва да бъде човек? Първо, човек трябва да бъде форма, която, за да се развива правилно, трябва да има отношение към природата. Наистина, човек има три важни отношения към природата: със стомаха си той има отношение към физическите сили на природата; с белия дроб той има отношение към духовните сили на природата; с мозъка си той има отношение към умствените сили на природата. Освен тия три важни отношения към природата, човек има и второстепенни отношения, които наричаме отношения на човека към живите сили на природата.

И тъй, чрез мозъка си човек определя изобщо отношенията си към природата; чрез дробовете си той уравновесява тия отношения, а чрез стомаха си той ги реализира. Първата проява на човека във физическия свят е желанието му да яде. Значи, първо се проявява стомахът. За да се нахрани, той започва да мисли, да търси начин да си достави храната. Като достави храната си, чрез устата си той я изпраща в стомаха, дето се превръща в кашица. От стомаха храната отива в дробовете, а оттам – в мозъка – динамото на човека, дето се набавя изразходваната енергия. Оттук виждаме, че стомашната, дихателната и мозъчната системи играят важна роля в поддържане живота на човека. Ако една от тия системи не функционира правилно, целият организъм страда. Ако човек е инвалид в материално отношение, т. е. ако е инвалид във физическия свят, той ще бъде инвалид и в Божествения свят. Ще кажете, че не искате да бъдете материалист. Това е друг въпрос. Да бъдеш материалист е едно нещо, да бъдеш физически здрав е друго нещо. Да бъдеш само идеалист, без да се вглеждаш в реалността на живота, това е аномалия. Следователно, нито само материализмът, нито идеализмът разрешават въпросите на живота. Човек не е нито само материя, нито само дух. Материя без дух не съществува, и дух без материя не съществува. Дух и материя са две състояния, които взаимно се допълват.

Следователно, ако под думите „дух и материя“ разбирате полюсите на живота, които се изразяват в две течения – материализъм и идеализъм, вие сте на прав път. Обаче, ако под думата „материя“ разбирате, че животът се заключава само в материалната си страна, а под „дух“ разбирате, че животът е изтъкан само от идеи, вие сте на крив път. Животът се изразява в полюси: дух и материя, мъж и жена и т. н. Като стане въпрос за мъжа и за жената, хората започват да спорят, кой от двамата е истински проводник на човека. Колкото и да спорят, не могат да дойдат до правилни заключения. Защо? Защото истинският човек не е нито мъж, нито жена. Ако мъжът включва в себе си жената, и ако жената включва в себе си мъжа, те могат да носят името „човек“. Обаче, докато мъжът се отделя от жената като нещо особено, и докато жената се отделя от мъжа, те още не са дошли до положението на истинския човек. Като различни форми, мъжът и жената представят принципи, течения на живота, но по същина те са едно и също нещо. Те дават представа за понятието „човек“. По външни прояви жената е деликатна, идеалистка, но по съчетание на вътрешни сили тя е материалистка. Достатъчно е жената да спре на едно място, за да стане център. И скоро време тя ще направи къща, ще я напълни с мебели и покъщнина. Поставят ли мъжа при тези условия, той всичко ще разпръсне. Затова казваме, че жената събира, а мъжът разпилява. Жената се изявява отвън навътре, и мъжът – отвътре навън.

Съвременните хора нямат още ясна представа за понятието мъж. Като кажат „мъж“, те разбират възлюбения на човешката душа. Между понятията „мъж и възлюбен“ има грамадна разлика. Някой път възлюбеният може да стане мъж на някоя жена, но мъжът никога не може да стане възлюбен. Думата „мъж“ подразбира физическа сила. Значи, когато жената търси мъжа, тя се нуждае от сила, която да я покровителства. По естество жената е по-слаба от мъжа, вследствие на което разчита на неговото застъпничество.

