Разлика между версии на „Едно стадо“

Текуща версия към 08:32, 20 октомври 2010

Неделни беседи

Неделни беседи - 1927 г.

Влизане, IX серия, II том (1927)

3. Едно стадо

Беседа от Учителя, държана на 23 януари 1927 година в гр. София.

„И ще бъде едно стадо и един пастир.” *)

От памтивека още между всички органически същества се забелязва стремеж към обединение. Този стремеж отчасти може да се уподоби на групирането на овце в едно стадо. Овцете се намират в стадно състояние, но това още не определя стадото. Обаче, стадното състояние изключва всякакво съзнание. Защо? – Защото в стадно състояние може да се намират и пясъчните зрънца, които нямат съзнание. Но обединението, като съзнателен процес, представлява вътрешен стремеж във всяко живо същество. Всяко същество се стреми да се обедини, да се съсредоточи към нещо.

Казвам: Ние говорим за ума, за сърцето, за волята, за душата и за духа на човека, но къде е всъщност човекът? Ще кажете, че човек се намира в тялото си. Ако човек се намира в тялото си, неговото тяло трябва да бъде всякога бодро, никога да не отпада, а ние виждаме, че то отпада. Ако човек се намира в очите си, те никога не трябва да се затварят, а ние виждаме, че очите се затварят. Ако човек е в ушите, те никога не трябва да оглушават, а ние виждаме, че ушите понякога оглушават. Ако човек живее в мозъка, мозъкът никога не трябва да прекъсва процеса на мисленето, а ние виждаме случаи, когато мозъкът на човека се парализира, не може да мисли. Значи, в човешкото тяло няма определено място, на което можем да посочим, че тук или там живее човекът. Обаче, човек се проявява чрез своето тяло. Всяко място, през което се проявява човекът, ние наричаме „същина на разумния живот”. Който знае това място, той е придобил закона на безсмъртието. Силата на човека седи във вътрешното единение, вътрешното единство, до което той е достигнал. Това място в човека е недостъпно. Всеки, който е придобил вътрешното единство в себе си, той се отличава с дълбок вътрешен мир, с голямо равновесие. Никакви външни промени не са в състояние да разклатят мира и равновесието на този човек. Днес всички хора се поддават на външните промени: срещате един човек весел, разположен, но след няколко часа разположението му изчезва; срещате друг човек здрав, бодър, след няколко часа го виждате посърнал, болен. При тези промени в състоянието на човека, не може да има единство нито в мислите, нито в чувствата, нито в действията му. Докато е здрав, той мисли едно, като се разболее – мисли друго. Когато обича, той мисли да направи едно; когато мрази, той мисли да направи друго. Къде е човекът? Където има обич и омраза, там истинският, разумният живот не се проявява. Там има деятелност, има проява на човешкия живот, но смисълът на живота не е в контрастите. Казвате: Аз обичам еди-кой си човек. – Кое, именно, обичате в него? – Ума. – Къде е умът на човека? То е все едно да ви запитат, кое е ценното в Библията. Един ще посочи известни места от Библията, втори ще посочи други някои и т.н. Обаче, важно е да се каже, кое място в нея представлява единството, единението. Единението, единството се намира вън от Библията, а не вътре в нея.

Сега, за изяснение на мисълта си ще ви приведа следния пример. Представете си, че вие имате едно пиано, или един орган. Това пиано за нас е дотолкова важно, доколкото чрез него може да се прояви реалността или разумността на живота. Къде се крие тази разумност: в самото пиано или някъде извън него? – Разумността ще се прояви чрез онзи пианист и изпълнител, който ще седне пред пианото, ще изсвири едно парче и след това ще се оттегли настрана, а пианото ще остане също така безгласно и глухо, каквото е било и преди това. Значи, реалното, разумното не е нито в пианото, нито в неговите клавиши, а в натискане на клавишите от някое разумно същество. Ще се разнасят хармонични звукове, а ние, които слушаме, казваме: Еди-кой си свири на пиано. Значи, звуковете, които се предават чрез клавишите, са отглас на разумното в човека, който свири. Ето защо, когато някой свири на пиано, например, ние харесваме неговото свирене; друг някой свири – не ни харесва. Обикновено, когато обичаме някого, ние харесваме всичко, каквото той прави: пее ли, говори ли, свири ли – ние намираме, че всичко е добро и хармонично. Закон е това! Обичаме ли някого, и глупостите му търпим; не го ли обичаме, и Божествени работи да върши, казваме: Това нищо не струва. Следователно, разумните неща в света не се определят от техните външни качества, а от това, което е в нас, как ние гледаме на тези неща.

И тъй, каквото човек върши, трябва съзнателно да го проучва и наблюдава. За всяко нещо той трябва да си дава отчет. Легне ли вечер да спи, човек трябва да се запита: Къде ще бъда по време на съня? Къде отивам? Рече ли да говори, нека проследи, с каква дума, с каква мисъл започва разговора или речта си. В какво се проявява единството на вашите мисли, чувства и действия? Мнозина остават разрешението на този въпрос в бъдещето и казват: Като отидем на онзи свят, тогава ще се занимаваме с тази работа. Сега ни занимават по-близки до нас въпроси. Да се мисли така, това е чисто материалистическо гледище. Онзи свят, за който говорите, е този свят, в който сега живеете. Нещата трябва да се разберат по същина, а не само по външната форма или състояние. Например, казвате за някой човек, че лицето му се изменило, че очите му светнали, или пък загаснали. Всъщност, нито очите на този човек са светнали, нито лицето му се е изменило. Когато очите на човека изглеждат по-светли, това показва състоянието на неговия ум; когато пък изглеждат по-тъмни, това показва състоянието на неговия стомах. Значи, има някаква връзка между вътрешните състояния на човека и външното изражение на неговите очи и лице, но сами по себе си очите не могат да станат нито по-светли, нито по-тъмни. Също така и клавишите на пианото сами по себе си не могат да бъдат музикални. Музикалността им седи вън от тях, в лицето, което ще свири на пианото. Обаче, все пак има известна връзка между пианиста и клавишите. Той удря на клавишите, които докосват известни струни; тези струни произвеждат известен род трептения, които идат от специална среда. Значи, музиката не се произвежда на физическия свят, а в един по-възвишен свят.

