Разлика между версии на „Празниците на природата“

Текуща версия към 12:19, 22 март 2012

ЕЛЕКТРОННА БИБЛИОТЕКА

Статии, посветени на Учителя и Учението

Статии от списание Житно зърно

- сп. Житно зърно бр.1 1999

ПРАЗНИЦИТЕ НА ПРИРОДАТА

Живата природа в своята целокупност е сбор от разумни същества от различни градации, които живеят в пълна хармония.

Учителят Петър Дънов

За нас Природата е нещо велико не само по своето устройство, но и по онази интелигентност и върховна разумност, които тя проявява. Живата Природа е сбор от мислещи същества, които представляват атомите на великия свят.

За да разберем празниците на Природата, трябва да променим отношението си към нея – трябва да я разглеждаме като жив организъм със свои форма, съдържание и смисъл. Да имаме представа от нейната форма, това означава да изучаваме всичките й форми, от съдържанието й – да изучаваме енергиите, които функционират в нея, а за да познаем смисъла, е нужно да разберем, какви разумни същества стоят зад енергиите и формите.

Ако я разглеждаме като сбор от механични процеси, тя ще остане за нас непозната.

Природата не обича покоя и застоя. В нея съществува вечно движение и творчество, които се направляват от законите на разума. В тези закони забелязваме определен ритъм, периодичност, които са част от самата същност на Битието.

От централното Слънце на космоса идва мощен енергиен поток, който се предава на нашето Слънце. Този енергиен поток минава през Северния полюс и прониква през цялата земя, влива в нея живот и през Южния полюс се връща към Слънцето, което я препраща обратно към централното Слънце на Вселената.

Движението на енергиите в човешкия организъм се подчинява на същия ритъм. Северният полюс в човека е главата и главния мозък. Оттам енергиите се вливат в тялото, като чрез нервната система се предават на целия организъм.

Слънчевата енергия и енергията, която идва от центъра на Земята се срещат.

Там, където се срещнат, на повърхността на Земята се заражда животът.

През различните сезони на годината приливът на слънчева енергия към Земята е различен. Това се обуславя от положението на Земята спрямо Слънцето и обратно. Това е цикличен процес, който има четири повратни точки: пролетното и есенно равноденствие, лятното и зимно слънцестоене. Всяка от тези точки слага начало на нов период в жизнения цикъл на Земята, в проявленията на цялостния живот на нея, намиращ израз както в природните цикли, така и в духовния живот на човека.

И така, първият празник на Природата е празникът на пролетта, когато има прилив на енергия във външния свят. Това е празникът на Любовта. Вторият – празникът на лятото, на "свещеният огън " е празникът на мъдростта. Лятното слънцестоене, наричано "Вратата на Рака", е свързано със стремежа на душата да прояви щедро своето богатство в света на формите. Третият голям празник е в началото на есента – празникът на Доброто, на Правдата, на разпределението на благата. Есенното равноденствие бележи нов прилив на духовни сили, активността започва да се отдръпва на вътрешен план. И най-после, в началото на зимата – 22 декември, празнуваме висшето познаване на Божествената природа. Това е Рождество – празникът на Истината.

Празниците на природата имат дълбок смисъл. Те са дни, в които, при различни космични условия, душата се намира в различни отношения с великата Разумност.

ПРАЗНИКЪТ НА ПРОЛЕТТА

Астрологически началото на пролетта се определя от влизането на Слънцето в 0° Овен – първият знак на зодиака. Това бележи началото на астрологичната Нова Година. Тогава започва прилив на жизнена енергия в северното полукълбо и всички живи същества се стремят да възприемат тази енергия от Слънцето и се събуждат за нов живот.

Краят на зимата и идването на новия живот, когато земята започва внезапно да дава кълнове, излизайки от привидното мъртвило, е наистина чудо! Това е събитие, предизвикващо нещо повече от радост, възхвала на вечното поражение на тъмнината и смъртта и освобождаване от страха, когато човекът разбира, че тъмнината е отминала и светлината се е завърнала. В молитва, в ритуал, в съзнанието и опитностите си човекът търси отново и отново да покаже и докаже непобедимостта на живота, и преходността на смъртта. В Египет има легенда за смъртта на бог Озирис и разпръсването на частите му по четирите краища на света. Гърците имат един по-щастлив мит – за слизането на Персефона в подземното царство на Хадес. Персефона, дъщерята на богинята на земята Деметра, е била принудена да прекарва шест месеца със съпруга си, владетеля на подземното царство, но напролет, когато й било позволено да излиза навън, всичко живо ликува и приветства нейното завръщане.

