Разлика между версии на „Влязоха в ладията“

Текуща версия към 16:24, 17 януари 2016

Неделни беседи

Неделни беседи - 1929 г.

Крадецът и пастирят, XIII серия, том I (1929)

13. Влязоха в ладията

13. Беседа от Учителя, държана на 24 ноември, 1929 г. София. – Изгрев.

Ще прочета 5-та глава от книгата „Второзаконие" от Стария Завет.

Има неща в живота, които никога не губят своя смисъл. Едни от тях са разбрани за хората, а други не са разбрани. Тия, които не са разбрани, трябва вече да се разберат. Да се разберат, това значи, да се преведат на езика, с който хората си служат.

„Аз съм Иеова, Бог твой, Който те изведох из Египетската земя, из дома на робството". ( – 6 ст.) Значи, идеята за Бога може да се изрази с това, че Той дава свобода. Не дава ли свобода, Той не е Бог.

„Не взимай името на Господа Бога твоего напразно". ( – 11 ст.). Когато говори истината, човек не призовава името Божие за свидетел. Обаче, щом не говори истината, той призовава името Божие за свидетел. Търговец продава прост, недоброкачествен плат за доброкачествен и казва на клиента си: Вярвай в Бога! Той лъже, а призовава името Божие за свидетел. Това значи, да употребява човек името Божие напразно.

„Затова Господ Бог твой ти заповяда да пазиш съботния ден". ( – 11 ст.). За кого е съботният ден? – За бедните, а не за богатите. Съботният ден е за слугите, а не за господарите.

Днес ще говоря върху 32 стих, 14 гл. от Евангелието на Матея: „И откак влязоха в ладията, утихна вятърът".

Всеки век, всяка епоха се отличава със специфични разбирания. Следователно, разбиранията на сегашните хора не са такива, каквито са били тия на миналите поколения, живели преди две-три хиляди години. Разбиранията на старите не са такива, каквито са тия на възрастните. Разбиранията на възрастните не са такива, каквито са тия на младите. Старият разбира повече от възрастния, а възрастният – повече от детето, от младия.

Съвременните хора се заблуждават от временния живот, от преходните положения в живота, вследствие на което правят ред опущения, ред погрешки. В живота има общи положения, но има и специфични или извънредни положения. За пример, въздухът, водата, топлината, светлината са общи положения за всички органически същества. Те еднакво се ползват от тях, и всеки взима толкова, колкото иска. Човек може да взима толкова въздух, вода, светлина, топлина и храна, колкото иска: някога повече, някога по-малко. Ако взима повече храна, отколкото му трябва, той всякога ще бъде преситен; ако взима по-малко храна, отколкото му трябва, той всякога ще бъде гладен; ако взима толкова храна, колкото му е потребно, той всякога ще бъде доволен и разположен. Като е дошъл на земята, човек трябва да разбира сегашното положение, в което се намира. Това не значи още, че миналото му не е важно. Напротив, миналият живот е основа на сегашния, а сегашният приготвя условия за бъдещия. Човек не помни своето минало, но същевременно той не може да проникне и в бъдещето си. Има възрастни хора, които са забравили своето детинство и считат, че то е било проста работа, че не заслужава даже човек да се връща към него, да си спомня известни моменти. Това е неразбиране на живота. Детството на човека е толкова важно, колкото и неговата зрялост. Доколко е важно детството на човека, виждаме от стиха, в който Христос казва: „Ако не станете като децата, няма да влезете в Царството Божие". Значи, само детето може да влезе в Царството Божие, а не възрастният или старият. Не само това, но съществува твърдението, че колкото по-малко знае човек, толкова по-лесно може да разбере истината. Колкото повече знае, толкова по-мъчно може да разбере истината. Що се отнася до богатството, твърдението е обратно: колкото по-богат е човек, толкова по-добри условия има за разбиране на истината и за изпълняване на волята Божия. Всъщност, в живота виждаме точно обратното: богатият изпълнява волята Божия по-малко от бедния. Бедният казва: Няма какво да се прави, трябва да се изпълнява волята Божия. Веднъж да забогатея, аз зная, как да живея. Първо ще наредя работите си, и после ще служа на Бога, ще изпълня волята Му. Обаче, щом забогатее, той забравя обещанията си и започва да отлага нещата. Той има добро желание, но няма сила в себе си да устои на обещанието си, да живее за Бога. Статистиката показва, че няма богат човек в света, който, след като е уредил материалните си работи, да се е предал на служене на Бога. – Защо? – Естеството на материалното е такова, че увлича човека, и той постоянно го урежда и все неуредено остава. Богатството и сиромашията са дадени на човека като условия за растене, за развиване, а не за уреждане на неговите материални работи.

Това, което днес говоря, се отнася за разумните хора, които имат правилни разбирания. Какво виждаме в живота? Съберат се двама богати хора, или двама учени, или двама религиозни, или двама музиканти и се надпреварят, кой от двамата има предимство в областта, в която се проявява. Богатите се погледнат и веднага се разберат. Те знаят вече, кой от двамата е по-богат. Учените се погледнат и веднага познават, кой от двамата е по-учен. Същото става между религиозните и между музикантите. Единият музикант е добър теоретик, познава всички правила на музиката и излиза на сцената да говори нещо върху „теорията на музиката". Вторият музикант не познава теорията на музиката, но е отличен музикант. Той взима цигулката и започва да свири. Публиката е възхитена от свиренето му и настоява и втори път да свири, да даде още един концерт. Първият музикант казва, че със свирене нищо не се постига, но трябва да се говори на хората. Добре е да се говори на хората, но как трябва да се говори? Истинско говорене е онова, когато човек може да убеди хората в истината, да ги запознае с истината. Да говори човек по този начин, това значи, да бъде първокласен музикант. Това не е обикновено говорене. Съвременните хора говорят, но малцина говорят музикално. Те едва са започнали да изучават музиката. Те приличат на ония гостилничари, от които клиентите се оплакват, че с техните яденета, разстройват стомасите им. Къде е погрешката, в гостилничаря, или в клиентите? И едното е възможно, и другото. Може би някои от клиентите да не са дъвкали добре храната си, и стомахът им се е развалил. Възможно е грешката да се дължи на гостилничаря: или маслото не е било прясно, или зарзаватите не са били пресни и т.н. Ако се укаже, че грешката е в гостилничаря, тогава две положения могат да се явят: или гостилничарят не е майстор в своето изкуство, или пък е алчен човек, който с малко средства, иска да печели много, вследствие на което купува евтини материали, а продава скъпо. Ако първото положение се укаже вярно, тогава гостилничарят трябва да напусне този занаят и да започне друг, в който се чувства по-способен. Ако второто положение е вярно, гостилничарят трябва да познава клиентите си, да вижда тяхната сиромашия и да знае, че от едно агне може да одере само една кожа. Иска ли да одере две кожи, в края на краищата той ще види гостилницата си празна и ще се принуди да я затвори. При това положение, той ще разбере, че който иска да живее добре, той трябва да мисли, да чувства и да действа право.

