Разлика между версии на „Двата принципа НЖ“

Текуща версия към 21:38, 18 март 2012

Общ Окултен Клас- ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГОДИНА (1939-1940)

КНИГА: Наука за живота, изд. София, 1999 г.

същата лекция може да се прочете в КНИГА: Божественият център, изд. ALPHA-DAR, 1996 г.

Двата принципа

Сряда, 5 ч сутринта

„Отче наш“

„Всичко в живота е постижимо“

„Духът Божи“

Като гледам лицата ви, два принципа забелязвам във всинца ви: едни, които имате да давате, а други, които имате да вземате. Онзи, който има да дава, той малко сгънат е, без да иска, сгънат е, свит е. Онзи, който има да взема, изправен е. Не е лошо и даването, и вземането. Имаш да даваш е хубаво, имаш да вземаш е хубаво. Вие считате да давате е лошо. Доброто се дава. Ако имаш да даваш, вие считате борчлия си. Вземате в най-лошия смисъл. Казвате: „Има да дава.“ Радвай се, че имаш да даваш. Вие считате, че да вземаш е хубаво. Казвате: „Хубаво е да имаш да вземаш.“ Обърнали сте нещата.

С какво можете да замените „да вземаш“? Какво подразбирате вие под думата „да вземаш“? Щом има да вземаш, ти може да обидиш този, от когото вземаш. Щом имаш да вземаш от него, ще накърниш чувството, ще му кажеш някаква дума или ще идеш при този човек, когато той не е разположен. Жена му е болна, децата са болни, на училище ходят. Хиляди работи има, за които отношението между него и тебе ще се измени. Ти казваш: „Имам да вземам“, отиваш смело и казваш: „Няма ли да си изплатиш дълга?“ Като имаш да даваш, ти се сгушиш, ти се плашиш.

Но и в даването, ако не знаеш как да даваш, пак може да обидиш някого. Тъй, запример, всинца знаете да говорите, но кой от вас говори както трябва? Някой път говорите тъй, както не трябва. Хубаво е да говориш както не трябва, но хубаво е да говориш както трябва. Каква е мярката да говориш тъй, както трябва? Да говориш, значи твоят говор да внесе здраве в тебе, че никога да не съжаляваш за това, което си казал. Туй е доброто говорене. Като си помислиш, че си държал някъде някаква реч, да ти е приятно. Говориш някъде и като вървиш, имаш нещо, което те смущава вътре. Казвате: „Прекали го.“ – „Ама трябваше да го кажа.“ Нещо ти казва вътре: „Не е тъй.“ Някой казва: „Аз съм много прям.“ Какво значи да бъдеш прям? Прям да бъдеш както светлината. Но прям да бъдеш, да изгориш хората, това не е прямота.

Сега, нека да турим една основа, една практическа основа. Аз наричам онази основа истинска, в която човек вечно се подмладява. Това е основа. Това е основата на живота, с която трябва да започнем, с която трябва да свържем човешките чувства, с която трябва да свържем човешкия ум. Каква основа е вечно човек да остарява? Вие коя от двете основи ще изберете? Младите искат да остареят, а старите искат да се подмладят. Кои са по-умни – младите или старите са по-умни?

Аз когато говоря, вие всинца сте станали големи тълкуватели. Такива тълкувания давате на думите, които не съдържат. Запример, ако аз ви дам две думи: „милост“ и „благост“, каква е идеята? Имате милост – М. Б – това е благост. Каква е разликата между „благост“ и „милост“? Благостта е едно здравословно състояние. Не съжаление към някакъв слаб човек, но изобщо човек има еднакви отношения към всичките хора. А милосърдието: имаш отношение само към слабите хора, към немощните, които няма кой да ги защити – там е милостта. Казвате „милостив човек“. Вие някой път смесвате думите „милост“ и „благост“ за едно и също нещо. Няма никакво престъпление в това, но казвам: Онзи, който е милостив и онзи, който е благ, има голямо различие в техните лица. В лицето на милостивия човек има състрадание, а в лицето на благия човек има една веселост, отвореност. Той е като Слънцето, което изгрява. Милостивият човек е като Месечината, която изгрява.