По същия начин, когато става въпрос за възприемане на известни образи и впечатления от външния свят, пак се извършва един скрит, вътрешен процес в нас, след което ние имаме представа за образа. Например, вие виждате един човек и казвате: Виждам един такъв и такъв човек и започвате да го описвате. Как става това виждане? Светлината, която иде от този човек, пада в очите ви, където се пречупва и после отразява. По този начин светлината се трансформира няколко пъти във вашите очи, и вие получавате известно впечатление за този човек, за този образ и вече можете да го опишете с най-големи подробности. Тъй щото, ако в окото не става този вътрешен процес със светлината, по механически начин вие не бихте могли да получавате никакви впечатления от външния свят. Влезете ли в интимна вътрешна връзка с трептенията на светлината, която излиза от даден човек, вие се свързвате с него, създавате истинско, трайно приятелство във вечността. Много от сегашните връзки между хората могат да се уподобят на състояния, предизвикани от известни болести у тях. Някой човек страда, например, от огненица, и в това състояние той бълнува, говори за майка си, за баща си, за брата си, за сестра си, за някои приятели, иска да ги види, но всичко това продължава, докато и огненото състояние трае. Мине ли болестта, и връзките се прекъсват. Подобно нещо представлява и ревността в човека. Богатият човек ревнува. Защо? – Да не вземат къщата му. Ученият изобретател ревнува. Защо? – Да не открадне някой изобретението му. Религиозният ревнува. Защо? – Да не изгуби своето верую. Влюбеният ревнува. Защо? – Да не изгуби своята любов. Изобщо, всички съвременни хора се страхуват за нещо, да не го изгубят. Питам: Каква реалност може да съществува там, където има страх? Какво е това богатство, или каква е тази вяра, любов, които могат да се изгубят? Това не е нито богатство, нито вяра, нито любов. Това са останки от архаическата епоха, а хората мислят, че имат любов, че имат вяра, или пък че разполагат с някакво богатство.

Питате: На какво се дължат тези големи страдания в света? – Страданията се дължат на голямата разпокъсаност в мислите, желанията и действията на човека. Или с други думи казано: отсъствието на единство, на единение в мислите, желанията и действията на човека произвеждат страданията. Дойде ли едно малко препятствие в живота на човека, то предизвиква веднага прекъсване на неговите мисли, те пък произвеждат прекъсване в чувствата, и той започва да страда. Най-малкото съмнение също така създава страдания. Казвате: Ние вярваме в Бога. Питам: Истинска, положителна вяра ли е тази, която се прекъсва от най-малкото съмнение? Всичко, което иде отвън и прекъсва връзката в нашите мисли и чувства, е една самоизмама, която, обаче, показва, че ние още не сме дошли до същността на нещата. Дойдем ли до същността на нещата, и ние другояче ще действаме. Тогава никой не ще може да постави граница между Бога и човешката душа. Когато Христос казва: „Овцете, които Отец ми е дал никой не може да вземе от ръката ми”, Той е подразбирал, именно, вътрешното единство, вътрешното единение. Следователно, ние не трябва да се безпокоим от това, че някой може да вземе вярата, или любовта ни, или друго нещо. Всяко нещо, което се взема от нас, то е заблуждение. Радвайте се, че сте се освободили от едно заблуждение! Защо ви е това заблуждение? Съвременният свят е пълен със заблуждения. Има хора, които след десетгодишен религиозен живот стават безверници и казват: Ние сме били заблудени досега. Добре, че се освободихме от тези заблуждения. Има случаи пък, когато хора, които са прекарали десет години, в голямо безверие, стават религиозни и казват: Добре, че намерихме правия път. Питам: Кои от двете категории хора са действително на правия път? – Нито едните, нито другите. Защо? – Защото религиозните хора са попаднали точно на мястото на безверниците, а безверниците са попаднали на мястото на религиозните, но и едните, и другите не са убедени в своите възгледи. Утре те пак ще изменят, ще излязат от това положение. Това е едно подхвърляне, подобно на онова, което учените правят в своята реч. Тези прехвърляния наричат вметнати изречения.

Когато трябва да се говори Истината, в съвременните хора се забелязва вътрешен страх, да не изгубят живота си, да не се лишат от същността на нещата. Ако е въпрос за изгубване на живота, или от лишаване на същността в живота, всичко това е отдавна загубено. Под думата „живот” се разбират самостоятелните, благоприятните условия, при които душата може да се развива; под „смърт” се разбира лишаване на душата от тия условия. Ако човек може да умре в затвора от глад, или ако могат да отнемат живота му, както соколът отнема живота на някоя птичка, или вълкът на някоя овца, какъв човек може да се нарече той? Обаче, трябва да се знае, че човек още не живее в реалността. Ако една негова мисъл или едно негово чувство се проявява и изгубва, той не живее в полето на реалността. В реалния живот не стават такива резки промени. Този живот е живот на единство, живот на безсмъртие. Единството е раят за човешката душа. Това единство мечтае всеки човек и казва: След смъртта си ние ще отидем в рая.

Ще ви разкажа един анекдот за един свещеник и неговата несбъдната надежда да отиде след смъртта си в рая. Този свещеник казвал на своята попадия: „Ако се случи да умра по-рано от тебе, когато дойдеш и ти в другия свят, ще ме търсиш в рая, там ще бъда аз някъде из първите редове.” И наистина, първо той умрял, а тя – няколко години след него. Щом се видяла в другия свят, тя веднага тръгнала да търси попа. Първо отишла в рая, прегледала навсякъде, но не видяла никъде попа. Тя излязла оттам, и тръгнала да го търси на друго място. Най-после отишла в ада и там го намерила. Като разглеждат този анекдот, мнозина се спират върху факта, че свещеникът не могъл да влезе в рая; обаче, аз се спирам върху факта, защо попадията, като могла да влезе веднъж в рая, трябвало да излезе оттам и да търси попа, когото най-после намерила в ада. Значи, раят за нея, е нейният свещеник. Тя си казала: Щом моят поп не е в рая, и аз ще отида при него, макар и в ада.

