Разлика между версии на „Изостаналите укрухи“

Текуща версия към 09:09, 20 октомври 2010

Неделни беседи

Неделни беседи - 1927 г.

Вехтото премина, IX серия, IV том (1927)

4. Изостаналите укрухи

Беседа от Учителя, държана на 24 април, 1927 година в гр. София.

„И като се наситиха, казва на учениците си: „Съберете изостаналите укрухи, за да се не изгуби нищо.““ (Иоан 6:12)

Аз ще се спра върху думите: „Да се не изгуби нищо." В живата природа, както и в живота на човека има три важни момента. Първият момент е да даваш – качество, свойствено на Бога. Вторият момент е да приемаш – качество, свойствено на човека и на всяко живо същество. Третият момент е да задържаш – качество, свойствено на разумния човек. Умният, мъдрият, добрият човек се отличава по това, че той може да задържа.

„Да се не изгуби нищо". Кое не трябва да се изгуби? Ценното у човека не трябва да се загуби. Не е достатъчно човек само да добие нещо, било знание, богатство, красота или живот, но важният въпрос в света е да не изгуби човек това, което е придобил, т.е. да задържи това, което е спечелил. Всички нещастия в съвременната култура било в личния, било в семейния, било в обществения живот или най-после и в самото човечество се дължат на загубите. Адам беше велик човек, поставен от Бога в райската градина, при най-добри условия, като прие Божието благословение, но и той изгуби всичко това. Ева също така прие Божието благословение, но и тя го изгуби. Тя беше една от най-красивите жени, каквито светът е познавал някога, но изгуби и красотата си. Когато Адам я видя, той я хареса и каза: отлична е моята другарка! Тя ще се нарече Ева – начатък на всяка култура, на всяко добро, Ева или Иехова почти една и съща дума, показва, че жената съдържа в себе си всички творчески сили, които могат да се разработят. Следователно, под думата жена се разбира зародиш, който съдържа в себе си всички сили в потенциално състояние и чакат момента на своето развитие. Под думата мъж пък се разбира същество, което започва да се развива. Какво нещо е жената? Жената е зрънце, поставено в хамбара, или скъпоценен камък, поставен в някоя каса, или в някое скривалище.

Питам: какво ще се ползува скъпоценният камък, ако се извади от дълбочините на земята? Ползува се нещо. Колко сълзи е пролял. той през течение на хилядите години, които е прекарал в земята, докато стане красив! Някои от съвременните геолози казват, че скъпоценните камъни са се образували от газове в земята. – Скъпоценните камъни са минали през газовете, но не са образувани от тях. Те коренно се. различават от газовете. Други учени пък казват, че диамантът, например, не е нищо друго, освен чист въглерод. Не, диамантът не е въглерод. Както човешката душа е облечена в тялото, така и диамантът е облечен в материята на въглерод, но сам по себе си той не е въглерод. В това отношение всеки скъпоценен камък има свое тяло, но ако речем да говорим, от какво е направен той, не можем положително да се произнесем. Едно трябва да се знае, че тялото на скъпоценния камък не е самият камък. Той е само неговото външно облекло. Значи, скъпоценният камък представя един затворен живот, който очаква своето-бъдещо развитие. И когато питат, защо хората обичат скъпоценните камъни, знаем вече причината. Хората обичат скъпоценните камъни, защото те крият в себе си сили в потенциално състояние, които очакват своето развитие. Тъй щото, и в скъпоценните камъни има нещо Божествено, Те не са прости същества, както ги виждаме външно. Казвате: защо съвременните учени не ни обясняват нещата, както трябва?