Тогава, ако ни зададат една задача коя дума е по-мощна – милостта или благостта, ако се изкажем, ние ще обидим двете думи. За един свят на страдание милостта е на място. За един свят на живота, благостта е на място.

Та казвам: Трябва да различаваме. Един страдащ свят милостта го оправя. В един свят на нов живот, който иде, благостта е, която оправя. Та казвам: Според вашия стар живот трябва да бъдете милостиви спрямо себе си, а към новия живот трябва да бъдете благи. Благостта е за новото, което иде. А милостта е за онова, което е минало вече и което е несъвършено.

Сега да свържем тия две понятия. Някои от вас сте били весели, след туй забелязвате: постепенно туй вашето веселие се премахва и ставате по-сериозни, по-замислени. Докато сте били млад, каквото ядете, сладко ви е. Щом започнете да остарявате, стомахът остава неразположен. Турите една храна, той казва: „Не, тази храна не е на място.“ Дадете друга храна – пак не е на място. Все търси друга храна. Стомахът става много придирчив. Най-после казвате: „Това не е вкусно, онова не е вкусно.“

Кои са причините, които са видоизменили живота? Ако имате едно здраво шише, ще го блъскате по 500 пъти някъде, мислите ли, че частиците на това шише ще останат така непокътнати? Ще се измени неговото състояние. Вие не забелязвате и постоянно блъскате себе си. Една мисъл дойде, втора мисъл дойде – блъскате мозъка; трета мисъл – блъскате мозъка и мозъкът ви се разклати. После нервни станете. Има известни мисли, които блъскат сърцето. Блъскат сърцето ви и то се разклати. Най-после дойдат някои постъпки, и те блъскат вашата воля и волята се разклати. Когато се разклати умът ви, когато се разклати сърцето ви, когато се разклатят дробовете ви, когато се разклати стомахът ви, какво става с вас? Имаме вече едно неестествено положение.

Не блъскай никога със своята мисъл мозъка си; никога със своите чувства не блъскай сърцето си и никога със своите постъпки не блъскай тялото си. Вие често се безпокоите и казвате: „Какво ще стане с нас? Кой ще ни гледа на стари години?“ Все ще се намери някой да ви гледа. Баща ви и майка ви са ви гледали, братята и сестрите са ви гледали. Ако е въпрос за гледане, все ще се намери някой да ви гледа. Какво има да се безпокоите? Казвате: „Кой ще ме гледа?“ Все ще се намери някой да ви гледа. Какво разбирате под думите „Кой ще ме гледа на стари години?“

Двама души има, които може да ви гледат: на млади години Господ ще ви гледа, на стари години дяволът ви гледа. Вие имате лошо понятие за дявола. Думата „дявол“ значи тя е на вторично място. Предадена е една особена мисъл. Казвате „дяволит човек“, значи умен човек, който гледа много добре интереса си, пък е и работлив. Навсякъде не изпуща. Дяволът не изпуща всички условия, той всичко използува, и най-дребните работи взема предвид. Но гледа и своите си работи. Ние казваме „дяволит човек“. Ами един човек, който заколва една овца и я обира, какъв е той? Ние казваме: „Много голям майстор, знае как да дере кожите.“ След като одере и изсуши кожата, направи една гайда, тури ѝ едно вречало. Тури ѝ един пискун. Тури ѝ за свирене после едно духало и направи гайдата, стане гайдарджия и по хорото всичките хора ги разиграва с умрялата овца. Казва: „Какво говори гайдата?“ Гайдата говори, пригласява: „Всички, които умрете, като мене ще станете и вие.“ Някой направи един кавал от някое дърво. Какво говори кавалът? – „Всички като мене ще станете един ден.“ Питам: Какво има в кавала?

Ако ние разсъждаваме, вие туряте във вашите религиозни вярвания една малка отрова: „На стари години кой ще ме гледа?“ – ами това е отрова. „Че дали той ме обича?“ – това е отрова. „Това, което зная, дали е вярно?“ – това е отрова. „Колко ще вземе? Какъв човек ще стана?“ – те са малки работи, които спъват живота.

