Разлика между версии на „Допреният въглен“

Текуща версия към 10:54, 18 октомври 2010

Неделни беседи

Неделни беседи - 1924 г.

Двата природни метода, VI серия (1923-1924)

17. Допреният въглен

Беседа, държана на 20 януари 1924 г.

И допря го до устните ми и рече.

Един от видните еврейски пророци, можем да кажем един от най-гениалните, разправя една от своите опитности. Това е една изключителна опитност, не всички могат да я преживеят, това не е реално. Това, което само един преживява, това е реално. То повидимому е едно противоречие, но всъщност не е така. В дадения момент за нас важи само това, което ние преживяваме, което ние схващаме. Преживяването на този пророк седи в това, че той се намира в едно изключително положение. Вижда неща, които не е виждал дотогава, и в него се заражда едно отчаяние. Той казва: „Видях Бога“. Ние не можем да описваме туй, което той е видял; ние не можем да си представим работите тъй, както са били всъщност, но съдим според думите му. Казва: „Понеже видях Господа в Неговата слава и понеже съм грешен човек, ще ме сполети нещо, някаква смърт“. И тогава един от седящите духове, от тъй наречените „серафими“, духове на Любовта, взима един въглен от олтара, допира го до устата му и казва: „Греховете сега ще ти се очистят“. Ако вземем буквалната страна на този стих, питам: едно обикновено допиране на въглена може ли да извърши туй? – Не може. Значи туй е едно особено допиране. Свещеният огън се допира по особен начин.

„И допря го до устните ми и рече.“

Всички неща в живота започват с един вътрешен импулс, с един вътрешен стремеж, с едно вътрешно подбуждение. Дълбоките причини на тия подбуждения, на тия стремежи на човешката душа, в своето съвременно развитие, са неизвестни. Много от вашите състояния са неизвестни вам и вие не можете да си ги обясните. Искате да бъдете богати, имате силно желание за това и можете да посветите целия си живот, но като ви попитат философски, защо искате да станете богати, вие ще кажете: „За това, за онова“, но подбудителната причина не е тази. Можете да имате желание да станете някой философ или някой учен, и на това си желание да посветите целия си живот, то да ви коства всичко, но подбудителните причини всъщност са скрити. Ако запитат колелото в една воденица: „Защо се въртиш?“, и то каже, че иска да смели брашното на господаря си, това така ли е? Чудни са хората! Те, като това колело, казват: „Аз искам да меля брашното на господаря си“. Ами ако нямаше вода, можеше ли да мелиш? – Не можеше. Следователно, ако ти мелиш, водата те заставя. Но зад тази вода седи друга една причина. Топлината ще му каже: „Не зависи от тебе, ако аз не съм, ти не ще можеш да се движиш“. Ако топлината изчезне, водата не ще може да се движи, а следователно и колелото не ще може да се движи. Значи причината не е в колелото, не е и във водата. Ние се спираме до топлината, но зад топлината има друга някаква причина, друго нещо разумно. Значи не е и в топлината. Ако няма някоя разумна сила, която да раздухва онзи огън, можеше ли той да гори?

И сега учените хора искат да ни убедят, че слънцето от самосебе си гори. Това е една философия, която почива на една здрава математическа основа. Аз питам: Във вашите къщи, във вашите огнища, огънят от самосебе си ли се запалва? Не, или вие го запалвате, или някой ваш съсед, или някой ваш приятел. Може вие да сте го запалили и да си заминете, а като се върнете, да кажете: „Този огън гори“. Да, но някой го поддържа. Има някаква причина, която поддържа този огън. Слънцето гори и ние казваме, че от самосебе си гори. Сега човек, сам по себе си, е една запалена свещ. Човекът гори и в туй горене вътре се проявява животът. Обаче един ден човек изгаря, както почти всички неща изгарят – свършва му се маслото. Не казвам, че той умира, а – изгасва, но ако му турите малко масълце, пак ще гори. Щом имате разумност в себе си, всякога може да възобновите топлината. У Исая, у този виден пророк, се заражда един страх. Умен човек бил той, но кое е онова нещо, което го уплашило? Можете ли да си обясните произхода на страха, отде води своето начало? – Тази велика сила, Любовта, тя е, която произвежда страха. Страхът, това е една сила, която дава подтик на човешката разумност. Само страхливите хора могат да бъдат учени хора. И ние сме учени, защото сме страхливи. И действително, извадете страха от който и да е човек, и той не може да стане учен. Ами онзи ученият търговец-финансист, защо е станал такъв? – Страхът, бабам. Страхът е, който го кара да държи сметка за всичко. Страх го е да не остане гладен, гол, бос, да не се изложи пред обществото. Онзи ученик защо учи? – От страх учи. Онзи на бойното поле защо се бие, защо воюва? – От страх воюва той. Навсякъде от страх се бият, от страх воюват хората. И после казват: „Тия хора са герои“. Не, аз оспорвам това. Това е лично мое схващане, аз ще ви го докажа. Ще направя едно сравнение, ще ви приведа едно морално положение. То е следующето: Туй, което всички хора вършат в даден момент, е престъпление, а туй, което аз върша в същия момент, е добро. Вие ще кажете, че туй мое твърдение е криво, нали така? Хубаво, аз имам пълна каса със злато. Всеки, който би бръкнал в моята каса, какъв ще е? – Престъпник. Аз мога да го подведа под закон. Но ако аз бръкна в своята каса, аз съм морален човек. Следователно касата, в този случай, признава само мене за морален човек, но всеки друг, който бръкне в моята каса, според закона е престъпник. Аз като бръкна, касата прави за мене изключение. Защо? Я ми кажете! Нали вие сте хора на разсъждението? Туй са закони на съвременното общество. Ще кажете: „Това е илюзия“. Не, това е така, но аз питам: На какво основание отгоре аз да съм морален, честен човек, а другите да не са? Касата казва: „Само ти си честен човек и когато ти бръкнеш в мене, аз не се опетнявам“. Добре, но представете си, че аз обеднея и продам тази каса другиму. И той вземе, че напълни моята каса с пари. Ако аз бръкна в тази моя каса, как мислите, ще бъда ли онзи честният човек? Не, аз ще бъда безчестен тогава. Защо? Следователно всеки човек в момента, когато касата е ??? негова и той бръкне в нея, той не е честен човек, той е безчестен. И всички хора, които нямат каси, са безчестни, а всички хора, които имат каси, са честни. Това са положения на съвременното общество, това е съвременната логика. Аз си правя свои изводи и нека каже някой, че не е така. Туй почива на известни закони. Навсякъде в света съществува същата база.