За да ви обясня, защо учените не изнасят Истината, както трябва, ще ви приведа един анекдот из арабския живот. Двама арабски дервиши живели дълго време в пустинята. По-старият от тях бил изложен на големи нещастия и страдания. Страданията го следели непрекъснато едно след друго. Той употребил срещу тях всичкото си знание, всички методи, но не могъл да се избави: страданията не преставали да посещават неговата колиба. Той си казвал: навярно Аллах е недоволен нещо от мене, но не зная, коя е причината за това. По четири-пет пъти на ден се молил, помагал на хората, викал ги да им говори, да им проповядва за Бога, правил добрини, но нищо не помагало. Единствената утеха в живота му била неговата магарица, която му прислужвала във всичко. Като нямал на кого да се оплаче, разговарял се с нея. Тя му била единствената другарка в живота. По едно време случило се, че магарицата заболяла и умряла. Дервишът си казал: и туй трябваше да ме сполети! Това животно ми беше единственият другар в живота, но ето, и него изгубих. Той плакал, страдал за нея и най-после решил да я погребе тържествено, като избрал за целта най-хубавото място в околността на своята колиба. Той избрал место при един голям извор, дето изкопал нейният гроб и там я заровил. Погребал я с най-големи почести, каквито могъл да измисли. От това време той не престанал да я посещава и да мисли за нея. Когато минавали кервани край това място, всички се спирали и се чудели на този хубав гроб. Те си казвали: навярно тук трябва да е погребан някой виден светия, защото и дервишът си е направил колиба до неговия гроб. Кой как минавал, все се спирал, а мнозина нарочно идвали на това място, понеже го считали за свято. Обаче, дервишът си мълчал; той никому не казвал, кой е погребан на това место. Защо не казвал Истината? Той знаел, че ако каже Истината, нещастията ще започнат да го следват едно подир друго. Преведено на съвременен език това нещо подразбира: интересите не ми позволяват да кажа това, което зная, защото то ще ме компрометира, ще изложи личността ми, както и моето обществено положение. От човешко гледище този човек е прав.

Сега, на мнозина се вижда чудно, как е възможно около гроба на едно животно да се вършат толкова чудеса? Ако отидете при източните народи, при някой дервиш, например, те ще ви обяснят това нещо добре, но ако отидете при западните народи, те не ще могат да ви обяснят това положение. То е неясно и на самите тях. Аз, обаче, няма да обяснявам този факт. Когато предприемете едно пътешествие до източните народи, те ще ви обяснят, какви са техните вярвания. Аз ви приведох този пример, да видите, защо съвременните учени не искат да казват Истината. Защо дервишът не иска да каже Истината на хората? По същата причина и учените не искат да кажат Истината. Когато не искат да кажат Истината, все има нещо, което съзнателно крият. Ако един учен премине цели 20 – 30 години през ред страдания и после му се усмихне щастието, мислите ли, че ако той се натъкне на някаква лъжлива теория, ще се разправя с нея? Той ще се държи само за онези факти, които са верни и истинни, а за другите, които не са верни и не са още доказани, ще каже: нека с останалите факти и теории се занимава младото поколение. Нека един ден то да се произнесе, кои факти са верни, и кои не. Трудно е да се определи, кое е вярно, и кое не. Истината и лъжата в света са така преплетени, че мъчно могат да се разплетат.

И когато са задали на Христа въпроса, що е Истина, Той им отговорил със следната притча. „Уподоби се Царството небесно на человек, който пося добро семе на нивата си. Като спяха человеците, дойде неприятелят му, пося плевели между пшеницата и си отиде. Слугите на домакина дойдоха и казаха му: Господине, не пося ли добро семе на нивата си; отде се взеха плевелите? А той им рече: враждебник человек е направил това. Слугите му рекоха: искаш ли да отидем да ги оплевим? Той им рече: не, за да не би, като плевите плевелите, да изтръгнете заедно с тях и пшеницата. Оставете да растат наедно и двете до жетва; във времето на жетвата ще река на жетварите: Съберете първо плевелите и вържете ги на снопове за изгаряне, а пшеницата съберете в житницата ми."

От психологическо гледище тази притча подразбира, че не е добре човек да се занимава с греховете и с погрешките на хората. Защо? – Защото и когато обича, и когато мрази, човек се свързва с греховете и със слабостите на дадения човек. Когато обичате някого, вие се свързвате с този човек и придобивате неговите качества. И когато мразите някого, вие пак се свързвате и придобивате неговите качества. Забележете, например, как пишат във вестниците против правителството, как изтъкват грешките и неправдите, които то върши. Дойдат ли, обаче, те на власт, веднага обръщат политиката. И като наблюдавате техните постъпки, ще видите, че и те вършат същото, каквото е вършило и предишното правителство. Те затварят тефтера, на който са писали грешките на бившето правителство, и вървят по неговия път. Какво показва това? Че светът не може да се изправи чрез критикуване. Да се говори, че някой човек имал грехове, това и децата могат да кажат. Няма защо да се разправя на човека, че е грозен. Дохожда при мене един човек и ме пита: харесваш ли ме? Казвам му: аз не съм толкова компетентен, не разбирам от това изкуство, но ако искаш да знаеш истината по този въпрос, ето, вземи моето огледало, то е по-умно от мене. Огледай се в него, и то ще ти каже истината тихо, мирно, без да те чуе някой. Каквото ти каже то, ти трябва да го повярваш. Ако аз ти кажа нещо, може да те обидя, а огледалото няма да ти каже нито една горчива дума„ но ще знаеш цялата истина. Огледалото представя Божествения Дух у човека. Когато дойдем до Бога, Той никога не се нахвърля върху нас, както правят другите хора, но само ни показва, какви сме. И когато ние се обезкуражим„ обезсърчим, Той се приближава до нас и ни казва: има един начин, по който можеш да изправиш грозотията си. Като дойдете до това огледало, вие ще разберете, че нито сте учени хора, нито музиканти, нито добри, както сте мислили дотогава. Обаче, огледалото ще ви покаже, че вие можете да бъдете и учени, и добри, и музиканти. Освен, че ще ви покаже отрицателните страни, огледалото ще ви покаже едновременно и пътя, по който можете да постигнете Божествения живот.