Хубаво, сега вие се обичате. Кое е онова, […]? Казвате, че няма като любовта. Защо хората, които се обичат, се намразяват? Има причини за това. Те се намразяват, защото някой иска да опита дали твоята любов е по-силна от омразата. Ако любовта ти е по-силна, това е любов, но ако омразата победи, значи омразата е по-силна. Има една любов в света, която аз я наричам „огъната любов“ – любов, която заробва хората. Човек като влезе в нея, чувствува се ограничен. Ти започваш да се страхуваш какво мислят заради тебе. Че, ако някой ме обича, какво има да се страхувам от него? Или, ако аз го обичам, защо той да се страхува? Някой път вие се страхувате от онзи, който ви обича. Кое е онова, от което вие се страхувате? Или аз като ви говоря, вие може да мислите какво искам да ви кажа. Някой от вас, след като се говори някоя дума, може да го докосне. Казвате някой път: „Ние не живеем добре.“ Тази дума не е на място. Много добре живеете. Аз живея много добре, но не разбирам себе си. Ти живееш много добре – не разбираш себе си, там е лошото. Ти си недоволен от своя живот. Имаш едно лице, огледаш се в огледалото и казваш: „Не съм тъй красив, онзи е по-красив от мене.“ Той се огледа в същото огледало, и той е недоволен. Всички сте недоволни.

Питам сега: Кое е онова, което ви прави недоволни? Ако си грозен, тази грозота е на място. Че ти, ако си много красив, дяволът ще се влюби в тебе. А щом се влюби дяволът в тебе, ще ти одере кожата. Щом си грозен, той ще мине и ще замине. Да преведа. Щом мине онзи овчар или онзи, който има кокошки, той ги вика по някой път, пипа ги отгоре, много чувствителна е ръката му. Като хване кокошката, пипа отдолу, отгоре, по врата, по краката, навсякъде, после хване я, повдигне я нагоре, сложи я. Хване друга, пак я подигне, пипа я и току хване някоя, тури я под мишницата и започне да кряка кокошката. Той казва: „Държавник ще те направя, министър на просвещението, в дома ми имат нужда. И като влезеш в моята къща, – на кокошката говори – аз те намерих много способна, като влезеш, ще внесеш голямо щастие в дома ми: на жена ми, на децата ми и на мене.“ Тя, горката, престава.

Питам сега: Туй, което аз говоря фигуративно, вярно ли е? Той казва: „Тази кокошка е оправена, жена ми ще я заколи, ще я сготви, ще се съберем жена ми, децата ми, ще бъдем щастливи, като изядем кокошката.“ В дадения случай той ще бъде щастлив. Но в кокошката ще остане един зачатък, една зараза от този страх, който се е явил в кокошката. Тази кокошка, като се е уплашила, тя усеща, че неговите намерения не са чисти, тя усеща, че се ограничава. Кокошката обича живота си.

Тия двете положения – обич към живота и страхът – раждат най-страшната отрова в света. Щом ти се уплашиш и обичаш живота си, ти сам се тровиш. Ти искаш да направиш едно престъпление, без да го знае някой. Да кажем, ти си един бакалин, искаш с един драм да теглиш по-малко. Има такива течности, които са скъпи. И той, като продава, иска да отдели един драм. Какво бива един драм? Той вземе, че го претегли. Онзи, който го купи и като види, че е по-леко, казва: „Подяде ме един драм.“ Бакалинът мисли, че един драм е спечелил и се радва. Онзи, който го купил, казва: „Подяде ме един драм.“ Онзи, който се радва, че е спечелил и между онзи, който усеща, че е изгубил, между тия двамата се ражда една отрова. Тази отрова е причина за всичките нещастия в света.

Ти, запример, казваш: „Дали моята вяра в Бога е права или не?“ Хубаво, коя е правата вяра? Коя е мярката, с която можем да мерим? Любовта е мярка за вярата. А вярата е мярка за любовта. Ако твоята вяра не подбужда любовта ти и ако любовта ти не подбужда твоята вяра, нито любовта ти е права, нито вярата е права. Те имат взаимно отношение. Вярата е посветена всецяло на любовта. И любовта е всецяло посветена на вярата. Любовта всецяло е посветена на живота, на човешкия живот; вярата всецяло е посветена на човешкия ум. А ние знаем, че умът е всецяло посветен на живота. Ние мислим всякога право, когато обичаме живота си. Всякога мислим криво, когато не обичаме живота си. Щом човек не обича живота си, неговата мисъл е вече крива.

