Разлика между версии на „Живият хляб 1932“

Текуща версия към 10:07, 7 май 2011

Неделни беседи

Възкресение (1932–1933) Том I

Живият хляб

„Отче наш“

„Ще се развеселя“

Ще прочета част от шеста глава от евангелието на Йоана. „Защото Божият хляб е този, който слиза от небето и дава живот на света.“ Един важен стих. Като се пита кое е най-важното – туй, което дава живот. Животът има свои пътища, свои начини, по които идва. Той има свои методи, по които трябва да се прояви. Без метод не може. Той върви по строги, определени пътища.

Сега като разглеждаме съвременната наука, тя е един израз. Нека се разберем. Има обикновено разбиране в науката. Съвременното човечество още не е видяло учител на науката. Те тепърва има да дойдат на земята. Не са виждали хората учител на науката. Засега всички са запознати само с учениците и слугите, но учителите на науката малцина са ги виждали. Сега казват – учени хора. Това са само ученици, някои са слуги даже. Защото много от тези слуги знаят повече от професорите. Даже някои слуги от тази наука знаят повече от учениците. Няма да се спирам, но мога да ви приведа много примери от европейските университети. Има прислужници на някоя специалност, знаят повече от студентите. Например по физика, по химия, по биология знаят някой път повече и студентите се допитват до разсилните. Много пъти те улесняват студентите как да си вземат изпита. Сега ние имаме едно положение в науката и казваме – туй не е важно, онуй не е важно. Но същественото в живота кое е? Кое е реалното? Туй видимото ли е реалното? Тогава сянката е видима, реална ли е? Тази сянка се увеличава и намалява, реална ли е? Защото, ако кажем, че туй, което виждаме, е реално, ние виждаме снега, който се увеличава зимно време, а лете се стопява. Дойде зимата, увеличава се, пролет се стопява. Всичко това реално ли е? После настава суша, реална ли е? Те са общи положения.

Сега туй, което става в природата, става и вътре в нас. Ние говорим за вътрешен и външен живот. Нямаме ясна представа за вътрешния и външния живот. При тези условия онези елементи, които представят живота външно, това е външният живот. Другите елементи, които действат вътрешно, за да се прояви животът, това е вътрешният живот. Ние казваме нашият живот. Не че самият живот е наш. Защото не живеем само ние. Тогава ние се намираме в положението на един комар. Представете си, един комар, у който се пробуди съзнанието. Комарът не може да има човешко съзнание. Може да се даде човешко съзнание, но никога комарът не може да има човешко съзнание. Има промяна в неговата глава, но няма такива органи, няма такива сили. Комарът ще каже: „Всички са като мене комари.“ Той винаги ще си остане комар. И човек е минал някога, но той в своето благоволение оставил едно малко прозорче и днес мисли, че е голямо същество. Туй е само едно малко прозорче от човека там, дето е стъпил, малкото пръстче на човека. От чисто психологическо гледище туй значи онзи търговец базиргянин. На прост език казано, той използва всичките условия. Той евтино ще купи, скъпо ще продаде и памучния плат ще продаде за вълнен.

Ние сега се отдалечаваме от въпроса. Каквото направи този търговец, това са слабости. Аз не искам да се спирам да говоря върху някои слабости, понеже това е психологична патология, за която аз не искам да говоря, понеже тя не влиза в живота. Животът не е едно патологично явление, той е здравословно проявление във всяко едно отношение. Всички други патологични проявления, това са неща извън живота. Тепърва ние трябва да отделим живота. Докато хората се карат на земята, то е патологично състояние. Докато хората завиждат, ревнуват, докато не се разбират, докато хората се убиват, това не е животът. В живота виждаме – един става слуга, а друг – господар, едни – свещеници, други – проповедници, професори, някои учени, химици. Какво знаят те? Той идва да научи азбуката на тези елементи. Ако кажете, че той е учен човек, ще кажеш – ето един човек, на когото кръвообращението е спряло. Ще кажете, че кръвообращението се смразило. Че какво от това? Зимно време нали се смразява водата. Аз мога да взема замръзналата вода и да я стопля и тя става течна. Замразила се кръвта, тя не е изгубена и тя може да се стопли, да стане течна. По тази кръв има известна специфична топлина, при която може да се движи.

Вие имате повърхностни понятия за топлината. Този, който знае качествата и свойствата на топлината, той може да върши чудеса. При сто градуса ти може да възвариш водата, но при сто градуса ти не може да възвариш желязото. А желязото може да се свари, тъй както една краставица. Малко смешно е. Може да го свариш. Може да го направиш отлична храна, която може да ядеш прекрасно. Сега не искам да се спираме върху това. Ще кажете – това е много казано. Мнозина са казвали неща, които не са разбрани. Когато са разбрани, точно намясто са казани. Та, ако в кръвообращението няма достатъчно желязо, животът не може да функционира правилно. Ако в кръвта няма достатъчно злато, човек не може да прояви характера си. Ако в кръвта няма достатъчно количество сребро, човек не може да прояви своята чистота. Може да ви наредя тези елементи. Всеки елемент се представя с известна категория сила. Не е само да мислим, че е известен елемент, но трябва да разбираме тези елементи. Под елементи ние разбираме центровете, в които могат да се проявят силите. Значи съществува един свят по-широк, отколкото в нас. Защото нашият свят се дължи на нашето съзнание. Сега зад другото съзнание има едно съзнание, което обгръща целия материален свят. Материалният свят е един резултат на туй съзнание. Зад това съзнание има друго съзнание, което обхваща в един кръг цялото туй съзнание и действа в него. Следователно от това съзнание, което ние наричаме духовно, произтичат някои явления.

Казва Христос: „Хлябът, който слиза от небето.“ Значи от онова място, дето иде запасът на живота. Истинският живот оттам иде. Казват някои, че за бъдеще ще дойде време, когато хората ще се хранят чрез светлина. Всичко е в светлината. Ако ти може да сгъстиш светлината, ти ще имаш храна. Учените хора казват, че може да се хранят със светлина. Хиляди години може да минат. Ако след хиляди години хората може да се хранят със светлина, то е един успех. Но аз мисля, че едва след 2100-ата година може да се постигнат някакви условия, да се храни човек със светлина. Ако ви кажат, че Син Човечески ще дойде, не вярвате. Защото той ще дойде в светлината. Когато хората започнат да се хранят със светлина, тогава ще дойде Син Човечески на земята, защото той е казал, че Син Човечески ще живее с хляб, който слиза от небето.