Ние сме много морални хора. Минаваме за хора, които имат дълбока любов, религиозни сме. Ще ви приведа един пример, да видите доколко всичко това е действително така. Баща, богат банкер, има дъщеря и син, отлично възпитани. Дъщерята минава за една от най-целомъдрените, ходи скромно облечена, не обича да изнудва баща си и майка си. Бащата не е толкова претенциозен, не обича да се облича добре. Наближава Рождество Христово. Дъщерята идва, прегръща баща си и му казва: „Татко, ще ти поискам нещо“. Бащата първо мисли, че тя ще му поиска пари или нещо друго. Не, тя казва: „Аз искам да си купиш една хубава шапка, нови чепици, нови дрехи. Моля ти се, купи си, ще ми бъде толкова приятно да бъдеш хубаво облечен“. Бащата си казва: „Колко е разумна моята дъщеря, иска да ме види хубаво облечен, с шапка, с нови чепици и нови дрехи!“ Тя е гений за него. „Аз ще дойда с тебе, аз ще ти избера дрехите.“ Тръгват, тя ще му избира дрехите. И наистина, избира му хубави дрехи. След като избере за него дрехи, той ѝ казва: „Ами ти за Коледа не искаш ли нещо?“ – „Е, сега няма нужда.“ – „Ами тази шапка не искаш ли? Много хубава шапка е. Ами този костюм, тези обуща?“ Облича я той. Питам: Кои са подбудителните причини, че дъщерята иска да купи на баща си дрехи? Ще кажете: „Рождество Христово“. Не е. Тя е видяла един красив момък и не може да каже на баща си: „Татко, аз се влюбих, искам да се облека хубаво“. Тя не може да се представи пред този момък недобре облечена, затова си служи чрез дипломация, първо ще облече баща си, а после и себе си. Голяма дипломатка е тя! Така правят хората, а после ще кажат, че са морални, че са умни. Нямам нищо против дъщерята, но в дъното на душата си тя не казва самата истина.

Сега, като дойдем до онзи вътрешен религиозен живот, и там има такива положения. Някой път ние казваме пред себе си само 50 на 100 от истината, 50 на 100 не я казваме. Някои неща ние крием и искаме да се извиним. Направим някоя погрешка, казваме: „Е, обстоятелствата отвънка са такива“. Някой път едва ли ще кажем 25 на 100 от истината, съзнателно искаме да се самоизмамваме. А в дадения случай нещата са математически, точно определени. Духовният свят е свят, който не се изменя. Аз ще ви приведа един пример, да ви покажа кое нещо е морално. Той е следующият. Сафрио, тъй наречен, един отшелник, живял в миналите векове, още в най-ранните времена на християнството. Той принадлежал към един знатен род, но се числил като член на Всемирното Бяло Братство. Според окултната философия, той дал обещание, като види, че някой извърши някое престъпление, никога да не казва, че го видял. И във всички случаи за никого зло да не мисли, никого да не издава. След като преживял 15 години в това отшелничество, той попада на следния тежък изпит. Някоя си богата, видна римлянка, Марциама наречена, имала свой любовник, с когото се разхождала през една хубава местност. Нейният любовник я заподозрял в нещо, забива ножа си в гърдите ѝ и тя остава на място, умира. Тъкмо по това време Сафрио минава през тази местност и вижда една жена, лежи мъртва на земята. Той се чуди как е станало това убийство. Веднага минават хора покрай това място и го запитват: „Кой уби тази жена?“ Той видял кой я уби, но дал веднъж обет да не казва кой извършил престъплението, отговаря: „Аз я убих“. Хващат го, дават го под съд. Всички се намират в чудо, един отшелник от 15 години, да убие една жена! И най-после си мислят: „Някакво ужасно престъпление трябва да е извършил той и за да го прикрие, решил да убие тази жена“. Осъждат го на смърт, но той казва на съдиите: „Аз имам пред умрялата едно задължение и според обичая искам за последен път да я видя, да изпълня туй си задължение. След това вие ще приложите смъртното наказание“. Ще кажете: „Това мит ли е или легенда, че работите стават много бързо?“ В митовете и легендите работите стават много бързо, не се протакат много. Той се приближава до умрялата, простира ръцете си отгоре ѝ, тя става, издига се. Още един път простира ръцете си, трети път, и най-после тя става, оживява. Той казва: „Сега аз изпълних своето задължение, можете и вие вече да приложите своята присъда към мене“. Тя се обръща към съдиите и казва: „Не е този, който ме уби“. Следователно, когато някой каже, че той не е извършил туй престъпление, което му приписват, то ако той действително не е извършил престъплението, ще има сила да издигне умрялата. Законът е такъв. Аз изваждам един морал: Всеки човек, който не може да поправи една своя погрешка, той е престъпник, а всеки, който може да поправи една своя погрешка, той е Сафрио. И когато някой път аз ви казвам, че вие можете да поправите погрешката си, вие казвате: „Не мога, аз съм слаб“ Не, всички можете да бъдете като Сафрио. Ако един Сафрио можа да въздигне Марциама, умрялата, нима вие ще бъдете по-слаби да изправите една своя погрешка?

