Разлика между версии на „Ценност и посока“

Текуща версия към 20:37, 12 февруари 2012

Общ Окултен Клас - СЕДЕМНАДЕСЕТА ГОДИНА (1937-1938)

КНИГА: Божественият импулс

Ценност и посока

Добрата молитва.

„Духът Божий.“

Ако ви зададат една тема: „Ценности на природата“ какво бихте писали? Ако ви се даде да развиете темата: „Ценности. Развиването на ценността“, какво ще пишете?

Първата ценност в природата, това е животът. Ако човек знае да оценява живота, той вече има права мисъл. Противоречията произтичат от това, че ние не ценим живота. Онова, което ни е дадено, не го ценим. Представете си, че вас ви дадат една точка. Да кажем точка имате. Казвате: „Защо ми е една точка?“ Считате, точката е малко. Туй, малкото нещо в себе си съдържа известна сила, която може да се развие. Малкото в природата е, което расте и се развива. Голямото има свойство да се смалява. Голямото не може да расте. Големите хора ги очаква да се смалят, а малките деца растат. Бащата се смалява. Дотогава, докато расте човек, той е млад. Като престане да расте, той е дошъл до края. Големите работи трябва да се смаляват. Тогава, ако вие има да минавате през една малка дупчица, какво трябва да направите? Кой има възможност да мине през малките дупчици? Големият или малкият? Малкият. Ако големият трябва да мине, ще се намери в трудно положение. Такъв, какъвто е, не може да мине, трябва да се измени неговото състояние. Ако е едно твърдо вещество, трябва да се превърне на течно. Следователно, малко по малко през тази дупчица ще мине. Понякой път ние не може да си обясним защо трябва да станат някои промени в нас. Промени ще стават от малките работи и от големите. Малките трябва да се променят, да се уголемят. А големите какви трябва да станат? Трябва да се намалят. Запример, вие казвате: „Човек трябва да се смири“. Кой се смирява? Големият се смалява, малкият има ли какво да се смалява? Не може да се смали повече, отколкото е малък. Пък и големият не може да стане по-голям, отколкото е. Ще дойде до онова, абсолютното понятие. Сега въпросът е за приложението. Ценности в живота има. Ценното е в човека, когато той може да се увеличава. Ценното е в детето, когато то може да расте. Ценното е в живота, че животът се движи. Там, дето има движение, има и живот. Ценното в живота е движението, посоката. Поне в една посока на движение да има. Ценното в знанието или в мъдростта е разширението. Животът се движи, знанието се разширява. Ценното е, че човек се освобождава. В Истината ти си свободен да се движиш във всички направления. Това е истина, което не те ограничава в никакво положение. Някой път вие говорите за истината и лъжата. Лъжата седи в това: На един филм може да ти представят, че се движат. Но хората се движат на платното, това е една лъжа. Няма нищо. Виждаш хората се местят на платното, но това е сянката на една реалност, която съществува вън от платното. Често, когато човек се заблуждава със сенките на живота, дето няма реалност, той всякога остава разочарован. Та, първото нещо, трябва да намериш една точка, на която да уповаваш в света. Ти се уповаваш на едно житно зърно. Ти не може да уповаваш на едно пясъчно зърно. Ако посееш житеното зърно, след време от туй житено зърно, ти ще придобиеш онзи живот, който е необходим за тебе. Следователно, една хубава мисъл, която може да се създаде някъде, ще даде добър резултат – ние подразбираме едно чувство, което може пак да се създаде и една добра постъпка, в този смисъл са живи. Постъпките, които не може да посаждате, които не растат, те нямат никаква ценност. Ценното в житеното зърно, това е растенето. Ако в живота на един човек не стават промени, ако да кажем някой човек е утвърден, някой път някои хора се утвърдяват морално. Ще ви приведа един пример: Едно дете ходило с майка си на църква, пък бащата не ходил на църква. Това е из евангелския живот. Като се върнало детето, започнало да разправя на баща си как хората се молят в църквата. А детето не виждало да се моли баща му. Той казва: „Минах, аз се утвърдих, няма какво да се моля. За мене молитвата нищо не значи“. Детето казва: „Татко, пеят хората там“. – „Едно време пеех и аз, сега вече се утвърдих. Научих се, не пея вече“. Детето не разбирало. Мислело, че баща му дошъл до едно състояние, дето детето не го разбира. Един ден бащата взима детето си, качват се на кабриолета – имат една малка бричка, отиват на разходка с туй малко файтонче. По едно време конят спира на едно място и детето казва: „Татко, конят се утвърди“.

Та казвам: Да се утвърди човек в този смисъл, някой път има известно утвърдяване, което е неестествено, спира се прогреса. Човек е спрял недоволен. Като се утвърди, старият човек доволен ли е от себе си? Краката му не държат.

