Разлика между версии на „Изгрева и неговото благоустрояване“

Текуща версия към 15:18, 28 юни 2010

Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева

ИЗГРЕВА И НЕГОВОТО БЛАГОУСТРОЯВАНЕ

Важните условия за едно селище като Изгрева, което след идването на Учителя вече бързо се оформяше, бяха електричеството, водата и снабдяването с продукти. Електрическото осветление някак набързо и лесно се уреди. Службата по осветление постави стълбове със жици само до Салона – жилището на Учителя и някъде до средата ва поляната. Оттам ние сами, с наши средства и материали, прекарахме ток до всички къщички. Изразходваната енергия плащахме по общия електромер, като сумата се разпределяше. Но въпросът за водата остана да чака своето разрешение. Водопровод все още не беше правен. Най-близкото място, откъдето можехме да си доставим вода за нашите нужди, беше дворът на разсадника, където имаше постройка с чешма и вода от градския водопровод. Пазеше я едно свирепо куче, но с него се оправяхме. Оттам, с една двуколка, на която имаше монтирано буре от около сто литра, си доставяхме вода. Разстоянието не беше по-малко около 600-800 метра. По това време, по-младите братя измежду нас имахме възможността за физкултура, с докарването на това буре, пълно с вода. По-късно намерихме едно изворче, край рекичката, там, където сега е построена къпалнята "Диана бад", на границата с местата на Ловния парк. Тогава цялото това място беше само ниви и ливади, а по-надолу, по течението на рекичката – зеленчукови градини. Нямаше никакви къщи или каквито и да е било постройки. Беше приятно, приказно място край бистрата рекичка. За това изворче ние положихме много грижи. Учителя прояви особено внимание към него. Облагородихме мястото, направихме бетонно мостче над рекичката, което водеше до изворчето зад нея. На самото изворче, приятелите мозайкаджии около брат Бертоли, направиха кокетна чешмичка, с широк, постлан с мозаечни плочи площад пред нея. Водата, макар и с неголям дебит, беше много приятна и пивка. От него най-често си носехме вода. Учителя казваше, че носенето на вода от извор е лековито. Ние с радост отивахме там, още повече, че пътечката, по която се движехме, минаваше през ниви и ливади. Особено през пролетта и лятото те бяха облечени с багрите и аромата на горските и полските цветя. От близката гора пък лъхаше боровият аромат.

Изкарването на отровите от тялото чрез потни бани е едно ефикасно средство за лекуване. Затова Учителя препоръчва изпотяването, при специални условия. Даде ни и следното упражнение (това беше през лятото на 1928 година) – много добре облечени, с по-дебели дрехи, да си носим вода с две стомни от тази чешмичка. Първия ден един път се донася вода и като се върнеш, се обливаш с топла вода и се преобличаш с чисти и сухи дрехи. Втория ден носиш със стомните два пъти, след това обливане с топла вода и отново преобличане. Третия ден се носи вода три пъти и пак същата процедура, и така нататък – до десетия ден. Тогава ще се донесе вода десет пъти, след което пак, разбира се, обливането с топла вода и преобличането. Поради дебелите дрехи, изпотяването е обилно. След това се дават десет дни почивка. После, ако има разположение, човек може да повтори това упражнение още десет дни. Самото носене на вода е важно, изпотяването почиства порите на кожата, което е много важно за здравето на човека.

Така това изворче беше, между другото, и един полезен и приятен елемент в живота на Изгрева. Един ден обаче, като отидохме там, видяхме, че управлението на Ловното дружество е успяло да издейства за свои цели голямата поляна, която се намираше точно над изворчето, в края на гората. Управлението на дружеството, тогава хора без всякакъв усет към красотата, без всякакво човешко отношение към положения толкова много труд, преди всичко за общото благо, навярно подтикнато от озлобеното към нас духовенство, нарежда да се прокара оградата на поляната им точно над самата чешмичка. Това, разбира се, се посрещна с голямо огорчение от всички нас и пречупи радостта ни от този дар на Небето. Извиращата вода се втичаше в едно малко басейнче, за да може да се огрява от слънцето, което подобрява качеството на водата за пиене. Поставена така, оградата отнемаше възможността – не само да се почиства басейнчето, но и да се използва чешмичката. Така, с мъка и скръб минавахме край него, като че ли там бе погребан скъп наш близък.

Малко по-късно, близо до Изгрева мина водопровод, от който с наш труд и средства си прекарахме вода. На самия Изгрев направихме две чешми за общо ползване. Едната беше в малката горичка между салона и поляната, на която си правехме упражненията. Тя имаше кръгъл плочник, на който, от мозайка бяха изработени фигурите на дванадесетте зодии. Другата, която беше край горичката, имаше изваян красив барелеф.