Тук отново имаме концепцията за живота в неговата най-чиста и жизнена форма, защото, със сигурност няма образ, символизиращ по-добре живота от този, на девата-кралица, на младата девойка, която във върха на разцвета си, узряла да даде нов живот от своята утроба, е принудена да слезе в пещерите на смъртта.

Така човекът започвал да проумява свещенността на живота, даването на живот и слизането му в тъмнина и смърт, когато животът води битка със силите на тъмнината и смъртта, за да докаже себе си – по-великият и силният.

Кулминацията на този мит за всепобеждаващата сила на живота е християнският празник на Възкресението. Синът на Бога, Слънчевият дух, Този, Който дава живот, изцелява и възкресява от мъртвите, приема смърт на кръста, извършвайки велико Тайнство, повдигайки булото над тайните на Жертвата, Любовта и Живота.

"Аз съм Пътят, Истината и Животът" – човечеството все още не осъзнава точността и дълбочината на тази фраза. В древността единици са могли да минат през Посвещение и да достигнат до Слънчевия дух. Сега той самият слезе на земята, за да срещне всяка човешка душа, която го търси. Идването на Христос на земята е най-значителното събитие в човешката история. С него е свързана основната идея на човешкия живот – идеята за безсмъртието.

Преминавайки през кръстната смърт, Христос отвори вратата към безсмъртието – през самоотричането, през жертвата, без които Любовта е невъзможна. Той остави в човешкото съзнание примера за пътя към безсмъртието – чрез безпримерно по своето величие смирение, чрез самоотричане и пълна вяра. Това е, което учениците и адептите на древните школи са усвоявали за десетилетия и единици са могли да достигнат – стъпките в пътя на себереализацията, водещи до Посвещение и допринасящи за еволюционния процес на цялото човечество. Тези стъпки светят като пример, написани не само на книга, отпечатани във всяко сърце, независимо от индивидуалната религиозна и расова принадлежност.

Христовият дух проникна всичко на тази планета – той е крехкото стръкче, и тишината на планинските върхове. Той проникна невидимите земни царства, "освобождавайки грешниците" и тласна земната еволюция напред. Като изпи горчивата чаша на човешките грехове, Христос позна човешкото минало; след освобождаването си от кръста Той видя бъдещето на човечеството.

Той е навсякъде и завинаги. Защото – и не е случайно, че всички приказки имат добър край – Доброто и Любовта са тези, които винаги възтържествуват.

Възкресение Христово е празникът на всепобеждаващата любов. Ликуват храмовите камбани, звучи радостният химн: "Слава на Бога във висините, благословение за человеците."

В наши дни великият християнски празник, наследил пасхалните мистерии, придобива планетарно значение. В началото на новото хилядолетие той разкрива отново своя дълбок езотеричен смисъл като един от празниците на обединеното човечество, призвано да изживее заедно възкресяващата сила на любовта.

Като празник, Великден има много стари традиции, още от предхристиянско време. В същия момент се е отбелязвал еврейският празник Песах /оттам и латинското Пасха/, който е бил свързан с освобождението на евреите от египетско робство. Песах е съвпадал с деня на първото пролетно пълнолуние /според еврейския календар 14-ти Нисан/. От самото начало християните се стремели да отделят Великден от еврейския Песах. Оттогава са и споровете между Рим и Александрия, свързани с Юлианския и Грегорианския календар, по отношение отбелязването на лятното и зимно слънцестоене и пълнолунието. В крайна сметка, в 6-ти век се приема Великден да се празнува след пролетното равноденствие, в неделята след първото пролетно пълнолуние.

През 5-ти век патриарх Кирил е изработил таблици за точното определяне на Великден, които били допълнени от Дионисий Ексигим и англосаксонският монах Веда Венерабилис. В Дионисиевите таблици са въведени 19 годишни кръга, за да се улесни астрономическото изчисляване на първото пролетно пълнолуние. Тези таблици се използват и до днес.

Рубриката е подготвена по материали на Боян Боев и по преводни материали от Д-р Йорданка Попова и от Татяна Йорданова.