Казвам: Права вяра е само онази, която всякога подбужда любовта. Туй е най-естественото положение. Ето аз какво разбирам под думата „любов“. Под думата „любов“ аз подразбирам едно малко течение от най-хубавата вода, която постепенно се увеличава. Всеки ден микроскопически, вечно се увеличава. Тази вода не само се отличава [в] количество, но и в качество става всеки ден по-хубаво. Туй наричам „любов“. Щом тази любов постоянно се намалява, после чистотата се намалява, наричам това „изчезването на любовта“. Това е заблуждението, което съществува в хората. Тия две понятия трябва да имате.

Когато говорим за Любовта на Бога, подразбираме вечното начало, подигането на съзнанието. Твоето съзнание така се разширява, че започваш да обичаш всичките хора.

Сега, да ви направя мисълта малко по-ясна. Допуснете, че имате един баща, когото обичате. Но баща ви е идеален и той ви обича. Вие като обичате баща си, обичате всичко, което той има. Неговата дреха, обуща, всичко, което останало от баща ви, го пазите като една светиня. Вие обичате нещата заради баща си. Неговите книги, неговите обуща, някой негов косъм, отнякъде някакво парченце останало или някакво писмо написал баща ви – всичко туй пазите като светиня. Ако не го обичате, неговите дрехи ще ги раздадете на бедните. Ще кажете: „Радвам се, че се освободих от баща ми.“ Вие го смятате като потисник на вашия живот. Да кажем, вие се освободите от баща си. Щом се освободите от баща си, вие, като няма на кого да уповавате, вече вие станете баща. Като станете баща, вие сте точно такъв. Туй, което не обичате, това ставате. Вие като не обичате баща си, вие ставате като баща си. Вашите деца ще бъдат тъй недоволни от вас, както вие сте били недоволни от баща си. Какво се постига с туй?

Аз гледам, всеки ден наблюдавам, казвате: „Ние не живеем добре.“ За мене е важно аз дали живея добре. Като вляза при дявола, пак може да живея добре. Ни най-малко няма да ми повлияе. Всичките дяволи да се съберат, ни най-малко няма да изменят моето естество. Те не са по-силни от мене. Както те живеят, и аз ще си живея. Един ден и в ада вътре има една възможност аз да стана като тях и те имат възможност да станат като мене. Ако те са по-силни от мене, аз ще стана като тях; ако аз съм по-силен от тях, те ще станат като мене, нищо повече.

Та, сега аз разсъждавам: Вие сте вече в ада, тук, на Земята, е адът. Ако сте станали лоши, дяволът е по-силен от вас. Ако сте станали добри, вие сте по-силни от дявола. Защо е адът и раят? За да покажат кой е по-силен. Ако си по-силен в доброто, дяволът се обръща. Ако злото е по-силно в тебе, тогава обратния процес имаме. Сега вие ще вземете туй изяснение, което ви го давам в такава една форма, и ще кажете: „Дяволи ли да станем?“ Щом човек започне да живее за себе си, той е дявол вече. Под думата „дявол“ аз разбирам един човек, който живее за себе си. Една пчела, която живее за себе си, тя е дявол. Един вълк, който живее за себе си, той е дявол. Всеки човек, който живее за себе си, той е дявол. Един човек, който живее за другите, той е един ангел. Дойде ти на ум да живееш за себе си само. Започнеш да живееш още за едного – значи в тебе има едно малко подобрение.