Следователно, все трябва да се даде нещо на хората. Ако майката не може потенциално да вложи някакви дарби в душата на детето си, от това дете нищо не може да стане, Ако градинарят посажда семена в градината си и не ги полива, от тези семена нищо не може да излезе. Ако каменарят не дяла камъните, които разчупва, от тях нищо не може да стане. От неодялани камъни къща не се гради.

Христос казва на учениците си: „Съберете изостаналите укрухи, за да не се изгуби нищо!" С този стих Христос е искал да постави един велик закон в умовете на своите ученици. Той искал да им обърне внимание на силата Божия, която е в състояние да увеличи хлябовете. След това Той им каза: „Аз съм хлябът на живота; който иде при мене, няма да огладнее; и който вярва в мене, никога няма да ожаднее." Според мене, всички хора във времето на Христа, които ядоха от този хляб, са щастливи, защото те и до днес живеят. От тези пет хиляди души, които са яли от този хляб, и днес можете да намерите из целия свят: и в Америка, и в Англия, и в Германия, и в България – навсякъде са пръснати. Те сами могат да ви кажат, че, наистина, са яли от живия хляб на Христа. От две хиляди години насам те още живеят от този хляб. Може ли да умре човек, който се е хранил с хляб, който излиза от Бога? Смъртта е влязла в живота по причина на това, че човек е престанал вече да се храни с Божествения хляб. Храненето е процес на сърцето, а асимилирането, употреблението на храната, на хляба е процес на човешкия ум.

В съвременния свят често се говори за чувствата, и някой казва: накърниха се моите чувства. Ако в духовния свят влезе човек с накърнени чувства, той ще види, че неговите чувства там са твърди, като камъни, От такива твърди чувства може да се направи къща. Питам: тогава какво понятие може да има човек за своите чувства? И затова, когато се говори, че трябва да се възпитават човешките чувства, разбираме, че тази твърда материя, каквато днес представят чувствата, трябва да се смекчи, да се впрегне в работа. Възпитанието ще даде съответни методи. За тази цел трябва да се дойде до умствения свят. Както водата на физическия свят представя среда, която пренася необходимите елементи за развитието на растенията, така и мисълта в духовния свят служи за среда, която доставя нужните елементи за растенето и развитието на чувствата. Ако човек мисли, само тогава той ще може да постави чувствата си в правилен, хармоничен ред. Човек може да прояви Любовта само чрез закона на мисълта. Да чувствуваш, това още не значи, че любиш. То е само поставяне камъни при една постройка. Любовта е процес, който подразбира растене, разширение на човешката душа във всяко направление. Да любиш, значи да се задоволяват вечните копнежи на човешката душа и на човешкия дух. И ако човек не може да постигне своите желания и копнежи на земята, причината за това е, че той изгубва добрите условия за тяхното реализиране. На всички хора се дават добри условия, но те ги изгубват. На коя майка не са дадени деца? На всяка майка се дават деца, но много майки са изгубили децата си. Кому не са дадени приятели? На всички хора се дават приятели, но някои изгубват приятелите си, а някои ги запазват. Кому не е дадена красота? На всеки човек е дадена красота, но не се минават 20 – 30 години, и човек изгубва красотата си. Кому не са дадени знания? На всички са дадени знания, но не се минава много време, мозъкът на някои хора се поврежда, и те изгубват знанията си. Смисълът на живота седи в това: каквото имаме, да не го изгубваме.

