Разлика между версии на „Кратка история на село Николаевка“

Текуща версия към 21:34, 4 януари 2013

ЕЛЕКТРОННА БИБЛИОТЕКА

Книги със спомени за Учителя

КНИГА:Учителя във Варна

КРАТКА ИСТОРИЯ НА СЕЛО НИКОЛАЕВКА

Музейна сбирка, с. Николаевка, Варненска област, открита на 24 май 1977 г.

Селото се намира на 30 км северозападно от гр. Варна. Още от турско време и сега е център на община. Разположено е на 350-400 м над морското равнище от двете страни на Николаевската река, която е начало на р. Деде-Бунар дере. Реката тече в северна посока, минава край село Засмяново, Ботево, навлиза в Добруджа, става подземна река и се влива в р. Дунав.

В административно отношение селото принадлежало на Козлуджан-ската нахия и се наричало Хадърча. Населението на Варненска кааза и Козлуджанска нахия през XIX в. е предимно мюсюлманско и се състои от турци, татари и др.

Турската колонизация и Руско-турската война в по-късните столетия довеждат до почти пълното изчезване на старобългарското население. Част от него се влива в големия изселнически поток след 1828-29 год. към Северна Добруджа и Бесарабия. В местността, където е основано Николаевка, и преди идването на заселниците е имало село, само че на север от сегашното. Било е съвсем малко. По време на чумна епидемия селяните го напуснали и го опожарили. Камъни и керамични отломки, останали от него, могат и сега да се видят в полето - на местото, наричано Юрта.

В следващите години тук се установяват преселници, главно от из-точнобалканските села Голица и Ер-кеч. Една група, водена от Атанас Георгиев, спряла на около 30 км северозападно от Варна. Атанас Георгиев тръгнал да търси вода из местността и в гората, намираща се в ниското до една рекичка, открил два извора. Съподвижниците му одобрили мястото и започнали да изсичат гората около изворите, за да си строят къщи. Така се основало с. Нико-лаевка, наречено тогава на турски Хадърча.

Друга част от изселниците, водена от Кара Марин, тръгнала с руските войски на север и в Бесарабия основала село, което и сега се нарича Голица. Това ново население представлява и етническата основа на българското национално Възраждане във Варненския край.

Към средата на XIX век, когато в този край проблясват първите зари на национална пробуда, с. Ха-дърча заема ръководна роля на подбудител и организатор на Българщината във Варненско. Изключителната заслуга за това се пада на будния и предприемчив селски чорбаджия и голям родолюбец Атанас Георгиев. Роден в с. Голица, Несебърско, и получил според тогавашните понятия едно добро местно образование на български, гръцки и турски, Атанас Георгиев постъпил по време на Руско-турската война през 1826-29 год. преводач при русите, с които ходил чак до Одрин. След войната, след като баща му с много свои съселяни напуснал Голи-ца и се преселил в Хадърча, тук дошъл и Атанас. Благодарение на своите знания и интелигентност, на своите връзки с турските и гръцките първенци във Варна и на покровителството, което оказвал на своите съселяни, сам се издигнал след смъртта на своя баща пред тях като най-влиятелния човек в селото, и те го избират за селски мухтар (кмет), чорбаджия. Атанас Георгиев е бил рядко издигнат българин, който въпреки невежеството на своите съселяни, сам и на свои разноски отворил в 1847 год. първото българско училище в селото си, което било и първото българско училище и във Варненска околия. За пръв български учител условил младия Константин поп Дъновски от родопското село Читак. Младият учител, условен за 500 гроша и храна, започва работа с 10-15 ученика в килера на чорбаджи Атанасовата къща.

След училището чорбаджи Атанас убедил своите съселяни да открият и българска църква. През следващата година е построена и специална сграда с две стаи. Едната е за училище, а другата - за църква. Но гръцките интриги спират строителството. Тогава чорбаджи Атанас отива във Варна и с турски големци издейства разрешение за продължаване на строежа. На 26 октомври 1851 год. в присъствието на много селяни от съседните села сградата е осветена от Варненския митрополит Порфирий и пръв български свещеник става споменатият К. Дъновски. Започват и училищните занятия.

През 1853 год. те са преустановени, тъй като е обявена Кримската война. През 1856 год. войната свършва и К. Дъновски отново събира децата. На следващата година той е ръкоположен за свещеник. На негово място е назначен Петър Атанасов. През същата година е извикан и втори свещеник - Иван Громов. Благодарение на тая родолюбива дейност на Атанас Чорбаджи и поради слабостта и неорганизираността още на варненските българи на село Хадърча се паднало да заеме на първо време едно особено средищно положение във възродителните усилия на българите във Варненска околия. По такъв начин създаденото в Хадърча българско просветно национално огнище не останало без влияние върху развитието изобщо на народните работи в областта. Атанас Чорбаджи се намирал във връзка с български търговци във Варна. К. Дъновски, който станал негов зет, се преместил във Варна, където внесъл високия български дух на своя тъст, както сам той казва. Понякога по време на служба в гръцката църква произнасял евангелието или някои екте-нии на славянски.