На друго място казва: „Аз съм пътят, истината и животът.“ Значи светлината, виделината и т.н. Сега хората са се заблудили, защото вземат личността на Христа. След това, когато някой човек говори, казват: „Ти ще се поставиш по-горе от Христа.“ Въпросът не е да се поставим по-горе от Христа или по-долу от Христа. Въпросът е да се изрази една истина. Ти може да си проводник на истината, поставен на мястото на Христа. Христос имаше една мисия много трудна. Всеки, който иска да бъде като Христа, той трябва да заеме такова място като него, но без да вземаш мястото на Христа. Да искаш да имаш привилегията на Христа, малко смешно е. Един професор, за да има мястото на професор, той трябва да има знанията на професор. Всеки, който иска да бъде като Христа, всеки, който иска да бъде като професора, трябва да има знания. Който иска да бъде художник, артист, трябва да има изкуство. Не е лесна работа. Сега ще ви утеша, че за бъдеще ще бъдем такива.

Нека разберем що е бъдеще и що е минало. Миналото съдържа законите на страданието според мене, според моето схващане, или според новите веяния. А пък бъдещето съдържа законите на радостта и щастието. Това ние трябва да знаем, понеже излизаме от страданието. Нашата цел е радостта и щастието. Следователно ние се стремим към бъдещето. Някой казва: „Ами настоящето?“ Има един народ, който няма настояще време. Това са евреите. Те имат две времена: минало и бъдеще. Те казват, че всяко бъдещо проявление, щом е станало, то е минало вече. Значи има само една преходна линия на бъдещето към миналото. Тази преходна линия наричат настояще. И следователно, ако ние живеем в бъдещето, ние казваме, че може да бъдем щастливи, може да бъдем радостни. А вие казвате, че бъдещето е една илюзия, то е една илюзия. Вие казвате: „Мене ми дотегна животът.“ Че в какво може да ти дотегне? Не ти е дотегнал животът, но ти може да кажеш по-право: „Дотегна ми да живея без живота.“ Защото, като дойде животът, няма да ти дотегне никога, не може да има страдание. Така трябва да се говори. Но ние подразбираме истината. Имаме думи, които не изразяват точните идеи.

Та казвам: „Хлябът, който слязъл от небето.“ Може да се говори в общи думи. Общите думи някой път ползват само онези хора, които разбират предметите, но онези, които не разбират, нищо не ги ползват общите думи. Сега ние казваме – има бъдещ живот. Аз разсъждавам по следния начин. Има в Европа университет, има учени хора. Какво ме интересуват те? За мене е важно мога ли аз да следвам университета и да добия туй знание, което се добива в университета. Имаме изкуство. Изкуството може да ме интересува дотолкова, доколкото аз мога да вляза в университета да уча. Но външно само да ми се говори за изкуство, няма живот, който да ме стимулира. Тогава ние казваме, че имаме криви разбирания. Когато се говори за изкуството, казваме, че нямаме условия за учене, но когато в природата се изисква от човека да извърши някоя работа, той има условия.

Няма нито един от вас, който да е толкова беден – да няма парченце земя, да направи един опит. Най-първо, за всеки предмет, за който може да се говори, вие може да направите един опит във вашия мозък. Там има място. Следователно, когато се говори за ниви, за богатство, аз разбирам – нивата ви е в главата. Там е областта, там са твоите волове, кончетата ще ги впрегнеш, колкото искаш, и твоите овчици са там. Всичкото, каквото искаш, каквото пожелаеш, е вътре в главата. Ти, като не разбираш тези закони, ходиш да търсиш нивите вън, да се караш, ще ти пукнат главата за една нива. Не ходи да търсиш ниви отвън, ще ти пукнат главата. Защо? Защото търсиш тези ниви отвън. Следователно този език, който употребявам, трябва да се разбира. Пукнали ти главата. То е закон на невежество. Защо хората се карат в света? Защото не разбират Божиите закони. Ако употребявам често думата Бог, ще кажете: „Той петни името Божие.“ Ако не употребявам името Божие, ще кажете: „Той е безверник.“ Чудно, като говоря за Бога, извеян съм, като не говоря за Бога, безверник съм. Туй е неразбиране.

Аз не говоря за човешките богове, които хората са измислили. За мене думата Бог малко е обезсоляла. Тя и на български, и на английски, и в другите езици е неразбрана. Затуй най-хубавото име, което евреите са имали, най-хубавото име българите са го турили – Йова, нашата Йова, а в еврейски език Йехова никога не са го произнасяли. Те са казвали Йот, Ха, Вей, Хе. Българите казват нашата Йова. Толкова Йови имат, а работите им не са се оправили. Когато евреите са се намирали в големи мъчнотии, целият народ започваше да пости, обръщаше се към Господа, и тогава този Йехова им помагаше. Сега, ако ви се каже името на Йехова, да се молите да ви спаси, всички ще почнете да се смеете. Името е там, но този Йехова го няма. Написаната свещ и реалната свещ, това са две различни реалности. Онази на картината гори и която е, всъщност гори. И двете горят, но онази, която истински гори, е друго нещо.

Сега аз навеждам онова същественото, което е като встъпление за онази наука, която трябва да дойде. Аз ви говоря за един живот, дето няма да има остаряване, ще има раждане и заминаване за другия свят, но ще бъде изключена онази патологична страна на живота: боледуване, умиране, страдание. Няма да има болници, клиники, лекари. Ще има майки, но не такива както сегашните. Децата няма да се явяват в пелени. Как да ви разправя тогава. Аз трябва да си разваля цялата беседа, за да ви разправям как ще се явяват децата. Тогава трябва да изучавате изкуствата. Когато една гъсеница се увива на пашкул, с какво се увива вътре? Ще видиш, най-първо – гъсеница ходи, лази с много крака, яде и най-после тази глупачка, която нищо не разбира, по едно време застава и си дига главата, казва: „Стига вече, няма да ядеш.“ Разсъждава като инженер, който ходи и измерва разстоянията, туря триъгълници, прави своите пресмятания. Като прави своите пресмятания, туря своя колец и в центъра образува пашкул. Какво прави вътре, никой не знае. После излиза цяла една пеперуда – нейното детенце. Тя лазеше по земята, сега хвърка из въздуха. Направила си едно аеропланче, каца от цвят на цвят. Казвате: „Туй е пеперуда.“ Но тази пеперуда знание има. По същия начин и ти трябва да направиш своя пашкул. Сега човек, който не е толкова умен и колкото пеперудата, той оставя да му правят пашкули. Ще му изкопаят един пашкул в земята, ще му направят един сандък, ще го заровят и ще му кажат: „Ще излезеш ти като пеперудата.“ Но моля ви се, колко от вашите пашкули са дошли като пеперуди. Този сандък той сам трябва да си го направи, не да му помагат хората. Той не трябва да чака хората да го заравят. Този даровитият никога не чака да му направят този сандък и най-после излиза на пеперуда. Помага Господ. На умните Господ помага, а глупавите вървят по друг път. След като го заровят в гроба, държат му надгробни речи. Ще ме турят в земята, ще ми турят отгоре пръст и после ще ми държат речи, че съм бил много добър човек. Да, много добър бях, но ще ме заровят в земята – възнаграждение за всичките добрини.