Питам: Какъв е този рай, в който хората запазват помежду си същите отношения, каквито са имали и на земята? Не е рай това място, което е пълно с майки, бащи, попове, владици, патриарси и др. Между съществата на рая няма помен от такива отношения, каквито ние познаваме на земята. Ако запитате някого от жителите на рая, какво нещо е майка, баща, поп, учител, цар или какво и да е друго титулувано лице, той нищо не може да ви каже, защото тамошните отношения се различават коренно от отношенията между хората на земята. Когато се каже думата „цар”, ние веднага си представяме лице с корона на главата, с особена мантия, а около него цяла свита от хора и войска. Когато се каже думата „владика”, ние веднага си представяме духовно лице, с корона на главата, с особена мантия, с кръст и с Евангелие в ръка. Обаче, във всички тия неща няма единство, вследствие на което цялото човечество живее в заблуждения: в науката, в литературата, в изкуството, във философията, в религията – навсякъде има заблуждения. Когато четем някоя драма, или я гледаме представена на сцената, ние не се интересуваме толкова от актьорите, колкото от автора на тази драма. Драмата, която той е написал, определя неговата възраст, както и това, дали е женен, или не, при какви условия е живял и при какви условия е създал своето произведение. После разглеждаме главните действащи лица в драмата, главните герои и виждаме, как авторът ги поставя в трудни условия, които те не могат да издържат, и в края на краищата, се самоубиват. Тогава имаме вече трагедия. Кои са подбудителните причини, поради които героят трябва да умре? Казвате: Такива са днешните условия на живота. Кое е по-добре: героят да умре, или да остане жив? Когато героят умира, с това авторът иска да произведе по-голям ефект върху чувствата на хората, за да им въздейства. Когато героят умира, това показва някаква слабост, някаква животинска черта в характера му. Със смъртта на героя, вместо да повдигне чувствата на хората, авторът ги развращава. Те привикват към убийства, към груби прояви, към насилие. Ако героят не би умрял, това ще подейства по-добре върху читателите на дадена драма или трагедия. Геройството на човека седи в понасяне на всички мъчнотии и страдания.

Друг автор пък ще вземе един от героите си и ще го постави в положението на крадец: ще открадне някаква голяма сума, за която ще го затворят, ще го оковат и така ще пролежи в някой затвор цели 20 – 30 години, след което ще излезе, без да се разкае. Питам: Каква цел преследва авторът с тази своя идея? Той иска да изнесе пред света лошите последствия от престъпленията, но и с това нищо не се постига. След всичко това престъпленията се увеличават, убийствата също. На съвременния свят трябва да се изнесат контрастите на живота, т.е. това, което днес е изгубено, което липсва. Животът трябва да се изнесе в този вид, както е бил първоначално създаден, в своята първична чистота и святост, а не в неговия изопачен вид. В природата няма трагедия, няма и комедия. Комедията и трагедията са човешки измислици, човешки изобретения, резултат на изопачения съвременен живот. В природата има само драма и действия. Когато човек се намери в комично положение това значи, че той не е попаднал в целта си. Когато пък се намери в трагично положение това значи, че той не е предвидил нещата. Този човек се намира в положението на малкото дете, което иска да воюва със слон. Слонът сега приближава до него, хваща го с хобота си, повдига го из въздуха, пораздвижва го малко, после го сваля пак на земята, поглежда го снизходително и му казва: Искаш ли да воюваш с мене? Слушай, втори път не се осмелявай да правиш този опит! Засега това е само драма, но ако втори път пристъпиш към мене със своите глупости, драмата ще се превърне в трагедия. Що е драма в живота? – Първият опит на малкото дете да се бори със слона, но се оттегля назад. Що е трагедия? – Резултат от настояването на малкото дете да се бори със слона.

Казвам: В живота има само трагедия и комедия, а в природата – само драма. Истинската драма, трагедия и комедия се извършва в самия човек. Той се блъска натук-натам в живота и като се намери пред някакъв голям крах, замисля се и се произнася: Това е крайна несправедливост. Защо? – Защото той или издига своя герой на положение, което не заслужава, или пък за известна грешка или престъпление го осъжда на смърт. Той отива от една крайност в друга. И като излезе тази драма или трагедия на бял свят, ще се представя няколко пъти на сцената. Питам: Какво допринесоха всички тия драми и трагедии за човечеството? Животът на съвременните хора не представлява ли действителни драми, трагедии и комедии? Техните герои не играят ли по-добре от актьорите на сцената? Къде ще намерите по-жива сцена и по-велики актьори от тези в действителния живот? Излезте на разходка по улиците на някой голям европейски град, и на всяка стъпка ще се натъкнете на актьори от разни драми, трагедии и комедии. Обаче, за в бъдеще, когато дойдат новите автори, които ще живеят в закона на единството, понеже те ще разбират връзката между явленията в целокупния живот, техните герои никога няма да умират; те няма да ги поставят пред тежки изпити, за които не са готови. Новият драматург няма да си поставя за цел да показва на хората, че животът е тежък, че в света съществува несправедливост и т.н. Преди всичко тежестта на живота, несправедливостта и ред отрицателни прояви в него, са резултат от неразбиране на живота. Новият писател няма да поставя своя герой или своята героиня на колене пред някоя жена или някой мъж, да плачат, да им се молят за спасение, за милост. Не е било и няма да бъде това – един обикновен мъж да спаси някоя жена, или една обикновена жена да спаси някой мъж. Защо трябва, един момък да пада на колене пред някоя мома и да я счита негова спасителка? Или, защо трябва, една мома да очаква някой момък да я спаси? Възможно ли е това? Докато момата е срещнала този момък, той може би най-малко десет пъти е окървавил ръцете си със свои жертви. Ще кажете: Това е било някога, преди да се срещнат този момък и тази мома. Не, писателите трябва да изнасят на сцената само това, което съществува в действителност. Никой никого не може да спаси, освен Бог.

Казано е в Писанието, че Бог направи човека по образ и подобие свое. Значи, той е душа излязла от Бога. Щом е така, тази душа не може да коленичи пред една мома или пред един момък и да очакват един от друг спасението си. Бог спасява душите. Той пръв поръчва на хората да живеят в абсолютна чистота, за което е казано: „Само чистите по сърце ще видят Бога.” Когато Давид искаше да съгради храм на Бога, Бог му каза: „Ти не можеш да ми направиш храм. Твоите ръце са опръскани с кръвта на толкова жертви! Твоят син, Соломон, ще ми съгради храм.” При това Давид беше приятел на Бога! Също така и Мойсей, такъв голям законодател, и той не можа да влезе в обетованата земя. Днес всички писатели, проповедници, учители, философи, на общо основание, все учат хората и търсят начини, как да ги спасят. Всеки автор в края на книгата си ще спаси поне един човек. Казвам: Който се наема да спасява, той трябва всички да спаси. Това значи истинско спасение. Във великата книга на природата е писано: „Само Бог може да спасява.” И при най-големите страдания и падения, и при най-страшните грехове и престъпления, които човек можа да извърши, Божественото в него – великият драматург, който живее в душата му, казва: „Не бой се, ще изплуваш от това състояние.” Божественият глас казва на светиите, на праведниците: „Работете, помагайте на страдащите, на слабите!” Същевременно този глас говори и на грешниците: „Пъплете нагоре!”