Сега ще задам един въпрос на религиозните хора: защо те се съмняват? Съмнението е една от големите слабости, която се среща, както в религиозните, така и в светските хора. Запример, някой религиозен човек, след като е вървял няколко години в правия път, усъмни се нещо и се запитва: дали пътят, в който вървя, е прав? Докато човек е млад, той има вяра в себе си, но като дойде на средна възраст, той започва вече да вижда, че старост иде и казва: ще изгубя силата си. Той повтаря тези думи всеки ден в ума си, докато най-после се намери в положение на безпомощен човек, взима тояжката си в ръка, подпира се и търси помощ от малките деца. Хората, като го виждат подпрян на своята тояжка, казват: този човек се подпира, защото силите му вече го напущат. Не, той не се подпира, но търси нещо. Какво търси? Той търси изгубеното. И ако го пита някой, какво е изгубил, той ще каже: изгубих здравето си, изгубих силата си, изгубих паметта си. Много нещо имах, но всичко изгубих. Този дядо върви замислен, подпрян на тоягата, но изведнъж, някое дете мине покрай него, хване го за джоба и го поразклати. Мине друго дете покрай него, хване го пак за джоба, потегли го. Дядото се поспре, погледне децата и си казва: така е, дядовото, човек, като остарее, става посмешище на децата. И турците имат подобна поговорка: когато вълкът остарее, става посмешище на кучетата.

Съвременните хора казват: ние трябва да имаме култура, да се развиваме. – Съгласен съм с тях. Обикновените хора трябва да имат култура, трябва да имат цивилизация, но питам: това, което имат и което придобиват, могат ли да го запазят? Проследете историята на българите от хиляда години насам и ще видите, през какви пертурбации са минали. Какво е останало от България от времето на Симеон Велики? Днес всички българи, всички европейски народи се хвалят все с това, какво са били едно време. Гърците се хвалят със Сократ, с Платон, със своята стара култура, но де са днес Сократ и Платон? И Адам едно време беше в райската градина, но де е днес? И Ева едно време беше в райската градина, но де е тя днес? Днес Ева е в своята кухня, с престилка и лъжица в ръка, готви, недоволна от положението си, стара, като баба. Всички казват: какво бяхме едно време! Не е важно, какво сте били едно време, важно е, какво сте сега. Ако отидете в Италия, в стария Рим, ще кажат: едно време какво бяхме! Питам: де е славата и величието на стария Рим? И българите казват: какво бяхме едно време! Не е важно, какво сте били едно време, сегашният момент е важен.

И в Писанието е казано: „И ще създам нова земя и ново небе.” Там не е казано да вярвате в това, което Бог едно време е създал. За нас не е важен миналият момент, важен е сегашният момент, какво можем да направим от това, което сега имаме. И Бог казва: Аз създавам за вас нова религия, нова мъдрост, който вярва в това, което сега създавам, той ще бъде благословен. И днес, който дойде при мене, все ще ми разправя, как са живели едно време светиите. Не е важно, как са живели светиите едно време; важно е, как вие живеете днес. Аз зная, че светиите са живели чист свят живот в пустините; важно е, какво сте вие сега, как вие трябва да живеете. Или ще ми разправят как са живели едно време българите. Не е важно това; важно е, как вие живеете днес. Друг пък ще ми разправя: баща ми беше честен човек. – Остави, какъв беше баща ти. Кажи ми, ти честен човек ли си? Баща ми беше добър човек. – За мене не важно, какъв човек беше баща ти; аз искам да зная, ти добър човек ли си.

Съвременните религиозни хора казват: ние вярваме в Христа, който дойде на земята преди две хиляди години. Знаем, че Той беше разпнат, погребан, на третия ден възкръсна и отиде на дясно при Отца си. Да се вярва само в този Христос, който е живял преди две хиляди години на земята, това е заблуждение. Сам Христос е казал на учениците си: „Идете и проповядвайте, и аз ще бъда с вас до скончанието на века." Христос още тогава е говорил за себе си, не като личност, но като Дух, който ще пребъдва на земята през всички времена до скончанието на века. Значи, Той подразбирал, че ще бъде с учениците си през всички условия, през времената на насилието, на злото, което днес виждаме в света, т.е. до скончанието на века; след това ще настане нова епоха, време на нова земя и на ново небе. Христос имал предвид новия ден, когато хората няма да губят своя живот. Които дочакат този ден, ще получат новия живот. Изгубеното трябва да се възвърне. Сега настава епоха, когато ние трябва да намерим изгубеното. Казвате: как ще .намерим изгубеното? Мислите ли, че вие ще намерите изгубеното в университета? Ако изгубеното може да се намери в университетите, аз бих повикал всички видни европейски професори, да ни покажат, как може да се намери изгубеното, а същевременно да ни покажат начин за спасение. Ако пък изгубеното може да се намери в черквите, и това може да се провери. Нека всички свещеници, владици и проповедници от разните църкви, били те православна, протестантска, католическа, мохамеданска, будическа или каква и да е, дойдат и кажат: този е пътят на спасението! Ние веднага ще тръгнем подир тях. За Истината ние сме готови на всичко – достатъчно е да се намери някой да ни покаже пътя към нея. Ако децата могат да ни покажат Истината, ние и на тях ще благодарим. Ние не се считаме унижени, ако едно дете ни посочи пътя. Ако един турист се заблуди в пътя си и срещне едно малко дете, което може да го оправи, той ще счита ли това за унижение, че детето го е упътило? Туристът трябва да каже: благодаря на Бога, че ми показа пътя, макар и чрез това малко дете. Не е достатъчно само човек да тръгне в правия път, както не е достатъчно само студентът да слуша лекции в университета, но изисква се един вътрешен процес на разбиране, към който всеки трябва да се стреми. Не е достатъчно само човек да придобива знание, но това знание изисква и приложение. Значи, в живота трябва да се имат предвид два важни вътрешни процеса: процес на разбиране и процес на приложение. Запример, съвременните християни постоянно говорят за Любовта Христова, но тази Любов нито е разбрана от тях, нито е приложена, Изкуство е да се приложи Любовта в живота!

