Разлика между версии на „Вечният порядък. Най-силното у човека“

Текуща версия към 21:44, 10 юни 2011

Беседи

Общ Окултен Клас - ТРИНАДЕСЕТА ГОДИНА (1933-1934)

КНИГА: Вечният порядък

ВЕЧНИЯТ ПОРЯДЪК. Най-силното у човека

Сряда, 6 часа сутринта

(Небето е с чист хоризонт, с леко розова омара, зенитът е със звезди, времето е меко.)

Тайно размишление (15 минути)

6 часа и 15 минути

Искате да имате събрание. Хората трябва да се съберат, но ако не могат да се съберат? Както виждате, всички не могат да се съберат. Някой път, когато се съберат, трябва да се подведат под еднакъв знаменател. Вие казвате: „Хората трябва да се съберат.“ Но ако не могат да се съберат? Както виждате, всички не сте събрани. Има нещо, което липсва. Вие сега сте научени да живеете, както живеят рентиерите. Всички до един сте хора рентиери. Тази философия на рентиерството всички сте я разбрали: като дойде месецът, ще ви донесат парите. Работата ви толкоз става уредена – следващия месец пак. Вие само очаквате да ви донесат парите. Но представете си, че се измени положението. Нямате нито един наемател в къщата – какво ще бъде положението ви? Сега, при първото положение, ще кажете: „Тъй е наредил Господ.“ Наредил е на рентиерите да ви плащат!? Един ден обаче тия хора напущат къщата ви с всичкото уважение – по какви причини, вие не знаете, но това е факт, и вие оставате без наематели. Какво ще кажете тогава? Вие напразно уповавате на това. Но въпросът не е там. Ще кажете: „Защо е направил Господ така?“ Вие разрешавате въпроса тъй, както не трябва. Вие не разрешавате въпроса защо Господ е казал на наемателите да си излязат? Като имате наематели, работата е наредена, като няма наематели, какво ще правите? Нямате нито пет пари в джоба си, пък хлебарят без пари хляб не дава. Той е имал доверие във вас, докато сте имали наематели. Но като ви напускат наемателите, той веднага изгубва доверието във вас и пет пари не дава за вас. Вие ще кажете: „Ще вземем назаем.“ Но отникъде не може да вземете нито пет пари.

Сега да поставя този въпрос в друга една форма. Представете си, че някъде горе, в планината, има един хубав извор, най-хубавия извор, но вие никога не сте ходили на този извор. Вие сте така навикнали, че хората постоянно ви носят вода, а вие им плащате. Но един ден всички тия хора престават и нито един не отива да ви носи вода? Какво ще правите тогава? Представете си, че вие не сте ходили на извора и не знаете и пътя за там. Сега, казвате вие, ще идете до извора. Но вие сте от деликатните хора. Туй място е каменисто, а вие обуща нямате – вашите обуща са тънки, като една пеперуда: като отидете на сто крачки, обущата ви ще се охлузят и вие ще останете боси. Тогава какво ще правите?

Ама в какво седи законът? Всички вие искате да служите на Бога. Но тази идея е механическа: да служиш. За да служиш на Бога, трябва да знаеш – и то не само така, както са живели вашите бащи и майки, но във всеки един момент ти трябва да учиш начините на служенето на Бога. Но служенето на Бога не е все еднакво във всеки момент. Например във вашето съзнание трябва да има един нов метод на служенето. Тъй както си служил вчера, днес не можеш да служиш.

Сега, тъй като ви се говори, вие се намирате в едно противоречие. За да направя тази идея малко по-ясна, представете си, че имате едно дете, малко дете родено. Най-първо то, като заплаче, вие ще го турите на бозката си. Майката ще го тури ту на едната, ту на другата страна. Но това дете расте и един ден вие казвате: „От там няма вече да вземаш!“ И не му позволявате, по никой начин вече не може от там. Какво трябва да прави детето? Трябва ли постоянно да яде от там? Не, то трябва вече да яде по друг начин. Жените имат вече тази опитност, но съвременните мъже са изгубили тази опитност, не знаят туй изкуство – да отглеждат деца. Но жените знаят да ги отглеждат. Ала жените не знаят, като отбият децата си – оттам насетне не знаят как да ги гледат, а мъжът знае. След като майката го е отбила, мъжът знае как да го отглежда. Майката много добре знае да гледа детето, докато не е отбито. А сега работата е разметешена. Ако бащата отглеждаше децата, докато майката ги кърми, и ако майката ги отглеждаше, като ги отбие – в това и двамата са невежи. Ако тази майка внесе каквато и да е лоша мисъл, когато тя кърми децата си, или каквото и да е лошо чувство, това вече се отразява върху храната, която ще даде на своето дете.