В какво седи сега благородството на съвременните хора? Кое е ценното в тях? Ако нас, в съвременното общество, ни запитат кои са онези особени качества, които отличават човека от животните? – „Говорът“, ще кажете. Че и животните говорят! Я вижте онези врабченца как чуруликат! Като мине някой сокол покрай тях, извикват: „Чврък“ – и моментално се скрият. Щом замине соколът, дадат си един знак и пак излизат всички. Имат си и те знакове. Казват: „Разумното слово е, което отличава човека от животното“. Но в какво седи разумното слово на човека? Някои казват: „Да вярваме в Бога!“ В какво седи тази вяра? Нима онова животно, което гледа към своя господар и изпълнява неговата воля, та този човек не е в неговия ум като един бог? Каква разлика има между тебе и туй животно, когато ти служиш на Бога? Човек е само онзи, който изключва от себе си всяко престъпление, всяка лоша помисъл, всяко лошо желание, всяко лошо действие. Нищо повече! Човек е само онзи, който не отнима живота никому. Той е човек, той е Сафрио. Ако след като се скарате с някого във вашия ум се яви мисълта: „Чакай, аз имам един нож, ще го забия, ще му отмъстя“ – човек ли сте? Нима онази възлюбена жена, след като обича своя възлюбен и види, че той обича някоя друга жена, каже: „Аз ще му отмъстя“, та това е човешко? Какво има от това, че люби друга? Хубаво, всички жени минават за честни, сега по вашему разсъждавам. Ако попитат вас, жените, ще кажете: „А, ние сме честни“. Всички минават за честни. Хубаво, ако вашият мъж се влюби в една жена и тя минава за честна, кое е онова, което може да го обезчести? И ако вашата жена се влюби в един мъж и той минава за честен, кое е онова, което може да я обезчести? Щом има нещо във вас, което може да ви обезчести, то е друг въпрос. Но вие всички твърдите, че е така, че туй е 100 на 100. Питам тогава: Ако вие всички жени сте честни, защо се подозирате тогава? Кое ви дава повод да се подозирате сега в дадения случай? Имате ли право в дадения момент да ограничавате душата? Вие вътре в душата на вашия мъж ли сте? В ума на вашия мъж ли сте? Знаете ли какви са онези дълбоки подбуждения от миналото, какви са отношенията между две души? Вие казвате: „Той се влюбил“. Може да не е така, но привидно да е само. Като каже някой, че се е влюбил, какво подразбира влюбването? Нима някой не може да се влюби в моята каса; нима не може да се влюби в моите обуща? Щом се влюби, задига ги. Един ден, щом видя моите обуща на други крака, аз ще кажа: „Аз се радвам, че тия мои обуща ще ти служат така, както и на мене“. Ако подам заявление и се оплача, какво ще спечеля? Какво от това, че не са на моите крака, а са на неговите? Следователно ние напущаме Божия закон и се спираме пред неща, които са извън морала. Ние, съвременните хора, считаме едно положение за морално, а друго – за неморално. Всяко едно неморално положение има особена черта на човешкото лице. И форма си има то. Престъплението в света живее, и то също си има форма. Престъпната мисъл си има особена форма, престъпното желание си има особена форма, престъпното действие – също. Тези най-тънките неща, запример, и те имат своя форма. Някой път ние не искаме да признаем това, но в погледа се вижда – лош поглед има такъв човек. С този поглед казва: „Ти направи тъй, но и аз зная как да постъпя“. Той направи някоя гримаса с устата си или си затвори едното око, тъй, понамигне с него. Е, казвам: Според вашата философия какво лошо има в това, че някой мъж намигнал на някоя жена? В какво седи престъплението? Какво от това, че си затворил едното око? Тъй както си е затворил окото, той казва: „Аз съм много честен човек, гледам само с едното си око, имам само един закон“. Ние го даваме под съд, че извършил едно престъпление. Ние казваме, че когато някой човек затвори едното си око, това е престъпление, а когато гледа жената с двете си очи, това не е престъпление. Намигнал ѝ. Питам: Где е моралът? В какво седи моралът? Че затворил едното око, това се счита за престъпление!

Седят всичките моралисти, искат да ни убедят, че в света имало морал, имало установени положения. Едно морално състояние дава едно морално разположение, едно вътрешно разположение. То едновременно внася в ума светлина, в сърцето внася ширина, а във волята внася сила. Всяко едно положение, което внася светлина в ума, разширение в сърцето и сила във волята, това е само едно морално положение, не е още морал. Някои хора казват, че са морални. От това гледище, в съвременното общество, има малко хора, които са морални. И онези, които създават законите, като се поставят в положение да ги изпълнят, те сами ги престъпват. Съвременното общество създава закони и само̀ не ги изпълнява. Значи английските закони не са валидни за България, и българските закони не са валидни за Англия. Питам тогава: Нали трябва да има един общ знаменател? Имаме американски закони, имаме английски закони, имаме германски, француски, руски, китайски, японски, но где е общността на тия закони, где е валидността им? Валидни ли са едновременно за всички? И ние виждаме, че в България ако убиеш в мирно време един човек, ще те затворят, ще седиш в затвора 10–15 години и ще минеш за безчестен. Но ако ти във време на война убиеш 10 души, ще ти турят един георгиевски кръст, ще те считат герой. Това не е само у българите. И у англичаните, и у русите, всички общо ще турят кръст за храброст. В мирно време всички поддържат, че престъпления не трябва да се вършат, а във време на война казват: „Колкото повече убиеш, толкова по-добре“. Туй раздвояване откъде е дошло? Сега ще кажат някои, че това е за да очистим света, за да го подобрим. Добре, уверени ли сте, че светът се нуждае от такова пречистване? Когато един български лозар изпраща някой да му реже лозето, какъв човек ще прати? – Разбира се, някой майстор, който разбира от рязане. Не всяко рязане е правилно рязане. Казват: „Да се създаде един закон!“ Да, но не е само това. За да се създаде един закон, трябва да се съберат най-умните, най-учените, най-силните хора в света. А в съвременния свят, в съвременна Европа кои правят законите? Тия техни закони аз наричам закончета. Обаче в света има един велик вътрешен закон, който едновременно наказва и законодателя. Всеки един закон, който не е в съгласие с живата природа, всеки един закон, който не е в съгласие с Бога, той не е истински закон. За не говоря за този Господ, за който говорят хората. Не, има един Господ в света, Който въздава на всичките народи едновременно.

Аз няма да се спирам сега да ви обяснявам, че всички тези промени, всички тези икономически пертурбации, глад, болести, всичко това е резултат на онези извратени закони на държавите в света. Колкото по-малко закони има в една държава, толкова тази държава е по-добре, а колкото повече закони има в една държава, толкова тя стои на едно по-ниско ниво в своето развитие. Някои ще ми възразят. Питам тогава: Ако законите са едно естествено положение на съвременното общество, где са кодексите, когато един мъж и жена се оженят и народят деца, как да ги възпитават и отхранват? Има ли написани закони? Има ли някакви закони, според които майката да съди сина си и дъщеря си? Има ли някакви закони, според които бащата да съди сина си и дъщеря си? Има един закон, но написан ли е? По някой път, ще видиш, бащата и майката държат там една пръчица и казват: „Видиш ли я?“ Там е всичкият закон – в пръчицата. И някой път майката я вземе, намагнетиса малко по задницата малкото дете, то попее и всичко се свършва. Добре, една държава не е ли една фамилия? Нека и държавата си има една малка тояжка там. Ако казват за съвременното човечество, че е пропаднало, аз предлагам това, което и друг път съм предлагал. Нека всички управляващи, цялата полиция, властта, всички съдии, стражари да се оттеглят, да остане без тях, и нека в продължение на 5 дена да се даде свобода, всеки да се прояви свободно. Да видим тогава дали ще има повече кражби и престъпления или по-малко. И аз казвам: Настанала е една такава епоха, когато всичките религиозни хора трябва да се самоопределят.