Сега, като разсъждавам по този начин, на някои от вас може да стане съблазън да кажат, че бащата умрял, майката умряла, говоря без никакво уважение. Тъй говори ли се?! Аз ни най-малко нямам за цел да подигравам. Всичкото ми почитание към вашите бащи и майки. Аз констатирам един факт. Казва: „Тъй както ние разбираме.“ То е едно патологично състояние в цялото човечество, но казвам истината, че не трябва да умираме, нищо повече. Всеки един, като се роди, да каже: „Няма да умирам.“ Ама умираш. „Не трябва да умирам.“ Разправяше ми една българка. На две българки се раждат две деца. Разболява се детето на едната. Тя казва: „Господ да не ми го вземе.“ Това-онова, но детето умира. Казва: „Взе ми го Господ. Защо ми го даде, защо ми го взе?“ Плаче, нарежда. На другата се разболяло детето, тя казва: „Господи, не ти давам туй дете. Аз туй дете си го искам. Аз искам да отглеждам туй дете, не го давам по никой начин. Каквото и да правиш, не си давам детето.“ Чудо, че останало детето ѝ. Сега вие ще кажете, че това е насилие. Тази майка любов има. Казва на смъртта: „Няма да ми буташ детето ми, че пръскам ти главата.“ Ще го бутнеш ли? Ходил съм при много българи, казват: „Каквото даде Господ.“ Казвам, ти сега не разсъждаваш правилно. Защото сега, като лежиш на кревата, не че Господ е определил, но ти си позволяваш. Сега искаш да кажеш, че туй доброто е писано на главата ти. Като съгреши човек, е писано да лежи болен и да умира. Друг, като живее праведен живот, писано е за него да живее без страдание и да не умира.

Казвате: „Може ли да не грешим?“ Ако тръгнеш по един път, дето няма нито една кръчма, но има хубави чешми, ще направиш ли някакво престъпление. Никакво престъпление няма да направиш. Но ако тръгнеш в един път, дето на всяка крачка ще минеш през кръчма, ти ще направиш хиляди грехове. Сега ние сме турили съблазни навсякъде и себе си да съблазняваме. След като си похапнем, казваме: „Защо животът е такъв, защо Господ го е направил тъй?“ Ние сами сме направили нещата. Цялото човечество, и най-добрите хора, които добре разсъждават, те, за да угодят на окръжаващите, и те по някой път поддържат истината както тях.

Та казвам сега, най-важното е знанието. Най-първо, ще съчетаеш да имаш всичките условия да живееш, да имаш всичките условия да подобриш живота си. Ние се стремим, най-първо, към външните резултати, защото в природата съществува един закон. Ти ще започнеш с най-малките величини. Детето изведнъж не изниква като една гъба, но постепенно расте, малко по малко. Този закон трябва да спазвате навсякъде. И в знанието – пак същия закон. Ти изведнъж не се стремиш да придобиеш всичките знания, защото твоят мозък не е в състояние да издържи. Знанието си има своя предел. Ти, като знаеш нещо, ще извлечеш от природата онези сили, които напрягат в мозъка, и ще си създадеш ненужни страдания.