Сега вие може да пренесете този закон върху себе си. Представете си, че вие искате да служите на Бога, но трябва да отхраните една идея, както едно ваше момиченце или ваше момченце, за да ви стане идеята ясна. Другото разбиране е механическо. Човек никога не може да бъде добър. Тъй, както ние сега мислим, не можеш да бъдеш добър, не можеш да бъдеш по следните причини: онова дете, когато е било на един месец, ще бъде доволно от тебе. Но след като стане на една година, тази храна, която си му давал на един месец, вече не стига – то ще иска повече храна от тебе. И то ще бъде недоволно, ако толкова му дадеш, колкото като е било на един месец. И в неговото съзнание ще бъдеш недобър. Значи на това дете ще му дадеш толкова храна, колкото годините му изискват. Като стане на две години, ще му дадеш толкова храна, колкото за две години.

Вие някой път за себе си не знаете, че растете. И колкото едно време ядяхте, сега ядете повече. И следователно защо сте недоволни всички? Аз пренасям сравнението, не мислете иначе. Казвате: „Аз ли съм най-лошият човек!“ Въпросът трябва да се разбере. Всички сте недоволни, но не знаете защо сте недоволни. Някой път сте доволни, а някой път сте недоволни. Недоволни сте по единствената причина, че не ви дават това, което ви се пада. Не че този човек, който ви го дава, не мисли за вас. Майката няма разбирането на туй дете. Случва се, че след една година майката няма толкова мляко, колкото детето изисква. Туй мляко е било достатъчно за първо време, но след една година майката няма толкова храна. А детето плаче, иска, казва: „Намери!“ Откъде ще намери? Сега ние считаме, че това става само с децата. Всичките хора са като деца. Те само плачат и искат. Всяко дете си иска правото. Правото е да ти дадат туй, което ти искаш. Това е така. Добре е, но предположете, че и майката, и тя има право, и тя трябва да вземе отнякъде. Представете си, че и нейната майка, и тя се намери в същото затруднение – и тя не може да даде на своята дъщеря толкова, колкото тя иска. Пък представете си още, че и майката на тази майка – и тя не може да даде толкова. Питам: как трябва да се реши въпросът? Казвате сега: „Въпросът е да бъдем добри!“ Туй ни най-малко не разрешава въпроса – да бъдем добри. Защото добрината е едно статическо положение. Ти си богат човек. Имаш – даваш – и минаваш за добър. Ако ти си сиромах, не можеш да дадеш никому. Хората те считат за лош. В една държава има известни закони. Ако ти ги изпълняваш – считат те за добър, ако не ги изпълняваш – считат те за лош. Но това са относителни неща. Това не е още онова, великото право в света.

Право в света е само това, което поддържа живота! Не само живота на един човек, но право в света е само това, което поддържа живота на всички същества – от най-малките до най-големите, та всяко същество да не изгубва живота си. Това е право. Щом едно същество изгуби живота си, това не е право, или пък правото е нарушено. Щом имаме живота, тогава другите неща постепенно идат; и първото нещо в света, което за нас е необходимо, е животът! Но този живот вие имате да разберете. Аз не го разбирам това за живот. Ще ви дам едно определение: в истинския живот няма никакъв примес. Животът е чист! Абсолютно без никакъв примес. Това е животът! А всеки живот, който има какъвто и да е малък примес, този живот носи вече страдание. Щом ние страдаме – значи в него има нещо чуждо, но не знаем откъде е дошло. Сега аз оставям въпроса… Не определям какъв е животът. Аз го оставям въпроса тъй, както си е, не го разрешавам.

На нас ни трябва чистият живот. Аз никога не поддържам, че животът може да се окаля отвътре. Това е невъзможно! Аз не поддържам, че някой може да ви вземе живота. И това е невъзможно. Никой не може да ви го вземе! Вашият живот си остава винаги за вас. Но във вашия живот може да се примеси нещо чуждо, което да ви причини едно страдание. То няма да причини страдание на живота. Животът не може да страда. Туй, което страда, това не е животът – това сме ние. Това е отделно от живота. Животът е отделно от страданието: животът не страда, страдаме ние – по единствената причина, че нямаме този живот, който ние искаме, нямаме достатъчно от този живот… Както детето страда, че няма достатъчно храна вече – и то е недоволно. Дайте му достатъчно храна, и то е доволно. И с всеки един човек е така. Не е така, дето казват, че човек иска много, не е това. Аз съм правил опити и съм дошъл до едно заключение: туй, което човек иска, е много малко. Някой път човек иска само една дума да му кажеш на него и той е доволен. Аз съм срещал хора – някой човек се отчаял, казва: „Искам да се самоубия“ – че това няма, онова няма. Аз го погледна и му казвам: „Ще се оправят работите ти.“ – „А, тъй ли!“ – „Ще се оправят работите ти.“ – „Ама така ли казваш? Право ли е?“ – „След една година твоите работи ще се оправят.“ Той става весел, разговаря се, но казва: "Слушай, след една година ще проверя думите ти.“ След една година той иде весел – оправили се работите му. Нищо не дадох на този човек, пари не му дадох. Казвам: „Хляб имаш ли?“ – „Имам хляб и пари имам, но с жената не можем да работим и тя ме яде.“ – "Тя, за да те яде, значи е гладна." Щом иска да го яде, гладна е тя.