Да мисли, да чувства и да действа човек добре, това значи, да има истинско верую. Веруюто на човека трябва да се изрази в добрия му живот, в добрите му отношения към всички живи същества. Ако човек не дава отдих на животните, които му служат, какво е неговото верую? Ако той не дава нито един час почивка на слугата или на слугинята си, какво верую е това? Човек трябва да отдава и на другите това право, което иска за себе си. Верую, което не дава на хората това право, което изисква за себе си, поставя Бога далеч от човека. При веруюто на сегашните хора Бог всякога е отвън. Всъщност, едно трябва да знаете: Бог е отвън, само когато се проявява като множество. Обаче, проявява ли се като единство, Той е отвътре. От научно гледище, обаче, единицата, която е създала света, отвън ли е или отвътре? Отвън може да бъде само онова, което крие зад себе си някаква реалност. Единицата, която е създала света, сама за себе си е абсолютна реалност; зад нея друга реалност не съществува. Следователно, тя е отвътре.

Сега, като говорим за вътрешния живот, ние имаме предвид реалния живот, от който е произлязъл външният живот. Който не разбира закона на единството, да търси Бога отвътре, той ще го търси в множеството, и все ще Го намери някъде: в баща си, в майка си, в приятеля си, в някой велик човек, в някой музикант, поет, художник. Който намери Бога отвън, той ще има един резултат; намери ли Го отвътре, ще има друг резултат. Който се влюби в смъртен човек, той ще има един резултат; влюби ли се в безсмъртен човек, ще има друг резултат. Който вложи парите си в банка, която всеки ден е изложена на фалит, той ще има един резултат; вложи ли ги в банка, която и след хиляди години няма да се поклати, ще има друг резултат. Това са реални положения, които човек трябва да има предвид, за да стабилизира живота си. Рече ли човек да се занимава с въпроси за оправянето на света, за подобряване на политическото положение на народите, той напразно е изгубил времето си. Политическото положение на народите може да се подобри, без да се изменим ние, без да се подобрим. Законите могат да се изменят, без да се изменим ние. Нови училища, нови църкви могат да се градят, но ако в частния, във вътрешния живот на човека не става някакво вътрешно подобряване, някакво вътрешно преобразование, какво ще се ползва той от външната обстановка?

Следователно, между човека и външната среда трябва да има такова отношение, каквото съществува между външната и вътрешната реалност на нещата. Ако изучавате човека от материалистична гледна точка, ще видите, че той е произлязъл от една същина, по-мощна, по-чиста, по-устойчива от материята на окръжаващата среда. Човек е по-як от желязото, по-тежък от златото и платината, по-подвижен от въздухообразните тела, по-мощен от светлината и топлината. Ако поставите човека на топлина, на която физическите тела се разтопяват, той ще издържи. – Защо? – Защото силите, които действат в духовното естество на човека, са по-мощни от тия, които действат във физическата природа. Като говоря за човека, аз нямам предвид малкия човек, с един килограм мозък в главата си, с ръст, най-много до два метра, но имам предвид духовния човек, който е мощен и който е развил в себе си всички вложени сили и способности. Този човек крие в себе си възможностите на цялата вселена. За този човек се казва, че е малка вселена.

Сега, като сте дошли на земята, вие трябва да имате правилни разбирания за живота, а не разбиранията на мравките, на паяците, на вълците, на тигрите, на слоновете. Вие не трябва да имате разбиранията на обикновените хора, нито на обикновените философи и учени. Веднъж сте дошли на земята, вие трябва да имате разбиранията на човека, който върши волята Божия. Силата на човека седи в изпълнение волята на Бога. Законът на любовта е закон на служене. Дето е любовта, там е служенето. Служенето е едновременно вътрешен и външен процес. Първият закон в света е служене на Бога, а вторият закон – служене на ближния. Външният израз в служенето на Бога се изразява в правилните отношения на човека към хора, растения и животни, чрез които Бог се проявява. Ако отсече едно такова дърво, човек може да плати с живота си. Има случаи, когато човек може да отсече и сто дървета, без да му се случи някакво зло. Какво показва това? Това показва, че той е спазил известни закони, които го освобождават от всякаква отговорност. Статистиката показва, че досега нито един кюмюрджия, нито един воденичар не са могли да се издигнат. В края на краищата те са фалирали. Ще кажете, че меленето на житото е необходимо. – Не, това е най-несполучливият опит, който човечеството е могло някога да направи. В Божествената книга не съществува закон, според който житото трябва да се мели на брашно. Когато житото се мели на брашно, хранителните му вещества излетяват навън, а остават слабо хранителните, които човек използва. Днес ще се мели житото, след два-три месеца ще се яде, и човек ще мисли, че много нещо е придобил. Това е залъгване. Ще кажете, че тази работа е наредена от Господа. Ако, действително, сегашният порядък на нещата е нареден от Господа, защо хората роптаят? Ако човек приеме, че законите на една държава са от Господа, той трябва да бъде примирен с всичко. Ако сиромашията и богатството са от Бога, човек трябва да е доволен и от едното, и от другото. Ако приемем, че всичко е от Бога, а въпреки това роптаем, тогава едно от двете е вярно: или не разбираме света, който Бог е създал, или, тъй както е създаден, не го одобряваме. Човек се намира в същото положение и към себе си: или не се разбира, или намира, че не е създаден, както трябва. Природата признава следния закон: когато всички удове на организма са здрави, целият организъм е здрав. Ако само един уд на организма е болен, целият организъм страда. Този закон се отнася, както до органическия, така и до психическия свят. Причината за заболяване на кой да е уд на организма е вътрешна, а не външна. Тя се дължи на някакви примеси във физическото или духовно тяло на човека. Ако човек изложи ръката си на някакъв фронт, тя може да заболее. Щом ръката заболее, има възможност да заболее и друг някой уд, както и цялото тяло. След това човек може да замине за онзи свят.