Запример ти не си имал опитността. Ти си тих и спокоен, ходиш си щастлив, радостен и весел. Един ден виждаш по пътя едно красиво същество, което Бог е създал. У тебе се заражда желание да вземеш този образ, да го туриш в главата си, да го направиш като идеал, както в старо време, и да му се кланяш. Оттам насетне ти ставаш нещастен. Аз бих попитал хората как желаят да живеят – вечно в тяхната светлина или да имат външна светлина, да имат електрически лампи или да се ползват от слънцето. От слънцето, разбира се. Следователно някои казват: „Ние трябва да имаме своя вътрешна светлина.“ Под думата вътрешна светлина ние разбираме знанието, което иде отвътре, но не от това положение, но онова място, онзи възел, с който ние сме свързани с онзи реален свят, отдето тази светлина може да дойде. Защото всички хора си помагат едни други. Някой път дойде една светлина. Събереш се, говориш с един човек, дойде една светлина. Но ако ти не се събереш с един човек, никаква светлина не може да проникне в твоя ум. Когато ти мислиш, че е дошла някаква идея в тебе, в колко хора тази идея е проникнала вече. Тази идея е проникнала в няколко хиляди други умове. Не само ти участваш в този предмет, не си само ти, който мислиш върху предмета. Казвам, в нашия век и във всички векове вземете религията, която е била разсадник за култивиране, за възпитание на човешките чувства. Религията се явила като един научен модел за възпитание на чувствата и начините, по които тия чувства да се възпитат. Този начин след това се е превърнал на религия и хората са изгубили сериозното знание и са дошли да вярват, че Господ ще ги спаси. И при всичката вяра виждаме, че нещата не стават, както хората мислят. Виждаме, че най-праведните хора, най-добрите са страдали най-много и някой път лошите хора не страдат толкова повидимому. Праведните като страдат, другите се съблазняват. И за да изяснят, те създават друга теория, че този човек в миналото е грешник и сега със страданията той си изкупува греховете. Сега, ако попитат този праведник, той казва: „Господ знае.“ Когато попитаха Христа за онзи сляпо родения, той ли е съгрешил, или майка му, или баща му са съгрешили, че сляп се е родил, Христос казва: „Нито майка му е съгрешила, нито баща му, нито той е съгрешил, но да се яви славата Божия в света.“ Какво разбираме под думата славата Божия? Да се яви онзи божествен начин, по който човек може да се избави от своите страдания. В този човек се е зародило желание, той казва: „Аз трябва да прогледам, по който и да е начин. Бог, който ме създаде, по който и да е начин, каквото и да става, трябва да прогледам.“ Тази идея той я носеше и не се мина дълго време, мина Христос, който трябваше да му отвори очите. И му отвори очите. Следователно у вас трябва да се роди една идея непреодолима. Аз наричам непреодолима тази идея, че никоя мъчнотия, никое страдание, нищо да не е в състояние да препятства на идеята. Може да ви нарежат на парчета, от нея да се не откажете. Така са мислили мъчениците, така са мислили учените хора – онези, които в научно отношение са страдали. Човек навсякъде все трябва да носи своя характер, той трябва да бъде готов да издържа страданията си, не трябва да си става спънка. Защото, ако човек има едно неправилно схващане, той трябва да го коригира. Защото аз искам да ви наведа. Не трябва вие да мислите, че нямате знание, ни най-малко моята цел не е тази. Защото, щом аз избирам една идея, да сея нивата с жито или ечемик, не че нивата не е богата, но виждам, че при тези условия, както е създадена нивата, трябва да видя какво може да се сади. Та в това отношение човек съставя едно голямо поле за насаждане, но трябва да се види какво може да расте. Не посаждане на нивите – че те съществуват, те сега не се създават. Аз говоря за посаждане, не че тази идея сега трябва да я посадим. Идеята за Бога сега не се създава. Идеите съществуват. Под думите съществуват ето какво трябва да разбираме. Ние трябва да проповядваме нещо, в което вярваме. Религиозните хора поддържат нещо, в което не вярват. В тяхното съзнание, в тяхното самосъзнание, не в тяхното подсъзнание и свръхсъзнание, те не вярват в туй, което проповядват. Има учени хора, които проповядват нещо, в което те не вярват вътрешно, външно вярват. Запример един учен човек казва, че има закони, има ред и порядък в природата, но не признава, че има някакви разумни същества зад тези закони. Той признава разумността на законите, но не признава, че има и някакви разумни сили, които ги регулират. Да мислите, че има някакви сили извън нас или вътре в нас, ние трябва да изучаваме законите на природата, тъй както всеки се проявява. Ако ти не си едно с онова същество, което ръководи природата, ти нищо не може да измислиш. Въздуха ти може да разбереш дотолкова, доколкото ти го възприемаш; светлината ти може да я разбереш дотолкова, доколкото ти я възприемаш; топлината ти може да разбереш дотолкова, доколкото ти я възприемаш; храната може да разбереш дотолкова, доколкото ти я възприемаш. Щом престанеш да се храниш с тази храна, тя няма да те интересува, нямаш никакво отношение към нея.

Та казвам, има един вътрешен глад. Голямото нещастие в света, скръбта се дължи на един вътрешен глад в нас. Душата има един вътрешен глад. Всеки усеща, че има един вътрешен глад, нещо силно, нещо съществено липсва вътре. Може да ви хвали обществото, може да ви подражават, да ви пишат най-хубави работи, но има нещо във вас дълбоко незадоволено. Питам сега, ако аз съм един комар и всички писатели на комарите ме хвалят, всички комарски вестници пишат за мене съчинения, всички комарски авторитети ги четат и аз минавам за един авторитет, какво ще струва моята комарска наука при човешката наука. Кажете ми. Когато дойде един много учен комар, някой професор, кацнал на човешката ръка, и прави своите научни изследвания, човек го блъсне с пръста си, тогава комарът се връща и казва: „Претърпях такова сътресение, че не помня откъде дойде. Аз не можах да го видя, но магическа сила, нещо ме удари.“ След това всички комари разискват откъде дойде това сътресение. Пишат вестниците. Човекът го знае, че е турил средния си пръст на Сатурн и му казал, че по комарски мисли. Ако дойде и каже: „Моля господине, може ли да кацна на ръката ви.“ А той голям господин, без да пита, като господар кацне – без позволение. И тогава човекът казва на този комар: „Навън, без позволение не може!“

Тук преди години, мисля, че в кафене „Македония“ са дошли двама души, разправят се за свободата, как за бъдеще ще се уреди светът. Всички, въодушевени около една маса, гледат един селянин – пънка се да тури багажа. Казват: „Видиш ли, не може да си тури багажа, не знае как да си дигне багажа.“ И те пак разискват. Един силен човек, който не говори за новите идеи, помага на селянина. Питам, кой е разбрал новото. Аз ще ви оставя сега вие да си правите своите заключения.

В света ние може да говорим за бъдещия живот, ние може да говорим за благото на човечеството, а в някое отношение някой човек се пънка. Аз мога да говоря на някои от вас, че живот имало, че някой човек останал лош. Този човек се нуждае от някаква помощ, но трябва да знаем. Пък сега аз не искам да дам туй. Аз предвиждам нещата да станат. Ще ви дам някои неща, някои правила, преди да е дошла болестта, вие да се пазите от нея. Аз ви говоря, както една баба, при която отишъл един и казал: „Бабо, я ме благослови.“ Бабата казала: „Ела, баба, да ти побая.“ Той – голям юнак, отива в гората, тя му казва: „Синко, да ти побая малко, мечка да не те яде, като те срещне.“ Той казва: „Бабо, бай ми никак да ме не среща мечката. По-добре е, бабо, по-хубаво е никак да ме не среща. Не зная дали мога да издържа на срещата на мечката. По-добре ми бай да ме не среща.“

Да се върнем на онзи въпрос, който донякъде общо ни интересува. Аз не искам вие да поддържате вашите възгледи, защото само ще преминете един реален живот, ще имате мъчнотии, ще имате страдания, някои от вас ще боледувате, бедни ще бъдете, пари няма да имате, ще ви пъдят от къщи, ще ви затварят, автомобилът ще се катурва. Някои от вас, които ме слушате, не мислете, че няма да имате много мъчнотии в живота. Но ако сте умни, много от тези страдания вие ще ги избегнете. И ще ги избегнете. Ако вие пътувате вечерно време и ако вие пътувате денем, вие ще имате два различни резултата. Ако пътувате вечерно време, много спъване ще имате; ако пътувате денем, пътят ви ще бъде по-лек. Казвам, по-добре да пътуваме денем, отколкото вечерно време. Тогава вечерно време вие ще се намерите в положението на онази Султана, която беше тука. Тръгва тя от Македония за България и една вечер я захваща през Рилските планини дъжд. Изгубва се, върви и гласът ѝ казва: „Спри се, не върви повече.“ Тя остава, вали я дъждът. Сутринта вижда, че е пред пропаст, на две крачки е дошла. Тя казва: „Благодаря на Бога, че се избавих.“ За предпочитане е да те вали дъждът. Та и вие някой път като тази Султана...