Та казвам: Ще ви дам една нова идея. Злото е, което прави човека постоянно слаб, то е един процес. Някои мислят, че лошите хора са силни. То е погрешно. Само слабите са лоши. Силните винаги са добри. Бог, Който е всесилен, е всеблаг. Дяволът, който не е силен, той е слаб, понеже го е страх от Бога. Когато се яви той пред Бога, ако го видяхте, той има такива маниери на преклонност, такова уважение, той казва: „Господи, като мене да Те обича друг в света няма. Аз съм готов всичко да направя. Те, онези, само добро може да правят. Мене ме накарай – и добро, и лошо ще направя заради Тебе.“ Дяволът казва на Господа: „За мене няма нещо невъзможно, което да не може да направя заради Тебе. Ако искаш, целия свят може да го изколя. Пък и всичките може да ги съживя.“ Господ го гледа и нищо не му казва.

Аз сега ви изнасям това като един силен контраст. Нали сте били ученици? Имате някой строг учител. Дойде учителят, ученикът пред него благо говори. Казва: „Учителю.“ Щом замине учителят, изпъчи се и казва: „Аз само да се освободя малко от него…“ Това е неразбиране на живота. Свободен е всеки, който разбира любовта, която вечно подмладява човека. Свободен е онзи човек, в когото вярата постоянно развива неговия ум.

Защото под думата „остаряване“ аз разбирам процес. Остаряването е подмладяване на човешкия ум. То е процес. Остаряването по отношение на тялото е остаряване, а по отношение на човешкия ум е подмладяване. Старостта е закон на подмладяване. Само тогава се подмладява умът. Следователно всеки стар човек, който като умре от Земята, ще напусне тялото, ще влезе в духовния свят. Там той е млад, на 31 година. Повече не остарява. Млад човек е. И Христос казва: „Ако не станете като малките деца, не можете да влезете в Царството Божие.“ Значи, ако вашата вяра не може да ви подмлади, тази вяра не е права. Можем да направим тия неща като една наука.

Сега вие, след като ме слушате, казвате: „То тъй се говори, но мъчно се прилага.“ Мъчно се прилага, когато човек не знае.

Сега, всинца знаете да пеете. Някои в пеенето разбират много повече, всинца не разбират еднакво. Някои в пеенето разбират доста. Може да композират песни, може на четири гласа да ги направят, капелмайстори може да станат. Други от вас може да попейват малко, но не разбират гамите и музиката не разбират. А пък други може да станат най-добрите музиканти.

На какво бихте уподобили вие тона до или на какво бихте уподобили тона ми, или ре, или ми, или фа, или сол, или ла, или си? На какво може да се уподобят? Аз да ви дам едно разрешение. Сол уподобявам на цвят. Туй, което цъфти, е сол. Туй, което зрее, плодът, е ла. Сега имате два тона, от тях как ще извадите другите на какво са подобни? За да бъдете вие певец, трябва да разбирате тази идея. Ако вземете сол, всичко е цвят. Чувствувате аромат. Вие сол по-добре ще вземете. Ако имате всичките хубави плодове в цвета, вие ла ще го вземете много вярно. Сега вие пеете сол и казвате: „Един звук на какво мяза?“ Сол – цвят, който се разцъфтява.

Ти искаш да направиш едно добро, но трябва да започнеш от един тон. Туй добро не е както ние мислим. Едно добро не може да се направи, туй добро изисква някой път да се посее някъде, след туй доброто трябва да израсте, да цъфне и да даде плод.

Ти, запример, искаш да обичаш някого. Знаете ли колко е сложен процесът на любовта? Ти си обичал някого, тази любов е започнала преди милиони години. Този човек си го срещал така, правил ти добро, ти си му правил добро. Пък с някои хора не се разбирате. През хилядите, милиони години сте си правили неприятности, като сте се срещали и се гледате като куче и котка. Сега „Не зная защо – казваш – не ми е симпатичен този човек.“ Не ти е симпатичен по единствената причина, че той никога не ти е направил добро или направил е много малко добро, а повече зло е правил, затова не го обичаш. Следователно вие искате някой път да се увеличи любовта. Любовта не може да се увеличава, ако ти не си готов, каквото можеш, да жертвуваш за онзи, когото обичаш. Може да запитате дали той ще оцени любовта ви. То е друг въпрос. Ако аз обичам, аз печеля. Онзи, който обича, той никога не губи. Питам: Бог, Който обича всичко в света, губи ли нещо? Няма по-голям от Бога в Любовта. Ако ние любим, ние сме на мястото на Бога. Ние сме по-големи. Ако ти, след като любиш, се страхуваш, тази любов не е оценена. Ти трябва да обичаш, понеже в тази любов Бог се проявява. Туй трябва да бъде.