Какво представя онзи свят? Кога отива човек на онзи свят? – Когато фалира. Докато една банка не фалира, тя съществува. Щом фалира, тя изчезва, не се чува вече нейното име. Когато умре човек, къде отива? Хората казват, че умрелите отиват при Бога. Чудно нещо! Значи, фалиралите банки отиват при Бога. Това не е вярно. Когато една банка фалира, тя отива на съд, дето се преглеждат сметките й. Какво нещо е съдът? – Място, дето се изправят кривите работи. Следователно, умрелият отива в съда, да се оправят кривите му работи. При Бога отива само онази душа, която люби Бога, която през цялата вечност е живяла само заради Него и се е жертвувала за Него. За тази душа само казваме, че е служила вярно и предано на Бога. Срещнете ли душа, която през целия си живот се е лутала от църква в църква, търсила Бога, очаквала тук или там да я убеждават в Неговото съществуване, знайте, че тя не може да отиде при Бога. Тя е била в училище, но това училище не й е дало всичко, което й е необходимо за приближаването й към Бога. Училището е място, което посочва на ученика правия път, дава му правила, как да живее, как да развива ума, сърцето и волята си.

Това, което сега говоря, е встъпление към онова, което ви предстои да изучавате. За пример, мнозина са ви говорили за морето, за начина, по който можете да се къпете, но вие още не сте се къпали. Теория имате, но практика нямате. Отивате до брега на морето, но веднага се спирате, не се решавате да влезете във водата. Защо? – С дрехи сте. Искате ли да се къпете, трябва да се съблечете и да влезете съвършено гол. Такова е правилото. При това, първо ще влезете до колене, после ще се потопите до кръста и след това ще се гмурнете цял. Докато се учите да плавате, ще се ползвате от гумените пояси, които са пълни с въздух. Те ще ви държат над водата. Ще внимавате, поясът всякога да бъде пълен с въздух. Излезе ли въздухът навън, положението ви се затруднява. Въздухът в пояса представя капитала, с който разполагате. Плаването във водата представя новия живот, който приемат само ония хора, които са се освободили от материалното. В новия живот човек влиза така, както майка му го е родила. Влезе ли в училището, да търси истината, да учи, човек трябва да се освободи от всичко материално, с което е напълнил главата и сърцето си, да влезе съвършено гол, както майка му го е родила. Там не приемат ученици, облъчени с царска мантия, с дрехата на виден философ, учен, поет, музикант или художник. Ще съблечеш дрехите си, ще препашеш гумения пояс, ще влезеш във водата, ще поседиш малко и бързо ще излезеш на брега, да се печеш на слънце. Всеки ден ще влизаш и ще излизаш от водата, докато се научиш свободно да плаваш в водата, като рибите. Докато не се научи да живее във водата, човек всякога ще страда. Жабите живеят едновременно и във водата, и на сушата. Това показва, че те се намират в преходна фаза на живота. Обаче, човек не трябва да бъде като жабата. Влезе ли във водата, т.е. при условията на новия живот, той трябва да се пригоди към тях: нито да се задушава, нито да се дави.

Съвременните хора се стремят към една особена област на съзнанието, наречена висше, Божествено съзнание, която определят с думите „възвишен, идеален живот". Влезе ли в областта на висшето съзнание, човек се усеща физически здрав, с вътрешен мир и спокойствие. Той се разбира с всички хора, които се стремят към великото, макар и да са по-малки от него. Лекарят разбира състоянието на болния, защото последният се стреми към здраве. Обаче, болният не разбира състоянието на лекаря. Болният влиза в положението на болния, но не може да му слугува. Следователно, когато някой човек не може да слугува, това показва, че той е болен. На някого кракът е счупен, на друг – ръката, на трети – ребрата. Те се оплакват едни от други, че никой от тях не иска да им слугува. Как ще слугуват тия хора? Болен на болен може ли да слугува? Когато хората не си услужват взаимно, причината за това е двояка: или са болни, или не съзнават длъжността си. Ако са болни, те ще лежат и ще чакат да дойде сестра милосърдна, или лекар, да им превърже раната.

Положението на някои вярващи е подобно на пациентите в болниците. Те лежат и чакат да дойде някой да им помогне. Всеки болен обича да разправя за болестта си, за времето, което е прекарал в болницата и т.н. Христос срещна един болен, който е лежал цели 38 години в болницата и го запита: Искаш ли да излезеш от това училище? – Да, Учителю, 38 години следвам това училище, искам вече да свърша учението си. Защо този човек искал час по-скоро да свърши училището? – Защото е попаднал в болезнената страна на това училище. Той искал да излезе от тази област и да влезе в новия живот, в здравословните условия на училището. Да се занимава човек с живота на другите, кой как вярва и как живее, това е болезнената страна на училището, от която трябва да се излезе. Тайната на живота, здравословната страна на училището седи в това, човек да се домогне до ония методи, които водят към правилен, възвишен живот. Дойде ли до това положение, човек е постигнал щастието, т.е. Вечния живот – живот на безсмъртието.