Мъжът и жената са два принципа, които се изявяват в две различни форми. Слушате някой мъж да казва, че не иска да бъде жена. Чудно нещо! Той е роден от жена, а не иска да бъде жена. Някоя жена казва, че не иска да бъде мъж. И това е чудно. Тя е зачената от мъж, а не иска да бъде мъж. Началото на всеки човек се крие в мъжа, а краят му – в жената. От мъжа и от жената пък произлиза детето, което един ден ще се прояви като мъж или като жена, според силите, които действат в него. Като не разбират, какво всъщност е човек, какво представят мъжа и жената, хората влагат в тия понятия изопачени, неестествени идеи, вследствие на което сами се спъват. Човек не е същество, създадено за ядене и пиене. Жената не е същество, създадено само да ражда деца, нито мъжът е създаден само да внася в дома продукти за ядене и пиене. Велико е предназначението на човека. Велика е ролята, която мъжът и жената трябва да извършат на земята. Ако за физическото си съществуване човек трябва да яде, да дъвче храната си, да я изпраща в стомаха и в червата, това още не значи, че природата не знае други методи за хранене. Днес тя си служи с един метод за хранене на човека. Обаче, ще дойде ден, когато тя ще приложи друг метод за хранене. Това виждаме и днес още, а именно: дробовете се хранят по един начин и с храна, съвършено различна от тази, която стомахът приема. Мозъкът пък се храни по начин съвършено различен от този, по който се хранят дробовете и стомахът. Следователно, това, което е необходимо за мозъка, не е нужно за дробовете; това, което е необходимо за дробовете, не е нужно за стомаха.

Като слушате да се говори за различните методи на хранене, с които природата си служи, това не значи, че трябва да се произнасяте, кой от тях е най-добър. Всеки метод е на мястото си. Що се отнася до хранене на дробовете чрез въздух, методът е един. Дробовете възприемат въздуха по един начин, а стомахът приема храната по друг начин. Дробовете не могат да дъвчат храната си, нито стомахът може да я диша. Докато храната дойде до стомаха, тя минава през няколко последователни процеси: разкъсване, дъвчене, поглъщане, смилане, всмукване и т. н. Чрез тези процеси природата работи върху човешката воля, усилва я. От начина, по който се извършват процесите на храносмилателната система, зависи и усилването на волята. Силата на волята, проявите на човешкия характер се определят от силата на мисълта. Това е твърдение, което трябва да се провери. Наблюдавайте, кой как дъвче и следете, какви са проявите на човешкия характер и воля. Не само това, но наблюдавайте, как дъвчат англичаните, германците, французите, за да видите грамадната разлика, която съществува между проявите на различните нации в характер и воля. От начина, по който става храносмилането, се определя работата, която човек върши.

Кое наричаме правилно хранене? Правилно хранене е това, при което мисълта взима активно участие. Яденето е резултат на дейността на човешките клетки. Колкото по-съзнателно извършват работата си, толкова по-здрав е човешкият организъм. Десет милиона клетки в стомаха взимат участие в смилането на храната. Това е мощна, велика сила. Този процес се извършва правилно, когато всички клетки имат едно и също желание да работят, да възприемат една или друга храна. Ако няколко милиона от тях се откажат да работят и се разделят в желанието си по отношение на една или на друга храна, и стомахът се отказва да работи. Ако чрез мисълта си го заставите да работи, той ще смели храната, но без любов. Всяка работа, извършена без любов, не дава добри резултати. Десет милиона клетки! – това е цял народ, цяла държава. За да се развива държавата правилно, поданиците й трябва да бъдат в единство. Следователно, вземе ли храната в устата си, човек трябва да има съзнание за процесите, които стават в устата, в стомаха и в червата. Той трябва да знае, как да я смели и обработи, за да я изпрати после в дробовете, а оттам в мозъка.

Съвременните учени разглеждат храносмилането като физически процес, но това не е още завършена работа. Като дойде храната до мозъка, ангелите я приемат оттам във вид на прана. И в тях праната минава през стомаха, дробовете и мозъка им. Като стигне до мозъка, възвишените същества от Божествения свят приемат тази фина, преработена енергия и я прекарват от стомаха в дробовете си и от дробовете – в своя мозък. Тъй щото, ако смляната храна в човека не мине от физическия в духовния свят и от духовния – в Божествения, тя не е завършила своя пълен кръг на движение. Тогава ние казваме, че човек не се храни правилно. Обаче, ако смляната храна в човека прониква в трите свята – физически, духовен и Божествен, ние казваме, че човек се храни правилно. Когато процесът на храносмилането в човека става правилно, той се чувства радостен и весел, радва се на отлично здраве. В колко време ще стане този цикъл на движение на храната, не е важно. Важно е храната да проникне в различните светове и навсякъде да остави своето. Не може ли храната да проникне в различните светове, човек не може да се развива правилно и започва да боледува.

Казано е в Писанието: „Никой не живее за себе си“. Значи, никой уд не живее за себе си. В този смисъл, нито стомахът живее за себе си, нито дробовете, нито мозъкът живеят за себе си. Стомахът приема храната и я обработва, но след това я отправя към дробовете, а оттам – към мозъка. И мозъкът не работи за себе си. Той мисли за дробовете, за стомаха, за всички удове на човешкия организъм. Той мисли, по какъв начин да достави нужните материали на всеки орган, да го застави да работи.