Казвам: Всеки от вас трябва да има такова верую, което да го изведе на спасителния бряг. В какво вярвате, това е безразлично, стига вашето верую да ви изведе на спасителния бряг и да ви крепи в живота. Ние вземаме думата „верую” в най-широк смисъл. Казвате: Веднъж съм дошъл на земята, няма какво да правя, ще живея. – Добре, ако можеш да живееш, ти разбираш смисъла на живота; ако след 20 години умреш, ти се самозалъгваш. – Нищо от това, ще замина за другия свят. Ходил ли си друг път на онзи свят? – Не съм ходил, но сега мисля да отида. – Ти никога не можеш да отидеш там, където не си ходил. Христос казва: „Излязох от Отца си и при Него се връщам.” Той не отива на някое непознато място, но отива там, откъдето е дошъл. Някой казва: Аз ще отида в рая. – Ходил ли си там? – Не съм ходил. – Щом не си ходил, и сега не можеш да отидеш. Други пък казват за себе си: Аз съм грешник, или аз съм праведник. Питам: Кога и как научихте, че сте грешници? Или, кога и как научихте, че сте праведни? Да мислите така, това са човешки заблуждения, човешки изобретения. Ние наричаме грешник този човек, който не върши волята Божия; праведник наричаме този, който изпълнява волята Божия. Думите „праведник и грешник” изразяват състояния, но не и качества на човешката душа. Когато хората казват за някого, че е праведен, с това те искат да представят, че в кръвта на този човек прониква това състояние, а не че той изпълнява волята Божия.

За друг някой казвате: Този човек е много добър. Как проверихте това? Добротата не е нещо материално. Във великото единство на живота добродетелта не може да се ограничи само в един акт. Казвате: Този човек е добър, защото ми даде пари. – Добрият човек не дава пари. В друг случай казвате: Моята майка е добра, защото ме роди. – Добрата майка не ражда. Вие разбирате думата „раждане” в буквален смисъл. Истинско раждане подразбира да родиш дете, което никой не може да го отнеме. Могат ли да вземат детето ти, това значи „добиване”, а не раждане. Раждането подразбира идея, която може да расте. В която ръка, глава или душа влезе тази идея, тя може да се разширява, да стане толкова велика, че всеки, който се опита да я вземе, да я открадне, дълго време ще помни какво е направил. Казва се в Писанието: „Роденото от Бога грях не прави.” Хората пък казват: Роди ли се човек на земята, все ще направи някакви грехове. Например защо сгреши Адам? – Той сгреши, понеже сам прекъсна връзката си с Бога. Когато Бог го постави в рая, запита го: Как искаш да живееш – като животните, или като мене? Адам погледна Бога, погледна животните и каза: някак ми допада повече да живея като животните. По този начин той сам се отдели в сърцето си от Бога и зачена, а Бог само извади заченатото от него. Така се яви Ева на света.

И тъй, заключението, което може да се извади от тази мисъл, е следното: Всяко нещо мяза на себе си. Всеки, който обича Бога и Го познава, той работи за Него; онзи, който не обича Бога и не Го познава, той сам се отделя от Него и казва: Знаете ли, какво аз мога да направя? Кажеш ли, че ти сам можеш да направиш нещо, ти си заченал Ева. Това е начало на злото. Когато дойде изкусителят – змията – пред Ева, тя не отиде при Адам, да се посъветва с него, как да постъпят, но сама реши въпроса, като каза: Аз мога да разполагам със себе си, както искам. Адам, от своя страна, си каза: Мене жена ми трябва. Ева пък каза: Мене учител ми трябва. Тя взе от плода, който й предлагаше ученият човек, яде от него и даде на Адам да го опита. И двамата ядоха от забранения плод и сгрешиха. По този начин те скъсаха връзката си с Бога, заради което Бог каза: „Аз решавам сега и двамата заедно да излязат от рая.” Това е станало не само във времето на Адам и Ева, но и днес, всеки момент става. Всеки човек е поставен на първо време в рая, където Господ го пита: „Като мене ли искаш да живееш, или като животните?” Той отговаря: Аз не мога да живея още в новия живот. Как може да се живее без ядене, без пиене? Аз не съм готов още за духовен живот. Казвам: Яденето, мисълта, работата не е нещо материално. Днес хората умират, защото ядат по физически начин. Ако приемаха храната си по духовен начин, те щяха да живеят в закона на безсмъртието. Човек, който пие вода по духовен начин, той никога не ожаднява. Така приета водата от организма, тя представлява жива вода, която иде от извора на Вечния Живот. – Как ще се постигне това? – Чрез положителна, силна вяра. Някои казват: Ако вършим постоянно волята Божия и раздадем всичко на бедните, какво ще стане с нас? Как ще се справим с всички хора, които ще се трупат около нас да им се дава нещо? Питам: Как се справя касиерът на банката с хората, които идват при него за пари? Той дава пари само на онези от тях, които имат някакъв документ – чек или полица, с който ще удостоверят, че имат право да получат пари от банката. На онези, които нямат никакъв документ, касиерът казва: За вас няма пари. – Ама как така? За Бога дайте нещо! – Дайте си чека! – Нямаме чек. И без чек може да ни дадете нещо, толкова пари имате. – Наистина, имам много пари, но те са на банката: аз разполагам с тях, но и отговарям за тях. Смисълът на живота не седи само в това, да правим добрини.

Някой казва: Човек трябва да бъде добър. Главната задача в живота не седи в това, да бъде човек добър, но да изпълнява волята Божия. Задачата на човека не е да бъде той учен, но да се стреми към истинското знание, да разбира разумните закони на живата природа и да ги прилага правилно в живота си. Човек може да знае много теории за светлината, но това още не значи, че той знае законите на светлината. Съвременната наука казва, че светлината се образува от трептенията на етера и образува известен брой трептения в секундата. Казвам: Светлината не се образува сега, тя вечно съществува; това, което наричат трептения на етера, то не е нищо друго, освен отражение на самата светлина. Казва се в Писанието, че Бог живее във вечна, непристъпна светлина. Тъй щото, светлината и топлината съществуват вечно. Това, което считат трептения, вибрации на светлината и топлината, те са техни отражения. Вибрации съществуват само в отраженията на телата и на предметите. Каквито са познанията на съвременните хора за светлината и топлината, такива са и за Любовта. Вследствие на това някой казва: Аз не мога да любя всякога. – Че ти никога не си любил и не можеш да любиш. Човек, сам по себе си, не може да люби. Люби ли той, това се дължи на вътрешното единство, което съществува в този момент, както в него самия, така и между всички хора. Когато дойдем до това вътрешно единение, само тогава ние ще почувстваме, какво нещо е Любовта. Това, което днес хората наричат любов, то е сянка, отражение на Любовта. Ама слънцето ни грее! Там, където ви грее това слънце, то е място на страдания. Някой казва: Горя от любов! – Щом гориш от любов, ти не живееш в Божията Любов. Ти си изпаднал в областта на вечния огън, за който се говори в Писанието. Казано е там: „Ще ги изпратя във вечния огън.” Това се отнася за онези хора, които не вършат волята Божия. Те сами определят своето бъдеще.

