Разлика между версии на „Магическата пръчица“

Текуща версия към 21:34, 16 април 2011

Беседи

Младежки окултен клас - ОСМА ГОДИНА (1928-1929)

КНИГА: Божествените условия

Магическата пръчица

— Само светлият път на мъдростта води към истината.

— В истината е скрит животът.

Размишление върху светлината.

Какво нещо е човекът? Всеки казва за себе си: Аз съм човек. Кои са качествата на човека? Кое го определя като човек? Мъчно може да се отговори на този въпрос. Кои са качествата на светлината? Кое я определя като светлина? – Светлината отваря пътя на всички същества – добри и лоши. Кое е главното качество на топлината? Тя стопля всички същества, всички тела. Под нейното влияние те се разширяват. В някои случаи топлината причинява и вреда, но ползата от нея е по-голяма от вредата. И светлината някога причинява вреда, но ползата, добрините, които дава, са по-големи от вредата.

Знаете вече качествата на светлината и на топлината. Важно е да определите едно от качествата на човека, което го отличава от всички живи същества. Човек се отличава с мисълта си. Който мисли, никога не се спъва. Значи, мисълта превръща всички състояния. Когато се разгневи или изгуби разположението си, човек трябва да мисли. Щом започне да мисли, неразположението и гневът го напущат. В това отношение, мисълта представя Божествена сила, която превръща отрицателните енергии в положителни. Мислещият човек е господар на себе си, на своите желания. Който не мисли, не е господар на себе си. Както светлината осветява пътищата на човека, така и мисълта трябва да отваря всички задънени улици. Каже ли някой, че не е мислил върху даден въпрос, това значи, че светлината не го е озарила още. Между светлината и мисълта има тясна връзка. Мисълта се обуславя от светлината. Някой казва, че не е тръгнал още на път. Много естествено, че не е тръгнал. Докато светлината не го озари, той никъде не може да ходи. На светло се ходи, а не на тъмно. Щом дойде светлината, всички живи същества, които имат орган на зрението, се раздвижват. Отличително качество на светлината е движението. Дето влезе тя, всичко започва да се движи.

Следователно, каквото представя светлината за физическия свят, такова нещо е мисълта за духовния и умствения свят на човека. Мисълта разкрива пътищата на живота и го движи. Няма състояние за мислещия човек, положително или отрицателно, в което да остане завинаги. Той е в постоянно движение Който се движи, той има условия за обновяване. Като знаете това, проявявайте мисълта си. Началото на мисълта се определя с жертвата. Хората имат смътна представа за началото и края на нещата. Те се запитват, къде е началото и къде – краят. – Някога началото е в самото начало, а някога – в края. И обратно: някога краят е в началото, а някога е в края. Бог е начало на нещата, а човекът – край. Следователно, това, което за Бога е край, за нас е начало. Началото и краят на нещата образуват правата линия, т. е. мярката, с която се определят нещата от едноизмерния свят. За да се прояви правата линия, трябва да и са дадени външни условия. Кои са външните условия на правата линия? – Спиралите, т. е. отворените, несвързани линии. Значи, отворените линии представят възможностите на правата линия. Спиралата, макар и отворена линия, е крива. Оттук вадим заключението, че и кривата линия носи възможности и условия за правата линия. Кривата линия, отворена или затворена, представя граница между едноизмерния и двуизмерния свят.

Кое е отличителното качество на едноизмерния свят? – Че има два края, т. е. две точки. С какво се отличава двуизмерният свт? – Той има две посоки. Какво става със съществата, които се движат в едноизмерния свят? Ако две същества тръгнат от точките А и В на правата АВ, къде ще се срещнат? – Някъде, в точка Д. Щом се срещнат, те ще се зарадват, ще се погледнат и ще се спрат, понеже мислят, че няма накъде повече да се движат. Те казват, че смисълът на техния живот се заключава в срещата им. Щом се срещнат, те са доволни – нищо повече не ги интересува. Обаче, това е временно положение. Дохожда ден, когато те са недоволни, искат нещо повече и се скарват. В тях се явява желание да се отдалечат, да вземат друга посока на движение. Каква ще бъде тази посока, не знаят. В съзнанието им не съществува никаква възможност за разделяне, а това ги прави още по-недоволни. Всъщност, и за тях има възможност да вземат друга посока на движение, но те не я виждат. Достатъчно е единият от тях да се подвижи нагоре или надолу от точка Д, за да се избегнат недоволството и недоразумението. Тогава ще се образува плоскостта – свят на двете измерения.