Въпросът с продоволствието беше също толкова важен. Магазините в града бяха на не по-малко от три километра. С търговия нито един от нас не се беше занимавал. Пък и създаването на една бакалница, поради все още малкото хора, не можеше да намери своето оправдание. Но ето, че дойде разрешението – оригинално и може би, единствено в света. Още с първите заселници на Изгрева дойдоха, някъде откъм новозагорските села и двама братя – Павел и Славе. Те имаха чист стремеж към идейното и духовното, стремеж към истинското братство. В едно малко отделение на дървената си къщичка, в която живееха, по-големият брат Павел обзаведе малко магазинче, с най-необходимите продукти – хляб, захар, сирене, растителни масла, сол и други. В магазинчето, така да го наречем, нямаше продавач или въобще, някакъв човек или какъвто и да е било контрол. Всеки, който искаше да си купи нещо, сам си го вземаше, отмерваше го на везните, които имаше на една масичка, пресмяташе стойността по окачения ценоразпис и оставяше парите по тъй направената сметка. Туй магазинче Павел го нарече "самопродавница". Това беше в истинския смисъл на думата, магазин на самообслужване.

Гледах и се радвах на смелата и оригинална идея на брата. Обичах да разговарям с него, пък и в уреждането на Изгрева той всякога се отзоваваше за всяка работа с радост. Занимаваше се между другото и с поправка на обуща. Един ден го запитвам за самопродавницата, най-вече, дали му излиза сметката. С топла, детинска усмивка той ми отговори: "Излиза, излиза, покрива се таман сметката!" Вече по-късно, когато още много други братя и сестри си построиха къщички и се заселиха тук, поддържането на един продоволствен магазин вече можеше да намери своето оправдание. Един по-предприемчив брат, запознат с продоволствените проблеми, който вече си беше построил и къща по-солидна, зидана, обзаведе по-пълно продоволствен магазин, като за тази цел посвети и цялото си време. Така и продоволственият въпрос беше разрешен.

Устройването и необходимите грижи около Изгрева бяха сериозна работа за малкото хора с умения и възможности. Цялата дейност, пък и какво ли още не, извършвахме сами, без каквото и да било заплащане.

Пред салона бяхме направили дълги маси, с пейки от двете им страни, където в топли и благоприятни дни се хранехме. Край масите имаше богато разклонени облагородени лешници и една дюля, които даваха не само добра сянка, но създаваха приятна за окото гледка.

В единия край на поляната, където имаше млада борова гора, беше устроено кътче с пейки за сядане, където се събирахме да беседваме и разисквахме въпроси от по-духовен характер. В последствие, този кът се преустрои в една своеобразна, заоблена къщичка от едно помещение, в размер около двадесет квадратни метра, където се установиха да работят и живеят трите стенографки, наши сестри: Паша Тодорова, Елена Андреева и Савка Керемидчиева. Заоблената форма на постройката даде основание на сестра Паша, да й даде името – нарече я "Парахода". Така всички го наричахме и с това име си остана до края. "Парахода" беше един център на интензивен живот. Трите стенографки неотлъчно и с похвално прилежание записваха всички беседи, които Учителя държеше. Всякога бяха много претрупани с работа – дешифриране, приготвяне на беседите за печат, корекции на пробите, а също и непрекъснато посрещане на гости, било от София или от провинцията. Всички тези посетители, жадни за информация, за събитията на Изгрева и за братския живот, а също и за да споделят това, което ги вълнуваше, отиваха в "Парахода". По-късно, до този "Параход" беше направена постройчица, пак от дъски, с която се създадоха по-големи удобства за трите сестри, заангажирани в тъй сериозната и отговорна работа около беседите. В нея се настани сестра Елена, а Паша и Савка останаха в "Парахода".

На самата поляна, в самия й край, бяхме направили една дъгообразна беседка, с изглед към просторното Софийско поле, ширнало се между Витоша и Изгрева. Там, в тишината, която цареше наоколо, беше много приятно. Изобщо Изгрева беше място на приятна и благодатна психична и мистична среда, където човек може да намери едно рядко успокоение на цялата си психика, на нервите, натоварени от напрегнатия и груб живот. Това не беше само наше впечатление, но и на онези, по-интелигентните, които случайно идваха тук. За подобно усещане сподели с мен известният и много интелигентен българин Симеон Радев, познат като общественик и писател. Той идваше често тук да си прави разходките. В един разговор, който имах с него, той ми каза: "Не знам защо, когато идвам тук, изпитвам едно особено успокоение, задоволство, лекота и приятност!"