Съвременният свят е пълен със заблуждения, с противоречия, вследствие на което в съзнанието на хората често се явява голяма тъмнина. И затова някой казва: Тъмнина е в ума ми! След известно време казва: Светна ми, светлина имам! Когато тъмнината и светлината се сменят лесно в мозъка на човека, това показва, че мисълта му не е хармонична. Ако човек, под влиянието на някое тъмно състояние в мисълта си, рече да отмъсти някому, това показва, че той не може да се владее. Казвам: Има един правилен, разумен начин, по който човек може да отмъсти някому, или да му направи добро. Кой е този начин? – Начинът на Любовта. Сега ние седим и размишляваме: Ние ли трябва да отидем при изворът или той трябва да дойде при нас? – Ние, жадните, ще отидем при извора. Достатъчно е само да ни покажат мястото на този извор. – Ние ли ще отидем при хляба, или той ще дойде пои нас? – Ако сте гладни, вие ще отидете при хляба. – Ние ли ще отидем при светлината, или тя ще дойде при нас? – Ако сте слепи, вие ще отидете при светлината. Слепият има нужда от светлина. Следователно, ние, разумните хора, трябва да отидем при Любовта, а не тя да дойде при нас. Не чакайте Господ да дойде при вас, но вие идете при Него. Мнозина очакват да слезе Господ на земята, както някога е слизал, затова Го търсят в Ерусалим, или другаде някъде, ходят по стъпките Му, дано намерят нещо от Него, но всичко отива напразно. Казвам: Ако Бог е слизал на земята, грехът не би съществувал. Там, където Божият крак е стъпвал, грях и престъпление не може да се извърши. Ще кажете: Писано е например, че Бог се яви на Мойсей в Синайската гора и там му говори. Когато Бог говори с Мойсей, Мойсей не остана на Синайската гора, но се дигна в една по-висока сфера. Тези и много неща още не са писани в Библията, вследствие на което хората я тълкуват буквално и изпадат в ред заблуждения. Някои казват, че някогашният рай бил накъде в Мала Азия, дето текли четири реки. Кои са тези реки? За двете от тях предполагат да са Тигър и Ефрат. Ами другите две реки кои са? Обаче, тия четири реки съществуват в човешката душа. Там съществува и раят, но за да влезе човек в него, той трябва да дойде до пълно вътрешно единство в себе си. Дойде ли до това положение, всякакъв страх, всякакво безпокойство ще изчезнат от него. Казвате: Тогава в какво трябва да вярва човек? – Че когато той се домогне до науката на вечния вътрешен мир, всички въпроси, които днес го смущават, ще се разрешат.

Когато на съвременните хора се говори за Божията Истина, те казват: Какво ще стане с нашата търговия, наука, религия, както и с нашите закони? – Всичко това ще се стопи, както снегът се топи от слънчевата светлина. Снегът е потребен за житното зърно само през зимата, като временна горна риза, да го предпази от студа, да не замръзне. Дойде ли, обаче, пролетта, земята трябва да се освободи от снега и да каже: Господи, благодаря Ти за услугата, която ми направи досега с тази бяла дреха. От днес нататък нека слънчевите лъчи действат върху мене, да поникне новият живот, който си скрил в недрата ми. Мислите ли, че човек може да влезе в Царството Божие със своите заблуждения? Не, всички заблуждения трябва да се стопят, всички нечистотии да изгорят и да остане само чистото семе, което е вложено в човешката душа. Само по този начин човек може да бъде свободен. Казвате: Как трябва да живеем тогава? Какво ще стане с нашия живот? – Досега ние още не сме живели, както трябва. Ние се движим още в рамките на робския живот. Човек сам е изковал веригите, оковите на своя живот, и той сам трябва да се освободи от тях.

Вървя един ден из града и срещам два левенти момъка, млади, здрави: единият от тях върви напред, едва влачи краката си, окован в тежки вериги; оковите дрънкат, и той си мисли: Няма какво, ще страдам за правото! Не страда за правото този човек. Когато апостол Петър беше окован във вериги и затворен, дойде при него ангел Господен, разкова веригите и му каза: „Стани и излез вън!” Така става с всеки, който страда за Правдата, за Божията Истина. Другият млад човек върви назад, с пушка в ръка, пази първия, да не избяга. И той върви и си мисли: Какво да правя? Не ми е приятна тази работа, но такава е длъжността ми. Все по някакъв начин трябва да се прехранвам. Питам: Как трябва да постъпват хората, ако се ръководят от закона на Любовта? Сега единият счита, че е достойнство за него да носи пушка и затова казва: Предпочитам да нося пушка, отколкото да вярвам в такива глупави идеи. Вторият казва: Предпочитам да нося тези тежки окови на краката си, отколкото да се откажа от своите идеи. Всеки човек, който иска да властва над другите, той създава окови за тях, но няма да се мине дълго време, утре той сам ще изпадне в това положение, да опита тежестта на оковите. Светът е колело: днес си свободен, утре ще те ограничат. И обратно: Днес ограничават идейните хора, утре ще ги освободят. Обаче, това освобождение е временно. Един ден пак ще им турят букаите, да не бягат.