Ще се върна към стиха: „И допря го до устата ми“.

Аз наричам този огън, огън на Любовта. Устата, това е символ на разумното в света. Уста има само разумният човек, а всички онези хора, които са неразумни, те нямат уста. Ако вие считате отверстието на устата и езика, които имате, за уста, това не е уста. Устата е създадена за един разумен разговор. Тази уста трябва да бъде сладка, да няма в нея никакви горчивини. Този, който е създал езика, никакви горчивини не е внесъл в него, затова и никакви горчивини не трябва да има.

В сегашните културни хора, в хората на новите течения – разните окултисти, теософи, християни, хора от каквато и да е религия, аз поддържам: Техните усти и техните езици трябва да бъдат чисти. Ако всички онези водители на религиозните течения биха постъпвали като Сафрио, да казват: „Туй престъпление е наше“, светът щеше да се оправи. Ако всички духовници биха казали: „Освободете всички затворници, защото за войните, за всички нещастия ние сме виновни“, то като потеглят три пъти ръцете си, целият свят ще възкръсне. Ами че туй е положението, в което съвременният свят трябва да дойде. Да кажем, всички вие, които ме слушате, очаквате нещо, но ако ви попитат защо сте дошли на земята, какво ще кажете? – „Е, да се осигурим.“ Но, действително, можем ли да се осигурим? Аз бих желал да видя един осигурен човек от хиляди години. И тогава казвам: Силният човек може да стане слаб, и умният човек може да стане глупав. Не са положителни неща тези. Юнакът в младини, като стане на 60–70-годишна възраст, ще бъде така безсилен, както най-малкото дете. Онзи учен човек може да заболее и неговият мозък от едно заболяване може да изгуби всичкото свое знание. Значи всяко нещо, което можем да загубим, всяко нещо, което не е вътре в нашата воля, то не съставлява същността на нещата.

И тъй, чисто духовният свят е свят, създаден от идеални форми. Запример, как се проявява Любовта? В съвременния свят Любовта може да се проявява само чрез добродетелта, иначе тя е недосегаема. Самата добродетел се изявява чрез материали, а Любовта, като принцип, е нещо нематериално. Човешкият ум се проявява само чрез човешките мисли. Разумната човешка воля е една чисто духовна сила, но само чрез своите действия тя се материализира.

Този серафим, Любовта, трябва да се докосне до нашите устни. Тя се е докоснала до този велик пророк да го въздигне и оттам насетне този пророк е писал тези хубави работи. Откак се е докоснал този серафим до Толстоя, оттогава той е почнал да пише тия хубави работи. И всеки човек, до когото се допре този свещен огън на Любовта, всичко може да направи, всичко хубаво може да напише. Питам: Кое е по-хубаво в света, да имаш нещо, от което да се ползваш, или да го придобиеш и да ти го вземат? Вземете сега съвременния културен свят, съвременна Европа, какво придобиха в тази обща война, в която умряха 30 милиона хора? – Всъщност нищо не придоби. Развратът в най-голямата си сила влезе в съвременния свят и сега идват още по-тежки страдания. Да не мислите, че идва мирен живот. Не, сега сме пред вратата на още по-лоши неща и ще видят какви неща ще станат в природата. Най-много след 10 години хората ще видят какви промени ще станат в живата природа. За всяко нарушение в живата природа тя иска своето равновесие. Всички тези хора, които са измрели, техният живот, който еволюираше и се спря, създаде известна отрова вътре в света. И всякога след една война се ражда развратът. В съвременното общество трябва да има опомване. Опомването се състои в това, хората трябва да съзнаят, че известни положения са грешни. Сега и англичаните, и французите, и българите искат да ни уверят, че войната е в реда на нещата. Не, войната е едно изключение, не е в реда на нещата. Една случайност е тя, едно изключение, а изключенията, това са един закон за проявяване на разумния живот. Запример, някои, които имат запичане, може да им се даде рициново масло. Но рициновото масло е една случайност, едно изключение в живота, то не е една необходимост. То не може всякога да се взима. То е само за да се урегулира човешкият стомах, да се премахне онова състояние, което е против растенето на неговия организъм. Сега колцина имат този характер на Сафрио? Съвременното духовенство казва: „Ние не сме в състояние да оправим света. Учителите, те са виновни за младежта, те са безбожници, не ги учиха на бащината им вяра“. – Ако питате учителите, те ще кажат: „Родителите са виновни, обществото е такова“. Ако питате обществото, то ще хвърли вината другиму. Всички слагат прегрешенията един на друг и всички са все чисти и праведни. Казват: „Природата е такава, Господ е създал такъв света“. Всичко слагат на Бога. Господ казва: „И Христос, като дойде едно време, и Него осъдиха, заковаха Го на кръста“. Неговите ученици мислеха, че Той е много силен. И Юда, който Го предаде, казваше: „Аз ще Го предам, за да се прояви Неговата слава“. Той мислеше, че като Го предаде, с един замах Христос ще се освободи. Обаче видя, че Той бил слаб и умря като другите хора. Като Го разпнаха, той съжаляваше. Какво мислеше Юда? Той мислеше, че Христос е много силен, ще стане цар, да управлява света, а Юда ще стане Негов пръв министър. Но като видя, че нищо не можа да стане от това, което очакваше, той се самоуби. Друг един от Христовите ученици взе нож да Го брани.