На поляната пред беседката двама братя бяха направили от чимове една котва, като символ, както те казваха, че Великите Бели Братя са хвърлили котва на своя, носещ се из мировото пространство, кораб. До котвата имаше метеорологична клетка, с всички необходими уреди за пълни метеорологични наблюдения – термометър, барометър, уред за измерване на влагата; а вън от нея и специален уред за измерване на валежите. До нея, опитният в мозайкаджийството брат Борис Николов беше изработил, с голямо умение, един слънчев часовник. Грижите около поддържането на този малък метеорологичен пункт и наблюденията, които се правеха и за които се водеше дневник, бяха поверени на брат Георги Радев, който беше най-подходящ като студент по математика, където се изучаваха също физика, астрономия и метеорология.

Построихме също барака за дърва и въглища и складове за издадените беседи.

Учителя особено много държеше да се придаде един облагороден външен вид на нарасналия вече Изгрев. Това създаваше една много сериозна грижа за нас преди всичко, заселниците тук. Братята и сестрите от София свикнаха редовно да идват на Изгрева и по възможност, помагаха. Голям дял от тази работа представляваше обработването на част от поляната и околните, закупени от Братството места. Засадихме плодни дръвчета, картофи и други необходими за кухнята зарзавати. Но ние нито имахме богат опит, необходим за такава работа, нито пък можехме всякога, при благоприятните условия, да полагаме необходимите грижи за посадените вече растения, тъй като всички бяхме студенти или работихме в града, за това често пропущахме благоприятните условия, а с това и благоприятните резултати. В последствие дойде бай Ради, който се зае с тази стопанска работа. Със своите качества, умение и богат опит в селското стопанство, този наш брат даде своя изключителен принос в стопанския живот на Изгрева.

Бай Ради е роден и живял в град Ямбол, където е работил в зеленчукови градини и във фабрика за правене на керемиди. Неговата другарка рано починала и той останал в живота сам. Към братските среди се приобщава още в Ямбол. Както от всеки град, така и от Ямбол идват някои приятели на летуване на Рила, между тях е и Ради. След свършване на летуването, той идвал на Изгрева и се позаседявал там. Като всеки здрав и работлив българин, с усет за онова, което трябва да направи, когато види нещо от своята специалност, бай Ради се залавя да оправи и поправи нашите пропуски в градинарството. Учителя, разбирайки неговите качества, го поканва да остане на Изгрева. За бай Ради е малко да се каже, че беше работлив, честен и безкористен до краен предел. С неговото идване, малкото ни стопанство доби напълно оформен вид. Да се натори добре и обработи мястото, навреме да се положат необходимите грижи по прекопаване, напояване, почистване от плевели и ред други, от този род, грижи за засетите култури – това е най-важното за успеха на всяка земеделска работа. А Ради, в това отношение, беше образцов. Когато в есенните дни се прибираха подовете от засетите култури, рафтовете в мазето тежаха от тях.

За неговата честност и безкористност говори един случай, който ми разправи един наш брат, много близък на Ради, който често го е посещавал на приказки. Един ден, през есента, братът намира Ради в мазето да подрежда събраните продукти и плодове. "Погледнах – казва братът – хубавите и добре узрели круши, наредени в щайгите, извадих си джобното ножче и започнах, без стеснение да режа и не се чете от тях, като се възхищавах от вкуса и аромата им. не се четесе, отрязах парче от една особено качествена круша и подадох на Ради. Моята изненада беше голяма, когато той отказа да вземе парчето. Повторих и потретих поканата си към него с нови парчета, но той упорито отказваше да приеме най-малкото. Това позасили моята изненада, още повече, че не се бе случвало от негова страна, така упорито да ми отказва, когато съм му давал нещо. Освен това, денят не беше ден, през който почивахме откъм храна. Мълчах и се учудвах. Когато Ради привърши работата, излезнахме от мазето и отидохме в стаята му. Загложди ме мисълта да разбера, защо Ради така упорито ми отказваше да приеме и изяде едно парче от круша. "Слушай Раде, казах му аз, няма да си отида оттук, докато ти не ми кажеш, защо не прие поне едно парче от тъй хубавите круши, които ядох." Ради вдигна глава и ми отговори: "Знаеш ли, брат, Учителя като дойде един път при мен, в мазето, ми каза – Раде, всеки, който идва тук, го тегля и на влизане, и на излизане." Не приел да хапне парче круша, за да не стане по-тежък, на излизане от мазето."

Ради ходеше с дълга брада. Скулпторът, който е бил натоварен да изработи паметника на Патриарх Евтимий, като го срещнал един път, го повикал, да му бъде модел за образа на Патриарха. Така образът на Ради е увековечен в скулптурната фигура на Патриарх Евтимий, намираща се на улица "Граф Игнатиев" и едноименния булевард.