Та казвам: Хората на новото учение трябва да надделяват с любовта. Да кажем, мнозина от вас виждате, често и аз виждам, че правите някоя погрешка. Като пеете, правите погрешка, виждам, че фалшиво пеете. Музикантът, като слуша, дразни се по някой път. Казвам: Аз ще го потупам, че изпял криво, не взел няколко трептения, изял ги. Някой се дразни, че не сте произвели трептенията. Аз като присъствувах на една опера, питат ме: „Как ти се хареса?“ Казвам: „Хареса ми се много, добре.“ – „Хубаво ли беше?“ – казват. Казвам: „Имаше силно буботене на въздуха, после малко тихо. Раздрусване на въздуха. Тия вълни удряха на моите уши.“ Това е музика.

Какво ще разберете сега? Обаче не е това така, то е привидно така. Ако ти някой път си неразположен, изпей един тон и веднага ще се премахне твоята мъчнотия, която имаш. Има тонове, които лекуват. Разтърсват. Имате известна болка – ако изпеете такъв тон, болката ще мине. Вие никога не сте пели на вашето коляно. Аз бих ви препоръчал, като ви боли коляното, започни с ръката си да удряш по коляното, като че даваш такт.

Вие се спирате върху онова, което сте придобили. Но туй, което сте придобили, то съставя основата, върху която вие трябва да поставите новото, което иде. Вие вчера може да сте обичали някого – то е за вчера, но за днес? Всеки ден носи за себе си едно ново откритие, едно ново положение за любовта. Тази любов, която вие ще покажете към някого, тя не е само заради него. Тази любов, когато обичате някого, тя ще се разлее към целия свят, към всички същества. Някой път вие като обичате някого, някой човек може да е в Америка и той се усеща разположен. Ако вие не обичате този човек, и онзи в Америка се усеща неразположен. Той не знае причината. Причината е във вас за неговото разположение. Причината е в България, без той да знае. Причината на неговото неразположение е, че един българин не е обичал както трябва, някой път. Горе ще причините едно малко смущение, ако не обичате. В небето ще причините едно малко смущение. Понеже те са, които ще намерят българина на Земята тук и ще му опънат ухото. Както един капелмайстор, като свирят музикантите, някой път не е взел тона вярно, той се приближава и взима вярно тона. Ако певецът не е взел сол вярно, капелмайсторът ще вземе сол и онзи казва сол. Той гледа да не стане пипер.

Пак ще дойдем до песента да ви попея. Песента „Давай, давай“ как започва? Вие започвате от ла. Аз искам да започна от сол. Като цвят, защото цветът не е станал още. Я изпейте „Давай, давай“. (Изпяхме песента.) (Учителят пее „Давай, давай“ от „сол“.) Този ритъм е важен, понеже отгоре слиза Божието благословение. „Давай, давай“, ако го пея от положението на баса, съвсем друго изражение ще има. Тактът не е бърз. (Учителят пак пее „Давай, давай“.) Сега басът да изпее, как ще бъде? (Учителят изпя нова мелодия на „Давай, давай“.) Тенора как ще изпеем? (Учителят пак пее „Давай, давай“.) Хубаво, туй не е според правилата на съвременната музика. Басът ще пее самостоятелно. Тенорът ще пее самостоятелно. Сопранът ще пее самостоятелно. Но трябва да бъдат музиканти, да няма капелмайстори. Всеки трябва да бъде капелмайстор. Как ще изпеете алта? Алтът е най-скромният. Той само е начертан.

Казвам: Като изучавате музиката, в българите има едни затворен интервал. В музиката българите имат един интервал, който е затворен. Той пее и в пеенето има едно разрешение. Туй произтича от факта, че българинът иска изведнъж много да се разшири. Той много иска изведнъж. Когато едно дете иска да пее, и в децата има един вид лакомия. Той иска да му се сипе в паницата много, а половината не може да изяде и остава повечето ядене. Гледам сегашните българи, казват: „Народната музика…“ В народната музика българинът трябва да излезе из този затворен кръг, един затворен музикален кръг има.