Казвам: По този начин светът не може да се поправи. Изисква се да стане коренно, вътрешно преобразуване в разбиранията на хората. Яко отидете при някой съвременен свещеник, или проповедник, или учител и говорите с тях за страданията, за мъчнотиите в живота, те ще ви кажат: Такава е волята Божия! – Не, волята Божия не е да страдат хората. Това е резултат на тяхната воля. Казвате: Волята Божия е българският народ да воюва. – Не, Бог желае, българският народ да расте и да се развива, а не да се убива. Кой даде душата на българския народ? От кога българите се нарекоха българи? По какво се отличава българинът, например, от англичанина? Има нещо, по което се различават. Както българинът, така и англичанинът, така и всеки индивид, всяко семейство, всяко общество и всеки народ изпълнява волята Божия по свой специфичен начин. Всеки народ ще има Божието благословение дотолкова, доколкото той върши волята Божия. Отклони ли се този народ от правия път и престане да изпълнява волята Божия, той започва вече да кове своето нещастие. Нещастието му ще представлява нещо подобно на епидемия за народа: ще се разпространява от човек на човек, докато целият народ се намери под неговия натиск. Страшна ли е тази епидемия? Днес хората се плашат от всяка епидемическа болест, а не се плашат от греховете и престъпленията, които са причина за тези болести. Когато някой човек заболее от инфлуенца или от друга епидемическа болест, той вика десет души доктори да го лекуват, а когато върши някакво престъпление, не вика нито един лекар. Когато някой човек замисли да върши престъпление, нека предварително повика при себе си десетина души, било лекари, свещеници или свои близки и приятели, и да им каже: Слушайте, аз съм намислил да извърша едно престъпление. Какъв съвет ще ми дадете: трябва ли да го направя, или не? Ако трябва да го направя, какви мотиви ще ми представите; ако не трябва да го направя, също искам да обосновете мнението си. Сега като се яви инфлуенца, всички стават на крак: репортерите пишат във вестниците, лекарите обсъждат въпроса в заседания, че се явила особен род инфлуенца, с много смъртни случаи и т.н. Казвам: Инфлуенцата иде с цел да отнеме излишния баласт от човешките умове и сърца. Тя представлява ангел-хранител за страдащите души, иде да отнеме част от непосилния за тях товар.

„Едно стадо, един пастир.” Сега управниците казват на своя народ: Вие ще бъдете стадото, ние – пастирът. Питам: Какъв е този пастир, който сам дере кожите на овцете си? За такъв род хора Христос казва: „Крадецът не иде, освен да открадне, заколи и погуби.” Как е възможно, добрият пастир да поставя своите овце, своите герои в драматично и трагично положение, да умират? Хората, като гледат отвън тези сцени, разчувстват се, извадят кърпичките си и плачат. Интересно е, наистина, когато хората отиват в театър, плачат; когато гледат, как техни братя и сестри страдат в живота, за тях никой не плаче. Казвам: Това, което става на сцената, много лесно може да се измени. От автора на драмата зависи, какъв ще бъде краят на неговите герои. От него зависи да подпише или да отмени смъртната присъда на героите си. Реши ли да прости на своя герой, да отмени смъртната му присада, той превръща своята трагедия в драма, без да знае някой за това негово решение. Най-напред героят се осъжда на смърт, но после иде заповед от царя, да спрат изпълнението на присъдата и да ревизират делото. След ревизия на делото, осъдените на смърт се амнистират, и публиката тържествува, ръкопляска и си отива по домовете доволна и облекчена.

Питам: Когато Господ ви е поставял пред известни мъчнотии и изпитания в живота, вие изигравали ли сте ролите си, както трябва? Господ ви е поставял пред най-малки изпитания, но вие и тогава сте отстъпвали. Може ли да минавате за герои при такива положения? Обаче, срещате десетки, стотици и хиляди такива хора, които носят кръст за храброст на гърдите си и вървят, надуват се, минават за герои. Истински герой е само онзи, който никога не се подкупва, никога не се съблазнява. Изпитания, съблазни ще дойдат, но героят нито се подкупва, нито се съблазнява, нито се съкрушава. Някой казва: Влязох в еди-кое си общество, но никой не ме почита. Ако очаквате почит от хората, вие се лъжете. Проследете цялата история и вижте, кой министър, кой държавник е бил докрай почитан и уважаван от своя народ. И най-добрият човек да стане министър, веднага ще почнат да го подозират, да се съмняват в него, и той няма да издържи, ще се подхлъзне и ще върши работи, каквито никога не е мислил. За кратко време той ще измени своя характер. Религиозните хора пък, свещениците и проповедниците от своя страна, като гледат, какво се върши в обществения и частния живот на хората, казват: Ние се занимаваме с небесни, с духовни работи, а хората на земята да живеят, както намират за добре. Не, земният живот е Божествен, и никой няма право да живее, както той намира за добре. На човека е дадено право да върши волята Божия, да работи за освобождение от смъртта, от ред нещастия и мъчения. Това е задачата на всеки човек, който е дошъл на земята, и той трябва правилно да я реши. В живота на съвременните хора срещаме страдания, заболявания от различни болести, и какво ли не още, но малцина се спират върху причините за тези аномалии в живота. И затова, от кого срещнете, ще чуете да казва: Аз пиша нова драма; или аз съчинявам ново музикално произведение. Казвам: Задачата на новата драма е да не поставя своите герои в положение да умират. При това героят на новата драма трябва да представлява идеален тип: човек със свещена глава, с добре развити гърди, с хармонично тяло, с правилни движения и без да е богат, където влезе, все добро да прави.

Мнозина мислят, че Христос бил беден, нямал къде глава да подслони. Това е, защото хората не Го оставяли на мира. Ще кажете, че Христос нямал къща, – Защо Му е къща? Може ли да бъде беден този човек, който е в състояние да нахрани 5,000 души с пет хляба и две риби? Може ли такъв човек да няма подслон? Христос в лодката спа много добре. Той нямаше нужда от пружина. Само болните хора се нуждаят от пружина на леглото си, меко да им е. Започнат ли да ви завиват с много меки, топли юргани и да ви поставят на пружина, да знаете, че сте тежко болни и ви чака и нещо по-лошо. Казвам: Във всеки човек трябва да се роди една свещена идея за Бога, та каквото намисли да върши, да се запита, какво мисли Бог, за тази работа, дали е добра, или не. Днес всеки мисли, какво ще кажат хората за него, а не какво Бог ще каже. Срещне ви някой и казва: Ти си глупав човек, за нищо не си способен. Вие започвате да се безпокоите, да се тревожите. Не се тревожете, но вие пък запитайте този човек: Ако аз, според теб, съм глупав човек, ти как ще докажеш своята разумност? Можеш ли да нахраниш 5,000 души с пет хляба, както направи това Христос? Не е разумен човек този, който има богатства и къщи, а мисли, че се е осигурил; разумен е само онзи човек, който може да прави делата на Христа: да лекува болни, да възкресява мъртви, да отваря очи на слепи.