И във времето на Христа имаше хора, които казваха, че светът без нож не може да се поправи. Този ученик искаше да вземе много ножове, но Христос му каза: „Вземи само един нож, за да си направиш опита. Едни нож ти е достатъчен“. И Петър взе един нож, наточи го хубаво в градината. Смел беше той, не знаеше какво можеше да го сполети. Тогава нямаше комунисти и анархисти. И като взе ножа, видя, че бил много страхлив. Страхлив беше той, ще ви докажа. Като отиде в градината, от треперенето на ръката му едва можа да отсече ухото на слугата и Христос му каза: „Слушай, ти нищо не можеш да направиш, аз виждам, но скрий ножа в ножницата“. И Петър казва: „Учителю, само да пожелаеш ти, аз съм готов на всички жертви, аз съм силен, ще те браня“. Той скри ножа си и след туй офейка. Отидоха идеи, всичко отиде. И всички се разбягаха. Като отидоха там, в преторията, казват на Петра: „И ти си един от Неговите ученици“. – „А, аз съм човек с други възгледи, не съм от Неговите ученици“ – отрече се. Три пъти се отрече от Христа и след туй Христос го попита: „Петре, где ти е ножът?“ И като му каза Христос тия думи, той Го разбра. Докосна го Христос с онзи огън на Любовта и му каза где е пътят за избавлението на човечеството. Не чрез нож ще се избави светът, но сърце трябва, ум трябва, безстрашие трябва, а ти си, Петре, страхлив, страхлив като заяк! Аз съм ви привеждал онзи анекдот за заяка, който казвал: „Дотегна ми вече в горите, аз ще изляза навън в света“. Купил си два кобура, въоръжил се, разхожда се. „Паф!“ – тракнало нещо, подскочил и избягал. „Втори път няма да бъда страхлив.“ Тракнало пак, пак избягал. Колкото пъти тракнало, все избягвал в гората. Та и ние сега сме герои. Англичаните в първо време бяха герои, но после в хоризонтално положение дрехите им. Германците – също, отначало бяха горди, но после в хоризонтално положение пардесютата им. Като ги разбиха, и те бяха в същото положение. Не сме видели герои. И българите, като бягат, и техните пардесюта са в хоризонтално положение. Всички бягат, но като се върнат в отечеството си, казват: „Като нас герои няма!“ Не, не, приятелю, геройството седи в друго. Аз бих счел герой ето кой народ: когато излязат някои народи да се бият, то истинските герои от тях, като си дигнат ръцете, да приспят своите неприятели, да отидат при тях, да им вземат оръжията, да ги нахранят хубаво и след това да ги върнат при техния цар, като им кажат: „Слушайте, ние сме миролюбив народ, не искаме да ни закачате“. Втори и трети път, като дойдат, да направят същото. А нас сега ще ни разказват, че сме герои. И картечният огън тъй прави: „Тък-тък-тък!“ Но и от неприятелската страна: „Тък-тък-тък“. И едните, и другите се избиват. Каква философия има в това избиване? И във всички църкви учените учат, че Бог е Любов, че майките и бащите трябва да се обичат. Питам тогава: Ти защо ще разплачеш тази майка с убиването на този неин син? Тази майка, която го е целувала, милвала и казвала: „Синко, синко, без тебе не мога“ – ти ще я разплакваш. Защо да ѝ нанасяш тази рана? Този, когото убиваш, той има сестра, брат. Всички разплакваме. И сега всички свещеници, всички проповедници на този живия Христос седят и казват: „Така трябва да бъде“. Не, не трябва да бъде така. Не трябва да разплакваме нашите майки и бащи; не трябва да разплакваме нашите сестри и братя. Така трябва да мислят и англичаните, и французите, и китайците, и японците, и русите, и българите. Като мислим така, ще се оправи този свят.

Сега в света иде една велика сила, аз я наричам живия Господ, Който иде в света. И ясновидците, дори и най-видните учени хора, виждат вече това. Иде Господ! Ще видят всички това. Всички казват: „Да видим Господа!“ Аз ви казвам положително: Вие всички ще Го видите. Не днеска, но един ден вие ще Го видите всички. Не след 1,000 години, не и след 900 години, малко по-рано ще бъде, не и след 800 години, не и след 500 години, още по-рано ще бъде. Аз мога да се спра на 500 години. Ще кажете: „То е в далечното бъдеще, не е за нас“. Още по-близо е. И знаете ли какво ще бъде положението на съвременното човечество, когато дойде Господ? Всички хора ще бъдат простряни на земята с лицето си надолу. С всички, без разлика, така ще бъде; цялото човечество ще бъде простряно на земята. Всички ще лежат, ще мине тогава Христос и ще каже: „Онези, които са правили добро, които са се подчинявали на Божия закон, ще възкръснат. А онези, които не са ходили по Неговото учение, ще останат отвън“. И следователно, като потегли Христос ръцете си върху тях, те ще възкръснат. Христос ще пита колко има между българите, които са ходили по Неговото учение? Колко американци, германци, французи, руси и други има между всички, които са ходили по Неговото учение? Той ще види кои са истинските и вие ще видите между кои сте. Ако станете, вие ще Го видите, ще видите онова велико лице, което казва: „Гладен бях, нахранихте ме; жаден бях, напоихте ме; в затвор бях, посетихте ме; болен бях, прегледахте ме“. Но това са само символи, зад които се крият велики истини.