„И откак влязоха в ладията, утихна вятърът." За да се говори за утихване на вятъра, това значи, да е имало вятър и буря. Докато вътре в човека стават вълнения, смущения, бушувания, той е изложен на големи бури и ветрове. Щом разреши нещо в себе си, щом дойде до никакво правилно разбиране в живота, вятърът и бурята в него престават. Правилните разбирания представят ладията, в която човек влиза на завет. Христос дойде на земята, да научи хората, как и къде да се подслоняват, да се пазят от големите бури и ветрове, които рушат, коренят всичко, каквото срещнат на пътя си. Същевременно, Христос казва: „Огън дойдох да запаля в света". И досега още хората говорят за този огън, не могат да разберат, защо е запален и какво е предназначението му. Много просто. Зимно време, когато вън се пука дърво и камък, и дойде някой човек да запали огъня ви, питате ли, защо го е запалил. Като запали огъня ви, той сам ще каже: Дойдох да ви запаля огъня. След това ще си замине. Всички, които могат да се греят, да варят яденето си на този огън, ще кажат: Дойде един човек, запали ни огъня и си отиде. Които не разбират смисъла на огъня, казват: Опасен човек е този, който пали огън. Огънят трябва да се запали! Какъв е този огън? – Свещен огън. Свещеният огън в човека е загаснал и трябва да се запали. – Къде трябва да се запали? – В сърцето, в ума и във волята на човека.

Съвременните хора вярват във всичко, но не и в онова, в което трябва да вярват. За пример, те вярват, че могат да станат богати, учени, силни, а не се спират пред мисълта, че и като богати, учени и силни могат да умрат. Не е лошо да се стреми човек към богатство, ученост и сила, но той трябва да знае, че то не е реално. Щом не е реално, то непременно ще се изгуби. Човек трябва да се стреми към онова, което не се губи. То е реалното в живота. Представете си, че двама души стоят на бойното поле и наблюдават, какво става. Единият от тях знае Божествените закони, разполага с тях и гледа спокойно, как хората се бият, как падат ранени и мъртви на бойната линия. Другият е обикновен човек, разполага с обикновени знания и, като наблюдава цялата картина, тревожи се, че еди-кой си пострадал. Щом се свърши войната, и двамата се оттеглят. Първият седи тих и спокоен, а вторият ходи натук – натам, плаче, страда за ранените, превързва раните им, но не може да им помогне. От време на време той поглежда към другаря си и се чуди, как може в такъв момент да гледа така спокойно на всичко. След това той казва на войниците: Съберете всички ранени и убити на едно място. Той се приближава към тях, запалва огън и ги изгаря. Като гледат, какво прави, всички се възмущават от неговата жестокост. Не се минава много време, от огъня започват да излизат един след друг ранените и убитите, но вече здрави, бодри, жизнерадостни. Какво е станало с тях? Те са възкръснали. Не е жесток човекът, който може мъртви да възкресява. Ще кажете, че това са приказки от 1001 нощ. Това са невъзможни неща. Невъзможното за човека е възможно за Бога. Вие виждате, как излизат от огъня здрави, бодри хора и благодарят на Бога, че са здрави, свободни от страдания. Те се радват, че влизат в новия живот, в живота на възкресението. Кое е по-добро за човека: да изгори и на пепел да стане, или да изгори и отново да оживее? Най-добро от всичко е човек да мине през огъня, но след това отново да оживее.

„И откак влязоха в ладията, утихна вятърът". Значи, голямото противоречие, което съществува между хората, трябва да утихне. Това противоречие произтича от неразбиране на живота и на природата. Слабите хора създадоха злото и противоречията в света. Силните хора – хората на безсмъртието, създадоха доброто. Когато в човека се явяват лоши, отрицателни чувства, той трябва да знае, че е слаб. – Как може да се освободи човек от тия чувства? – Като стане силен. Когато в сърцето на човека се явяват положителни, красиви, мощни чувства, той е силен човек, той ражда доброто в себе си. Той е подобен, на извор, от който доброто изтича. Изворът на доброто в човека трябва да полива всички треви и цветя и да им помага да растат. Тъй щото, става ли въпрос за силен човек, ще знаете, че силен е онзи, който ражда само доброто. Който ражда злото, той не е силен човек. Ама аз вярвам в Христа. – Ако твоята вяра може да те застави да раждаш доброто, тя е на място. Но ако твоята вяра те заставя да раждаш злото, тя не е на мястото си. Ако във вярата си ти си фанатик и преследваш този-онзи, че не вярвали в Бога и в Христа като тебе, тя не е на мястото си. Ако твоята философия, с която си обясняваш причините и последствията на нещата, ражда злото в света, тя не е на мястото си. Тази философия е философия на слабите хора.

На всички силни хора, на всички учени философи, поети, музиканти, художници, които раждат доброто, казвам „добре дошли". Всеки човек, колкото и да е малък, трябва да бъде силен, да ражда доброто в света. Всеки човек, всеки народ трябва да ражда доброто, т.е. трябва да даде ход на Божественото в себе си. В който момент човек реши да върши волята Божия, той става едно с Бога. Каквото направи в името Божие, човек трябва да го принесе пред вратата на Великия олтар и да се отдалечи. Не е нужно да седи човек пред този олтар, да се представи пред всички, че е извършил нещо за Бога. Земята, слънцето, луната са направени за човека. Той може да се разхожда от една планета на друга и пак да слезе на земята. Той е свободен, разполага с билет, с който може да обиколи цялата вселена. – Защо ние нямаме тази опитност, тази свобода, да се движим, дето искаме? – Да ви се даде този билет днес, това значи, да станете по-нещастни, отколкото сте сега. За да може свободно да пътува от една планета в друга, човек трябва да има съответна форма. С човешката форма той може да живее само на земята. За другите планети се изискват други форми. Когато говорим за условията на даден живот, ние подразбираме съответни форми. Има начини, по които формите на живота се изменят. Обаче, човек трябва да знае тия начини. За всеки човек, който може да се ползва от тия начини, казваме, че е добър, праведен. Не може ли да се ползва от тях, този човек е грешен. Какво разбирате под думите „праведен и грешен човек?"