И тогава ми иде наум онзи пример за онези английски моряци – 10-12 души, които са останали в една лодка, след като се разтрошил корабът им. И единият англичанин описва, че след като седели десетина дни, изяли всички продукти и всичките били гладни. И казва: „Събуди се в нас онзи животински инстинкт и почнахме да се гледаме един друг особено някак си. Най-после съсредоточихме погледа си върху едного и ние го отделихме в съзнанието си и решихме да го изядем. Този човек почувства това, че го отделяме. Но работата не се свърши само с този. След една седмица пак почнахме да се гледаме.“ Пак търсят някого. Той сега разправя… няма да ви разправям историята, но казвам: защо тези хора не решават всички да умрат, а искат само един да умре, за да могат другите да живеят? И казвам: при тези изключителни условия какво трябва да прави човек? Това е един изключителен случай. Но това, което сега става в човечеството – по някой път и ние сме в една такава лодка. В какво е виноват този човек, за да умре? Кажете ми сега? Той не иска насила да умре. Мисля, че хубаво би било да хвърлят жребий, да се питат: „Ти искаш ли да станеш жертва?“ А то с насилие, без да го питат, отделят едного и го изяждат. Сега този пример е донякъде изключителен.

Но казвам: във вас имате едно красиво състояние и веднага може да се изменя състоянието ви. Може да се измени състоянието ви само от една дума. Разбирайте правилно това. Казва Христос на едно място, че не само с хляб може да бъде жив човек, но с всяко Слово, което излиза из устата на Бога. Тогава ако една дума може на тебе да ти донесе живота, а друга да те зароби, значи с една дума може и хлябът да дойде. Казал си една добра дума – този е добрият хляб. А казал си една лоша дума – този е лошият хляб. Значи всеки, който яде от този, лошия хляб, той става лош. Не че е лош, но е недоволен.

Сега разберете: всички трябва да бъдете добри хлебари. При мене дойдоха двама души. Та единият ми казва проекта си: пита ме да завърши ли богословие – като доктор по богословие? Аз, като го гледах, гледах, казах: „Богословието според мене не е наука, защо ще идеш да си губиш времето?“ И му казвам: „Слушай, стани доктор по хлебарство. Богословието ще се измени и след време твоето докторство по богословие нищо няма да струва. А пък ако завършиш по хлебарство, винаги ще имаш клиентела. Никога твоята клиентела няма да се свърши. Всички хора имат нужда от хляб. И ти ще вадиш най-добрия хляб и ще се прочуеш като доктор по хлебарство. Тъй като правиш най-хубавия хляб, ще се чувстваш като доктор.“ Или другояче казано: ако ние бихме се научили да мислим правилно и да говорим правилно, ще говорим така, че от всяка дума да сме доволни! Аз считам това така: като кажа една дума, да съм доволен. А някой път кажа една дума и не съм доволен. И казвам: сега трябва да се завърши докторството по хлебарство – да знаеш да кажеш една дума навреме. Не да идеш, че на всекиго да разправяш. Но една дума, която може да въздейства благородно на един човек, не може да въздейства и на другиго еднакво. Ние казваме тъй: че трябва да обичаме всички. Даже думата любов ако кажете: „Аз обичам някого“, знаете ли какъв скандал може да произведе тази дума? Най-хубавата дума е това. Казват: „Ти трябва да обичаш всички, ближните си.“ Но дойде някой и каже тъй: „Аз много обичам жена ти. Влюбил съм се в нея.“ Турчин ако е, какво ще каже… аз няма да употребя думата – той ще свие веждите си и вие веднага ще излезете из къщата навън, защото той другояче разбира любовта. Та казвам, тогава тази дума не е на мястото си. Да разтриваш един болен крак и да го лекуваш, това го разбирам, но да разтриваш един здрав крак, това не го разбирам. Да храниш гладния човек, разбирам, но да храниш сития, който е преситен, това не разбирам. Няма си мястото това.