Сега туй учение на Христа не е само един импулс, да се въодушеви човек временно, то не е само едно въодушевление. Божественото учение мяза на един малък огън, който се постоянно разгорява. И всичко, което прави човек, прави го само заради Бога. Питам ви: Защо става всичкият спор сега в света? Вие ще се срещнете някой път, ще кажете: „А, шапката му е хубава“. На дрехите му ще погледнете, на знанието, но всички тия неща са външни украшения. Онова, което отличава човека, е друго. Аз ще ви приведа едно сравнение. Минавате през едно планинско място, някой овчар си направил там някоя малка колибка с една стаичка. Той ви покани, нагости, посвири ви и вие си заминете. След 15 години минавате пак през това място, няма колибка. Този овчар разбогатял, продал всичко, направил си един хубав палат, купил си автомобили, наредил си палата добре, с електрическо осветление, с банята му, и си казвате: „Положението на този овчар се подобрило“. Но я попитайте онези овчари, съседи, какво ще ви кажат за него! Ще ви кажат, че той не е първият човек вече, не е такъв, какъвто беше. Той вече е богат, има всичко, голям палат, шарени прозорци с хубави завеси, той е сам облечен в копринени ризи, но на колко вдовици той е взел имането, колко сиромаси е опропастил! Питам: Где е тогава щастието му? Често вие казвате: „Колко е светнало лицето на този, а на онзи колко е пожълтяло!“ Аз обичам по някой път жълтите хора. Ами че те ни трябват! И колкото повече жълти хора имаме, толкова по-добре. Онези, оправените хора, не са най-добрите. Това е едно заблуждение. Онзи, с изпъкналите очи, не е най-добрият. Аз наричам красиви очи знаете ли кои? Когато си обезсърчен, отчаян, среща те някой, тури си ръката на главата ти, погледне те и ти каже: „Братко, не бой се, не бой се, има добри хора в света“. Ти усетиш една топлина и в тебе настане цял преврат. Това е човекът с добрите очи. Жена или мъж, като тури ръката си отгоре, подига този, отчаяния. Казвам: Браво! Но ако тя тури ръката си върху него и го смъкне, казвам: Съжалявам. Ако един мъж тури ръката си върху главата на една развратна жена и я спасява, казвам: Браво! Ако неговата жена се сърди, че той спасил тази жена, казвам: Жено, ти не разбираш един от великите Божии закони, ти не разбираш волята Божия, твоят мъж не е дошъл да служи на тебе, той ще служи първо на Бога, после на себе си и най-после на тебе. Туй е едно положение, което съвременните хора трябва да разбират. Вие казвате: „Този човек, като ни проповядва това нещо, върши ли го така? Ами когато всички спят, какво прави той, какъв е неговият интимен живот? Ами ако нас само тъй ни забавлява?“ Да, тъй прави светът, възможно е и аз да го правя. „Нали всичките хора, светът, Господ го е направил?“ Да, Господ го направи, но в него има сила да изправи всичко. И един ден Господ ще оправи света. Аз ви казвам: Проверете един закон в света! Намерите се в едно безизходно положение, опитайте Господа тогава! Ако вие искате да опитате великата Истина, кажете си в душата: „Ако всичко това Господ е създал, от сега грях не правя“. Кажете ли си така, всичките ваши недъзи, умствени, сърдечни и волеви, всичко туй ще изчезне и вие ще бъдете свободни. Аз употребявам вашия израз, защото Господ вас не ви е създал. Роденият от Бога грях не прави.

Сега често някои ми казват: „Учителю, кажи една дума!“ Но като се каже думата „Учител“, аз подразбирам друго едно значение. Аз разбирам, че в света има само Един Учител, Един е Той! Един е Този, Великият Учител. Когато аз разправям туй, моят ум другояче мисли. Ще ви приведа един пример. Тази сутрин, беше се вече съмнало, седя в стаята си и съм дълбоко замислен. Ключът на лампата ми е затворен. Седи при мене един мой приятел и веднага лампата светва. Казвам си тъй, по човешки: Как така съм оставил лампата да свети? Простирам ръката си да я изгася. Казвам си: Тия отвън, по инсталацията, си играят с електричеството, играят си с тока – ту го пущат, ту го спират. Чакай да затворя ключа! Затварям ключа, тя пак светва. Казвам: Лампата свети и при затворен ключ. Отварям я, пак свети. Питам този приятел, който седи при мене: Какво става? Той ме пита: Ама възможно ли е? Значи електричеството и като е отворено, се проявява, и като е затворено, се проявява. Аз мога да ви обясня това и научно, но изведнъж се спирам и какво виждам! Един мой заминал приятел дошъл и ми казва: „Аз искам да ви кажа, че едно време живях между вас и като тази лампа светих, та сега искам да ви обърна внимание“. Неговото име е Иван. Казвам му: Как си ти от онзи свят? Какво правиш? Добре дошъл! – „Много добре, авангард съм изпратен в България, идем вече отгоре!“ Е, вие какво ще кажете сега, като ви разправям този анекдот? Да оставим това, дали вие вярвате или не. Онези, които вярват, считат това за една действителност, а онези, които не вярват, считат това за един мит, разказ или за една басня, тъй хитро скроена от мене. Но както и да е, питам тогава: Красивото в живота, в какво седи? – Красивото в живота седи в общението с Бога на Любовта. Туй, което разширява сърцето, туй, което дава светлина на ума, то е само когато срещнеш едно същество, на което сърцето трепти като твоето, когато видиш неговата светлина, когато видиш неговата воля, която действа като твоята. Този човек е разумен и тебе е приятно да говориш с него. Само между разумни хора може да има едно разумно общение. Някой те погледне и набързо свали погледа си надолу. Аз считам хубав поглед този, да те погледне някой с една нежна усмивка, а не да те погледне и после да свали крадливо надолу погледа. Така прави младата мома. Тя иска с това да покаже, че има срамежливост. А какво нещо е срамът? – Срамът дойде, когато хората съгрешиха. Когато направиха едно престъпление, те се усетиха голи, туриха си дрехи. Не е хубав този поглед, да се погледне някой тъй нахално, с един хипнотичен поглед. Хубав поглед е мекият поглед. Да те погледне някой с един мек, нежен поглед и да каже: „Братко, в името на Бога на Любовта, Който живее в мене, аз съм готов да извърша всичко онова, което е за твоето добро“. И когато той ме погледне, да каже същото.

Сега това не е едно учение, да знаете как да сте спрямо мен. Не, аз за това не се нуждая, но всеки да погледне така към всеки един страждущ. Колко страждущи, колко вдовици има, колко бедни има, те не се нуждаят само от дрехи, от обуща. Колко хора има, които зимно време хвърлят обущата. Не само от това се нуждаят хората, но от една вътрешна подкрепа. Казват: „Мил поглед искам“. Какво е милият поглед? – С мил поглед се предава нещо. Когато аз кажа: „Ето, този човек беше много добър, но сега не е такъв“, прав ли съм? Може ли човешката душа да се измени? Ще ви дам един пример. Майката обича детето си. Тя го милва, целува. Бащата донесе бонбончета, ябълки, и то си хапва от това-онова. Майката казва: „Хайда, мама, хайде, хапни си!“ Но по едно време се разстройва стомахът му. Кой е виновен? – Майката. Тя го вземе, тури в коритото вода, измие го, то стане чисто. Та сега всичко туй, което вършат хората, това са малките деца, които са оставили своите извержения. Какво правим днес хората? – Уловим престъпниците и ги съдим, според законите. Не, сега ще постъпим като майките. Ще вземем коритата, ще ги измием и те ще станат чисти. Ще кажем: „Тъй, мама, друг път няма да правиш така, няма бонбончета“. Казвате: „Туй е една философия, която не търпи никаква критика!“ Кой от съвременните закони търпи критика?