Срещам някои беден човек, който се оплаква, че нямал никакви приходи в живота си. Казвам: Твоите приходи са вложени в живота, който Господ ти е дал. Ти трябва да вярваш в този жив Господ, и всякога да говориш Истината. – Не мога да говоря Истината. – Не можеш да говориш Истината, защото не искаш. Човек, който търси Истината, той може да се освободи от заблужденията в своя живот. Той трябва да съзнае в себе си, че в света съществува само един велик Учител, който посочва на всички хора пътя на Истината. Думите на този Учител са сила и мощ. Съзнае ли човек, че само една Истина съществува в света, после той ще съзнае, че има само една Мъдрост, една Любов, една Правда, една Добродетел и един Живот. Съзнае ли това, той ще бъде в сила да се освободи и от всички заблуждения. Някой ще каже: Ами ако се разболея? – Болести не съществуват във великия живот. Те са човешки изобретения. Този живот е един и същ във всички свои прояви и се явява като условие за развитието на човека, докато той намери истинската среда, в която животът не се променя. Тази разумна среда е Любовта. И когато Христос казва: „Аз съм Пътят, Истината и Животът”, Той подразбира онази среда, в която човек може да намери своя възлюбен. Дойде ли човек до това положение, всичко в него оживява: той болести не познава, външните условия не го възпрепятстват, мъчнотиите не го спъват, страданията не го обезсърчават, на всички услужва без възнаграждение, затова нито се пазари, нито се цани. Такъв човек мяза на онзи японски принц, за когото ще ви приведа следния пример.

Един японски принц се заинтересувал от живота на американците и силно пожелал в себе си да го изучи отблизо. Как ще му се отдаде такъв случай, не знаел, защото между американците и японците не съществували приятелски отношения. Най-после той се натъкнал на мисълта да стане слуга в някое американско семейство, за което Провидението му помогнало. И наистина, той станал слуга в едно американско семейство, където изпълнявал работата си отлично: каквото му заповядвала госпожата, или другите членове от семейството, той всичко изпълнявал точно, на време и безукорно. В свободното си време той отварял Евангелието и четял. Госпожата забелязвала това и казвала на домашните си: Нашият слуга често отваря една малка книжка и чете от нея, но нищо от това, защото като работник, като слуга той е незаменим. В края на месеца госпожата пожелала да му плати, обаче той й казал: Много Ви благодаря, аз не искам пари. Това, което научих тук, ми е достатъчно възнаграждение. Едва сега госпожата разбрала, че техният слуга е човек от високо произхождение, дошъл между тях с цел да придобие известна опитност. С това искал да каже: Аз не се нуждая от пари; те са само за дребнави хора, за хора без убеждения. Някой става министър, или учител, или чиновник, за да му платят. Царският син, обаче, като душа, която съзнава единството си с Бога, не се нуждае от пари. Това се отнася до идейните хора, а обикновените хора нека работят, както разбират. Аз не говоря за буквата на нещата. Когато извършиш някаква работа, или някаква услуга идейно, и ти платят затова, ти можеш да вземеш парите, но важното е, като вършиш тази работа, да нямаш нито в душата си, нито в ума или в сърцето си някаква мисъл или някакво желание да ти платят. Върши всичко идейно, безкористно, та и когато ти плащат, или когато не ти плащат, да си готов, да не се смути духът ти.

Казвам: Идейната, безкористната работа с нищо не се изплаща. Как ще се изплати българският народ за моята 20 годишна работа сред него? Цели да се продадат българите пак не могат да ми се изплатят. Пък и аз не искам нищо за своята работа. Единственото нещо, което бих желал от българите е, да се научат да служат на Бога, да Го обичат, да бъдат разумни и да обикнат Истината. Могат ли да направят това, и аз ще бъда радостен, че след като съм проповядвал толкова години Истината, българите са ме разбрали. Що се отнася до въпроса, как ще се прехранвам и какво ще ям, това е най-лесната работа. Аз не се нуждая от много храна. Щом искам да хапна нещо, ще отида при едно орехово или ябълково дърво и ще го попитам: Позволяваш ли да си избера няколко от твоите плодове? Щом ми позволят, ще си избера два-три ореха, или две-три ябълки и то най-хубавите от цялото дърво. Аз не ям всичко: малко ям и то най-хубавото, най-чистото. Казвате, че някоя ябълка или круша, например, е родила много плодове. Плодовете може да са много, но всички не носят благословение. Има известни моменти в живота на плодните дървета, когато, ако те родят, плодовете им носят благословение; има моменти пък, когато плодовете на дърветата носят смърт за човека. Само безсмъртният човек разбира, кое е смъртно и кое безсмъртно. Човек, на когото очите светят, като види месо, той не може да намери Бога. Този човек няма съзнание за нещо високо, за нещо идеално в живота си. Мнозина мислят, че и да ядат месо, пак могат да бъдат духовни, морални и добри хора. Ако е така, тогава и вълкът може да каже: Аз ще ям овце, и пак ще бъда добър. Това не е философия. Разумните хора казват: Великата философия на живота седи в единението. Който живее според тази философия, той трябва да служи на Бога даром. Да служиш даром, това не подразбира да служиш безплатно. Да ти се плаща, това подразбира смърт; даром да работиш, това подразбира живот, да получаваш нещо живо, което носи в себе си живот. Някой ми работи даром. Това значи: той ми работи от любов, и аз му се отплащам с любов; той ми работи с живот, и аз му се изплащам с живот. Тази мисъл трябва да държите в умовете си, ако искате да бъдете свободни, да имате подем в живота си и да станете герои. Щом постигнете това, каквито страдания и мъчнотии дойдат в живота ви, вие ще кажете: Не се плаша от тия неща. Някой казва: Аз не съм ял цели три дена. – Само три дена ли не си ял? То е малко; до 40 дена колко още остават? Когато човек пости 40 дена, той преодолява физическите условия, издига се в по-висока сфера. Щом се издигне в тази сфера, и хлябът ще дойде. Така беше и с пророк Илия, който прекара известно време при потока Херит, където враните му носеха храна. Реши ли човек да изпълни волята Божия, той ще има една Велика опитност, да провери Божия Закон, като реалност в света. Всеки, който е изпълнил волята Божия, имал опитността и ангел да го посети. Пък и сам Бог ще го посети. Който е имал такава свещена опитност, той не се е хвалил с нея пред хората. Трябва ли чешмата да разправя на хората, къде са нейните извори? Какви са изворите й, това се вижда от самата вода. Всеки човек трябва да носи в себе си една свещена идея, която да внася в него мир и доволство. Това са истинските герои, от които светът днес се нуждае. Какви са съвременните хора? – И учени, и прости, всички се плашат, казват: Някаква особена инфлуенца се явила! Какво от това? Пийте гореща вода, яжте варени картофи и не се бойте! Благодарете, че е дошла тази инфлуенца. Тя е дошла и ще си замине. Ама сиромашията дошла. Какво по-хубаво нещо от сиромашията? – Ама богат да съм. – По-тежък товар от богатството има ли? Всичко в света е хубаво, но за разумния човек. За глупавия човек всичко е спънка.