Следователно, за да бъде здрав, за да съзнава, че е гражданин на великата природа, човек трябва да има широки схващания за живота, всеки момент да съзнава, че не живее и не умира за себе си. Ако няма широки разбирания за живота, човек ще учи, ще работи, но без любов. Каквото и да направи, в края на краищата той ще каже: Празна работа е това. Питам: ако човек изучава земята, слънцето, празна работа ли е това? Ако рисува картини от природата, празна работа ли е това? Когато хиромантикът изучава ръката на човека, празна работа ли е това? В ръката се крие историята на човека. Какво по-приятно занимание можете да имате от това? Има учени хора, които се занимават или само с човешкото око, или само с човешкия нос, или само с човешката уста. В окото, в носа, в устата се крие историята на човека. Който изучава историята на даден човек, едновременно той изучава и себе си. Както в семката на едно дърво се крие цялото дърво, така и по отделните удове на човека можете да познаете целия човек. Външно семката не прилича на дървото, но посадите ли я в земята, от нея израства голямо дърво, което ражда изобилно плодове. Изобщо, в природата нищо не се губи. Както семката може да възпроизведе цялото растение, така и по един уд от човешкото тяло можете да опишете целия човек. Като разбира законите на целокупния живот, човек може сам да си въздейства, да изправи погрешките си.

Съвременните хора се натъкват на страдания и противоречия вън от себе си. Причините са в самите тях. Човек трябва да познава силите, които действат в неговия организъм, както и тия, които действат в природата. Ако той сам е отрицателен и се свързва с отрицателните сили на природата, в неговия организъм се зараждат ред болезнени и отрицателни състояния. Ако даде ход на положителните сили в себе си, и същевременно се свързва с положителните сили на природата, човек подобрява здравето си и се радва на добро разположение. Обаче, ако не се пази от отрицателните сили на природата и не се стреми към положителните, човек дохожда до състояние на безразличие.

Първоначално човек е смел, предприема една или друга работа. Ако среща препятствия и неуспехи, той става страхлив. Колкото повече неуспехите и мъчнотиите му се увеличават, той става все по-страхлив, докато най-после дойде до безразличие. Това са три състояния, през които всеки човек минава. Смелият излиза от дома си и отива на работа. Страхливият, обаче, се връща в дома си, предполага се, че е завършил работата си. Значи, смелият започва да работи, без да свърши работата си докрай. Страхливият всякога завършва работата си.

За изяснение на тази идея ще си послужа със следния пример. Представете си, че имате да давате на някого пари, но не можете да ги върнете. Ако сте смел, ще кажете: Няма да ви дам парите! Ако сте страхлив и чуете, че ви заплашват с бой, вие веднага се връщате у дома си, взимате пари и плащате. Това значи завършване на известна работа. Смелият взима пари на заем, а страхливият ги връща. Две държави се бият, започват да воюват помежду си. Защо воюват? Защото са смели. Щом положението стане сериозно, те се уплашват и започват да преговарят за мир. Значи, за да дойде мирът, човек трябва да стане страхлив. Страхът внася мир в човека. Върху този закон е основана съвременната педагогика. Слушате учителите да говорят на учениците си, че това не е добро, онова не е морално, но теб не искат да знаят. Обаче, като ги заплашат, те започват да се страхуват и са готови да направят всичко, каквото им заповядат. Това наричаме ние „морал на страхливите“. Всички велики работи, всички култури се дължат на страха. Страхът завършва работите, но не ражда герои. И природата използва страха.

Какво се получава от съединяването на страха и на смелостта? Като се съединят страхът и смелостта, ражда се разумността. За да се придобие разумността, страхът трябва да се превърне в смелост, а смелостта – в страх. Например, имате една страхлива котка. Тя се плаши от най-малките изненади. Но ако се намери в безизходно положение, тя става толкова смела, че се хвърля върху човека, дращи го, докато се освободи. Значи, човек става смел, когато дойде до крайния предел на страха. Той трябва да разбира проявите на страха и на смелостта. Човек е смел, когато знае, че противникът му е по-слаб от него. Щом разбере, че противникът му е по-силен от него, той става страхлив.