Та казвам: работа се изисква следователно, за да разрешим ние другите въпроси. Посторонните, социалните въпроси, общочовешките – те са големите проблеми в света, които не зависят само от нашето решение. Каквото аз решавам, аз ви говоря от гледището на земния живот. Някой път не зависи от това аз какво мисля. Каквото аз мисля, това ни най-малко няма да повлияе на Слънцето. Аз може да помисля, че Слънцето няма да изгрее, а то пак изгрява; или може да помисля, че Слънцето ще изгрее, но Слънцето ще изгрява не защото аз мисля това. Някой път в Слънцето има промени, които стават между Слънцето и Земята. Учени хора изясняват, че промените не са в Слънцето, но в Земята. Например на нас ни се вижда, че Слънцето отива към юг, а после към север. Вярно ли е това? В действителност Слънцето никога не ходи на север или на юг, а нам ни се струва и вижда, че то ходи на север или на юг. А учените хора казват, че не отива Слънцето, но то зависи от Земята. Земята се поставя в разни положения, затова на нас ни се вижда Слънцето така. Сега това е само за изяснение.

Също така в света има много неща, които на нас ни са неясни по причина на една материална обстановка, в която ние се намираме. Ако онзи кон, който възсядат, каже: „Дотегна ми да бъда в туй положение“ – не иска това положение, тогава му казвам:" Престани да бъдеш кон – нищо повече.“ – „Че как?“ Казвам: има един начин за освобождаване на коня, та да не го възсядат: да стане една малка буболечка. Кой ще го възсяда тогава? Всеки ще го пусне да си върви. И тя ще си върви свободно. Това е един начин за освобождаване. Ти ще се освободиш от едно противоречие, но ще се натъкнеш на друго едно противоречие в света. Няма да те възсядат, но ще станеш буболечица. Добре. Другото положение е – казвам на коня: „Стани човек, с една много добре сформирана глава, с един отличен ум. Хвърли твоите петала, хвърли си козината, освободи се от опашката, от всичко конско – да не остане нищо и да не те познават, че ти си бил някога кон." И да търсят този кон, да не могат да го намерят никъде.

Сега аз не искам да остане в ума ви онази идея – статическа идея. Неразбраните идеи са неустановените идеи. Някой казва: „Да имаш една установена идея.“ – Не. Аз не съм за установените идеи. Идеите не могат да бъдат установени. Не мислете, че идеите са нещо мъртво в света. Така, както хората разбират, те казват: „Трябва да имаш нещо установено, една идея трябва да имаш, характер.“ – И характерът не значи нищо. Та нима вълкът няма характер? Нима овцата няма характер? Нима стражарят няма характер? Свещеникът няма ли характер? – Има. Какво от това? Не. Има нещо по-високо от характера на човека. Казват: „Характерен човек.“ Научил се той много да говори. Е? Научил се малко да говори. Научил се никак да не говори. Това са временни състояния у нас. Казвате: „Силният човек!“ – И силата още нищо не значи. Казвате: „Да бъдеш силен!“ В какво седи силата на човек? Ти можеш да бъдеш силен със своите мускули. Така да хванеш един човек, че да му строшиш ръката. А друг със своя ум е толкова силен, че той може на 4 километра да те хване и да те спре. И силите са различни. Ти си силен, можеш да извадиш ножа си и да направиш някого на парчета, а пък онзи човек със своята картечница е по-силен – не ти дава време да си извадиш ножа, а помита всичко. Сега туй са само временни положения. Но има една сила в света, която обезсърчава хората. Представете си, че аз имам това изкуство. Вие носите всичките ваши оръжия, а аз си вдигна пръста и всички те се стопят и вие оставате без никакво оръжие: ножове, пушки, ноктите ви, всичко туй – и няма с какво да воювате.

Разправят ми един случай, не зная доколко е вярно, че една жена биела мъжа си – здрава била тя и биела мъжа си. Но тя умира. Като се оженил той за друга жена, за втората, един ясновидец вижда онази, умрялата, че пак влиза вкъщи и носи една тояга: пак да го бие, че се е оженил за другата. И тя го налага, а мъжът казва: „Не зная какво ми е, нещо ме сърби.“ Сърбяло го нещо малко. Тогава той е търпял жена му да го налага, а сега нещо го сърбяло. И тя се чудела отде може той тъй да издържа. А него само го сърбяло малко… Сега да поставим нещата в живота. Те го пренасят в другия свят. В живота нещата не могат да се променят. Има една промяна, която често става в нашето съзнание.

Та казвам сега: на всинца ви трябва едно вътрешно, не еднократно разрешение на въпроса, но един непреривен процес на онова правилно разбиране. А в туй, правото разбиране, седи силата на човека. Щом ти го разбираш, ти си във връзка с всички ония същества по Земята, които са съвършени. Ако съвременните народи разбираха този закон, веднага на Земята, между хората, можеше да настане братство. Ако всичките хора се решат да мислят правилно, да влизат всеки един в положението на другиго вътрешно, ако само така вътрешно се разбираха, то веднага щеше да се оправи светът. Защото иде при тебе един човек – ти си готов да му направиш една услуга. Иде друг – ти не си готов.

