Разлика между версии на „Литературен конкурс“

Текуща версия към 14:00, 29 януари 2011

ЕЛЕКТРОННА БИБЛИОТЕКА

Статии, посветени на Учителя и Учението

Статии от списание Житно зърно

сп. Житно зърно бр. 4 2000

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС

Мили приятели,

На 20 февруари официално бяха представени резултатите от литературния конкурс за есе, обявен в бр. 2 от 1999 г.Тържеството по награждаването на победителите се състоя в Пловдив в сладкарница „Деница". Наши гости бяха Мария Кисова, Афродита Георгиева - директор на изд. „Бяло Братство" и Ина Дойнова, която изнесе малък концерт с песни на Учителя. Бяха поканени близките на наградените деца, за празничната атмосфера допринесоха и малките музиканти, които поздравиха публиката с класически произведения, изпълнени на флейта, китара и синтезатор.

Бяха прочетени част от наградените произведения.

В конкурса участваха 29 деца от 8 до 14 годишна възраст. Десет от тях бяха класирани, като трябва да отбележим, че журито беше приятно изненадано от есетата на младите автори, от сериозната им и задълбочена работа. И най-вече от факта, че сред младото поколение покълват и растат таланти с естетически усет и отворени сетива към Словото, с вкус към автентично преживяното и художественото му превъплъщение.

Като се съобрази с възрастовите различия, журито обяви следното класиране:

10 години

1-во място Радослав Иванов с „Бисер в стара раковина"

3-то място Радослав Караджов с „Изворът на доброто"

11 години

1-во място Светлин Коцев с „Бисер в стара раковина"

1-во място Николая Маркова със „Семенцата на доброто"

2-ро място Бояна Бончева със „Семенцата на доброто"

13 години

1-во място Сребрена Георгиева с „Изворчето на доброто" /опит за разказче/

1-во място Лилия Тодорова с „Изворът на доброто"

2-ро място Стефан Марков със „Семенцата на доброто"

2-ро място Даниела Недялкова с „Бисер в стара раковина"

14 години

1-во място Виделина Георгиева с „Бисер в стара раковина"

Списание „Житно зърно" пожелава на участниците творческо дръзновение с надеждата тази среща с тях да не е последна. На добър път, приятели!

...И звънят медни звънчета, и ехото им ни води към полянка с вълшебно килимче, върху което седят Николая и Светлин, и разказват...

СЕМЕНЦАТА НА ДОБРОТО

Аз съм на 11 години и живея в Пловдив. Прочетох в една сериозна книга, че всички мисли на хората от земята се записват в Космическия компютър и един ден със сигурност той ще унищожи злото на нашата планета. Тогава ще настъпи времето на Мъдростта и нейните деца - Вярата, Надеждата и Любовта.

Затова всяка вечер, преди да си легна, аз си избирам една звезда и й разказвам как е минал денят ми, защото си мисля, че всяка звезда е лампичка от Космическия компютър.

Измислих си една приказка. Не зная дали ще ви хареса, но я изпращам до всички деца на България чрез компютъра на моята надежда.

На връх Соколовата планина, в клоните на величествен бял бор, живееше Педя човек-лакът брада. Той беше малко човече с дълга бяла брада, която приличаше на горски мъх, а сините му очички светеха като малки огънчета. Педя човек беше на 100 години и имаше малко сребърно хвърчилце, а на гърба си винаги носеше раничка с добрини. По цял ден той прелиташе навред и помагаше на горските животни. Понякога, когато имаше настроение, вършеше и добри вълшебства.

Под Соколовата планина се гушеше малкото селце Орехово. И хората, и къщите бяха вече остарели и изглеждаха някак уморени. В някогашното селско училище сега живееха деца без родители. Е, някои имаха майки или бащи, но те или не искаха, или не можеха да се грижат за тях...Всеки ден Педя човек прелиташе незабелязано през двора на училището, защото много обичаше децата.