Истинският живот е да намери човек онази, истинската посока, в която човек може да се движи във всички направления, без да се ограничава. На земята имаме ограничения. Трябва да се правят известни пътища. На аеропланите пътищата са отгоре. Те са свободни. И там има малки препятствия, но там има по-голяма свобода. Един ден хората ще се качат в области на свободата, дето е още по-свободно. Ако се качиш в областта на човешката мисъл, на човешките чувства, на човешките постъпки, там областта е още по-свободна. Хубостта на човека е там, че човек е там, че човек може да мисли за каквото иска. Лошото е там, че когато имаш една лоша мисъл, значи ти си изгубил свободата на твоята мисъл. Всяка лоша мисъл се утвърдява. Как, казва, се утвърди? Нали е утвърдена присъдата. Като, съдят някого, утвърдява се присъдата. Като се утвърди една присъда, какво получава човек? В живота човек някой път иска да се е утвърдил. В истинския живот човек не трябва да се утвърдява. Понеже утвърдяването разбира известно ограничение на нещата. Но човек да подразбира вечния живот. То са вечните възможности, при които човек може да се прояви и в знанието, да не чака до един краен предел. Искаме да станем възрастни, да забогатееш. Щом забогатееш, ти вече си се утвърдил. Дойдеш до едно място, казваш: „Какво има да работя?“ Толкоз се утвърдиш, че дойдеш до известен предел. Щом дойдеш, и в сиромашията може да се утвърдиш. В какво седи различието между сиромашията и богатството? Разликата между радостта и страданията? Радостта, която човек може да има, всеки иска да му я вземе. Или всеки иска да участвува в твоята радост, в благото, което имаш. Щом имаш някое страдание, колко души ще се намерят да участвуват? Тогава истинските братя в живота се опитват, не в радостите, когато участвуват в благата, но когато участвуват в страданието ти. Хубавото в страданието е, че богатството, което е скрито в страданието, няма да го вземат. Щом имаш радост, тогава всеки казва: „И аз да имам тази радост!“ Сега понякой път хората не оценяват страданията. Аз не говоря за мъчението. Страданията произтичат винаги от онзи факт, от неразбирането, което съществува вътре в живота. Писанието казва, че всичко онова, което се случва някому, ще се превърне за негово добро, но при условие. Всички неща се превръщат на добро само при закона на Любовта. Ако искаме нещата да се превърнат за добро, ние трябва да вървим по закона на Любовта. Законът на Любовта, то е закон на живота. Казвате: „Дотегна ми този живот“. Няма какво да ви дотяга. Неразбирането на живота донася тягости. А добрият живот, това е една възможност, в която Писанието казва: „Това е живот вечен да позная Тебе, Единаго и Истинаго Бога“, вечният живот. Онзи, възвишеният живот, произтича от познаването на Бога. Но ти не може да познаваш Бога, ако ти Го търсиш отвън. Ти не може да имаш вечния живот. Понеже ние познаваме Бога външно, в следствие на това, ние имаме тия противоречия. Всичките тия болести, страдания, които имаме, произтичат от това, че ние търсим Бога там дето не е Той. Да направя едно разграничение. В природата съществуват два порядъка: единият порядък е Божествен, другият порядък е човешки. Бог е направил така, че Божествените условия, Бог ги е поставил в човешкия порядък. В човешкия порядък се намират всичките условия, при които човек може да живее. Те са външни неща. Божественият порядък седи във вътрешните възможности, във възможността на живота. Животът трябва да има условия, трябва да има възможности за постижения. Казвам: Възможностите са отвътре, а условията са отвън. Някои от вас може да каже: „Аз не може да живея“. Ти може да нямаш условия, може да имаш възможности, законът е такъв. Възможностите могат да създадат условията, а пък външните условия може да дадат възможност на живота да се изявява. Условията не може да създадат възможностите. Възможностите могат да създадат условията. Божественият порядък е създал човешкият порядък и човешкият порядък може да се ползва от Божествения порядък на нещата. Следователно, когато в човешкия порядък, ние се ползваме от Божествените условия или възможности, то е храна на нещата. Но, някой път човешкия порядък влиза в разрез с Божествения, тогава в живота се раждат противоречията, туй което ние наричаме зло. Щом човешкият порядък дойде в разрез с Божествения, ражда се злото. И се прекъсва онази хармония която съществува. Сега някой път се заражда въпросът за вашата карма. Назряла е вашата карма, да кажем. Думата „карма“ е чужда дума, която съдържа известна философия. Каквото посееш, такова и ще намериш. Ако посееш едно житено зърно, ще намериш плода на житеното зърно. Ако посееш едно царевично зърно, ще намериш резултата на царевицата. Ако посееш ряпа, ще намериш ряпа. Каквото посееш на нивата, такъв резултат ще имаш. Казвате: „Защо е такъв моя живот?