Казвате – да си проправим път в света. Спри някъде, вали дъждът отгоре. Страданията са за предпочитане, отколкото онази яма. Дойде съмнението, съмняваш се, че работите няма да станат, както аз мисля. Работите ще станат тъй, както всички онези разумни същества, които са създали света, мислят. Този свят ще върви тъй, както те са го създали, не тъй, както вие мислите. Една машина върви по релсите, както онзи машинист я създал, не както ние мислим. Ако ние спазваме законите, по които онзи инженер я създал, тя ще върви; ако не го спазваме, ще се зароди една дисхармония между нас и онзи, който е създал тази машина. Ние се намираме в едно тяло, което е толкова богато. Човешкото тяло е толкова богато. Като погледна на човека, казвам, какви богатства има, какъв замах имал в миналото. Гледам, този човек е заспал и казва: „Колко съм нещастен.“ Той си носи богатство на главата и не подозира, че има богатство. Той има едно отлично тяло, а при това казва: „Защо ми е това голо здраве.“

Във Варненско имаше един пехливанин, казваше се Стоян – ще ме извините, ако тук има някой Стоян – той казва на майка си: „Дотегна ми вече, не искам туй голо здраве, макар че съм юнак, дотегна ми.“ Разболява се този Стоян, лежи три години. След това се моли и казва: „Господи, Господи, върни ми здравето. С камъни да ме товарят, но здрав да съм.“ Какво правим от здравето на човека? Ние работим повече, отколкото трябва, защото не знаем. Аз гледам – един работи десет часа, и тази работа е за един час. Който знае, за един час е, а който не знае, за десет часа е работа. Казва: „Целия ден свърших тази работа.“ Ние тук имахме един наш приятел. Гледам – той копае. Казвам: „Не се ли уморяваш?“ „Не, който не знае, той се уморява, който знае, не се уморява.“ Аз гледам как копае. Той ми дава първата лекция. Казва: „Аз като ударя веднъж с едната ръка, после с другата ръка, ту едната, ту другата. Който не знае туй изкуство, той с едната ръка копае. Той трябва да даде на мотиката един подтик, че тя сама да падне.“ Той има една голяма мотика и като копае, не се уморява, върти се мотиката. Някой, като ме гледа, ще каже: „Този отишъл там.“ Аз вадя своите заключения. Аз гледам мотиката му каква е, гледам ръчката му каква е. Мотиката и ръчката са много хубаво направени. Мотиката не е така сбутана, красива мотика е. После му гледам дрехите: скромно, но хубаво е облечен. Скромен, умен човек е. Гледам му чертите на лицето, носа, челото, ръцете, очите. Казва: „Няма какво да гледаш, ръцете ми са груби.“ „Няма нищо.“ Но хареса ми, добър човек. Той казва: „Като не съм се учил, Господ сега ме учи на мотиката.“ Казвам му: „Човек, който знае да копае на туй лозе, като ти узрее гроздето, може да спестиш, купи си хубави книги, пък вземи да четеш. Ти, който може да копаеш, можеш и да учиш хубаво.“ „Мога ли?“ „Можеш, ти имаш хубав ум.“ Казва: „Ти искаш да ме накараш да напусна.“ „Не, ни най-малко, ти си силен човек, копай лозето, но научи се да учиш.“

В този човек остана идеята в ума му, че трябва да си купи хубави книги. Кое е по-хубаво: да седне в кафенето или в някоя кръчма с червено вино с някои другари: хайде за здравето на България, за здравето на нашите министри. Днес за здравето на този, на онзи, за България, и България никак не е здрава, пък и неговото здраве се разколебава. Турците имат такова разбиране. Във Варна един ми разправяше, казва: „Слушах – хамалите се разговарят“, казва главатарят на хамалите: „Или хубаво носи, или ако не носиш хубаво, ще те направя чобанин.“ Той счита хамалъка по-горе от чобанлъка – овчарството. Овчарството седи по-горе. В овчарството има чист въздух, има природа, а онзи хамалин носи на гърба си, той мисли, че върши някаква грандиозна работа.

Сега аз искам да остане един образ: правилно мислене. Хамалъка ние трябва да оставим, да предпочетем овчарството.

„Хлябът, който слиза от небето.“ Под думата небе разбираме онова великото, разумното в света. Туй разумното, както Маркони сега ходи със своята яхта на 10–12 хиляди километра с онова знание, което има, той запалва свещите навсякъде. Онези старовременните светии, на които ние се смеехме, те имаха това знание. По някой път в областта, в която е живял някой светия, в тази местност никога не е имало град и дъждът е идвал навреме. Царевицата е зреела навреме, гроздето, всичко е ставало навреме. Там, дето не е имало светия, хората винаги са гладували. Та казвам, във всяка глава, дето няма един светия, главата много тегли. Дето има светия, който живее в главата, там всичко е добро. Ако в твоята глава не може да има един светия, какъв човек ще бъдеш? Аз казвам, ако в твоята глава не може да живее една светла идея, която да те направлява в твоя път, да носиш благословението, умът ти ще бъде помрачен, ще бъдеш песимист – че жена ти крива, мъжът ти крив, всичките условия криви. Ако имаш една светла идея, всичко ще бъде приятно. Сега може да ме запитате: „Как ще бъде тъй?“ Туй е най-простата идея. Ще ви обясня, да не ви се вижда съблазън. Аз искам да прибегна до един малък опит, но искам този опит да е следният. Ще ви приведа един опит, който аз съм наблюдавал. На едно младо момиче казва майка му: „Няма да стане млада мома, отчаяна съм от нея. Чисто не се носи, я му виж дрехата: опетнена, оцапана, къса си обущата, нито се чисти, нито се мие, не знам какво да правя.“ Един ден аз минавам, изваждам една картичка, нося един хубав портрет на един млад момък – той идеален. Показвам ѝ го. Казвам: „Не би ли желала да имаш един такъв образ като този, виж челото колко му е хубаво, виж очите му колко са хубави, виж устата му.“ На другия ден тя е чиста, вчесана, хубаво облечена. У нея се запали една кибритена клечка. Тя сега го търси вече. Тя мисли, че той е някъде. Оттам насетне тя се учи, спретва се – всичко това. Майката казва: „Ама ти я омагьоса нещо, ти ѝ показа нещо, и пак го скри в джоба си.“ Казвам, ако тази мома само от един портрет, който създаде в себе си, оттам насетне всичко ѝ провървя, тръгна ѝ. Тази идея я организира. Тя иска да го намери. Казва: „Щом е на картината, той е някъде. Ако не е виден, на картина няма да го турят. Тя казва – непременно ще го срещна някъде.“