Един ден човечето видя грозна картина. Малкият Страхил стоеше уплашен и безпомощен пред Боян - най-голямото и силно момче в дома. Боян разкъса на парчета някаква снимка и я хвърли в лицето на Страхил. Горещи сълзи се търкулнаха по бледото лице на момчето. То се обърна и хукна към реката. Децата мълчаливо се прибраха в дома. Боян се изсмя и гордо закрачи към гората.

Никой не видя проблясъците на сребърното хвърчилце, което кацна до разкъсаната снимка. Педя човек събра парченцата и на тях разпозна тъжните личица на двете братчета и майката на Страхил.

През нощта се изви буря. Педя човек стоеше в своята къщичка, на върха на стария бор, но не можеше да заспи. Той знаеше, че двете момчета имат нужда от него. Грабна раничката с добрини и опъна сребърното хвърчилце. Силният вятър го понесе като отронено сухо листо и внимателно го спусна в двора на старото училище.

Всички спяха. Педя човек тихо кацна на възглавницата на Страхил. Момчето стенеше в съня си. Човечето погали страничките му. Нежно като майка го целуна по челото и му прошепна да прости на Боян. Каза му, че в човешката доброта се разбиват стрелите на злото. Момчето притихна и се усмихна в съня си.

И Боян се мяташе в леглото. Черните къдрици бяха залепнали по изпотеното му чело. Педя човек го погали нежно и бръкна в раничката с добрини. Извади снимката. Тя беше като нова, даже лицата на нея се смееха. Остави я до главата на Боян и тихо прошепна: „Момче, върни я на Страхил. С голямата си сила и смелост пази по-слабите. Тогава ще намериш истински дом и никога няма да бъдеш сам."

На сутринта грейна жарко слънце. Страхил стоеше на брега и гледаше момчетата, които се гмуркаха във вира. Не можеше да разбере защо, но тази сутрин му беше леко на душата. На голямата скала се изкачи Боян и скочи във водата, но дълго не се показа. Момчетата се разпищя-ха и хукнаха към дома. Без да мисли, Страхил скочи във вира и бързо откри Боян. С мъка го изтегли на брега и му помогна да си поеме дъх. Когато дойде на себе си, Боян видя разтревоженото лице на Страхил. Той извади мократа снимка от джоба на тениската си и му я подаде. Момчетата се прегърнаха и заплакаха. С горчиви сълзи двете деца изплакаха натрупаната болка и мъка...Това беше началото на едно истинско приятелство. Никой не ги видя. Само в клоните на близкото дърво проблясваше странна светлина и не можеше да се каже, дали бе от сребърното хвърчилце или от грейналите очи на Педя човек-лакът брада.

От този ден, въпреки бедността, в старото училище-дом за сираци покълна истинска обич в сърцата на малките момчета, защото добрият малък вълшебник беше засял в душите им семенцата на доброто.

Николая Маркова

БИСЕР В СТАРА РАКОВИНА

Аз никога не съм Виждал бисер. Естествоизпитателите разказват, че тези скъпоценни искрящи камъчета, които ни подарява морето, са създадени след големи страдания, претърпени от една малка животинка. Така е и в живота на човека, казва писателят Г. Томалевски: „Незнаещият се гневи срещу болката, а мъдрият я превръща в бисер."

Такъв мъдър човек, който много е страдал, но е превърнал страданията си в бисер, е моята прабаба Събка.

Ако се вгледаме в нейната малка, трепереща от старост фигурка, ние ще прочетем всичко за протеклите през нея деветдесет и пет години - деветдесет и пет страници от книгата на живота й.

Родена е в малкото родопско селце Оряховец. Имала е нерадостно детство. Трудно и бедно живеела с многочленното си семейство. От малка работела на нивата. И братята, и сестрите й, и тя нямали обувки, дори цървули. Когато жънела, за да може да ходи по бодливата нива, си навивала зелена папрат около краката. Носела пълни чували с тютюн или картофи на гръб. Може би затова е така прегърбена. Още от малка родителите й я карали да пости. В семейството им дори нямали брашно за хляб, затова майка им пекла хляб от брашното на смлян фасул. Прабаба ми си спомня и досега мъките на всички хора от селото по времето на Балканската война.