Когато с акта на 3 април 1860 год. цариградските българи, начело с Иларион Макариополски, провъзгласили основаването на отделна самостойна Българска църква, както в другите краища на България, така и във Варненска околия българите се раздвижили и подкрепили тази инициатива. Забележително е, че не във Варна, дето българите се чувствали още слаби и неорганизирани, а в село Хадърча било свикано за целта на 21 май1860 год. по споразумение между дядо Ананас и варненските български първенци едно събрание от представители на българите във Варненско, а именно от селата: Девня, В. Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлий, Кумлуджа, Суджаскьой, Гевреклер, Гюнлоглу, Чатмата и Куюджук. На него било решено, че се отказват оттук нататък от Цариградската гръцка патриаршия и нейните владици и признават за свое църковно началство новата Българска църква в Цариград, начело с Иларион Макариополски. Това решение, подписано от всички представители-първенци, придружено от особено писмо на варненските българи, било изпратено в Цариград на Макариополски с покана да посети и обиколи Варненско. По такъв начин село Хадърча заело едно особено средищно положение във Варненска околия.

На следната година в Хадърча на ново едно събрание на селата във Варненско тоя забележителен българин, Атанас Чорбаджи, бил избран за представител на Варненско по народните работи в Цариград. Той заминал за там, където останал като такъв на свои разноски до своята смърт.

В 1861 год. Атанас Чорбаджи носи просбата на Варненско до Високата порта, с която иска:

1. Да бъде призната и утвърдена българската църковна независима епархия.

2. Да позволи, щото българското духовно началство заедно с българските представители да уреди църковните дела на българските епархии.

Тая просба е подписана и подпечатана от първенците на селата Капак-лий, Хадърча, Гюндоглу, Гевреклер, Чатмата и Козлуджа.

В Цариград престоял четири години и издействал назначаването на двама свои съселяни за свещеници и в околните села. След четири години дълги борби за църковната свобода на нашия народ тоя бележит българин починал в 1865 год. в Цариград и е погребан в гробницата Егри-капу. Близките му искали да пренесат тленните му останки в селото, но била донесена само надгробната плоча, която си бил приготвил приживе. Забележителни са думите му, които казал в Цариград при уреждане на църковните работи: „Няма да си отида оттук, докато не видя български владици да се упътят за българско."

Надгробната плоча се намира в църковния двор върху гроба на неговия внук Атанас Златев, който бил убит от турците в Ботевската гора.

След Петър Атанасов учител става Курти Добрев, и двамата от същото село. Последният - по професия абаджия, упражнявайки занаята си едновременно и учи десет ученика. Заедно с това изпълнява и длъжността на селски писар. Примитивната обстановка на това училище го доближава твърде много до характера на църковната килия. Учениците са сядали на възглавници, донесени от къщи, и пишели на коляно. Стаята била малка и тъмна.

В следващите години към 1866-68 год. тук работят Иванчо, а след него до 1871 год. - Андон х.Матеев. Те очевидно с нищо не променят атмосферата в училището, поради което някои недоволни ученици го напущат и отиват да се учат в с. Юшенлии (днес с. Ботево). Същите ученици изпращат на 31 май 1871 год. писмо до Варненската община, което показва състоянието на обучението и изобщо - изостаналостта на местното училище.

След 1871 год. в селото учителства Стефан Колчов от Железник (Ст. Загора), който получава заплата от 3000 гроша и храна от селяните. По негово време нараства броят на учениците - 116 момчета и 17 момичета и се въвежда разпределение в четири отделения. Ст. Колчов остава до учебната 1874-75 год., която не довършва. На негово място идва Димо Митов, който през пролетта на 1875 год. провежда годишен изпит с учениците от всички отделения. В четвърто отделение със седем ученика се изучава свещена история, българска история, българска граматика, землеописание, аритметика, прочит, катехизис. Изпитът става само върху свещена история, българска история, землеописание и завършва много добре. В трето отделение 17 ученици са изпитвани по катехизис, прочит и аритметика. Във второ отделение - 19 ученици

- по прочит и числа, а в първо - 60

- също по прочит и числа, от 1 до 1000. Д. Митов получава заплата от 2200 гроша. Същият учител остава вероятно и през следващите учебни години - до началото на Освободителните войни.

Заедно със завареното турско население през 1874 год. село Хадърча наброяло 163 къщи. от които 41 турски, 114 български и 8 цигански. По същото време българите достигат до 140 семейства, 800 жители.

Селото се нарича Николаевка от 1877 год. Прекръстено било на името на княз Николай Николаевич, главнокомандващ руските войски, трети син на Николай I и по-малък брат на цар Александър II. Преименуването станало в чест на руските войски, които били на бивак близо до селото. Селяните изпратили писмо до княза, който отговорил положително на желанието им и подарил на селото 3000 гроша.

Основни поминъци на селото са били земеделието и скотовъдството. Занаятите в Николаевка са задоволявали нуждите на местното население. Един от добре развитите занаяти е било терзийството.