Казвате: как може да се приложи Любовта в живота? За да се приложи Любовта, изисква се преди всичко човек да се освободи от своето минало. Под „минало" ние разбираме съвкупност от ред човешки предубеждения и заблуждения. Знаете ли, защо съвременните хора пропадат във всички свои изпити? – Защото не вярват в Христа, не вярват и в Бога. Коя е причината, че те не вярват в Бога? Адам, например, стана безверник, откак Бог му даде жена. Той повярва в жена си, а изгуби вярата си в Бога. Жената го съблазни. И Ева стана безверница, откак видя змията, която я съблазни. Змията започна да говори хубаво, убедително, и Ева, като я слушаше, каза: значи, не само Бог може да говори така хубаво; и змията може да говори красноречиво и убедително. Аз мога да. вярвам и на нея. И съвременните хора, като четат книгите на разни учени и професори, казват: ето какво казва еди-кой си професор за човека. Какво казва този професор? Той казва, че човек, като умре, се разлага на множество частици. Питам: този професор знае ли, какво представя всъщност разлагането? Професорът казва, че всички неща, след като се разложат, започват да миришат, понеже от тях се отделят миризливи газове. Не, при този процес миризмата още не подразбира разлагане, както професорът разбира. Миризмата е резултат на известни дисонанси, които се предизвикват от срещането на противоположни мисли или чувства в човека. Тези противоположни мисли и чувства се отличават по бързината на трептенията или на вибрациите си и, вследствие на това различие, те се отразяват неприятно върху нашата нервна система. Миризмата показва още, че и окръжаващата среда, в която живеем, е дисхармонична. В този смисъл ние считаме и умрелите хора за живи.

Питам: каква е разликата между умрелия и живия човек? Когато човек е жив, той е един, а когато умре, става на милиарди. Докато човек е жив, ние го познаваме под разни имена – Иван, Драган, Петко и т.н., като единица, но като умре, от него се образуват един и половина милиарда хора. Тогава той става множество. От единицата се образуват много човечета, които се наричат със същите имена, каквито единицата имала и всички се питат: кой е този„ който ни роди? Те го търсят и никъде не могат да го намерят. Някои ще кажат, че тази теория е невъзможна, не може да се приеме. Питам: теорията на Кант – Лапласа за създаването на света, права ли е? Там ли бяха Кант и Лаплас, когато Бог създаваше света? За да повярваме в теориите на съвременните учени, ние трябва да имаме картини, с които да ни убедят в истината. В природата съществуват картините за създаването на света, но ние трябва да насочим фотографиите си срещу тези картини и после да ги представим на света. Де е била фотографията на Лапласа, с която да увери днес хората в своята теория за създаването на света? За сътворението на света учените създадоха една приблизително вярна картина, но тя още не е истинска картина. Всички тия теории, обаче, не са в ущърб на науката. Те са допринесли нещо за развитието на човечеството. Казвам, обаче: официалната и същинската наука са две различни неща. Аз не разглеждам, какво говори официалната и какво истинската наука за създаването на света, но казвам, че истинска наука е тази, която осмисля нещата и дава стремеж на човешкия дух да търси Истината. Знанията пък на официалната наука, за да станат истински, положителни, те трябва да минат през Божествения огън, та всичко скъпоценно да излезе от тях, а да остане само сгурия, която ще се изхвърли навън.