Когато пораснала и се омъжила, тя била много красива и все си пеела: „Бела съм, бела юначе, цяла съм света йогрела..."Но още от млада булка прабаба ми трябвало да работи на нивата от от тъмно до тъмно. Не е за чудене, че там, на нивата родила и първото си момченце. След това няколко рожби й умрели още като малки и затова останала само с едно детенце.

Сега, когато аз я гледам, нищо не е останало от онази бяла, стройна и силна девойка. Само едно бисерче свети в очите й. Иначе всичката й друга хубост е изчезнала. Сега тя е ниска и прегърбена, подпираща се на тояжка. Ръцете й са слаби и сгърчени. На тях е изписан целия й живот. Колко много години тя продължава да помага и се грижи за своите внуци и правнуци. Трудът не й тежи, а я радва. Тя винаги е в добро настроение. Все ще ми се усмихне, ще ме помилва. Радва се за това, че ние сме покрай нея. Казва, че „Камъкът си тежи на мястото." А как се радва и плаче от радост, когато ние сме постигнали успех в нещо. Съветва ни, че човек трябва да се радва на всичко, дори за това, че е жив и здрав и хората го уважават.

„Радвайте се на доброто на хората - казва тя. - Не искам вие да се хвалите със сребро, а с добро."

Лицето на моята прабаба е бяло, но с дълбоки като бразди бръчки. По тъмните й кафяви очи е изписана мъката, която носи от толкова много години. Останала е рано вдовица, а преди единадесет години е починал млад и единственият й син. Той е бил моят дядо. Колко трудно е отгледала прабаба ми единственото си дете. Когато работила на къра, го носела още от малък със себе си. Изкопавала дупка в земята и там оставяла малкото си дете, за да не й пречи, когато работи. Всички казват, че дядо Пейо е бил с добро сърце като майка си.

Баба Събка обича да ни съветва. Учи ни да бъдем добри, скромни, работливи и да се уважаваме вкъщи. Тя казва, че „Златен човек е този, който има не пари, а златно сърце." Според нея човек, който не почита майка си, няма да намери добро в живота. А този, който почита майка си, ще бъде закрилян от невидимия ангел. Често казва: „Майци, в животес трева да правите хубаво секи му. Не трева да делите хората по вери." Според нея божият храм трябва да има две врати - за християни и за мохамедани. Защото всички хора се молят на един Бог, но го наричат с различни имена. Чудя се от къде прабаба ми е научила тия мъдрости като не е ходила на училище? А може би животът е най-мъдрото училище.

Когато е сама, често чувам баба ми да пее старата родопска песен: „Защим ми е мене да живам на айсая диньо лъжовна." Често тя стои на прага на къщата и си говори: „Ах, диньо, диньо, елан диньо." /Ах, свят, свят, лъжлив свят/. Но най-често тя си пее: „Бекиру, либе, Бекиру." Сигурно, защото мъжът й се казвал Бекир.

Аз обичам баба Събка, защото е мила и добра с всички. При нея винаги е чисто и уютно. Обича гости и за това казва: „В една къща е хубаво, ага има хора."

В нейната къща има всичко, каквото аз обичам - жълти круши, ябълки, орехи и бонбони. Тя ми дава от тях и винаги ме благославя:„Майци, добър човек да станеш, много години да живееш, белобрадо старче да станеш." Обичам това пожелание.

Щастлив съм, че имам такава мила баба. Без нейните съвети, без нейния пример, без тези живи „бисери" животът на нейните деца, внуци и правнуци би се превърнал в пустиня.

Животът на прабаба ми Събка е бил изпълнен с много страдание и болки, но тя ги е превърнала в бисери. И най-важното - бисерно е сърцето й, изпълнено с любов към всички хора.

Поклон пред моята прабаба Събка!

Светлин Коцев