Срещате две момиченца, десетгодишни, деца на благородни, богати родители, облечени с бели, нови роклички. И двете са добри деца, всички хора ги обичат и им се радват. Те се разхождат, радват се на ясното, чисто небе и топлото слънце. Немирни, злосторни момчета решават да им напакостят. Взимат едно шише, пълно с черна течност, подобна на катран, напръскват с нея гърба на едното от момиченцата и хукват да бягат. Като видяло рокличката си напръскана с черната течност, момиченцето придружено от другарката си, се разплакало и тръгнало за дома си. На пътя те срещнали един файтонджия, който предложил да ги заведе до дома им. Пакостните момчета се затичали подир файтона, пръснали върху него от същата течност, но този път те не успели да направят нищо. От двете момиченца само едното пострадало. Само едното попаднало при неблагоприятни условия. Второто, обаче, и при двата случая останало незасегнато от черната течност, т.е. от неблагоприятните условия на живота.

Следователно, едни хора се намират при неблагоприятни условия на живота, като едното от момиченцата, вследствие на което дрехите им са нечисти, изцапани. За тези хора се казва, че са грешни, нечисти. Други хора пък се намират при благоприятни условия, вследствие на което дрехите им са чисти, без петна. Те минават за добри, за праведни хора. Защо едни хора са поставени при благоприятни, а други при неблагоприятни условия, има ред причини за това. Лошите мисли и чувства правят дрехите на човека нечисти. Каквото представят пакостните момчета за момиченцата с белите роклички, такова нещо са отрицателните и нечисти мисли и чувства за човека. В дадения случай тия мисли и чувства засягат само някои хора, а други не засягат. – Защо? – Защото едните са поставени при неблагоприятни условия на живота, а другите – при благоприятни. Обаче, и едните, и другите са слаби хора. Те не са се издигнали още над условията. Те не са станали господари на условията.

И тъй, докато човек не стане господар на условията, при които живее, той всякога е изложен на грях, на опасности, на страдания. Щом стане господар на условията, той може да се нарече истински човек, той има морален устой и може да издържа и в убежденията си, и в своето верую. С други думи казано: човек е господар на външните условия дотогава, докато е свързан с Божественото съзнание. Наруши ли се тази връзка, той става вече роб на условията. Докато Божественото съзнание взима надмощие в човека, той се стреми към доброто, към красивото и благородното в света. Има моменти, положения, когато всички живи същества проявяват известно благородство. И най-свирепото животно се смекчава пред своите малки и започва да ги глади, да ги лиже с езика си. Като види своето малко детенце, и най-жестокият човек, който е убил десетки хора, се смекчава и проявява към него нежни, бащински чувства. Това показва, че в известни моменти Божественото проговаря във всички хора, във всички живи същества. Защо грешат хората, не може да се отговори. Много причини има за това. Цялото небе се занимава с въпроса, как да се спаси света, а не защо хората грешат. Защо и как е произлязъл грехът, това е въпрос, върху който разумните същества не се спират. Те се занимават с въпроса, как да спасят света. Те са изработили вече един план, който постепенно прилагат. Прилагането на този план е започнало още от времето на Христа. Кое трябва да се спаси в човека? – Неговата душа. Дали хората вярват в това, или не, то е друг въпрос. Заедно с душата на човека ще се спаси и умът, и сърцето му. Същественото за човека са неговият дух, неговата душа, неговият ум и неговото сърце. Вън от тия четири свята всичко е несъществено. Следователно, несъщественото трябва да се пожертва за същественото. Човек се движи и проявява в тези четири свята, които представят реалността на неговия живот. Когато се проявява едновременно в тия четири свята, човек е в пълно равновесие, в устой. Прояви ли се само в един от тия светове, равновесието му се нарушава.

Ако вземете една топка, тежка един килограм, и я закрепите в една точка на върха на една игла, без да се поклати на една или на друга страна, тази точка наричаме средоточие, равновесие, център на тежестта. Следователно, иска ли човек да се постави в равновесие, нищо да не го безпокои, той трябва да застане в своето средоточие, т.е. в онази точка на своя живот, дето всички сили се уравновесяват. В тази точа се проявява Божественото в човека. Докато Божественото взима надмощие над човешкото, човек може да запази равновесие на силите си. Какво виждаме в живота на обикновения човек? Докато е богат, силен, здрав, щастлив, той е в равновесие. Щом изгуби силата, здравето, вярата, богатството си, едновременно с това той губи и равновесието си. Обаче, само за онзи човек казваме, че има истинско вътрешно равновесие, който, след като, изгуби и силата, и здравето, и вярата, и богатството си, не изменя нито един мускул на лицето си. Този човек живее в закона на любовта. Докато човек живее в любовта, като сила, с която може да си служи, светът всякога ще бъде за него отворен. Той е намерил мястото, дето може да запали свещения огън. Веднъж запален, свещеният огън, трябва постоянно да се разгорява. Дето се пресичат две прави линии, там е мястото на свещения огън. Има смисъл да запали човек свещения огън в себе си, ако окръжаващите могат да се ползват от благотворното влияние на неговата топлина.