Ти тури идеята за Бога в твоя ум, почни да го търсиш, но търси Бог. Търси Бога – не както търсиш един човек отвън. Туй разумното в себе си – Бога не търси както един човек. Бога не търси както търсиш храната, нито по пътя на водата, нито по пътя на въздуха го търси, дори по пътя на светлината не го търси. Защото ти трябва да минеш по пътя на хляба; ти трябва да минеш по пътя на водата; ти трябва да минеш по пътя на въздуха; ти трябва да минеш по пътя на светлината; ти трябва да минеш по пътя на живота; ти трябва да минеш по пътя на любовта; ти трябва да минеш по пътя на мъдростта; ти трябва да минеш по пътя на истината. Тогава, като минеш тази последната врата, ще влезеш в един великолепен свят и ще видиш онова свещеното лице, и ще кажеш: „Ето каквото съм търсил.“ След като го видиш веднъж, ти хиляди пъти може да дойдеш на земята, но оттам насетне ти никога не може да го забравиш. Ти не може да бъдеш човек, който може да страда. Онзи, който е видял лицето на Бога, той е силен.

Казва Бог на Мойсея: „Никой не може да види лицето ми и да остане жив.“ Какво означава? Онзи, който може да види лицето на Бога и да остане жив, той не го е видял – истинския му образ. Мойсей искаше да го види по един неестествен път. Мойсей не беше минал през всичките врати. Казва Бог: „Лицето ми не може да видиш. Ще видиш само част от полата на дрехата ми.“ Тогава той провъзгласи някои от неговите качества, че е милостив, благоутробен, справедлив. След като ти си минал по пътя на любовта, по пътя на мъдростта, по пътя на истината, в тебе ще се вселят всичките качества и ти ще бъдеш едно с него. Тогава кой ще ти бъде противник на тебе? Може ли най-силният огън в света да има противници, може ли туй, което разтопява всичко в света, защото всички престъпления в света стават само зад параваните. Може ли да става престъпление там, дето огънят минава. Какво оръжие може да употребят срещу тебе? Всичко ще се разтопи. Каква лоша мисъл може да се прояви? Защото всяка една лоша мисъл трябва да се разтопи. Ти живееш в един свят, дето не може да вършиш престъпление. Следователно престъпленията от тебе ще бягат и ти ще бягаш от престъпленията. Дето влезеш, всички ще се разтопяват пред тебе.

Този свещеният огън хората го наричат огънят на любовта. Учените хора казват, че вие имате свещения огън на любовта. Тогава, ако у вас е дошъл свещеният огън, преди да сте минали през вратата на истината, всеки, който е дошъл до този огън, той умира, защото не е минал по пътя на хляба, по пътя на водата, по пътя на въздуха, по пътя на светлината, по пътя на любовта, по пътя на мъдростта, по пътя на истината, вследствие на това умира. Значи днес хората не са в състояние да вярват в това, което им се проповядва. Аз не искам да вярвате сляпо, но аз казвам – ти не може да гледаш на това, което аз виждам. Но ако очите ти са здрави, може да гледаш. Туй, което аз гледам, и ти ще виждаш. Ела с мене, иначе ще се появи съмнение. Казваш – това е халюцинация. Има ли халюцинация, реалността я няма. Когато черупката е там, самият охлюв го няма. Черупката на мидата е там, а самата мида я няма.

Питам тогава, може ли в света слънцето да изгрее, без да дойде неговата светлина. Няма да дойде. Щом съществува каквато и да е светлина в света, това подразбира, че има едно тяло, от което светлината идва. Щом ние мислим, тази наша мисъл не се ражда в нашия ум, ние я приемаме от съвсем друго място. По-нисшите същества от нас и те мислят като нас, но те възприемат мисълта от нас. Всички животни под човека възприемат своята мисъл от човека. Техните мисли не идат от природата. Всичките мисли на животните, на растенията, на съществата под човека, те възприемат мислите си от човека. Следователно онези мисли, които са над нас, ние възприемаме от другаде, от същества, които са много по-развити, отколкото ние сме развити. Следователно, ако един човек дойде под влиянието на животните – сегашните хора са под влиянието на животните. Едно животно ще влезе в градината и без да те пита, ще откъсне един плод, ще си замине. Гледаш – един човек влезе в градината, откъсва един плод и си заминава. Човек трябва да попита: „Моля, мога ли да си взема един плод?“ Ако влезе и не пита, така мисли волът, така мисли лисицата. Тя, като влезе в курника, взема си една кокошка и си отива.

Сега ще ви приведа един пример от Варненско. Един овчар една вечер късно случило му се да се връща. Казва: „Гледам – насреща ми едно бухлато същество. Казвам си – какво ли е това? Иде ми да бягам, да не е таласъм. После си казвам – ще посрещна това същество. Като се приближавам, гледам – една лисица носи 12 кокошки.“ Като влязла в курника, тя извадила 12 кокошки и като ги понесла, не го вижда. Той като я ударил, тя се простряла на земята. Казва: „Лисица кокошки не яде, те са за мене. Нося още една лисича кожа и 12 кокошки.“ Питам, защо тази лисица плати с живота си? Заради нейната лакомия. Тя трябваше да вземе една кокошка, а не 12. Ти като носиш 12 кокошки, някой овчар ще ти стовари кривака си. Следователно туй разумното, което седи в небето... Небето значи в дадения случай представя нашата глава. Тя е свързана с небето. Ако нашият мозък не функционира правилно, ние не може да имаме и този хляб, слязъл от природата – подразбирам висшата разумна природа. Всичките наши съвременни нещастия ние изкуствено ги създаваме. Че, първо, ние не готвим както трябва, не мелим брашното както трябва, после ние ядем толкова отровни яденета, които не съответстват ни най-малко на нашия организъм, вследствие на това ние страдаме в света.