Един заек се отчаял от живота и тръгнал към близката река да се удави. Като вървял по пътя, той си мислел: Не искам да живея вече. Дето се обърна, всички ме гонят: животни, хора – всички искат да отнемат живота ми. Защо ми е такъв живот? Веднъж завинаги ще свърша с него, да се освободя от мъчнотиите. Като разсъждавал по този начин, той минал покрай едно блато, дето крякали жаби. Като чули стъпките на заека, те веднага се скрили във водата и млъкнали. Заекът видял това и си казал: Имало и от мене по-страхливи. Значи, аз не съм най-страхливият в света. Щом е тъй, ще продължа да живея. Заекът се отказал от решението си да се дави. Той и до днес още живее с идеята, че жабите са по-страхливи от него.

Следователно, докато човек мисли, че е преследван, гонен от хората, че няма успех в работите си, че нищо не може да направи, той се намира в положението на заека, който се отчаял от живота и тръгнал да се дави. Обаче, като се убеди, че може да излезе нещо от него, че има по-неспособни и от него, той се насърчава и започва да става смел. Той си казва: Щом има поне едно същество, което се страхува от мене, това показва, че не съм съвсем изгубен. Все има нещо в мене, на което може да се разчита.

Сега се обръщам към младите, на които казвам: Вие трябва да се учите, да разберете вътрешния смисъл на живота. Не разберете ли живота в неговата същина, вие ще се раждате и умирате заедно със старата култура, която всеки ден отива към залязване, т. е. към смърт. Щом се обезсърчи, щом изгуби разположението си, човек казва: Нищо няма да излезе от мене. Моята работа е загубена. Сега нищо друго не ми остава, освен да се простя с живота. Защо човек се обезсърчава? Защо не е смел и разумен? Какво ще придобие, ако умре? Сегашните хора умират преждевременно. Да умре човек преждевременно, това значи, да напусне работата си, преди да я завършил. Господарят изпраща слугата си на нивата да копае, но той се връща преди обед. Защо се връща толкова рано? Свършил ли е работата си? Не я свършил. Щом не е свършил работата си, господарят му отново ще го изпрати на нивата да копае.

Следователно, ако човек умира преждевременно, това показва, че той се връща в дома си преди да е свършил работата си. Като видят, че се връща толкова рано, майка му и баща му отново ще го изпратят на нивата да оре, да сее и да жъне. Както човек не се ражда по свое желание, така не може и да умре по свое желание. Както човек не знае, кога ще се роди, така не може и не трябва да знае, кога ще умре. Кокошката знае ли, кога ще умре? Тя нищо не знае. Кокошката умира, когато господарят й пожелае. За да измъти пиленца, и това пак зависи от господаря й. Казвате, че повечето хора умират от естествена смърт. Привидно е така, но всъщност малцина умират от собствена смърт, а още по-малко хора умират по свое желание. Все ще се намери някой господар, който ще пожелае тяхната смърт. Слушате някой да казва: Изяде ме тази болест! Значи, болестта е негов господар. Болест, която уморява човека, не е нищо друго, освен общество от същества, които устройват против него заговор. Ще кажете, че самоубилият се умира по свое желание. Ако е вярно това, нека самоубитият се съживи по свое желание. Ако може да направи това, ние ще се убедим, че, наистина, човек се самоубива по свое желание. Кога се самоубива човек? Когато направи големи дългове, които не може да изплати. За да не изгуби достойнството си, той се самоубива. Обаче, самоубийството е неестествено проявление на човека. Тъй щото, невъзможно е човек сам да се убие и да не може сам да се съживи. Ако самоубитият не може сам да се съживи, това показва, че друг някой го убил.

И тъй, не си правете илюзии да мислите, че от вас зависи да живеете или да умрете. За да живее човек, или да умре по свое желание, това подразбира да владее великата наука за живота. Той трябва да разбира законите на живота и смъртта, като два противоположни процеса. Каквото и да прави, човек неизбежно минава през тия процеси. Човешкото тяло е затвор, в който душата временно пребивава. Когато пожелае да се освободи от този затвор, душата постига това по два начина: или доброволно отваря вратите на затвора, или чрез насилие. Ако не я оставят да излезе от вратите на затвора, тя изкопава дупка някъде в затвора, влиза в нея, и оттам, по вътрешни пътища, незабелязано, напуща затвора и излиза на свобода.

