Разлика между версии на „Поздрав за Новата 1914 година към всички“

Текуща версия към 19:44, 29 януари 2011

ЕЛЕКТРОННА БИБЛИОТЕКА

Беседи

Беседи в хронологичен ред

1914

Извънредни беседи

КНИГА: Искайте сила, имайте вяра

Поздрав за Новата 1914 година към всички

„Ходете във виделината, за да бъдете синове на виделината."

Виделината за душата е това, каквото е светлината за тялото. Храненето, растенето, развитието на тялото е невъзможно без светлина Също така е невъзможно за душата да расте, да се развива и да даде плод без виделина Както светлината произтича от слънцето, тъй и виделината иде върху душата от Бога. Светлината не е едно и също нещо със слънцето, също и виделината с Бога. Светлината ни подсеща за слънцето, виделината ни упътва към Бога. Когато имаме светлина в облачно време, не можем веднага да посочим где е слънцето, защото не го виждаме от облаците. Това ще направим, като се възползуваме от придобитото си знание и опитност, като размислим колко е часът кое годишно време имаме и следователно где приблизително в дадения момент би трябвало да се намира слънцето След това ще се взрем по-внимателно в определената посока, вероятно ще зърнем по-силна светлина, ще видим, макар и мрачкаво, слънцето Също така, имащи виделината, изпращана от Бога, ние със същите усилия, опит и знание можем и трябва да търсим Бога.

Когато детето се роди, майката и бащата му дават условия за живот и растене на тялото. Също така, кога се ражда човек, дава му се виделина - условие за развитие и растене на душата.

За нашия стремеж да живеем на небето се искат условия. Такива са условията, които спомагат на душата да се очисти и обогати духовно Защото небето е за живот само на души, богати духовно, чисти, облечени в сватбарски дрехи Да бъдем синове на виделината, това значи да имаме и използуваме дадените ни условия - виделината - за наш духовен прогрес

Светлината дава на растенията възможност да се хранят от соковете на земята, които тя преработва в листата им в хранителен за растенията материал. Тъй растението расте и дава плод.

И нашата душа е едно растение, което трябва да даде плод. Чрез сърцето ни тя пуща в материалния свят корени - това са желанията. Желанията и мислите са соковете на душата, които я правят добра, дават й възможност да принесе плодове на доброто. Добри можем да бъдем чрез мисли и желания. Те обаче биват ценни, когато се свържат и проявят в един акт. Реализират ли се в такъв, душата ни е дала плод, използувайки условията, който са почва. И тъй както светлината превръща соковете в растителен и плоден материал, тъй и Божествената виделина превръща мислите и желанията ни в добри дела - плодовете на душата.

А това значи да сме "синове на виделината", т.е. да използуваме виделината, дадените ни от Бога условия за живеене, да дадем душевен плод чрез виделината.

Като синове на виделината имаме различни отношения към нейния източник - Бога. В разни времена Бог ни дава различни условия за развитие. И синовните ни отношения към Бога душата ни в разно време разбира различно, съобразно условията, в които Бог ни поставя да работим, като най-добър възпитател, да ги използуваме, за да се разбираме, та да станем добри.

За да влезем в небесното царство, трябва да бъдем спасени. Само спасението обаче не е достатъчно, а трябва да се възползуваме от него. Спасението е, че Бог ни избавя от лошите условия, при които нашата душа, ум и сърце не могат да се развиват и ни поставя в други, в които това развитие е възможно. Когато спасяваме някого от затвора, ние го извеждаме от едни условия, пречещи за неговото развитие, парализиращи го и го поставяме в други, благоприятствуващи го. Но по-нататък спасеният сам трябва да се развива, да разработи, използувайки условията, знание, опитност. Иначе макар и да има благоприятни условия, той може да не се развива, да не прогресира, въпреки факта, че е спасен. Тъй че ние, спасени от Исуса Христа, сме избавени от лошите, пречещи на развитието ни, условия и сме поставени в нови условия - виделината и благодатта, които ние трябва да използуваме за своето развитие и прогрес.

Спасението води към свобода: спасеният човек от затвора е изваден на свобода. И ние, спасени от Исуса Христа, сме свободни чрез Исуса.

У всекиго от нас се таи скрит, истински живот, душата ни, свързана с източника на живота, който ни я е вдъхнал. Този скрит живот, тази Божествена искра е, която постоянно негодува в нас, въздиша, недоволна е, търси нещо по-друго, по-високо. Тоя скрит живот е стимул на прогреса, той го движи.

Сега, когато той е поставен в условия, пречещи на неговата проява и на естествения развой, ние не сме свободни. Наопаки, свободата е, когато скритият душевен, могъществен живот се извади от едни условия, пречещи на развоя и проявата му, в условия, благоприятни за този развой и проява. Значи свободата е следствие на спасението. Неспасеният не е свободен. Обратно, освободен ли е вътрешно човек, чувствува ли, че неговата душа е в единение с Твореца Син, с душата на всички хора на света, не чувствува ли пречка за това единение, той е спасен. Грехът е пречка за това спасение, следователно обхванатият от грях не е свободен. Ето защо апостолът казва на римляните, че като сме спасени, ние сме свободни от греха.

Дават ни се признаци, по които да познаваме свободни ли сме или не. Тия признаци са страданията. Те показват, че животът ни трябва да излезе в други условия на съществуване. Мине ли животът в благоприятните за развоя му условия, страданията не се чувствуват. Ангелите са свободни. Те са в условия най-благоприятни за проявата на техния вътрешен живот. Светиите не са били обладани, не са се оплаквали и не са чувствували страданията, защото душевният им живот е бил по-пълно проявен, поставен в по-висшите условия, в Божествената атмосфера, гдето са били свободни. И тъй, страдаме ли, трябва да насочим вътрешния си живот към по-висши условия. Повдигнем ли, усилим ли вътрешния си живот, поставим ли се във връзка с могъщите праведни и светли духове, ние сме свободни и не ще вече страдаме. Това пък значи, че ще сме синове на виделината, че сме използували дадените ни условия.