Съвременните хора се нуждаят от топлината на свещения огън, т.е. от една блага дума, която може да излезе от устата на човека. Някой пита: Ще излезе ли нещо от мене? – Ще излезе. – Ще бъда ли здрав? – Ще бъдеш. – Ще се оправят ли работите ми? – Ще се оправят. – Да вярвам ли във всичко, което ми казваш? – Вярвай, защото без вяра човек не може да угоди на Бога. Казано е в Писанието: „Да бъде според вярата ти". Това значи: ако човек е болен, ще оздравее; ако е сиромах, ще разбогатее; ако е невежа, учен ще стане. Обаче, човек ще придобие от всичко това толкова, колкото е вярата му. Вярата на човека отговаря на неговия вътрешен импулс към работа, към придобиване на нещо. Любовта пък дава подтик на човека към живот. Като е дошъл на земята, човек трябва да знае, отде иде и къде отива. Ще кажете, че това не е важно. – Кое е важно тогава? – Да ядем и да пием. Наистина, важно е човек да яде и да пие, но кой ще доставя това? Гостилничарят е затворил вратата на гостилницата си. Всички се трупат пред вратата, викат, хлопат, но той не отваря. – Защо? – Не знаят, как да хлопат. Ако човек знае, как да хлопа на вратата на гостилничаря, той непременно ще отвори, ще го покани да седне и ще го нагости добре. Следователно, знае ли човек, как да хлопа на сърцето, или на душата на някого, той непременно ще му отвори.

Сега, както и да разглеждаме нещата, ние виждаме, че всичко в света е строго определено. Бог, Който създаде света, всеки ден е създавал нещо определено, докато в шестия ден създаде човека. Числото шест е число на фантазии, на илюзии. Това виждаме и в живота на човека. Преди да направи нещо, човек фантазира, мечтае, а като го направи, започва да преувеличава. Често в говора хората си служат с ред преувеличавания. Когато някой иска да каже, че някъде били събрани много хора, той казва: Там имаше толкова хора, че яйце да хвърлиш, няма къде да падне. – Така не се говори. Колкото хора и да са били събрани на едно място, все може да се хвърли и едно, па и повече яйца. Когато искат да кажат за някого, че е бавен в работите си, в движенията си, казват: Този човек пъпли като мравка. За друг пък казват: Той е човек и половина. – Не, светът така не може да се оправи. Какви са мерките, разбиранията на сегашните хора – учени, философи и религиозни, ние оставяме настрана. Колкото и да са добри техните разбирания, техните теории и философии, те са отживели времето си. Сега трябва да се отвори нова врата, нов път, в който хората да влязат. Този път изключва всякакви кражби, лъжи, престъпления. Той е път на доброто, на вечното благо. Вярата на съвременните хора се отнася до онзи малък свят, в който днес живеят. Законите на този малък свят, на тази малка държава не важат за голямата държава. Законите на България не важат за Англия, и законите на Англия не се отнасят до България. В която държава и да отидете, вие трябва да зачитате нейните закони и да им се подчинявате.

Следователно, влезете ли в онзи свят, вие трябва да се подчинявате на неговите закони. Онзи свят има свои специални закони, които коренно се различават от законите на физическия свят. Като ви се говори за онзи свят, вие си представяте нещо приказно, като приказките от хиляда и една нощ и не вярвате в него. В какво вярвате, това е ваша работа. Обаче, който е ходил в онзи свят, той го познава. Преди да влезете в онзи свят, ще минете през няколко митници. Там ще прегледат да не би да носите нещо от земята. И най-малката игла не се позволява да прекарате. Всичко, каквото носите, ще го задържат на митницата и тогава ще ви пуснат да влезете. Когато се връщате от онзи свят за земята, пак ще ви преглеждат на митниците. Както нямате право да носите нещо от земята за онзи свят, така също нямате право да носите нещо от онзи свят за земята. Христос казва: „Събирайте съкровища за онзи свят." – Къде трябва да се събират тия съкровища? Докато е на земята още, човек трябва да събира съкровища, които да изпраща в банките на невидимия свят, че, като влезе там, да има, с какво да живее. Щом влезете в невидимия свят, веднага ще ви запитат: Вложили ли сте нещо в този свят? – Да, в еди-коя банка внесох десет хиляди лева. – Щом си внесъл десет хиляди лева, ти можеш да имаш кредите десет милиона най-малко и можеш да останеш тук, докогато искаш. Даже и десет лева да е внесъл в една от банките на невидимия свят, човек пак има право да влезе там. Обаче, ако нищо не е внесъл, крачка напред не може да пристъпи. Законът е такъв.

Всички се запитват, дали е реален онзи свят. – Реален е онзи свят, по-реален, отколкото можете да си представите. Реалността на нещата не седи в това, което човек може да пипне, но в онова, което в даден момент съзнава. Реалността се изразява в отношенията на хората като души. Животът е толкова реален, колкото човек го съзнава. Оттам и отношението между душите се обуславя от съзнанието за сцеплението, за връзката, която съществува между тях. Връзката съществува не само между хората, но и между хората и животните. Някой човек има кон, вол, овце, без да съзнава, какво представят тия животни, отде са дошли, каква е задачата им и т.н. Той мисли, че е господар в света и може да се ползва от всички животни и растения. Той не се запитва, на какво основание може да се ползва от труда на коня и на вола, от вълната, млякото и месото на овцете, без да им плаща. Аз съм господар в света, мисли си човек и с това изчерпва всички въпроси. – Не, животните, с които си служите, са изпратени на земята от своите бащи, благородни и разумни същества, да ви направят известни услуги и след това да се върнат назад. Ако съзнавате това, вие трябва да им благодарите, да се отнасяте добре с тях, защото един ден ще отговаряте пред техния баща. Когато от невидимия свят вземат решение да отнемат конете, воловете, овцете, кокошките на някой човек, той осиромашава. Без тия животни хората не могат да съществуват. Хората дължат своя живот на самопожертвуването на тия животни. Ако всички хора на земята – царе, владици, свещеници, учители и ученици, майки и бащи, господари и слуги, за един момент само се замислят върху великата жертва, която се прави за тях, те биха се преобразили, коренно биха изменили живота си. Да се замисли човек по този въпрос, това значи, широко да отвори сърцето си за всички. Щом отвори сърцето си, той ще отвори и хамбара си, ще почне да раздава и на животните, и на хората. Като ги нахрани, ще разпрегне животните, ще им даде почивка, а на слугите и на слугините си ще даде свобода. Този ден ще бъде празник за всички, да познаят, че господарят им е отворил хамбара си и щедро раздава от своите блага.