Питам: Кое може да освободи човека от затвора? Освобождаването на човека зависи от неговите правилни възгледи за законите на живата природа. За тази цел той трябва да изучава тия закони и да знае, защо ги изучава. Като изучава законите на великата природа, човек се свързва с Божественото в света. Това значи придобиване на знание, което развива висшите умствени способности. Същевременно човек развива и своите чувства, посредством които той дохожда до разграничаване на доброто от злото. Това определя постъпките на човека като добри и лоши. Щом влезе в умствения свят, човек започва да се интересува от правдата, т. е. от правото. Обаче, в духовния свят той борави само с морала, с понятието за добро и зло. Значи, правдата се отнася до ума, а моралът – до сърцето. Когато говорим за висшите прояви на ума, имаме пред вид чистата мисъл, в която няма стремеж към материални придобивки. Например, докато човек се стреми към музиката, като висша наслада, която обхваща дейността на висшите умствени способности, ние казваме, че той живее в чистата мисъл. Започне ли да прилага музиката като средство за печелене, той слиза от висшата област на мисълта. Това се отнася не само до музиката, но до всички отрасли на науката и на изкуствата.

Съвременните хора се движат между два морала – стар и нов, вследствие на което изпадат в затруднения. Защо? От стария морал не могат още да се откажат, а за новия не са готови. Като се намерят в мъчнотии, веднага се отказват от новия морал и пак живеят по старому. Те говорят за нови идеи, за ново учение, но щом се намерят на тясно, прилагат старото учение. Ако ги запитат, в какво се заключава новото учение, нищо не могат да отговорят. Новото учение обединява и примирява страха със смелостта, от които се ражда разумността. Новото учение обединява и примирява любовта с омразата и вместо тях създава благостта. Ако някой изповядва новото учение, а не може да примири страха със смелостта, омразата с любовта, той живее в старото учение, т. е. в старата култура. В старата култура става точно обратното: смелостта се превръща в страх, любовта – в омраза. Състоянията се менят и в новата, и в старата култура с единствена разлика, че в новата култура движенията са възходящи и положителни, а в старата – низходящи и отрицателни.

В новата култура времето доказва нещата, а в старата – парите. Например, ако дадете пари някъде, в скоро време ще ви изкарат способен, учен, гениален човек. Обаче, в новата култура парите не играят роля. Днес могат да ви гонят, преследват, да отричат способностите ви, но след време истината излиза на лице. Последната дума има времето. То показва, на какво се дължи тежестта на човека – на парите, или на неговата способност и ученост. Същото се отнася и до доброто. Някои хора минават за добродетелни, за светии, защото парите са играли роля. Като турите на везните на човека хиляди английски лири, разбира се, че ще стане светия.

Следователно, ценни неща са само ония, които не се изменят, които и времето не заличава. Права мисъл е онази, която през всички времена и епохи различава доброто от злото. И Адам яде от дървото за познаване на доброто и злото, но преждевременно. След това, за да не яде от дървото на живота и да влоши положението си, Бог го изпъди от рая. Човек първо трябва да яде от дървото на живота, а после от дървото за познаване на доброто и на злото. Изпъждането на Адам и Ева от рая е процес, през който всеки човек трябва да мине. Ако майката и бащата не изпъдят детето от дома си и не го пратят на училище, то никога няма да стане учен човек. Докато е около майка си и баща си, детето постоянно ги прегръща и целува. Щом го изпратят на училище, то влиза в нови условия. Учителят поема детето и го поставя на строга дисциплина. Детето вижда, че тук няма прегръдки и целувки и започва да гледа сериозно на работата. Който влезе в училището, трябва да учи. Ако не учи, понякога учителят прилага магическата пръчица, с която и капелмайсторът си служи. Магическата пръчица е съществувала във всички времена. Тя съществува и днес, само че формата й е изменена. Някога тя е била във форма на обикновена пръчица, после се е заместила с плесница, след това – с тефтерче. Днес учителят влиза в клас с тефтерче, в което пише бележки върху успеха и поведението на ученика. Например, единицата не е нищо друго, освен плесницата на учителя. Той съединява всички пръсти на ръката си и от тях образува плесницата. Като получи единица, ученикът се стресва по същия начин, както от плесницата и започва да учи. Нулата пък подразбира юмрук. Каквото разрешение дава юмручното право в света, такова дава и нулата за ученика.

Съвременните хора искат да живеят добре. От какво зависи добрият живот? От стомашната и от отделителната системи. Който иска да живее добре на физическия свят, той трябва да има здрава и дисциплинирана стомашна и отделителна система. Между дейността на стомашната и отделителна система в човека и разкаянието, през което той минава, има известно съотношение. Както стомашната и отделителна системи отделят чистото от нечистото, потребното от непотребното, така и чрез разкаянието човек се чисти – отделя чистото от нечистото, положителното от отрицателното. Всички религии препоръчват разкаянието като процес на чистене: чистото отива на една страна, а нечистото – на друга. След това чистите сокове отиват към сърцето и дробовете, а оттам – в мозъка. Ако сърцето и белите дробове не функционират правилно, човек не може да диша. Щом не диша правилно, той не може да мисли право. Дихателната система на човека показва, че не само кръвта трябва да се пречиства, но и желанията. Както нечистата кръв трови организма, така и нечистите желания го тровят.