Вчера дойдоха тука двама художници, трима души дойдоха. Единият седна там (в салона), другият отиде на север, и почнаха да разправят за своите нещастия: че последна година били в Академията, че им трябвали пари – и си носят картините. Направиха тук едно изложение. Казват: „Трябва да си купите тук.“ При мен идат – аз да купя картините. Представиха ми те един български гайдарджия: с гайдата свири, а няколко жени отподире му, все млади. Представиха ми трима старци: единият мъдрец, а от двамата – единият въглищар, а другият – от Горна баня някъде. Представиха ми една къща от Шуменско, старомодна, за ибрет. Представиха ми една джамия. Представиха ми и друга една картина – морето. Две морета ми представиха. Представиха ми три брези от Борисовата градина и други още някои картини. Казвам: „Слушайте, такива художници като вас! Че гайдарджия така рисува ли се? Най-първо картината с този гайдарджия, вие сте в последния курс, нали – казвам, – тази картина не е вярна. Гайдарджия така рисува ли се? Туй чело така поставя ли се? Тъй поставено, челото не е вярно – тук няма никакъв гайдарджия. После, защо си турил такива признаци, че е пукната главата на гайдарджията?“ Не се рисува така. Нещата трябва да бъдат верни. Единственото нещо, което аз можах да харесам, е морето донякъде. Ей, картината е там, може да я видите. (Учителя показва в салона, на долапа.) Вашите професори трябва да ви разправят как да рисувате. Те трябва да ви покажат. После, образа на гайдарджията тъй да го нарисувате, че който го види, мед да му падне на сърцето. Че той носи една хубава черта. Те ще ми нарисуват една съборена къща затуй, че била стара. На мен старини не ми трябват. Или нарисували един умрял човек, как го погребват. И умрели хора на мен не ми трябват. Стари идеи, умрели идеи, навици, привички – на всичко туй ще му теглим една кибритена клечка, че да не остане ни помен от тях.

Човек има много стари неща, които трябва да изгори, че да не остане ни помен от тях. Старата къща, старите дрехи: дядо ми, той ще ви ги нарисува – няма смисъл от тия работи. Сега аз ще преведа това: сега вие всички сте художници. Ама аз сега виждам, че не се говори тъй, както аз им казах. Той, като седи, казва, че животът е лош, че трябва да се борят. Аз ги слушах: прав е този човек, но казвам, не е само той. Хиляди хора има недоволни и аз виждам причините. Този човек как може да стане доволен? Най-после те казват, че са двама художници, а на картината им има един подпис. Една сестра тук каза, че всички картини имат един подпис, а са двама художници. Тогава казвам: „И двамата ли са художници?“ И тя го забеляза, каза: „Защо всичките картини имат един подпис?" А те казват: "Картините са на двамата?“ След като си излязоха, един брат казва на сестрата: „Защо така говориш на тях? Туряш ги в затруднение.“ Сестрата казва: „Нека кажат истината. Ние искаме да знаем двама художници ли са, или е един. Не трябва да се лъжем, нищо повече.“ Аз, ако бях на тяхното място, другояче щях да постъпя. Щях да нося само една картина. Те ми донесоха 20-30 картини, а това всяко едно дете може да го нарисува – нацапани, нацапани картини, и казват: „Туй е старомодна къща, идея има.“ Но в тази картина няма никаква идея. Донякъде идея има в това – в морето, а туй, другото, е все зацапани мисли. Идеята в тях, аз както виждам, е да си изкарат прехраната.

Човек не трябва да рисува, за да си изкара своята прехрана. Той е осигурен. И всички ние сме осигурени. На човек светлината му е дадена, въздухът му е даден, водата му е дадена, хлябът му е даден. Остава едно нещо, което вие игнорирате, и никога не си свършваме работата, както трябва. Задето мислим, че хляб няма, често ние се намираме в противоречието на малките деца. Майката не дава хляб на детето. Защо? Голямото детенце е бĂло по-малкото. Майката казва: „Признай си погрешката, ще ти дам хляб.“ Детето не признава. – „Няма да ти дам хляб!“ Защо не му дава хляб? Защото не признава, че е бĂло малкото си братче. Минават час, два часа – детето е гладно. Защо гладува то? Само една дума да каже то: „Мамо, бих братчето си, прости ми. Дай ми хляб!“, и майката ще му даде хляб.