Кои са причините, които карат хората да бъдат недоволни едни от други и да търсят възможност да се отдалечат? – Неуважението и непочитанието. Всеки иска да бъде уважаван и да го ценят. Ако е учен, иска да го ценят заради учеността му; ако е стар, заради старостта му и т. н. По какво познавате, че хората се уважават? – По отстъпването на първото място, по ставането на крака един на друг и т. н. Ако някой млад седи на стол, като види, че стар човек влиза в стаята, младият веднага става от мястото си и предлага стола на стария. Обаче, някога и старият отстъпва мястото си на младия, особено ако е учен. Старият казва: Побеляла е главата и брадата ми, но нищо не струвам пред този млад и учен човек. Да отстъпиш мястото си на някого, това значи, да имаш уважение към този човек. Това е външната страна на уважението. Да уважаваш човека, това значи, да му отдадеш правото, което му се пада. Какво трябва да дава от себе си онзи, когото уважават? Ако ви питат, от кого се страхувате, ще кажете, че силният внушава страх. Значи, човек се страхува и отстъпва пред силата. Тогава, какво трябва да има човек, за да бъде уважаван? – Обич. Оттук вадим заключението, че между обичта и уважението има такава връзка, каквато между силата и страха. Човек уважава този, когото обича. На него може да служи, да помага. Щом не обича някого, нито му служи, нито го уважава. Каквото е отношението на човека към неговата мисъл, такова е и отношението на Бога към човека. Значи, Бог, т. е. Любовта, се отнася към човека така, както човек към своята мисъл. Само онзи може да бъде уважаван, който носи в себе си Божественото, т. е. мисълта. Който мисли, всякога успява, за него няма невъзможни неща. Каже ли някой, че е невъзможно да постигне това или онова, той не мисли. Мисълта превръща нещата, тя превръща въглена в диамант. Тя крие в себе си магическа сила. Мисълта примирява и най-големите неприятели. Срещне ли противника си, мислещият човек му подава ръката си и го превръща в свой приятел. Когато хората мислят право, всякакво различие между тях изчезва. Мисълта е център, от който всички точки на окръжността се намират на еднакво разстояние.

И тъй, като знаете силата на мисълта, не казвайте, че не можете да постигнете това, което желаете. С мисълта си човек може да постигне всичко. Вселена можеш ли да направиш? – И Вселена мога да направя. – Как? – Взимам една капка вода и я разглеждам под микроскоп. В нея виждам милиарди същества, почти толкова, колкото съществуват във вселената. Това не е ли вселена? Следователно, всяко нещо, което човек обхваща в съзнанието си, което вижда и за което мисли, е вселена заради него. Щом не можеш да мислиш за нещо, не го виждаш и не можеш да го обхванеш в съзнанието си, то не представя никаква вселена. В този смисъл, Вселената е конечна, а Бог – безконечен. Когато мисли право, човек дохожда до разрешаване на всички въпроси и разбира, че за мисълта, т. е. за Божественото в човека няма невъзможни неща.

Христос казва: „Любете враговете си!“ – Възможно ли е това? – Ако обичате Христа, възможно е. Ако не Го обичате, не е възможно. Значи, за да обичаш врага си, ти трябва да обичаш Бога в него. – Не мога да се примиря с врага си. – Примири се с Бога, Който живее в него, а врагът си остави настрана. Две ученички в един и същ клас не се обичат, не могат да се търпят. Ако директорът дойде между тях, те веднага ще се обикнат. Щом си отиде, те пак се разделят. За да не става това, те трябва да държат в ума си образа на директора. Той не трябва да знае, че между тях няма съгласие и любов. Ако ученичките могат да се примирят, когато директорът е между тях, не могат ли, на същото основание, и два врага да се примирят, щом образът на Бога е между тях? Следователно, когато Господ е между хората, те всякога могат да се обичат.