Като ученици, вие трябва да работите съзнателно върху себе си, да знаете, каква е службата на вашите системи не само на физическия, но и в духовния свят. Например, службата на стомашната система на физическия свят е да смила храната, а в духовния – да прекара страстите и низшите желания на човека през смилане, да ги надроби на ситно и да ги изпрати нагоре, към огнището. На физическия свят сърцето и дробовете пречистват кръвта, а в духовния свят те са мехът и огнището, през които трябва да минат желанията на човека, да се отдели чистото от нечистото. Мозъчната система отправя заповедите си към различните органи за службата, която те трябва да изпълняват. В духовния свят мозъкът определя службата и мястото на всички мисли в човека. Следователно, не смесвайте чистите мисли с нечистите. Чистите мисли туряйте на една страна, а нечистите – на друга. Както природата отделя чистото от нечистото, така и човешкият ум трябва да отделя чистите мисли от нечистите. Не ги ли отделя, приема ли ги в смесен вид, той внася отрова в своя мозък. Ще бъдете внимателни към своите мисли, ще ги изучавате, да знаете, какво желание събужда всяка мисъл. Мисълта е свързана с желанията, желанията – с действията, а действията – с последствията.

Следователно, ако искате да бадете здрави, дръжте в изправност стомаха, дробовете и мозъка си. Здравословното състояние на стомаха зависи от храната, която човек приема. Колкото по-чиста е храната, толкова по-здрав ще бъде човек. Като приема чиста храна, човек спазва всички правила при храненето. Той знае, колко храна да приеме и как да я приеме. Храненето не е само физически процес, но и духовен. Тъй щото, натъкнете ли се на известна аномалия в живота си, не се извинявайте, не казвайте, че нещо не сте знаели. Има неща, които човек не знае, но що се отнася до живота, как трябва да живее, всеки човек знае това. Кой не е опитал последствията на кривите мисли и заблуждения? Следователно, всеки човек знае, че, за да бъде здрав, трябва да има права мисъл, възвишени чувства и благородни постъпки. Ако не е здрав, човек не може да свърши работата, която му е дадена.

Сега пак ще ви запитам: В какво седи новото учение? Задачата на новото учение седи в отделяне на злото от доброто, на омразата от любовта, на невежеството от знанието, на безсилието от силата и т. н. Може ли да се нарече силен онзи, който не е в състояние да отдели злото от доброто? Силен човек е онзи, който отделя злото от доброто и ги поставя в две противоположни посоки. Като поставите добрите хора на една страна, а лошите – на друга, ще видите, какви резултати ще имате. Казвате: Може ли да стане такова разделяне на хората? Може. Нима това не става във войните? Войната не е нищо друго, освен разделяне на хората на два лагера: приятели и неприятели. Страната, която напада, е вашият неприятел. Вие седите тихо и мирно, нямате намерение да нападате. Щом не нападате, вие сте приятелски разположени към вашия съсед. Вие не сте въоръжени, но имате здрави крепости, в които можете да се криете. Неприятелят ви напада, хвърля своите бомби върху вас, но вие сте скрити във вашите здрави крепости. Най-после неприятелят ви изхвърля всичките си бомби и престава да ви напада. Тогава вие излизате от своите крепости, събирате остатъците от бомбите, претопявате ги, превръщате ги в злато и започвате да работите с тях. Неприятелят ви, който сега е обеднял, дохожда при вас да търси работа. Вие му давате работа и му плащате добре. Той става слуга, а вие – господар.

И тъй, неприятелят ви е човек, който работи със злото. Той седи на едно място и ви се заканва, хвърля бомбите си срещу вас. Вие мълчите, слушате го, какво говори, и не му възразявате. Като изхвърли всичките си бомби, той се изпразва, става последен бедняк. Най-после той си казва: Тази работа не върви със зло. По-добре да се примиря със своя съсед, за да се наредят и моите работи. Сега съседът, който мълчеше, става силен, а противникът – слаб. Той отива при съседа си, иска да се примири с него. Съседът му го приема любезно, започва да се разговаря с него и го поучава. Тъй щото, не разчитайте на злото. Натъкнете ли се на него, отстъпете назад. Злото е бомба, която експлодира, без да причини съществена пакост. Неприятелят е скрит в крепостта си, напразно ще го бомбардираш. Обаче, ако искаш да изхвърлиш бомбите си, бомбардирай го. Той ще чака времето, когато изхвърлиш всички бомби. Щом осиромашееш, той ще събере бомбите, ще ги превърне в злато, от което един ден ти сам ще се нуждаеш. Ти ще отидеш при съседа си и ще искаш от него работа. Той ще ти даде работа, за която ще ти плати със собствените ти думи, със собствените ти бомби. Това, което си отправял към него, един ден ще се върне към тебе.