Казвам: в умовете и в сърцата на съвременните хора има много материали, натрупани от вековете, които днес трябва да минат през Божествения огън, за да се пречистят. Още старите алхимици са казвали, че всеки човек трябва да има в себе си такава една пещ, в която всичко непотребно да се постави на изгаряне. Питам съвременните християни: в какво вярвате? – Ние вярваме в Господа Исуса Христа. – Радвам се, че вярвате в Христа, но даде ли ви Христос план за тази свещена пещ? – Не. – Идете тогава при Него, да ви даде план за тази Божествена пещ. После, даде ли ви Той план, как да си палите огъня на свещеното огнище? – Не ни е дал още такъв план. – Даде ли ви Христос свещеното кандило, което, като запалите веднъж, никога да не изгасва? – За него дори и не сме сънували. Разправят някои, че съществува такова кандило, но ние нямаме още. – Онези, които имат свещеното кандило, те разбират, какво говоря, и затова при тях няма защо да се спирам. Онези пък, които имат свещената пещ, ще ми кажат, какво остава в пещта, след като изхвърлят сгурията навън.

Тъй щото, от това гледище, страданията в живота не са нищо друго, освен свещеният огън, който изважда скритите богатства, дълбоко заровени в нашата земя. Ето защо, без страдания човек не може да стане гениален: без страдания той не може да стане и светия; без страдания от човека не може да излезе нищо добро. Единственото велико нещо в живота на хората, това са страданията, които са направили човека велик, Щом минат страданията, ще дойде периодът на Любовта. Страданията приготвят пътя на великата Любов. Който не е минал през страданията, кракът му не може да стъпи в Любовта, да опита всички нейни велики блага.

Който не е минал още през пътя на страданията, той мисли само за ядене и пиене, и казва: пари, пари ми дайте! Нека този човек отиде в Америка, или в Русия, да намери там милиардерите и да ги пита, щастливи ли са? Срещате във вестниците, че някой княз се самоубил. Защо се самоубил ? – Намирал, че животът няма смисъл. Това са хора, които не искат да страдат. Който казва, че иска да умре, това подразбира, че този човек иска да се освободи от страданията. Той търси лесния път в живота. На такива хора казвам: ако искате да влезете в свещения път на Любовта, вие трябва да се освободите от страданията, т.е. да преминете през тях. Те ще отворят пътя ви по-нататък; те ще отворят очите ви да виждате и да разбирате нещата. Като говоря, че човек трябва да мине през страдания, аз не подразбирам, че Бог иска да мъчи хората. При сегашните разбирания на хората, страданието е най-великият учител; то е Божествен процес, който отваря очите не хората. Без страдания животът няма смисъл. Питам: Бог, който създаде толкова светове, не можа ли да намери друг начин да спаси човечеството, но трябваше да изпрати единствения си син на земята, да бъде бит и поруган от хората? Не можаха ли римските войници да не го бият? Защо трябваше, именно, Христос да пострада? Значи, Христос трябваше, по този начин именно, да се изпита, да се види, доколко може да издържи. Силата и величието на Христа седи в страданията, които Той понесе. Някои казват, че Христос не е страдал толкова много. Други пък казват, че страданията на Христа били толкова големи, че пот от кръв текла по лицето Му. Това говори за голямото напрежение, за силната мисъл, която имал Христос. Този е пътят на героите, както и на великите хора. Тъй щото, ако човечеството иска да се избави от злото, непременно трябва да премине през големи страдания. Ако човек разбере страданията той ще разбере и смисъла на живота.

Сега, аз не говоря за обикновените страдания. Аз имам предвид вътрешното недоволство, вътрешните страдания на човека. Човек може да се намира при големи удобства в живота, да има най-добри условия, но пак да се чувствува самотен, неразбран от никого. Той чете тази, онази книга, но пак е незадоволен, вижда, че няма кой да го упъти. Той търси вече истинския път, към който само Учителят може да го напъти. Забележете, например, сега чувате навсякъде да се говори за прераждането,. за теософско движение и за ред още нови мисли и положения, но при всичко това и тия хора на новото пак чакат да дойде един велик Учител, да ги научи. На какво ще ги научи? Има нещо, което и те не знаят. Някой учен ще каже едно, друг учен ще каже друго, но в края на краищата, и тия учени очакват нещо. Има неща, които и те не знаят. Те виждат нещо, но в това виждане са като в затвор. Виждат една запалка, но са ограничени, не могат да се доближат до нея и да я запалят.