Сега на въпроса: на всички тази сутрин ви липсва едно – всички вие не сте точни. Например питат тъй: „Ще има ли събрание, или не?“ Че то е човешка работа. Щом мислим еднакво, щом имаме една Божествена идея, която ни въодушевява, можем да се съберем. Щом нямаме Божествена идея, как можем да се съберем? Щом моите идеи и вашите идеи се различават, как ще се съберем? Ако моите интереси и вашите се различават, богатият и сиромахът може ли да се съберат? Не могат. Грешникът мисли за едно, светията мисли за друго. Двамата мислят различно. Ученият и невежият мислят за различни неща. Но богат и сиромах – това не е различие, учен и прост – това не е различие, грешник и светия – това не е различие. Това са временни постановки на живота. Ученият може да стане невежа, богатият може да стане сиромах и сиромахът може да стане богат. Слабият може да стане силен и силният може да стане слаб. Светията може да стане грешник и грешникът може да стане светия. Това ни най-малко не е различие, но има нещо в света, което е важно. Това е онзи, истински чистият живот, дето казва Христос: „Чистите по сърце ще видят Бога.“ Или само онези, които имат чистия живот, ще видят Бога.

Че кого обичаме ние? Кажете, в живота не е ли така. Защо обичате вие онова дете или онази, младата мома, онази, свежата, с хубавите очи? Обичате я, докато е чиста. Значи обичате онзи, чистия живот. Кой как мине, трепери, защото излиза нещо от нея. Всички идат при нея. Тя дава нещо от себе си. Но един ден този живот като се опетни в нея, като престане тя да дава, погледнеш – и лицето й се опетни. Почне да губи красотата си. И лицето й вече не е такова. И тя казва: „Едно време какво мислех за живота, а той не бил такъв.“ Ако днешният ден може да измени нашите идеи, нашите постъпки, нашето сърце, ние сме на кривата посока. Човек всъщност е по-силен от всичко в света. Никоя сила в света, колкото и да е голяма, не е в състояние да измени човека. Вие казвате: „Външните условия.“ Външните условия за един човек го правят крадец, а същите условия правят другиго светия.

Та казвам: единственото нещо, в което трябва да вярвате, е, че вие сте по-силни от всичко. Не в смисъл: силни да управлявате света – това е насилие. И не да вярвате, че сте най-слабите хора – това е другата самоизмама и заблуждение. Но да знаете, че онова, което човек има в себе си, никой не може да му го вземе, никой не може да го измени. Или другояче казано: Бог, Който живее вътре в мене, или Бог, Който живее вътре във вас – няма никоя друга сила, която може да го изпъди от вас навън. И сега, ако вие разбирате идеята, че Бог е нещо, което влиза вътре във вас – това е заблуждение. Но туй, което вие търсите всъщност, туй – хубавото, великото, свободата – това е Бог вътре във вас. Това във вас, което може да се измени – на него не разчитайте. Туй, което не може да се победи при всичките условия на живота – то остава едно и също във вас. И което ви извежда като победители – това е Бог във вас. Туй, което при всички условия на живота може да ви изкара като победители, което не може да претърпи нито едно крушение – това е Божественото. На Него разчитайте всякога! Туй, което всякога остава едно и също във вас – на него трябва да разчитате. И следователно, ако ние търсим нашето щастие вънка от себе си, ние сме на кривия път. Отвънка само съществуват условия за поддържане на щастието. Но всеки един човек е щастлив отвътре. Това е пълното вярване. Сега може да опитате туй положение, постоянно да го създавате в себе си. Защото има една опасност, която седи в едно криво разбиране. Материалните блага, знанието, здравето – всички тия работи са един резултат, но не са те, които подхранват щастието на човека. Аз може да нямам нищо: никакво богатство, ни ниви, ни къща, но имам една силна душа, обичам другите хора и всички ме обичат, ходя навсякъде. Ако всички ме обичат, къде ще бъда лишен? Без да искам, хората ме викат: „Елате на обед у нас.“ Имам работа, но се спирам. Казват ми: „Искам да се срещна с вас.“ Може ли тогава да гладувате? Не.

А вчерашните художници, след като дойдоха, аз седя и ги гледам: те мислят колко ли ще им дам за тия картини. Сега за колко оценявате туй море? Колко ще им дадете? (Брат С.: " 30 лева.") Аз мисля, че в техния ум, доколкото аз долових: единият мислеше за 150 лева, другият – за 200 лева. Но после те казаха тъй: „Е, колкото обичате.“ – А, колкото обичам аз, пък виждам в техния ум: „Ти си един благороден човек, срамота е за тебе да дадеш 30 лева. Минаваш за Учител, учиш хората щедри да бъдат.“ Прави са. Но аз си казвам на себе си: но аз като нямам нито пет пари в джоба си! Много съм щедър. Щедър съм, не че съм беден, но касата ми е някъде много далече и докато ида и се върна, ще мине цяла година. Казвам:" Не съм беден, но касата ми е много далече", а на него, човека, сега му трябват – не зная колко му трябват. Седя и се чудя. Една мисъл ми казва: "Да ги насърчавам ли, или да не ги насърчавам?" – Туй сега не е насърчение, а правилно разрешение за живота. Казвам им на тях: „Единствената картина, която аз харесвам, това е вашето море, а другите картини не ми харесват.“ – „Ама тази работа е стара къща.“ – „Стари работи не ми трябват.“

Та казвам: все същата идея стои. Ние, като се намерим в трудно положение, искаме да разрешим трудностите по един съвсем механически начин. Ако между хората се установи онзи, пълният живот, противоречията ще изчезнат и ще настане друго едно положение. Да се обичаме не значи да мислим всички еднакво. Тогава, ако аз обичам хората, каквато и мисъл да ми кажат, на мен ми харесва. Пък като не обичам някого, и най-хубавата мисъл като каже, все ще намеря някой недостатък.