“ Такъв е твоя живот, защото така си сял. Какво трябва да се прави? Да допуснем, че вие сте болен. Търсите лекар да ви лекува. Аз ако бях болен, нямаше да търся лекар. Най-първо щях да се интересувам да намеря здравите хора, ще ходя да се запозная с тия хора, да видя как живеят. Аз съм болен, те са здрави. Разликата между болният човек и здравия, каква е? Болните се оплакват от нищо, все кусури търсят, или на пръста, или на ръката, или на крака, или ще намерят, че някаква кост не е на място, или коляното не е на място, или окото. Все ще намери някаква махана. А пък здравият намира, че всичко е наред, краката, ръцете, носът, очите, ушите, всичко е наред. Някои казва, че мене работите не ми вървят. Работите сами по себе не може да вървят. Той трябва да ги накара да вървят. Работата е едно условие, един резултат. Това е една възможност. Ти ще впрегнеш ще накараш волята, като един вол. Ще я впрегнеш да работи. Казваш: „Умът ми не работи“. Ще го накараш да работи. Или сърцето ми не работи, та не може да обичам. Ще накараш сърцето да обича. Запример, ако ви кажа така: Накарайте захарта да се раздвижи. Мислите ли, че захарта е мъртва? Всичко онова, което ние приемаме през въздуха или през водата, или чрез храната, всичко това е живо. Ние мислим, че няма живот. Никога не можем да ядем мъртви работи, в света всичко е живо. Нещата, които ние обичаме, храната е един закон на опознаване на Бога. Като вземем храната отвън, от природата, ние се опознаваме с естеството на Бога. Ако ти не може да вземеш този живот, който отвън съществува, значи Бог, Който е едно условие отвън, трябва да влезе в тебе, да стане една възможност, или трябва да повярваш във възможността. Ако сам не може да направиш една работа, ще попиташ Божественото в себе си какво трябва да стане. Погрешката седи в това, че ние искаме всичко сами да разрешим. Ние искаме да обичаме само себе си. Един човек не може да обичаш, двама като са, може да се обичат. Казват, че Бог е единство. Но Бог е и множество. Следователно, когато Бог създаде света, в Бога се проявява множеството, не единството. Когато туй множество става на единство вътре в себе си, на едно цяло, то въпросът е друг. Казвам: Дотолкоз ние можем да бъдем щастливи, доколкото даваме възможност на Божественото множество да се прояви в нас. Ако ти не даваш възможност на Божественото да се прояви, ти не може да имаш едно разбиране, но и в разбирането на множеството ще имаш неразбиране. Ти може да обичаш едного повече от друг. Не зная как вие обичате повече, как се мери Любовта повече, как са везните, че вие определяте, че обичате повече. Да допуснем, че един беден човек може да обича един богат. Той като мине, изважда, изважда и дава. Не всеки е обичан. Значи онзи, който дава, повече обичаме. Всякога онзи, който ни дава повече го обичаме. Ти обичаш една свещ, която ти дава хубава светлина. Ти обичаш една ябълка, която дава хубави, сочни плодове. Любовта не е нещо произволно. Казваш: „Не ме обича“. Малко даваш. Колкото даваш и Любовта е такава. Тогава вие искате да ви обичат. Давайте. Щом искате да ви обичат, по една английска лира давайте. Вие всинца сте богати. Ама минавате и заминавате, като че нищо нямате. Казва: „Аз не може да обичам“. Минава един стар светия, който живял 30 години и казал, че бил с кораво сърце. При него идвали все стари баби и стари дядовци. Все такива куци баби и тези старите дядовци и баби идвали все да вземат нещо. Нито един не идвал да му даде нещо. Той гледал да се освободи от тях. Оплаквали се бабите, че светията нищо не им давал и все ги изпъждал. Казвал им: „Вървете си“. Един ден дошла една млада мома и светията я задържал. Тя била първата, която дала нещо на светията. Господ изпратил младата мома, казва: Какво направи заради нея? Тя била първият посланик от Бога. Най-после Господ го съжалил и изпратил едно благословение. Намерил светията една млада мома, която могла да дава. Казвам: Не бъдете стари баби и стари дядовци да ходите да вземате. Бъдете млади моми, които дават нещо от себе си. Бъдете млади да давате, а не стари – да вземате.

Отче наш.

XVII година. 39 лекция на Общия окултен клас, държана от Учителя на 7 септември 1938 г., сряда, 5 ч. с. София – Изгрев.