Ще ви приведа един пример, да видите, как действува тази запалка върху душата на човека. Срещате един млад момък, който и в гимназията, и в университета бил известен като най-лошия, най-несръчния; никой не е смеел да се доближи до него. Каквато пакост се направи в гимназията или в университета, все той бил виновен. Каквато разпра стане, все той ще се бие: пуснал пояса си, никой не може да мине, да се приближи до него. Майка си не слуша, баща си не слуша, учителите, професорите също така не слуша, свещениците не слуша, никой не може да поговори с него, като с човек. Две думи не могъл да размени спокойно, все бил готов на скандали и на бой. Най-малкото недоразумение той уреждал с нож. Един ден, както вървял на улицата, среща една млада, красива мома, която го поглежда, усмихва му се и си заминава. Изведнъж той слага оръжието си, спуща кобурите и тръгва подир нея. От този момент той става мек, внимателен към всички. Кой каквото му каже, все слуша. Майка чу каже нещо, той е готов веднага да го изпълни. Всички се чудят, какво е станало с този млад момък. Някои си говорят: какво ще е станало? Навярно някоя млада мома го е срещнала и му е запалила чергата. Майката пък казва: Господ му е обърнал някак ума. Казвам: не се е запалила чергата му, но сърцето .му се е запалило, запалила се е неговата пещ и сега гори, чисти, отделя ценното от сгурията! Седи ли, ходи ли, той все момата носи в ума си и казва: само с тази мома мога да бъда щастлив! Този голям, страшен юнак сега омекна, на всичко се съгласява и пред всичко отстъпва, само да може момата да постигне. Кой професор го научи на тази обхода? Кой проповедник го обърна към Бога? Нито професорът го е научил, нито проповедникът го е обърнал към Бога, но тази мома, с някаква магическа сила можа да смекчи неговото сърце, да направи от страшния човек кротко агне. Тази магическа сила е Любовта.

Трябва ли след това хората да казват, че тази мома му омотала ума, или че това са младежки работи? Нито момата му е омотала главата, нито можем да наречем това младежка работа, .но казвам: има един велик закон, който работи в света. И моментът, в който този закон работи, е Божествен. В този момент, именно, Бог среща младия момък и му казва: знаеш ли, защо те изпратих на земята? Знаеш ли, защо ти дадох живот? – Не зная. Тръгни тогава подир мене. И момъкът тръгва. Бог говори на този момък чрез момата. Бог го пита: ти човек ще станеш ли? Момата се усмихва. Той тръгва подир момата и се бои, да не би най-малко някак да се намръщи тя, да се разсърди. Защо? – Бога е срещнал той. В лицето на младата мома той вижда Бога и затова. тръгва подир нея. Иначе, не може да се обясни, как този пехливан момък, който внушава. страх на всички свои познати и близки, да тръгне подир една мома. Ще кажете: истина ли е: всичко това? Това е Истина, това са обяснения, каквито дервишът дал на минувачите в пустинята. И затова, когато ние не искаме да кажем Истината, като този дервиш, казваме: това е магнетическо, или особено психическо състояние, което замотава главата на момъка. Не, вие трябва да говорите Истината, да кажете: Бог беше в сърцето на младата красива мома, и затова, като го срещна, тя му се усмихна, погледна го и му каза: животът има друг смисъл от този, който ти търсиш и разбираш. Не е този пътят, по който трябва да вървиш, за да се издигнеш и да те обичат хората. От погледа и усмивката на момата той намери смисъла на живота, намери пътя, който душата му търсеше и тръгна подир нея. Това наричам аз събуждане на човешкото съзнание.

Казвате: как ще се оправи света? – Като дойде Господ и ви погледне с очите си и ви се усмихне. Един ден Господ ще срещне всички хора, ще им се усмихне, ще ги погледне и ще им посочи пътя, който трябва да следват. Казвате: как ще стане това? – То може да стане и в сън, и в будно състояние.

Сега ще ви предам една арабска приказка, да видите, как стават нещата в сън. Една; царска дъщеря била много недоволна от живота си, станала вече на 22 години и не могла да намери човек, когото да обича. Тя постоянно плакала, не могла да се примири с положението-си. В цялото царство не могла да намери някой млад, красив момък, когото да обикне. Една вечер тя сънувала, че вижда този, когото търси, и сутринта станала рано, но вече доволна, щастлива, че поне на сън видяла този, когото обича и когото душата й търси. Тя си казала: не го видях в действителност, но щом го видях на сън, ще го видя и в будния си живот.

