(Нова страница: ЧУДОТО 27.12.1944 година — Изгрева — София. Брат Христо дойде при мен и ми съобщи, че в 7 часа та-зи…) |
(→ЧУДОТО) |
||
| (Не са показани 4 междинни версии от двама потребители) | |||
| Ред 1: | Ред 1: | ||
| − | ЧУДОТО | + | ''Цветана - Лиляна Табакова, [["Съзвучия от бъдещето"]], СД Алфиола, 1992'' |
| + | == ЧУДОТО == | ||
| − | |||
| − | Брат Христо дойде при мен и ми съобщи, че в 7 часа | + | 27.12.1944 година – Изгрева – София. |
| + | |||
| + | Брат Христо дойде при мен и ми съобщи, че в 7 часа, тази сутрин, Учителят си заминал за невидимия свят... | ||
| + | |||
Аз извиках от мъка и после тихо заплаках... | Аз извиках от мъка и после тихо заплаках... | ||
| − | |||
| − | |||
| − | |||
| − | + | Очите ми се подуха. Главата ми бучеше. Същата вечер трябваше да пея ролята на Марцелина, в операта „Фиделио" от Бетховен. Въпреки, че брата ме спираше, аз настоях да отидем на Изгрева. Взехме такси. Влязохме в салона. Тялото на Учителя беше положено пред катедрата, където той изнасяше Божественото слово през целия си живот. Сестрите и братята грижливо го бяха облекли в бяло. Приличаше на току-що цъфнала бяла лилия. Колкото и да се въздържах да не плача, не можах да сторя това. Цялото ми същество беше обзето от силна скръб. Братя и сестри свиреха при нозете му. | |
| − | + | ||
| − | + | Следобяд таксито ни отведе в града. Малко само можах да си почина. Опитах гласа си, но никакъв тон не излизаше от подутия ми ларингс. Трябваше да се упътя към театъра. | |
| − | Между второто и третото действие дойдоха на сцената директорът Любомир Пипков и секретаря му | + | |
| − | „Необикновено пяхте тази вечер", чувах да казват | + | Облякох се и се гримирах. Докато оркестъра свири увертюрата „Леонора", аз съм сама на сцената, пред спусната завеса, така че, имах възможност да викам Учителя с молитви. Молех му се горещо – да ми даде глас. Завесата се вдигна и миг, преди диригента да ми подаде знак да запея, стана чудо! Изведнъж Учителят се яви пред мен в цял ръст. Цялата му фигура вибрираше и изпускаше светлина. Тази светлина, във вид на светкавица, мина през тялото ми. Видях само десницата му, че ме благослови. Тази светкавица силно ме раздруса и ... запях... Гласът ми сам си пееше, без никакво усилие от моя страна. |
| − | В душата ми беше легнала най-голямата печал и | + | |
| + | Между второто и третото действие, дойдоха на сцената директорът Любомир Пипков и секретаря му – композитора Георги Димитров и ме поздравиха, с целуване на двете ми ръце. | ||
| + | |||
| + | „Необикновено пяхте тази вечер", чувах да казват хористите и колегите от всички страни. | ||
| + | |||
| + | В душата ми беше легнала най-голямата печал и истинско страдание... | ||
| + | |||
Учителю благи, светли, свидни Учителю, благодаря Ви! | Учителю благи, светли, свидни Учителю, благодаря Ви! | ||
| − | Аз Ви чувствам винаги около себе си. Виждам Ви във | + | |
| + | Аз Ви чувствам винаги около себе си. Виждам Ви във всеки изпят от мене тон! Вие сте моята пътеводна звезда в безкрайността. Вие светите като слънце, върху развълнуваното море на моят живот! | ||
| + | |||
БЛАГОДАРЯ ВИ! | БЛАГОДАРЯ ВИ! | ||
Текуща версия към 19:44, 22 юни 2010
Цветана - Лиляна Табакова, "Съзвучия от бъдещето", СД Алфиола, 1992
ЧУДОТО
27.12.1944 година – Изгрева – София.
Брат Христо дойде при мен и ми съобщи, че в 7 часа, тази сутрин, Учителят си заминал за невидимия свят...
Аз извиках от мъка и после тихо заплаках...
Очите ми се подуха. Главата ми бучеше. Същата вечер трябваше да пея ролята на Марцелина, в операта „Фиделио" от Бетховен. Въпреки, че брата ме спираше, аз настоях да отидем на Изгрева. Взехме такси. Влязохме в салона. Тялото на Учителя беше положено пред катедрата, където той изнасяше Божественото слово през целия си живот. Сестрите и братята грижливо го бяха облекли в бяло. Приличаше на току-що цъфнала бяла лилия. Колкото и да се въздържах да не плача, не можах да сторя това. Цялото ми същество беше обзето от силна скръб. Братя и сестри свиреха при нозете му.
Следобяд таксито ни отведе в града. Малко само можах да си почина. Опитах гласа си, но никакъв тон не излизаше от подутия ми ларингс. Трябваше да се упътя към театъра.
Облякох се и се гримирах. Докато оркестъра свири увертюрата „Леонора", аз съм сама на сцената, пред спусната завеса, така че, имах възможност да викам Учителя с молитви. Молех му се горещо – да ми даде глас. Завесата се вдигна и миг, преди диригента да ми подаде знак да запея, стана чудо! Изведнъж Учителят се яви пред мен в цял ръст. Цялата му фигура вибрираше и изпускаше светлина. Тази светлина, във вид на светкавица, мина през тялото ми. Видях само десницата му, че ме благослови. Тази светкавица силно ме раздруса и ... запях... Гласът ми сам си пееше, без никакво усилие от моя страна.
Между второто и третото действие, дойдоха на сцената директорът Любомир Пипков и секретаря му – композитора Георги Димитров и ме поздравиха, с целуване на двете ми ръце.
„Необикновено пяхте тази вечер", чувах да казват хористите и колегите от всички страни.
В душата ми беше легнала най-голямата печал и истинско страдание...
Учителю благи, светли, свидни Учителю, благодаря Ви!
Аз Ви чувствам винаги около себе си. Виждам Ви във всеки изпят от мене тон! Вие сте моята пътеводна звезда в безкрайността. Вие светите като слънце, върху развълнуваното море на моят живот!
БЛАГОДАРЯ ВИ!