Та казва Христос: „Аз съм хлябът, който слиза в света и дава живот.“ При това между разумното и неразумното има една постоянна борба. Едно поколение умира, иде второ, трето, хиляди поколения работят в света, докато дойде една нова насока за целия организъм. Всяка душа в света има своя мисия. Вие седите и казвате: „Защо аз съм роден?“ Щом ти си роден в света, ти имаш една малка мисия. Всеки ден ти трябва да извършиш нещо за цялото човечество. Ти си човек, който трябва да изправиш една малка мисъл, едно малко чувство и една малка постъпка, и тази хубава постъпка навсякъде ще се разгласи – не само по цялата земя, но целият разумен свят ще пищи, че ти си извършил едно дело, което никой не видял. То се отпечатва в цялото човечество. Сега у нас седят онези човешките работи. Казвате: „Моето име няма да бъде записано.“ Даже на най-великите хора няма да бъдат споменати. Даже името на Толстой няма да се спомене – те са псевдоними. Писанието казва – в бъдещия живот на съвършенство всеки ще има едно име, той ще си го знае. Свещено име е то. Едно име, което хората може да произнесат, туй име се опетнява.

Сега ние, съвременните хора, какво разбиране имаме в света? Ти се приближаваш към една жена. Каква е мисълта ти? Една жена се приближава към един мъж, но каква мисъл има тя? Приближава се един беден човек при един богат, но каква замисъл има? Или един богат се приближава към един беден, каква замисъл има? Майката ражда детето, каква е нейната замисъл? Бащата ражда, какъв е крайният замисъл? Женят се, свещено нещо трябва да има. Той, най-първо, казва: „Без тебе не мога. Ако не живея с тебе, аз ще умра. Без тебе животът ми отиде.“ Като се оженят, след 1–2 години може и без нея. Аз разбирам – ти не може да живееш със своята болна жена и болната жена не може да живее с болния си мъж. Падане, грешене. Може да имат допирни точки, но грешене и падане заедно не може да живеят. Безумният и разумният на едно място не може да живеят. Да се махне тази идея. Че умният човек може да помогне на безумния, на грешника – то е друго нещо, но да живеят заедно, туй не може да бъде. Умен с умен човек може да живее, добър с добър човек може да живее. Умният човек трябва да има знания, всички хора да се повдигнат. Че има желание да се повдигнат, тази трябва да бъде великата мисъл, която трябва да възприемат човешките сърца. Вие по някой път, като се намерите в трудно положение, иде ви мисълта, да свършите с живота си. Питам, кое е онова, което ви тласка да свършите с живота си. Но каква самоувереност, ако съвременните хора вярват, че като умрат, техните страдания ще се прекратят. Трябва да умре нещо у човека, невежеството трябва да умре, но не човекът. Ако буквално вземем: буквата умъртвява – казват великите хора, – а духът оживява. Духът е разумното, което мисли.

Та казвам сега, най-първо, трябва да внесеш една мисъл. Когато дойдеш до най-големите страдания, в безизходно положение, спри се и кажи си: „Има изходен път.“ В този момент не бързай да мислиш. Ще дойде една мисъл, ще кажеш: „Еди-кой си приятел ще направи нещо за мене.“ И онзи ще направи, ти не бързай. Ако искаш да се оправят работите ти, ти не бързай, защото ще се натъкнеш на големи мъчнотии. В Цариград в американския колеж става следното. На един млад християнин дошла му идеята, да отиде при един от професорите и да поиска от него три хиляди лева. Казва си: „Той е християнин.“ Отива при професора и казва: „Господин професоре, Духът ме изпрати при вас да ми дадете три хиляди лева.“ Професорът казва: „Аз не мога да ти дам. Ако Господ те беше проводил, аз трябваше да имам тези пари. Ти не си разбрал. На друго място те е пратил, а ти си дошъл при мене.“ Та всеки от вас не хлопа ли там, дето не е пратен... Вие срещате един човек, но се случва следното. На една млада мома ѝ трябват сто лева. Ходи на една врата, на втора, казва: „Няма кой да ми помогне.“ Вече е обезсърчена. Тамън тръгва по пътя и я настига един, дето хич не е сънувала, и той ѝ дава сто лева, уреждат се работите. Как се уреждат? Не е там, дето ние мислим. Когато трябва да разореш земята хубаво, тази нива ще даде плод. Когато ти си поставен на слънцето, то ще ти даде енергия. В природата има нещо разумно. Природата сама по себе си е нещо разумно, изявява се към всички разумно. Ако ние разбираме нейния език, не опетняваме нейния език, искаме да я разберем. Ако ти влезеш в съприкосновение с тази жива природа, че как ще ти помогне природата. Ти мислиш, че тя е глуха, че не влиза в положението ти. Ти мислиш, че ти си единственият човек. Ако така мислиш, и не мислиш, че в света има нещо красиво и хубаво, ти не си опитал хората какви благородни черти имат. Най-малко ти не разбираш хората. Има нещо в човека, което е още скрито. Вие се много заблуждавате. Някой човек може да не ви помогне. В Бургас имало един грък, богат. Идва някой просяк при него да проси. Той ще го изпъди, ще го напсува, ще му каже: „Махни се.“ Просякът си тръгне. Той тръгне подире му, взема пари в джоба си, настигне го казва: „Вземи бе!“ Ще му тури парите в джоба, никой да не види. Най-първо, ще го изгони, ще му каже махни се, и после ще му даде. Добрите хора, които искат да ви направят добро, първо ще ви смушкат. Вие мислите, че ще ви повикат, ще ви угостят. Туй са добрите хора – моята опитност е такава, все са ме мушкали. Колко повече вас.

Има нещо в света, което се грижи заради нас. Ако ние държим нашето съзнание будно, не тъй разединено, както хората сега са се разединили: на хиляди езици говорят, един говори едно, други говори друго. Има само едно учение в света, а всичките хора са носители на туй правото учение. Така е. Най-първо, ще бъдете спокойни. Ти си болен, спокоен си. Защо? За да живееш. Ти си станал болен по единствената причина, че си прекъснал първоначалното съчетание между твоите приятели. Ако имаше четири души приятели да те обичат, ти нямаше да умреш. Но сега хората умират по единствената причина, че няма кой да ги обича или те са се обезверили в хората.