Питам: Можете ли да приложите този закон? Можете ли на злото да въздействате с добро? Ще кажете, че каквото прави човек, това му се случва; каквото мисли, това го постига. Като знаете тези закони, дръжте в ума си положителни мисли. Искате ли да постигнете нещо добро, да станете учен, музикант или поет, работете непрекъснато в това направление и дръжте в ума си мисълта, че всичко е постижимо за онзи, който люби Бога и вярва в Него. Положителните мисли привличат възвишени същества, които веднага идат в помощ на човека. Когато човек се стреми към постигане на известна идея, всички разумни сили в природата, които работят в тази посока, се кооперират и му дават упътвания и съдействие. Те се притичат на помощ на всяка безкористна мисъл, на всяко безкористно чувство и желание, както планинските потоци се събират заедно, за да образуват една голяма река. Ученият, талантливият, гениалният човек са големи, пълноводни реки, в които се втичат множество поточета и рекички. Ако нямате вяра и любов към Бога, каквито желания и да имате, няма да ги постигнете. Ако успеете да постигнете някои от желанията си, вие сте употребили големи усилия и труд. Защо? Защото не можете да разчитате на светлите, разумни същества да ви помагат. Те не се отзовават на отрицателните сили на природата. Безлюбието, безверието са отрицателни прояви в човешкия живот. Вие знаете, че подобното подобно привлича. Следователно, положителните мисли привличат възвишените същества, а отрицателните ги отблъскват.

Мнозина се страхуват от живота и казвате: Какво ще правим, ако трябва да влезем в света? Много просто. Ако сте цигулар, ще извадите цигулката си и ще свирите. – Каква песен трябва да свирим? – Според случая. Ако сте в църква, ще свирите някоя религиозна песен; ако сте на площада, ще свирите една обикновена песен, да развеселите хората; ако сте на хорището, ще изсвирите едно хоро, да си поиграят хората; ако сте на сцената на някой голям салон, ще свирите класически парчета. – Имам ли право да свиря? – Щом си майстор и знаеш да свириш, имаш право да свириш. Каквото свириш, всичко е на място. Който може да играе на хорото, той може да се моли и в църква. Не може ли да играе на хорото, и в църква не може да се моли. Преди да стане набожен и да ходи на църква, човек е играл на хорото. Защо отива днес на църква? Защото е преживял големи разочарования и неуспехи в живота си. В бъдеще, когато работите му се наредят добре, той пак ще посещава хорото. Не е лошо да играе човек на хорото. Лошата страна на хорото седи в неразбирането. Лошо е, когато човек играе и не знае, защо играе; лошо е, когато се моли и не знае, защо се моли. Обаче, приятно е човек и да играе, и да се моли, когато знае, защо прави това. Някой казва: Не зная, какво да правя. – Щом не знаеш, какво да правиш, пей и свири. – Нямам тъпан. – Щом нямаш тъпан, ори и копай. Орането и копането е пак музика. – Право ли е да пея и да свиря? – Право е, разбира се. – Какво ще кажат хората? – Важно е, какво ти ще кажеш за себе си. Щом нямаш работа, пей и свири. За предпочитане е да пееш и да свириш, отколкото да останеш без работа.

Съзнателният живот изисква работа. Новата култура се нуждае от работни хора. Новата култура изключва затворите и бесилките. Тя не търпи никакви човешки недъзи и слабости. Срещне ли човек с някаква слабост, колкото да е малка, тя ще го прекара през огън да го очисти. Новата култура не приема хора, които вървят по пътя на старата култура и на старите хора. Ако срещне на пътя си млад човек, който върви по пътя на старите, тя не го счита за млад. Тя знае, че и да мине по пътя на стария, той нищо няма да придобие. Какво се ползва младият, ако тръгне по пътя на фалиралия търговец? Като се лута на една и на друга страна, той ще придобие известни опитности, но в края на краищата ще си счупи главата, както е станало с фалиралия търговец. Има ли смисъл, младият да се хвърли от една височина, за да провери, как търговецът си е счупил крака или главата? Хвърли ли се от голяма височина, човек непременно ще счупи крака, ръката или главата си. Ще кажете, че има други пътища, през които човек може да мине безопасно. Казвам: Вървите ли по пътя на старата култура, все ще се контузите или нараните някъде. В стария живот няма безопасни места. Пътищата на стария живот привидно са безопасни, но влезеш ли в тях, непременно ще се осакатиш някъде.