Който е син на виделината, той се ползува от светлата и тъмната страна на живота. С други думи: той умее да използува за своя подем и щастие, и нещастие; и помощ, и пречки.

Възпитателят поставя на възпитаниците си не само гладък път, не само условия, но и пречки, които трябва да бъдат надвити. Улесненията подпомагат спечелването на знание, но пречките обогатяват опитността. Свободният човек не е без пречки в пътя си, но той лесно побеждава и отминава, а неспособният се спира при тях. Ето защо Бог, като отличен възпитател, дава на чадата си пречки, които те трябва да се научат да надвиват. Само тогава ще бъдат свободни и силни.

Често ние се оплакваме от страстите си, от лошите си мисли и желания. Това не е правилно. Те са условията, при които душата ни узрява, или по-добре плодовете узряват. Всяко подобно условие ни е дадено от Небесния ни Баща, за да го победим, да го надвием, да го обърнем от наш господар в свой слуга, та тъй да станем добри, мощни в доброто, богати духовно. Иначе и не може да бъде, защото "Царството Божие се взима от тия, които се насилят да го вземат." А това насилие е борба. Пък "борбата ни не е срещу плът и кръв, но срещу началствата, срещу управителите на тъмнината на този век, срещу лукавите духове на поднебесната."

Прочее, кога водим тази борба "срещу управителите на тъмнината на този век", ние сме синове на виделината и ще имаме помощ от небето. Затова трябва да търсим тази помощ, да бъдем готови "да се облечем във всеоръжието Божие", като се препашем с истината, облечем с бронята на правдата, вземем шлема на спасението и меча на Духа - Словото Божие, като се молим духом на всяко време.

И тъй, искаме ли да сме синове на виделината, трябва да използуваме всички условия - добри и лоши, в които сме в даден момент, и като ги използуваме за своето развитие, ще се освободим от лошите условия, те. ще станем свободни. По този начин със собствен опит и придобито знание ще намерим Бога, източника на виделината. Тъй синът на виделината бива радостен, не се отчайва в душата си. Ето как синът на виделината придобива Божественото равновесие в себе си, а също го внася и в света.

Във взаимоотношенията и дейността на хората има два вида, две категории закони. Първата категория закони има механически характер и има две страни: събиране и изваждане. Втората пък има Божествен характер и страните й са умножение и деление.

Грехът винаги се съпровожда с действия от първата категория. Например Адам и Ева се събраха, събраха себе си в плода, събраха се и със змията. С това извадиха наяве непослушанието и гордостта си. Извади ги Бог от рая. Събират се жени на едно място и почват да събират греховете, почват да клюкарствуват и да одумват хората - изваждане наяве хорските и свои недостатъци.

Евангелският богаташ направил житница и събрал вътре житото си, без да го използува побожественому. Затова пък Бог му извадил душата в същата нощ. Елмазът е скъп, лъскав - това е върхът на светския живот - но той събира и пречупва слънчевите лъчи, без да ги умножава.

Житното зърно е скромно, евтино, но то, посято в земята, се умножава. Такъв е духовният човек. Добрият и верен раб умножава талантите на господаря си - изпълнява Божествения закон. Семето, паднало в добрата почва, се е умножило на 30, 60 и100. Когато Бог сътворил човека, дал му заповед "да расте и се умножава."

Имате ли у себе си добри дарби и таланти, трябва да ги умножавате. Жената да вижда у мъжа си добрите черти, които да гледа да умножи. Вследствие на това пък мъжът ще почне да дели с нея чувства и признателност, ще дели усилията си, като ще й връща със същата мярка, ще я обича, ще я цени и помага. Тъй трябва да постъпва мъжът. Види ли единият у другия лоши качества, да не ги изважда пред хората, а да гледа да ги обърне в добри и като станат такива, да ги умножи.

Ако е казано, че Царството Божие прилича на квас и синапово зърно, то значи, че щом елементите на това Царство влязат в човешката душа и дух, се умножават. Бог ще раздели с тях Царството Си.

Изхождайки от това гледище, че ние трябва да бъдем синове на виделината, значи, че трябва да умножаваме, да използуваме всички условия, в които сме, за наше и на близките ни добро.

Както размножението на растенията и животните е възможно само при светлината, така и умножението, т.е. действията човешки по Божествения закон, са възможни само при виделината. От синовете на виделината се иска да бъдат не външно лъскави, не едни безплодни и нерастящи елмази, а умножаващи се житни зърна. Безплодието е смърт - безплодната смоковница бе прокълната и отсечена, всяка пръчка на лозата, която не дава плод, т.е. не се умножава, също се отсича, а плодните се окастрят, за да дадат повече плод.

Прочее, да посеем семето на любовта и радостта, за да поникне мирът в умовете ни; да посеем семето на дълготърпението и благостта, за да поникне плодът на милосърдието в сърцата ни; да посеем семето на вярата и кротостта, за да поникне плодът на въздържанието в живота ни. По този начин пълният ни живот ще се прояви, сърцето ни ще се облагороди, интелигентността ни ще просветне, любовта ни ще се развие и щастието ще се придобие. Това е възходящият път на Бога за индивида, за обществото и човечеството.

Само така от трънения венец на България ще се изплете великото благо на балканските народи и славянството, и само по този път ще се дойде до обединение.

6 януари 1914 г. Бургас