И тъй, ангелът на Любовта трябва да се допре до нас. Кой е този ангел? Единственият ангел, който ние знаем, който се е въплътил на земята, който е страдал, това е Христос. Той е един от ангелите. Той е ангел Господен. Той е наречен още и Син Божий. Ангелът е служител Божий. Следователно първият ангел, който е слязъл на земята, Той е Христос. Той е единственият ангел, който е облечен в плът и кръв. Единственият ангел, който е закован на кръста, това е Христос. По това се отличава Христос, един от Великите Учители, че Му забиха гвоздеи. Историята не помни друг човек, който да е бил закован. Следователно истинският ангел се отличава по това, че той носи белезите на това заковаване. Мнозина искат да носят Христовото име. Някои ми казват: „Христос е дошъл на земята, еди-кой си е Христос“. Казвам: Аз се радвам, но вижте ръцете му пробити ли са. Ако са много меки и нямат дупки, той не е Христос. После, вижте и краката му, вижте и сърцето му. Тази дупка седи ли в сърцето му? Той я носи. Някои казват: „Как ще познаем Христа?“ – Пет белега носи Той: два на краката, два на ръцете и един на сърцето. А казват някои: „Учителя,??? да ви прегърна и да ви целуна“. Ти, който не си бил разпъван, можеш ли да целуваш? Разпъваният може да го целуне онзи, който е бил разпъван. Болният може да влезе в положението на болния, но здравият в положението на болния не може да влезе, той може само да му услужи. Следователно, ако ние не минем през онази дълбока опитност, през която Христос е минал, ако нашето сърце не се закваси с онази дълбока самопожертвователност, през която Христос е минал, как ще служим на Бога? Сега казват: „Христовата кръв ще ни очисти“. Коя е Христовата кръв? – Това е великата жертва, великото учение на Любовта. А сега всички църкви от хиляди години турят венци, чакат пришествието Божие. Казват: „Идва Господ!“ И ние казваме: „Идва Господ!“ А те казват: „Не слушайте този проповедник, той е малко смахнат, има време още“. Аз няма да се спирам върху това, те са наши братя, и те са прави, и аз съм прав. Техните часовници са на турски, моят е алафранга. Казвам: Приятели, една грешка има, вашият часовник е на турски, чакайте да ги преведем под еднакъв знаменател. И тогава, като ги извадим, ще видят, че и те са прави, и аз съм прав. Времето е дошло, само че нашите часовници не са верни. Казвам: Христос иде! „Нека малко се позабави, че да се очистим от греховете си.“ Казвам: Според Христовото учение може да се очистим веднага. Кажете: „Аз служа на Христа“, и раздайте всичкото си имане! Казва: „Аз ще го раздам, но ще оставя за себе си поне 10,000 лева“. Не, всичкото си имане ще раздадеш, а пък ако нямаш да раздадеш, не раздавай нищо! Помня, преди 10 години, един богат мой приятел, доктор Миркович, ми казва: „Слушайте, Учителю, да ви оставя настойник на моето богатство“. Казвам му: Аз не се нуждая да ставам настойник на твоето имане, но ще ти дам един съвет. Ако искаш да изпълниш точно волята Божия, ще раздадеш всичкото си имане на бедните и тогава ще работиш с мене. Но понеже имаш много роднини, да не кажат, че сме ти опетнили ума, ти ще продадеш имането си и ще го раздадеш на тях. Не трябва да се опетни името Божие, да не кажат, че вървиш подире ми. И така направи той. Един от братята на доктор Миркович, като умря, остави след смъртта си около 40,000 лева, които завеща за направата на един параклис, обаче роднините му взеха парите и ги разпределиха помежду си. Явява се насън той на брат си и му казва: „Моля ти се, не мога да бъда спокоен, иди кажи на роднините да раздадат богатството ми на тази църква, за която съм го определил“. Аз му казвам: Брат ти, като жив, трябваше да си уреди въпроса, сега нека той сам да си го урежда. Аз не обичам да се занимавам с уреждането на материални работи. Така направи и ти, за да нямаш после неприятности. Някои казват за някого: „Богат човек е този, нека дойде между нас“. А, користолюбива е вашата цел! „Ама учен е този.“ Не, користолюбива е вашата цел! Ние искаме хора със сърца. Не че не почитаме този или онзи, нека си е учен, нека си е богат, но ако дойде при нас, нека да разполага с богатството си тъй, както си иска. Ние не искаме да му кажем тъй или иначе да направи. Не, ако иска да изпълни волята Божия, тъй да направи, ако пък не иска да влезе в съблазън със своя живот, нека раздаде имането си на своите роднини.

Сега този ангел иде! Не е въпрос как аз живея, как вие живеете. Ще ви кажа едно нещо, което и друг път съм казвал: Ако има единствено същество в света, което живее чист и свят живот, това е само Бог! Следователното единственото за нас е да се съединим с Бога. Някои ги е страх да се съединят с Бога, да вложат своите капитали в Него. Казват: „Ако се съединим с Бога, капиталите ни ще изчезнат“. Вие влагате в банките 10–50–100 милиона, не ви е страх, от хората не ви е страх, но като кажем да ги внесете в Христовата банка, казвате: „Христос е много щедър, ще ни хвръкне капитала“. Не, духовният свят си има статистика, има си и банки, но по какво се различават тия банки от светските? Там никой не краде, дивиденти не се губят. Нито стотинка се губи от тях. Кой каквото си е изработил, то си остава за негова сметка. То е красивото в света. Онзи, който живее добър живот, съответното му се връща; онзи, който живее лош живот, и нему съответното се връща. За всяко нещо си има сметка. А добрите хора там са много щедри. Като те намерят беден, дават, но пари назаем не дават. Днес си гладен, за обяд ще те нахранят, а за утре вече е друг въпрос. Там за пари не те уславят на работа. Ако отидеш на лозето, ще работиш без пари, ще оставят на твоята добра воля и като се върнеш вечерта, ще те нагостят много добре, без да ти платят нещо. Но законът у тях е следният: Този човек, у когото си работил веднъж, можеш през целия си живот да отиваш да ядеш при него. Ще кажете: „А, то е много добре. Ние сме икономисти, един ден да работиш и после – Аллах-бабам – осигурена работа!“