Време е вече всички хора широко да отворят сърцата си за Господа. Англичаните са дошли вече до тази Божествена идея и посвещават малка част от времето си за Бога. Те са дошли до положение да посветят две минути за Господа. През това време всички железници, параходи, фабрики, учреждения спират работата си и отправят мисълта си към Бога. Кой където е, спира работата си. Не само две минути, но човек трябва да отдели поне един час от времето си за Великото в света и да отправи към Него благодарността си за всичко, което е получил и всеки момент получава. Ако рекат да пожертват един час от времето си, хората мислят, че ще имат големи загуби, затова отделят само по две минути. В бъдеще, обаче, те ще осъзнаят необходимостта от това и ще жертват повече време. Който не може да направи една малка жертва, той по никой начин не е готов за голяма жертва.

Дошло е вече време за човека, който от хиляди години живее на земята, да осъзнае жертвите, които се правят за него и да благодари за тях. Само по този начин той ще чува Божия глас в себе си и в ближния, както Моисей го е чул. Това значи, да се запали свещеният огън в човека, както Бог го запали в Моисея. Казано е в Писанието, че огън ще изгори всички. Моисей разбра вътрешния смисъл на този стих, но евреите не го разбраха така, и затова Моисей трябваше да им проповядва, да ги запознае с дълбокия смисъл на живота, Моисей казваше на евреите: Бог ще издигне друг пророк между вас, и вие трябва да бъдете готови, да изпълните Неговия закон. Ако човек не може да приложи Христовия закон, той не може да приложи и човешките закони. При това положение, каквато е участта на Христовия закон, такава ще бъде участта и на всеки човешки закон. Ако човек не обича майка си, баща си, брата си, сестра си, той не може да обича и другите хора. Ако синът не обича майка си, той не може да обича и другите жени. Каквато е любовта на сина към майката, такава ще бъде любовта му и към всички жени. Каквато е любовта на сина към бащата, такава ще бъде любовта му към всички хора. Ако човек не живее добре с родителите си и не вярва в Бога, по никой начин той не може да живее добре с хората и да им вярва. Ако вярва в Бога и Го обича, той ще вярва и в хората и ще ги обича. Бог не иска от хората да вярват в Него, да Му пеят хвалебни песни, но иска да изпълнят Неговия закон, да подобрят живота си. Той не иска да вижда сиромаси, хилави, сакати, болни хора в света. Той не иска да вижда страданията на хората, на животните, на растенията. Сегашните хора са дошли до анормални прояви на живота и мислят, че ако влязат в новия живот, ще се лишат от нещо ценно. Наистина, те ще се лишат от нещо, но то не е реалното в живота. Това, от което ще се лишат, представя страданията, мъчнотиите, охканията им. А животът не се заключава в страдания и мъчнотии. Има нещо красиво в обикновения човешки живот, но красивото се крие зад онова, което причинява болките и страданията. Не е приятно да си счупи човек крака или ръката, но приятно е, когато той попадне под нежните грижи на някой благ, добър лекар, или милосърдна сестра, които му говорят за великото в живота и го водят към чист и свят живот. Ако страданията и мъчнотиите поставят човека в съприкосновение със светли, разумни души, които го подигат, те имат смисъл. Има смисъл да живее човек и да се радва на живота, ако при мъчнотиите, в които се е намирал, е могъл да срещне някой музикант, учен, философ или поет, който му е помогнал, дал му условия да се развива, посочил му е пътя към светлината, към новия живот.

„И откак влязоха в ладията, утихна вятърът". Добре е човек да влезе в ладията, да утихне вятърът, за да опита Божественото начало в себе си. Човек ще влезе в ладията, само когато Божественото проговори в него, за да види, как вятърът ще утихне. Това е задача, с която всеки човек трябва да се занимава, но за това е определено време. Както трябва човек да ляга на време и да става на време, така и за всяка задача е определено съответно време. Всяка задача трябва да се започне и да се свърши на определеното за нея време. Не я ли започне на време, няма да я свърши на време.

Сега, започнете със задачата на безсмъртието. Има числа на безсмъртието и числа на смъртта. Има дни на благословения и дни на нещастия. Когато изучавате историята, обръщате внимание на датите на започване и на свършване на войните. Като изучавате числата, ще видите, какви закони регулират явленията в живота и в природата. По числата можете да познаете, кога човек има условия да стане богат и кога – беден; кога може да се разболее и кога – да оздравее; кога ще започне училище и кога ще свърши. Велико нещо е науката за числата, но тъй както днес възпитават децата, те не могат лесно да се домогнат до тази наука. Училищата, църквите трябва да се градят на време. И Соломон, който беше мъдрец, не можа да съгради Йерусалимския храм на време, вследствие на което нищо не остана от него. И Давид искаше да съгради храм на Бога, но не му се позволи, понеже е избил много хора. Соломон съгради храм на Бога, но със своя живот той го опетни, вследствие на което храмът не може да се запази за дълго време. Следователно, докато има даже един порок в себе си, човек не може да се домогне до великото, не може да съгради Божия храм в себе си. Който има слабост към жените, който краде, който не пази съботата, както той я разбира, който не люби Господа с всичкия си ум, сърце, душа и сила, и ближния си, като себе си, той не може да съгради Божия храм в своята душа. Трябва ли и ние да изпаднем в положението на циганката, която обещавала на болното си дете всичко, но нищо не изпълнила, докато най-после детето й умряло от глад.