Като ученици, вие трябва всеки ден да употребявате по няколко минути, да си отговорите, истински човек ли сте, или не. Ако сте истински човек, отличителното ви качество е мисълта, която носи светлина в себе си. Докато мисли, човек може всичко да постигне – и музикант да стане, и поет, и художник. За него не съществува никакво обезсърчение. Мисълта е магическа пръчица, с която всичко е постижимо. Тя прави човека необикновен. Щом изгуби мисълта си, човек губи всичко и става обикновен. И магите са носели своята магическа тояжка в ръката си. Докато я носят със себе си, те са силни, всичко могат да направят. Щом я изгубят, с нея заедно всичко губят. На същото основание, казвам: Докато мисли, човек е маг, всичко за него е възможно и постижимо. Щом изгуби мисълта си, той става обикновен човек и казва: Това е невъзможно, онова е невъзможно; това не мога да направя, онова не мога да направя. Докато разглежда нещата от върха, човек може да направи всичко. Щом слезе в долината, възможностите му постепенно се намаляват.

Колко точки са нужни за начертаване на един връх? – Три точки – А, С, В. Към кое измерение се отнася пространството, затворено между точки А, С и В – фиг. 1? – Към второто измерение. Колко върха има в куба? – Осем. Значи, 8 X 3 = 24 точки. Като извадим от 24 точки осем върха, ще останат 16 точки. Обаче, 16-те точки не се виждат, но са в запас. Колко върха има квадрата? – Четири. Значи, 4 X 3 = 12. Като извадим от 12 четири, остават осем точки. Какво представя върхът в разумния свят? – Сливане на две разумни същества. Наистина, когато две разумни същества се съединят, допрат или слеят, всякога образуват връх. Ако се съединят три плоскости, те пак образуват връх. Връх се образува още и при пресичането на две прави. По какво се различават тези върхове? При сливането на две разумни същества се образува връх, който представя отношенията между момата и момъка. Докато са разделени, всеки от тях живее в едноизмерния свят – в правата линия. Като се сгодят, те образуват квадрата и започват да се движат в двуизмерния свят. Като се оженят, образуват куба – семейството, т. е. триизмерния свят.

Като изучавате отношенията на младите, виждате, че има два важни момента: влюбване и разлюбване. От гледище на правата мисъл, разлюбването е толкова важно, колкото и влюбването. При влюбването човек е весел, доволен, готов на всякакви жертви. Той става фокус, в който се срещат всички влюбени. Щом се съедини с влюбените хора, той започва да мисли, става сериозен и се разколебава. Съмнението иде като естествено последствие на влюбването. Човек се страхува да не изгуби любовта си, докато един ден настъпи момента на разлюбването – краят на една работа. Влюбването пък е началото на тази работа. Като не разбират съотношенията между двата важни момента, хората казват, че влюбването, т. е. началото, е добро, а разлюбването – краят, не е добър. Колкото е важно влюбването, толкова е важно и разлюбването. Ако няма разлюбване, няма почивка. Като се влюби, човек държи образа на възлюбения в съзнанието си, но това не значи, че ще го държи постоянно. Като не разбира психологическия смисъл на процесите, човек мисли, че те са вечни и неизменни и, като настане известна промяна, той се разсейва и губи връзка между процесите, които стават в съзнанието му. Влюбването и разлюбването са процеси, които непреривно се сменят. Събудиш се от сън, влюбваш се; заспиш, разлюбваш. Красотата на любовта се заключава в непрекъснатото влюбване и разлюбване. Това са естествени процеси. Обаче, за онези, които не разбират законите на природата, всяко разлюбване се придружава с прекъсване светлината на съзнанието, поради което се явяват болезнени състояния. Докато е влюбен, човек постоянно мисли за предмета на своята любов; щом дойде разлюбването, привидно той престава да мисли за него, а всъщност не го забравя.

Какво е, всъщност, разлюбването? Как може да се обясни то? Разлюбване не съществува. Невъзможно е две души, които се обичали, да се разлюбят. Обаче, в любовта стават смени на връзките. Който не разбира тези смени, казва, че е настъпил моментът на разлюбването. Представете си, че един човек се влюбва във вас и дълго време ви държи с дясната си ръка. Вие сте радостен, доволен, че някой ви обича. След време той изтегля дясната си ръка, иска да хване вашата лява ръка. Вие се уплашите, мислите, че той ви е разлюбил. Това не е разлюбване, но той иска сега вие да го обичате. После ще хване дясната ви ръка, пак той ще ви обича. След няколкократно хващане ту на едната, ту на другата ръка, той иска да изтегли и двете си ръце, да се отдалечи от вас и само да ви гледа. Това е връзка на любовта, която се изразява чрез очите. След време той затваря очите си, иска само да слуша, как говорите – връзка на любовта чрез ушите. Любовта има много връзки. Тя се проявява по различни начини. Който не разбира връзките на любовта, той се спъва в едноизмерното пространство – само тази връзка признава. Докато живее само в тази връзка на любовта, човек постоянно се спъва от противоречията на своя ум и от страданията на своето сърце. Като не разбира проявите на любовта, човек се спъва от най-малката промяна и мисли, че е станало нещо лошо. Нищо лошо не е станало, но, за да разберете промяната, трябва да гледате на любовта не само като проява на физическия свят, но и като духовна проява.