И тъй, трябва да оставим този ангел на Любовта да се докосне до вашите сърца. Днес е денят! Но във вас не трябва да има туй състояние, от което хората полудяват. Полудяването в света произтича от един закон: щом човек се раздвои в своите убеждения, той полудява. Туй трябва да го знаете, а не че доброто учение полудява хората. Всеки, който се е раздвоил, всеки, който не е изпълнил волята Божия, все полудява. И съвременният свят към това отива. Единственото нещо, което може да ни направи трезви, е да имаме една основна мисъл: От Любов да служим на Бога и като Сафрио да не осъждаме никого. Ще дойде осъждането, но във всички случаи да кажем: „Аз съм причината за това“. Някои път, като ви говоря, говоря, казвам: „Тия хора са добри, тия хора са способни, аз съм причината, че не ме разбират, трябва да намеря някакъв метод да им разправя хубаво, има в тях добро. В мене е погрешката, аз трябва да направя още по-големи усилия“. Тъй говоря, за да бъда положителен. Щом кажа, че погрешката е у вас, аз съм на отрицателната страна. Аз не се отричам от злото, нито от доброто. Доброто аз направих, и злото аз направих, но аз, който мога да направя туй зло, мога да направя и доброто. Сегашните хора обаче са на другата страна. Щом дойде за доброто, казват: „Аз направих това добро“. А щом дойде до погрешките, там ги няма. Ще бъдем доблестни да признаем своите погрешки пред себе си, да се разтърсим и да кажем: „Слушай, приятелю, ти още не си живял по закона на Любовта“. Сега, според туй учение, някои искат да знаят дали живеят по закона на Любовта. Аз ще ви дам един начин, и за млади, и за стари, да разберете дали живеете според Любовта. Влезте в един дом веднъж, дваж, три пъти. Ако в този дом става подобрение, вашите влияния са добри, любовта ви действа. Но ако след като влезете в този дом произведете една малка дисхармония, нямате любов. Мнозина имат особена тактика, особена психология. Те, като влязат в един дом, гледат дали мъжът или жената е по-съобразителна, искат нея или него да ги предразположат. Гледат да задоволят единия от тях. Не, ти като влезеш в един дом, ще бъдеш и към мъжа, и към жената, и към децата честен. От твоето сърце ще блика любов и на всички същества, които са излезли от Бога, ще гледаш като на живи души, ще гледаш с чист поглед, няма да имаш никаква задна мисъл. Това е Христовото учение, което всякога можем да приложим. Така ще бъдем щастливи.

Този Господ, Който ни говори, Той не е отвън, Той е вътре в нас. Той ни говори, говори, говори. Страданията, мъченията, нещастията, това са истинският Божествен език. Страданията, това са според Божествения език въздишките. И когато видя, че някоя жена въздъхне, аз не се смея тогава, но казвам: Научила е едно нещо. А щом се засмее, казвам: Ти още граматиката учиш. Щом видя сълзите ѝ, казвам: Тя е на правата страна, тя чрез въздишки мисли. Казват: „Слабохарактерна е“. Не, онези, мъж или жена, които плачат и въздишат, в моите очи ги турям много високо. Чудни са хората! Казват: „Тя е баба, плаче“. Питам: Какво щеше да бъде, ако времето не плачеше, ако слънцето не печеше? Ами че тогава печенето на слънцето не е ли бабешка работа? То е същият закон. Плаче човек, но в тия сълзи се крие нещо. Някой път и небето плаче, но в тия сълзи растат цветята, зреят плодовете и ние живеем и растем. Много пъти, като видиш на очите на майка си или на баща си две сълзи, те действат на децата много повече, отколкото ако им говорят. Свещени са тия сълзи! Сега да не отидете на другата страна, да мислите, че всички сълзи са свещени! Не, два вида сълзи има. Има актьори на сцената, които турят зад ушите си по едно мехурче, пълно с вода, съединено с конче,??? та като се натисне, да пусне вода, да даде вид, че плаче. Не е плач това. Вода е това! Друг пък ще го убиват. Тури под дрехата си един мехур, дебел около една педя, пълен с червена течност, че като се яви на сцената, другият го мушне с ножа и протече буйно онази червена кръв. Това не е истинска кръв. Боя е това. Казват за него: „Плаче той“. Но какво? – Вода е това! „Кръвта му изтече.“ Каква кръв? – Кръвта на онзи престъпник, боя е това! Като боднаха Христа, кръв и вода протече от Неговото сърце. Това е истински страждущият човек.

Туй учение е за новите хора. За тях казват, че са сектанти. Не, те не могат на учението на тия сектанти и най-малкия пръст да обърнат. Пък сегашното верую! „Ама тъй е казал Христос.“ Какво е казал Христос? Христос е казал: „Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и с всичката си сила, а ближния си, като себе си“. Или: „Който се гневи на брата си без причина или който рече напразно всяка реч...“ Това са писани неща. Защо тогава да притуряме на Христа това, което не Му идвало на ум да каже? Ако на нашата планета, до времето на Христа, се явил един ангел на Любовта, и след Христа пак ще се яви този великият, и Любовта Му ще бъде по-голяма. Като се яви по-рано Христос, Любовта Му не беше тъй голяма, че да поправи света. Но този път, като дойде Христос, Любовта Му ще е по-голяма и ще може да оправи света. Като Го туриха на кръста, Той каза: „Този път аз пропуснах нещо, взимам го предвид, но втори път като дойда, няма да го пропусна“. И сега Христос, като дойде на земята, ще донесе това новото нещо. Разбирате ли? Вие ще бъдете зрители на тази новата култура, на туй Божествено благо, и ще разберете, че вътре във вас, във вашите сърца, във вашите умове, във вашите души има нещо ново, туй, за което не сте сънували. И Павел казва: „Има нещо, за което не сте нито помисляли, нито сънували“. И онова, което Бог ви е приготвил, то е скрито във вашите души.

Та не се забавлявайте с вашия свят, т.е. не отвличайте ума си! Отворете сърцата си, сега са последните времена в света! И ако чакате да дойде друга епоха, вие ще останете назад. Може да дойде друга епоха, но сега е време за работа.

Казва се: „И допря го до устата ми и рече“.

Какво рече? – Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце и с всичко, което се крие в това сърце. Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкия си ум и с всичко, което се крие в този ум. Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичката си душа и с всичко, което се крие в тази душа. Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичката си сила и с всичко, което се крие в тази сила. И да възлюбиш ближния си като себе си и туй, което се крие в ближния ти.

Това е великият закон, който Христос носи сега на земята!

Беседа, държана на 20 януари 1924 г.