Ще ви приведа онзи пример, който се случи в Америка. Какво значи, когато човек вярва? На един американец се разболява жена му, красива жена, която той обича. Викат 12 души лекари, които констатирали, че след 24 часа ще си отиде. Той ѝ казва: „Много ми е жалко, но след 24 часа ще си отидеш, ще си заминеш.“ Тя казва: „Тъй и тъй аз заминавам, но от тебе искам едно обещание. Искам, аз като си замина за другия свят, ти да не се жениш.“ „Туй не може да ти обещая.“ Тогава тя казва: „Аз пък няма да умра.“ И действително не умира, оживява. „Аз те обичам, ако дойде друга на моето място да ме замести, не умирам.“

Тъй щото, докато ти обичаш нещо и като обичаш, няма да умреш. Когато любовта напусне човешкото сърце, човек е изложен на смърт, той може да умре. Докато любовта функционира в неговото сърце или в неговото висше съзнание, той е свободен. Смъртта го дебне само когато скъса връзката с висшето съзнание. Тогава или ще стане разрив на сърцето, или капилярните съдове се свият. Докато това чувство функционира в човешкото сърце, никаква смърт не може да дойде. Може да минеш през хиляди гранати на бойното поле, смъртта не може да те засегне. Може да дам хиляди примери от живота. Следователно не се обезсърчавайте. Вие казвате: „Той Господ ме е забравил, но да си умра, да си замина.“ Така като мислиш, страданията ще дойдат.

Та казвам, ако ние трябва да мислим, няма да си причиняваме страдания. Дойде някой човек обезсърчен, внесете тази идея. Казва: „Няма нито един добър човек.“ Ти го покани в дома си, нагости този човек, не му купувай нови дрехи, дай му малко вода да се омие, дай му малко хляб, насърчи го, като си замине. По-хубаво да утешиш човека, да му кажеш няколко ободрителни думи, по-добре да му покажем човещина. Казвам, няма нищо, тия страдания ще ги носим. Човек е по-силен от всички страдания. Ние сме хора, които влизаме в положението един на друг.

Значи живият хляб е този, който слиза от небето и дава живот на хората. Казва Христос – Бог се грижи не само за хората, но и за целия свят. Ако Бог се грижи за животните, за растенията, за малките мушици, колко повече ще се грижи за нас, разумните същества. Забележете, на това място, дето Христос нахрани толкова хора, имало трева. Сега учените хора казват, че там, дето нищо не расте, те са опасни места. У германците има учени хора, които казват, че имало такива ужасни села, дето хората измирали или от живеница, удар на сърцето, удар на главата. Следователно има села, дето тревата е хубава, зелена. Там, дето тревата съхне, не ходи. Та казвам, там, дето мислите на хората са изсъхнали, не стой. Аз да ви направя моя превод. Там, дето човешките чувства съхнат, не ходи; там, дето човешките мисли съхнат, не ходи. Стой там, дето човешките чувства виреят и растат хубаво. Стой там, дето човешките постъпки виреят и са зелени. Стой там.

Сега казваме, че човек трябва да има кораво сърце. В коравото сърце е смъртта. В мекото сърце е животът. В коравия ум е смъртта, в мекия ум е животът, в разумния светъл ум е животът. В топлото сърце е животът, а в студеното сърце е смъртта. Какво ще разправяме, че човешкото сърце трябва да бъде студено, хладнокръвен трябва да бъде човек. Не ни трябва. Ние сме станали много хладнокръвни към всичките страдания; ние сме станали хладнокръвни към нещастията; ние сме станали хладнокръвни към всички престъпления, към всичкия този позор. Виждаме един човек – страда, казваме: „Такава е съдбата му.“ Не бивайте такива! Не е такава съдбата му. Едно топло сърце трябва сега, светъл ум трябва, благородни постъпки трябват. Тъй ще се оправи светът. Не с войни. Войната е едно опетняване. Ама ножът е потребен. Ножът е само едно условие.

Онова, което ще поправи живота, това са новите условия, това са новите хора, които ще се родят с такава мисъл. Сега вие мислите, че имате достатъчно пари, за да си уредите работите. Тогава да ви приведа един пример. Той е един мит, вие ще си го преведете. Един богаташ мислил – този анекдот е из американския живот – един голям богаташ, като умира, казва да му турят в гроба малко парици, защото ще му трябват. Турят му една торба. Той отива в онзи свят и носи тази торба със злато. Вижда всичките гостилници отворени, хубави дрехи се продават, обуща, шапки – все по пет стотинки. Казват му: „Господине, тия пари тук не вървят.“ „Злато, туй е чисто злато.“ „Нас пет стотинки ни трябват.“ Пише на сина си в онзи свят, че златните пари не вървят тук, да му прати по пет стотинки. Но и те не вървят. Питам, вие като заминете като този богаташ, какво ще ви помогнат вашите пари. Вие може да сте някой богаташ, някой княз, какво ще ви ползва за онзи свят?

Тогава ще ви приведа друг пример. Аз съм го привеждал, той е пак из американския живот. Те са много духовити. Седи апостол Петър на вратата и Христос седи до него, казват: „Еди-кой си виден адвокат иска да влезе в рая.“ Казват: „Тук адвокати не се приемат, защото дела не се водят, но пратете го в еди-кой си апартамент, там трябва.“ Изпращат го назад. Иде втори, казват: „Еди-кой си министър.“ Казват: „Тук няма място за министри, понеже нашите кабинети не се създават и не се катурват, пратете го в еди-коя си държава.“ Започват да се изреждат контове, графове и за всички казват – пратете ги назад. Най-после иде едно малко детенце. Казват: „Едно малко детенце идва.“ То казва: „Искам да се уча.“ „Ела вътре.“ Онзи свят е за разумните същества, които искат да се учат. Той не е нито за адвокати, нито за министри, нито за философи, нито за богати хора, нито за попове, нито за владици – за никакви не е. Изключително той е за малките деца. Ако не станете като малките деца, няма да ви приемат.

Това е живият хляб, който слиза отгоре, да ви научи на туй разумното учение, да бъдете онези разумни деца, да имате бъдеще.

Аз желая на всинца ви да ви приемат в рая, но не като контове.

„Благословен Господ, Бог наш“

„Добрата молитва“

Тринадесета неделна беседа

18 декември 1932 г., неделя, 10 часа София – Изгрев