Та казвам сега: аз се спрях и на друго едно положение. Аз си представих картината и казах на себе си: ако тази картина беше нарисувана от една красива мома, толкова красива, че всички да лудуват за нея, веднага щях да го считам за голяма привилегия да взема картината и щях да кажа: „Много ми е приятно!“ А пък като го гледам този човек: базергянин – показва ми един тефтер, показва ми де е работил, де се е мъчил. Казвам: много си се мъчил, но не си като красивата мома. Ако беше красива мома, щях да дам не 200 лева, а хиляда лева щях да ти дам. Но това не е разрешение. Това е една случайност – като в този случай. Тогава, при третото положение, казвам на себе си: ако аз съм на негово място, с неговите разбирания, как щях да постъпя? Там е разрешението сега. На този човек нищо не му дадох, казах му: „Елате утре. Картината ти вземам“ – оставих за утре да дам парите.

Та вие какво мислите? Колко да му дадем? Понеже, аз ако реша въпроса – това ще го считам за престъпление. Та сега вие колко ще решите да му платим? Колкото кажете, толкова ще му дадем. Художникът ще дойде. Колко казвате вие? ( Пак 30 лева.) Сега това са само изявления. Този въпрос си остава неразрешен всякога. И у нас след хиляди години той няма да се разреши. Това е един въпрос: да знаем в даден случай как да постъпим в света. И според мене, ако искам да му дам една картина, аз ще му кажа тъй: „Оставям ти картината си.“ Аз ако бях на неговото място, щях да оставя картината си даром. И ще оставя на онзи, ако той е човек, да ми услужи. А ако ми даде 30 лева или 200 – това е подкуп. Чудно е: да родя едно дете и да ида да го продам! Той си продава децата. Според мене, от морално гледище, казвам: „Ти остави картината си при мене, аз ще го отхраня това дете и един ден ще го върна в твоя дом – да ти бъде радост и веселие." Като дойде едно чуждо дете при вас, вземете го! После кажете: „Ще се върнеш при майка си, при баща си, които ще обичаш.“ Това е разрешението.

Всички трябва да се върнете назад. Всички рисувате стари работи. Имате старомодни здания, имате джамии, имате нарисувани хора с лули на картината. Но ако направите една изложба, не зная: всичките ви картини ще ги върнат назад. Може би ще остане само една картина. Ако сте направили от любов добро някому, веднага ще я вземат. Това ще остане – а другото, каквото и да е, ще го върнат назад. Или другояче да ви го представя: представете си, че вие се нуждаете от един много хубав плат за дреха, но тялото ви е деликатно – платът трябва да е от много мека вълна. Ако някой ви представи плат от груба козина – може хубаво да е изтъкан, но е от козина. Под хубав плат разбирам, който е мек и топъл. И да не охлузва тялото. Казвате, че светиите носели такива козяци. Аз да съм един светия, не бих носил козяк. Това не е светийство. Това подразбира един човек светия – не да иска удобство в живота. Но тъй, както е поставен един светия, той трябва да живее, както всички други хора живеят – или другите хора да имат такива удобства, каквито той има.

Та сега в живота ви трябва да има една точност на вашите идеи – не когато мине времето за идеите. Например вие мислите сега като остареете да служите на Бога. Това е изгубена работа. Съвсем друго разбиране трябва. Човек има един Господ в себе си, на Когото трябва да служи. И всякога да чувстваш, че твоят Бог вътре е доволен от тебе. Той няма да ти каже това, но Той само ще те погледне и ще каже: „Този син не е такъв, какъвто Аз го искам.“ И пак ще замълчи. И ти ще почувстваш една голяма тъга, скръб. И после Той ще ти каже: „Направи това!“ Погледнеш – ти пак отлагаш да го направиш. „Направи това!“– ти казва пак. Пак отлагаш. И вследствие на това имаме вече всичките признаци на отлагане. Всички отлагаме. Днес не му е времето, утре не му е времето. Едно време, когато дойдат условията – тогава е хубаво: все в света ще има един прогрес. Но времето е днес! Сега за мнозина от вас времето е дошло: не по един механически начин, не чрез раздаването на вашето богатство. Не е работата в това – аз съм против това. Казват: „И роби да станем.“ – Не, не е въпросът в робството – според мене е, когато отиваш добро да направиш. Имате един болен човек: услугата, която можеш да му направиш, направи я. Той няма сила да драсне една клечка кибрит – ти драсни клечката, запали му огъня. В дадения случай туй е доброто, което можеш да направиш. Той се нуждае от една малка топлинка, този човек.