„И ще бъде едно стадо и един пастир.” Това значи: Всеки човек трябва да има само един Учител, само една свещена идея – нищо повече! Има ли единство в душата си, той ще намери, къде живее човекът. Някога човек намери Истината, и скоро след това се отдалечи от нея. Защо? – Защото хората се заблуждават едни други. Обаче, човек трябва да бъде герой! Духовното иде вече в света, затова бъдещите писатели, поети, драматурзи, музиканти трябва да внесат този духовен елемент в своите произведения. Докато човек се вдъхновява от материални работи, той върви още в обикновения път на живота; види ли, обаче, реалното, познае ли Бога, той става мощен, силен човек. Той се вдъхновява вече от идейното, от великото и красивото в живота. Ако е поет, неговото перо свети и лъчеизпуска живи, мощни слова. Когато напише едно стихотворение, той няма да пита хората, дали го харесват, или не, но ще извика един сляп човек и ще му каже: Ела да ти прочета моето първо стихотворение. Той чете: „Един Бог, един Учител, една Любов, една Мъдрост, една Истина, една Правда, една Добродетел, един Живот! Само проявената всеобемаща Любов в живота е Божията Любов.” Щом слепият чуе тази поезия, очите му ще се отворят. Това значи поезия! Съвременните поети четат своите произведения на слепите, но очите им не се отварят. Ако поетът прочете едно свое стихотворение на някого, и след това той вземе пушката си и отиде да се бие, това показва, че стихотворението го е ослепило, внесло е тъмнина в съзнанието му. Обаче, ако след прочитането на стихотворението, този човек се откаже от желанието си да се бие, да отмъщава, да прави зло на хората и тръгне да помага на своите братя и сестри, да разравя погребаните хора в материалния живот, това стихотворение му е дало светлина, отворило е очите му. Защо всички хора да не проповядват, да не възпяват тази велика Истина?

Питам: Де са онези българи, които са живели от преди хиляди години? И какво ще стане със сегашните българи, например, след сто години? Казано е в Писанието: Само онзи човек, онзи дом, онова общество и онзи народ ще влязат в Царството Божие, които познават Бога и Му служат. Царството Божие не е извън вас, то е вътре във вас.

И тъй, изпитанията, страданията, мъчнотиите и съблазните ще дойдат в света, но праведният човек не се смущава от това. Този човек мяза на кораб всред океана, блъскан от хиляди и милиони вълни, но в края на краищата той ще пристигне благополучно на своето пристанище. Блъскането, клатушкането, което съвременните хора изпитваме, се дължи на това, че ние минаваме със своите кораби през една водна зона на живота. Няма да се мине дълго време, и нашите кораби ще спрат на пристанището, където ще кажат на всички пътници: Хайде, излезте вече вън от парахода! Като стъпим на сушата, ще вземат билетите ни и ще ги проверят. Щом видят, че някой човек не е разбрал, какво има само Един Бог и Един Учител, ще го изпратят на друго пристанище, в друг кораб, отново да мине през океана. После пак ще спре на някое пристанище, където повторно ще прегледат билета му. Докато човек не възприеме идеята, че има само Един Бог и Един Учител в света, много люшкания, много повръщания ще има в неговото пътуване. Няма по-велико нещо от това, да намери човек свещеното място на своята душа, да знае, къде се намира той и къде живее. Да намерите себе си, това е свещен момент в живота на човека. Да се види човек, това е епохален момент в живота му. Външното, което виждате, не сте вие. Вие се оглеждате в огледало, гледате очите, носа, лицето си, но това не сте вие; това не е истинският човек. Някога очите ви са тъмни; това зависи от разположението на стомаха ви. Някога очите ви са светли; това пък зависи от състоянието на вашия мозък. Това са илюзии. Само един свещен момент има в живота на човека, когато той може да види душата си, когато той може да види себе си. За този момент, именно, ви говоря аз, като велика реалност в живота. И в Писанието е казано: „Човек трябва да потърси себе си и да се намери.” Някой път ви отслабне ръката или крака, но не се безпокойте, това не сте вие. Търсете себе си и като се намерите, направете връзка с Първичната Причина, която ви е пратила на земята и ще видите, че между Бога и вас никакъв клин не може да влезе. Всеки човек представлява звено, брънка от великата верига на живота. Съзнаете ли това вие ще се освободите от кошмарното, от сънното състояние, в което се намирате. Сега вие се чувствате като отделени от майка си и от баща си. Това са илюзии на живота.

Казвам: Съзнанието на човека трябва да се пробуди, за да намери себе си, своята душа. Само по този начин той ще се проникне от онова велико чувство на любов към Бога. Само по този начин той ще прояви любов и към своите ближни и ще започне правилен живот, а не живот на нови драми и трагедии. В новия живот няма драми и трагедии. Трагедията е резултат на греха; драмата – избавяне от греха, а комедията е смешната страна в живота на онези хора, които наново грешат. Последните са „санчо-пансовците” в света.

„И ще бъде едно стадо и един пастир.” Пожелавам на всички да намерите вашия Учител. Един е Учителят, който носи истинското знание! Той има много проявления в света, но по същина е само един. Намери ли човек един от моментите на Неговото проявление, едновременно с това той ще намери и себе си. Закон е: Като намериш Бога, ще намериш и себе си; като видиш Бога, ще видиш и себе си. И обратно: Като видиш себе си, ще видиш и Бога. Да видиш Бога, да видиш и себе си, – този е най-свещеният момент в живота на човека. За този момент, именно, човек живее.

И тъй, поздравлявам всички, които са видели вече Бога и себе си! Поздравлявам и онези, които скоро ще видят Бога и себе си! На ония, на които предстои в далечното бъдеще да видят Бога и себе си, пожелавам с търпение да дочакат този момент! Затова и в Писанието е казано: „Само чистите по сърце ще видят Бога.”

Беседа от Учителя, държана на 23 януари 1927 година в гр. София.

• ) Иоана 10:16.