Какви са пътищата на новата култура? Много пътища водят към новата култура, но сега ще спомена само три: път на служене, път на почитание и път на обич. На кого трябва да служи човек? Ако служи на себе си, той ще фалира. За да не изпадне в това положение, човек трябва да служи на Великия принцип в живота, от Когото е получил всичко. Къде ще намери този принцип? Той се намира навсякъде в живота. Ние го наричаме Божествено начало в света. Ако искрено го търсите, вие ще го намерите и в растенията, и в животните, и в хората. Кого трябва да почита човек? Себе си ще почита. Ако човек не почита първо Божественото в себе си, никога няма да го почита вън от себе си. Щом не може да почита Божественото вън и вътре в себе си, човек е изложен на пълен банкрут. Който почита себе си, той има правилни отношения към всички живи същества: растения, животни и хора. Когато познава двата пътя в новата култура – служене и почит, човек влиза в третия път – в обичта. Значи, служенето има отношение към физическия свят, почитта – към духовния, а обичта – към Божествения. Докато не е служил, докато не е бил слуга, човек не може да има пари, да си купи нови дрехи, с които да се облече. Щом не е облечен в нови и чисти дрехи, човек не може да се ползва от почитта на окръжаващите. Как ще почитате човек, облечен със скъсани и нечисти дрехи? Той отдалеч още мирише. Следователно, ако не е служил, човек не може да се облече с нови и чисти дрехи. Ако не е чисто облечен, да благоухае, той не може да влезе в Божествения свят, да получи своето наследство – обичта.

Задръжте в ума си трите идеи: служене, почит и обич. Който не се е научил да служи, да се труди и да работи, той не е разбрал живота; който не почита себе си и обижда ближния си, той не може да почита и другите хора. Да служиш, да почиташ и да обичаш, това е девизът на новия живот. Не прилага ли този девиз, човек преждевременно остарява. Ще кажете, че не е добре човек да се увлича в нови идеи. Ще кажете, че новото е само за младите, които живеят с фантазии. Ако младият живее с увлечения и фантазии, какво ще кажете за стария, за неговите придобивки? Старият всеки ден се разочарова. Къде са тогава неговите положителни идеи и възгледи? Отношенията между младия и стария трябва да бъдат правилни. Те трябва да почиват на вътрешна, дълбока връзка. Младият трябва да се поучава от стария, а старият да поощрява младия. Правилни, нормални отношения са тия, когато младият и старият са доволни от живота си. Младият се стреми да върви напред, без да се обезсърчава, а старият разглежда миналия си живот, изправя погрешките си, без да се самоосъжда. Младият изучава служенето, а старият – почитта. От отношенията на хората едни към други, старият ще изучава почитта. Обичта не е нито за младия, нито за стария. Да обичаш, да любиш, това значи, да умреш. Следователно, смъртта не е нищо друго, освен любов. Защо? Защото, както смъртта, така и любовта взима всичко от човека. Който люби, той трябва да даде всичко от себе си. В любовта влиза и служенето, и почитането. Който люби, той е господар на положението, в което се намира. Той е господар и на смъртта. Когато смъртта стане господар на човека, той е извън любовта. Каже ли ви някой, че ви обича, питайте го, станал ли е господар на смъртта. Ако не е господар на смъртта, той говори само за любов, без да я носи в себе си. Любов, в която смъртта царува, не е истинска любов. Това е любовна каша.

Истинската любов изключва страха, тъмнината, невежеството, безсилието и смъртта от себе си. Тя е онази мощна сила, онази вечна светлина, онази гениалност, която създава всичко в света. Човекът на любовта е господар на смъртта, на всички ниски и отрицателни сили в света.

Най-великото нещо в света е любовта.

Най-силното нещо в света е мъдростта.

Най-красивото нещо в света е истината.

Като знаете това, кажете си: Велик човек е онзи, който има любов. Силен човек е онзи, който има мъдрост. Красив и благороден човек е онзи, който носи истината в себе си.

— Само Божията Любов дава смисъл на живота.

1. Лекция от Учителя, държана на 30 август, 1929 г. София – Изгрев.