Та казвам: най-малкото добро – това е тази, кибритената клечка, с която може да се внесе нещо в която и да е душа. Срещнеш една душа – кажи на човека една дума. Той казва: „Дотегна ми животът.“ Кажи му: „Ще се оправят твоите работи.“ Той казва: „Училище не съм завършил.“ – „Ще се оправят твоите работи.“ – „Деца имам.“ – „Ще се оправят твоите работи.“ –„Не мога да живея с мъжа си, с жена си.“ – „Ще се оправят твоите работи.“ Но въпросът остава сега: кога? Това е въпрос на цялото човечество. Този въпрос сега само Един може да го разреши. Или другояче казано: всички могат да го разрешат. Оправянето на цялото човечество е въпрос за цялото човечество. Когато всички хора решат да живеят добре, оправянето ще дойде. Но ако аз река да живея само аз добре и ако аз река да ги оправя хората – това е един механически начин, а всички други не са дошли до това разрешение. Такъв ред са туряли, туряли – и светът не се е оправил.

Та казвам: в тази, великата държава на нашия ум, в тази велика държава на нашето сърце и във великата държава на нашата воля – в нея трябва ние да внесем известен ред и порядък. И този порядък, който ние внесем в себе си – той е един и същи за всички хора. Когато аз внеса един порядък вътре в себе си, този порядък е и за другите хора. В света има само един порядък. И когато аз внеса този порядък единствено в себе си, аз съм вече оправен. Това значи Божественото. В света съществува един порядък. И когато аз дойда до този порядък, аз чувствам своята сила, своята мощ – и всички противоречия изчезват. И сега искам да кажа: вие трябва да дойдете до този порядък. Него трябва да намерите. Туй търсим ние. Това го наричат Божествения, Вечния, общочовешкия порядък. И този, Вечният порядък, няма да бъде в противоречие с това, което сега имате. Този, Вечният порядък, като влезне във вас, на всичките сегашни противоречия той ще им намери мястото. Всичко, което сега имате, то е ценно, но разбъркани са нещата. Не са на мястото си всичките неща, които сега имате около вас. Този, Вечният порядък, като дойде, той ще постави всички неща, които сега имате, на място. И като ги намаже, всичко ще тръгне тъй правилно, като по машина.

Та казвам сега: оставям ви правата мисъл, правото чувство, правата постъпка. При това трябва да бъдете точни. Искаш да направиш едно добро – направи го точно на времето. Гладен е един човек – нахрани го, не му казвай, че ще го нахраниш след няколко дена. Доброто, което можеш да направиш, направи го точно на времето, не го отлагай. Никакво отлагане! Ни по-рано, ни по-късно. Точност се изисква.

А другите въпроси – какво ще ми разправят някои: "Аз искам да помагам на хората." Но ако аз съм един болен човек, как ще помагам? Най-първо аз трябва да оздравея. Аз съм едно малко дете: искам да помагам – как ще помагам, как ще пипна? Трябва да израсна, да зная как да пипам. Сега всички имате доброто желание, отлично желание – хубаво е то, но не може да го приложите. Защо? Защото не сте здрави, не сте израснали. Трябва да бъдете силни във вашите разбирания и по ум, и по сърце. И след като бъдете силни, тогава може да помогнете: да бъдете добри работници в света или в човечеството, което има нужда от вас, или на Бог, Който има нужда. Всички трябва да израснете. И който е израснал, нека помага и работи тъй, както той разбира. И не трябва да отлага. Ще кажете: „Ама всички еднакви правила не държат – тъй както ти разбираш.“ Защото туй, което е добро за тебе, в този, Вечния порядък, то е добро за всички. Туй, което е добро за крака ми, то е добро и за ръката ми, и за главата ми. И което не е добро за крака ми, не е добро и за главата. И ако е добро, аз веднага ще чувствам известно благо. Има известни съотношения – защото щом ме боли пръстът, веднага и главата ми се смущава. Та в този, Вечния порядък на нещата, другояче седи обстановката.

Когато хората така се свържат в едно цяло, то когато един страда, всички страдат; когато един се радва, всички се радват; когато един успява, всички успяват. И когато един не успява, и всички не успяват. Та порядък има в това отношение. Пък когато ние сме разхвърляни части, тогава порядъкът, отношенията са други.

Божията Любов носи пълния живот! (3 пъти)

7.25 часа (Слънцето грее вече отдавна.)

Сега да направим упражненията. Които са свободни, да излязат на поляната.

Първа лекция на Общия окултен клас, държана на 27 септември 1933г., София, Изгрев