Питам: как ще си обясните туй нещо? Това показва, че нещата най-първо стават на сън, а после и наяве. Първо човек си мечтае това-онова, но което си мечтае, то става и в будния живот, т.е и в действителност. Под думата мечта ние разбираме онова, което става в истинския живот, а не и в онзи живот, който се е проявил, защото Любовта не се изразява в целувки, в прегръдки, в подаръци, в писане на писма и т.н. Любовта се изразява чрез неизказаните неща, чрез ненаписаното и чрез нещата, които се чувствуват, но не се изказват. Който има Любовта в себе си, той духом не може да падне; той има дълбок мир в себе си, какъвто другите нямат. Човекът на Любовта може да носи тягостите на целия свят. И в лицето на Христа ние виждаме, именно, такава Любов. Христос издържа страданията, защото в душата Му цари Божията Любов.

И тъй, когато говорим за страданията, ние подразбираме онези страдания, с които можем да се удостоим, да влезем в света на Любовта и да видим нейното лице. Псалмопевецът казва: „Когато видя лицето Ти, Господи, аз ще бъда задоволен." Сега, кой от вас не иска да бъде красив? По колко пъти на ден се оглеждате в огледалото? Добре е да се оглеждате, но вие сами виждате, доколко сте красиви и казвате: няма го още този образ. Един ден, когато всеки се огледа в огледалото и види образа на Господа, ще каже: аз вече съм човек. И всеки, който може да каже с положителност за себе си: аз мисля, аз чувствувам, аз действувам, аз виждам, това показа, че Бог се е проявил в ума, в сърцето и във волята на този човек. Да кажеш, че любиш, това значи, че Господ се е проявил в твоето сърце. Да кажеш, че мислиш, това значи, че Господ се е проявил в твоя ум. Да кажеш, че имаш душа, това значи, че Господ се е проявил в твоята душа. Да кажеш, че имаш дух, това значи, че Господ се е проявил в твоя дух. Докато нямате тази опитност, вие можете да се съмнявате в Господа.

Казвам: онези, които са изгубили нещо, нека търсят изгубеното, да го намерят. Онези пък, които са го намерили, нека го пазят, да не го изгубят, защото то е свещеното у тях. Какво трябва да пазите? Пазете да не изгубите страданието. То е свещеното за човека. Докато имате страдания, радвайте се. Някои искат да избегнат страданията, но ако ги избегнат, един ден те няма в какво да се облекат. Страданието е най-хубавата дреха, каквато човек може да има. Тя не е скъсана дреха, но хубава, здрава, от най-ценна материя. По-красива дреха от тази на страданието досега на съм виждал. Тя е дреха, като на райската птица.

Сега ще ви приведа един мит, който се отнася до създаването на Адама. Когато Бог създал Адама, пратил някои от птиците да се произнесат за него. Най-напред изпратил гаргата, тя да се произнесе, харесва ли Адама. Като минала покрай него, тя плюла отгоре му и си заминала, без да каже нещо. Затова, именно, гаргата и до днес носи черна дреха. След нея Бог изпратил враната, и тя да си каже мнението. Като минала покрай Адама, враната си затворила очите и казала: нищо особено не представя. Тя даже не забелязала, че гаргата плюла върху Адама. Най после Бог изпратил лебеда, и той да се произнесе за Адама. Като минал покрай човека, лебедът забелязал, че някой плюл върху него и затова се спрял и внимателно изчистил плюнката. Като видял постъпката на лебеда, Бог му казал: понеже ти извърши една хубава постъпка, аз ще ти дам бяла дреха. Един ден лебедът прекарал голямо нещастие: случило се, че едно от крилцата на хубавата му дреха се счупило, и той започнал да плаче. Като го видял тъжен, Господ му казал: не плачи, понеже ти прояви такава хубава постъпка по отношение на своя господар, аз ще те възнаградя, като дам добра служба на твоето перо. От тоз момент с него ще се пишат велики и красиви работи. Лебедът се зарадвал и успокоил.

Кое положение искате да имате: положението на гаргата, на враната или на лебеда? И още, кое от двете положения искате да заемате: положението на счупеното перце от крилото на лебеда, или положението на здравото перо? Следователно, всички велики и красиви неща се дължат на страданията. Страданията представят падналото крило от лебеда, с което се пишат най-великите и красиви поезии в живота.

Сега, за този Велик ден и аз пожелавам на всички да бъдете такива пера, с които да се пишат най-красивите поезии!

Беседа от Учителя, държана на 24 април, 1927 година в гр. София.