Детето на една циганка се разболяло сериозно. През време на болестта си то казвало: Мамо, искам млечице. – Да, мама, ще ти купя. – Мамо, искам малко баница. – Да, мама, ще ти направя и баница. – Мамо, искам ябълки. – Да, мама, и ябълки ще ти купя. Майката обещавала на детето, че ще му купи, каквото иска, но нищо не купувала. Най-после детето умряло от глад. Желанието на човека да има това-онова е на място, но желанията трябва да се реализират на своето време. Какво правят хората? Като умре някой, тогава му правят третини, деветини, четиридесет дена и т.н. – Не, правете третини и деветини на живите, а не на умрелите. Умрелите не се нуждаят от тия неща. С това аз не искам да покажа незачитане на чувствата ви, но обръщам внимание на ония ваши действия, които са резултат на неразбиране, на изопачаване на свещените обреди в живота. Ако е необходимо да правите третини и деветини, правете ги на новородените деца и то не по един път, а по няколко пъти в годината. – Какво е казал Христос по този въпрос? – Много неща е казал Христос и още продължава да говори. Между това, което Христос е говорил, и това, което хората говорят, има голяма разлика. Човек не може да говори всякога, както и каквото иска. И великите хора даже не са говорили всякога еднакво. Казват, че някой човек говори по Бога. – Той може да говори по Бога, но по задължение. Свещеникът, патриотът, майката и бащата могат да говорят по Бога, но по задължение. Това още не е истинско говорене. Да говори човек по Бога, това значи, да говори без никакво задължение.

Някой върви по улицата, но вижда на едно място събрани много хора, които треперят от студ. Той се спира, запалва им огъня и продължава пътя си. Той не остава при тях да се топли, но върви по-нататък. Така постъпва човек само тогава, когато в него се е пробудила безкористна любов. Всички хора трябва да проявят Божията Любов от съзнание, безкористно, без никакво външно задължение. Нека дойдат всички учени, писатели и поети, всички музиканти и художници, да опишат красивото, великото в любовта, което досега още не е описано. Те започват от красивото и свършват с некрасивото. Това не е поезия, това не е песен. Великото, красивото излиза от областта на истинската поезия. Хората не могат да го опишат, защото нямат образци. Образци са нужни на хората! Когато учителят иска да предаде на учениците си действието изваждане, той трябва да постъпи по следния начин: да вземе една голяма стъкленица с мед, да я закрие с хартия. Същевременно да тури на масата чаша с вода и няколко лъжички. След това да извика един ученик навън и да му каже: Иванчо, вземи една лъжичка, дигни хартията и бръкни с лъжичката в стъкленицата. Какво правиш сега? – Вадя мед. – Колко лъжички извади? – Една. Изяж този мед и пий една глътка вода. Бръкни още един път в стъкленицата. – Колко лъжички мед извади? – Две. Напиши това нещо на дъската. Ученикът пише на дъската, а с него заедно и останалите ученици пишат. Има ли смисъл това събиране и изваждане? – Има смисъл. Като се върне у дома си, Иванчо разправя на майка си, как е събирал и вадил и колко сладко е било събирането и изваждането. При такова предаване, всички деца ще искат да излязат на дъската. Този метод на преподаване е добър и за децата, и за възрастните. Втория час ще вляза в друго отделение, ще нося една касичка със златни английски монети и ще извикам един от способните, но бедни ученици: Драганчо, бръкни в касичката и извади нещо. – Какво извади? – Една златна монета. – Бръкни още един път. – Какво извади? – Още една златна монета. Пиши на дъската, какво действие извърши. Вземи след това монетите и си купи нещо с тях. Това е един нов метод за работа, който никога няма да се забрави. Който събира добре, той получава златните монети.

Това са методи, с които природата работи с възрастните хора и ги учи, как да събират и да вадят. Тя си служи с реални методи. Като не разбират методите, с които природата си служи, хората бързо се произнасят за живота, като го считат лош. Те не подозират, че зад лошия живот се крие друг един – добър, вътрешен живот. Докато външният живот на човека не се изчисти добре, вътрешният никога няма да се прояви. И да се прояви, той всякога ще остава скрит от лошия. Обаче, и в най-добрия човек се крие нещо лошо. В това отношение, и добрият, и лошият човек представят земни пластове, в дълбочината на които се крие някакво богатство, което може да се извлече навън. Преди години, в Провадия копаха земята на дълбочина до 400 м. да вадят сол. Щом минаха границата под 400 м., солта съвършено изчезна. Значи, и при най-добрия живот на човека може да дойдете до такъв пласт, дето доброто свършва. Оттам нататък иде лошото в човека. Това показва, че доброто е изчезнало от човека, т.е. изгубило своята цена.

В човешката душа се крият красиви, ценни неща, които само рудокопачите, само златарите могат да оценят. Затова, именно, на съвременните хора трябва да се проповядва новото учение, защото в него има всички възможности за постижения, към които човешката душа се стреми. За развитие на човека са дадени ред условия, но те не трябва да му станат господари. За да живее добре, човек не трябва да се стреми към богатство, но и сиромашията не трябва да го отчайва. Богатството носи блага в живота, а сиромашията продължава живота. Едно от условията за продължаване на живота е гладът. Жаждата и гладът са стимули за постигане на нещо велико. Който иска да придобие нещо велико, той трябва да яде малко.

„И откак влязоха в ладията, утихна вятърът". Вятърът, който измъчва хората, трябва да утихне. Бурният вятър къса платната, обръща лодките във водата, а понякога изкоренява дървета. Този вятър трябва да утихне и да се превърне в трезва мисъл. Лодката, в която влизаме, трябва да бъде солидна, да издържа на всички бури и ветрове. Лодката представя човешкото сърце, което никога не трябва да потъва. Вятърът е човешкият ум, който не трябва да събаря листата на дърветата, но само леко да ги разлюлява.

Две неща се искат от човека: Вятърът да престане да духа, и той спокойно да влезе в своята лодка. Само при това положение Христос ще се яви и ще покаже на човека посоката, в която трябва да се движи. Христос е Божественото в човека, което му показва посоката, в която трябва да върви. Това определяне посоката на движението иде пак чрез хората. 3а човека е важен моментът, в който е намерил истината. 3а кибритената клечка е важен моментът, в който е запалена, а не процесът на горенето й. И за човека е важен моментът, когато Божественото в него се е запалило. Запали ли се свещеният огън в човека, той е добил Вечния живот, към който душата му се стреми.

13. Беседа от Учителя, държана на 24 ноември, 1929 г. София. – Изгрев.