Знайте, че музиката излязла из светилището. Някои наричат „светска“ музика. Има светски, материален ритъм; има духовен ритъм; има и Божествен ритъм. Има материално време, има и духовно време и има и Божествено време. Някой казва: извън времето. Извън физическото време – в духовното; извън духовното – в Божественото време. Защото времето определя границата на две събития. От един тон до друг интервал има, междина, която съществува между трептенията. Колкото трептенията продължават, то е времето. Ритъмът, то е движението. Тази модулация в ритъма. Както се предаде един тон, то е ритъм. Но тонът вътре как ще се изяви? Казвам: Ако се спреш на времето, ти ще имаш две граници. Ако дойдеш до ритъма и искаш някой път да дадеш изражение на самия тон…

Казвам: Ще ви дам един модел. В света има достатъчно постижения в музиката. Музикалният свят, за да се поправи светът, трябва да излезем из този затворен кръг. (Учителят си нагласява цигулката.) Българинът започва: (Учителят свири българска народна песен и пее:)

Какво ще се прави?

Лоши времена настанаха,

гладни години и беднотия голяма,

скъпотия голяма.

Българинът отгде трябва да започне? Ето един отворен интервал. (Учителят свири „Идилията“ с нови изменения.) Значи вече имаме разрешението. В едното се усеща затворен, във второто – едно малко разширение, онадеждване, че има разрешаване на мъчните въпроси. Затворените тонове са тези. (С ръка Учителят удря по струните.) Тоновете не са ясни. В какво седи хармонията на туй?

Та казвам: По някой път вие блъскате така. (Учителят удря с ръка по струните.) И това е музика, но това са силни удари. (Учителят свири тихо.) Това е мажорна гама, в която трябва да влезе бъдещето темпо на човешката душа. Като влезеш в този ритъм, ти не можеш да бъдеш песимист. Защото ти засягаш ония трептения в Божествения свят, в което вече всичко е затворено.

Сега вие казвате тъй: „Когато му дойде времето.“ Че, кога е времето на пролетта? От 22 март. Ако ти в тази пролет не работиш, щом мине пролетта и щом мине лятото не работиш, ти не може да имаш постижения. Има 4 годишни времена: пролет на живота, лято на живота и есен на живота, зима на живота – това са състояния. Зимата е един вътрешен процес. Пролетта е един външен процес на живота.

Следователно ти трябва да свържеш процесите на пролетта с външните условия. Ще свържеш тогава вътрешните възможности. Старостта като дойде, ще намериш работа, ще бъде по-приятна работата. По-хубаво е да се занимаваш зимно време с книги, да рисуваш, да чертаеш, да четеш, отколкото лятно време с мотиката, 5–6–7–8 часа копаеш, да те заболи кръстът.

Казвам сега: Работете в пролетта. Страданията, това е пролетта на живота. Радостта, това е старостта на живота. В старостта вътре работим. Онзи, който не е работил отвън както трябва, и отвътре няма да може да работи. Ако в страданията си работил хубаво отвън, и в старостта ще работиш още по-хубаво отвътре. Тогава ще имаме два начина за подмладяване. В страданията ще се подмладим и в радостите ще се подмладим. Сега сме в най-хубавите времена. Във всяка къща почти пеят и свирят. Във всяка къща все крякат всичките, всичко е хубаво. Сега, че крякат, че пеят, че свирят, че криво пеят, нищо не значи. Туй желание, че всички пеят, е добро.

Казвам: Трябва да използуваме условията сега. Никога светът не е имал по-добри условия за подобряване, отколкото сега. И в тия условия Невидимият свят иде. Господ изявява Своята любов. Че се изявява, се вижда, че всред големите страдания, които сега идат, посред големите изпитания, ще познаят колко Той е велик. Всичко ще се поправи. Вие сега трябва да се въоръжите да носите тази Божия идея, че всичко ще се оправи.

„Добрата молитва“

XIX година (1939–1940)

35-а лекция на Общия окултен клас,

държана от Учителя на 29 май 1940 г.,

София – Изгрев.