Следователно, както физическите явления, така и духовните се нуждаят от обяснения. Само така човек ще разбере, че любов без мисъл не съществува. Любовта се изявява само на онзи, който мисли. В мисълта той проявява Божественото. Каквато работа и да започвате, кажете си: Невъзможното за човека е възможно за Бога. Невъзможното за безлюбието е възможно за любовта. Невъзможни са нещата само за онзи, който не мисли. Да мислиш, значи да проявяваш Божественото в себе си. Следователно, мисъл и Божествено начало са синоними. Когато човек мисли, работите му се нареждат добре. Дето е Божественото, там огънят вечно гори, без да изгаря нещата. При това горене материята не се губи, но се видоизменя. Ако съберете получените вещества при горенето, отново можете да ги запалите. От това горене произлиза друго горене и т. н. Затова казваме, че там, дето мисълта работи, светлината е непреривна. Когато горенето на физическия свят се прекрати, то минава в духовния свят, а оттам – в умствения. Затова казваме, че всяко горене, което е произлязло от любовта, е вечно. Светлината, която произлиза при горенето, наричаме мисъл.

Какво представя любовта на физическия свят? – Младостта. А мисълта? – Старостта. Младият пък представя ръка, която лъкатуши, докато се влее в морето. Щом се влее в морето, тя се превръща на стар човек и престава да лъкатуши. Докато лъкатуши, ръката принася голяма полза на хората, на растенията и на множество живи същества. Тъй щото, не мислете, че лъкатушенето е вредно. И човек лъкатуши понякога, но запазва посоката на движението си и целта, към която се стреми – да се влее във великото море на живота. Не е въпрос да бъде човек канал, направен от хората, но до бъде река, която да следва пътя, който Провидението й е начертало.

Бъдете реки, които лъкатушите и се огъвате. – Не искам да се огъвам. – Защо да не се огъваш? По-горен ли ще бъдеш от светлината? Светлината се огъва, а ти не искаш да се огъваш. И най-възвишените и велики същества се огъват, а ти не искаш. Колкото по-съзнателно и повече се огъва човек, толкова по-силен става. Върви някой изправен, като войник, и на пътя му се изпречва една мравка. За да не я стъпче той се огъва на една страна. По-нататък среща един бик. За да не го убоде бикът, той се огъва на друга страна. В първия случай човек се огъва, за да не сгази някое същество; във втория случай – за да не сгазят него. По една или друга причина, човек все ще се огъва, но поне да знае, защо. Не е лошо да се огъвате. Разумното огъване подразбира движение на съзнанието, а при неразумното – съзнанието престава да се движи. Дето няма движение, там всякога става гниене, ферментация. Който разбира смисъла на огъването, той се ползва от постъпките си. Който разбира нещата правилно, той мисли; който мисли, не прави погрешки. Къде се крият причините за погрешките на човека? – В миналото. Какво се крие в настоящето? – Условията и възможностите за изправяне на погрешките. Като съедините миналото и бъдещето, създава се настоящето. Ползвайте се от настоящето, за да изправите миналото си и да влезете в Новия живот.

Помнете: мисълта е магическата пръчица, която управлява човешкия живот. Турете в ума си тази мисъл: В Бога всичко е възможно. Щом мисли така, човек се свързва с възвишените същества, които вече го познават. Докато мисли, човек се повдига. Престане ли да мисли, той веднага пада. Мисълта сменя състоянията, дава простор на човешката душа. Който мисли, вижда; който не мисли, остава завинаги със затворени очи.

— Само светлият път на мъдростта води към истината.

— В истината е скрит животът.

22. Лекция от Учителя, държана на 8 февруари, 1929 г. София – Изгрев.