(Нова страница: ВСЕКИ ТРЯБВА ДА СИ ЗНАЕ МЯСТОТО 11.08. 1944 година, (Мърчаево — Светляево) Ще наричаме селото Мърч…) |
|||
| (Не са показани 3 междинни версии от двама потребители) | |||
| Ред 1: | Ред 1: | ||
| − | ВСЕКИ ТРЯБВА ДА СИ ЗНАЕ МЯСТОТО | + | ''Цветана - Лиляна Табакова, [["Съзвучия от бъдещето"]], СД Алфиола, 1992'' |
| + | == ВСЕКИ ТРЯБВА ДА СИ ЗНАЕ МЯСТОТО == | ||
| − | |||
| − | Ще наричаме селото Мърчаево отсега нататък село | + | 11.08. 1944 година, (Мърчаево – Светляево) |
| − | На 11 август, след една зима, прекарана с оперните | + | |
| − | Отидохме при Учителя, поздравихме го и седнахме на сложената трапеза да се храним. Брат | + | Ще наричаме селото Мърчаево, отсега нататък, село Светляево. Учителят го нарече така. Той стана причина да прокарат електричество в него. |
| − | + | ||
| + | На 11 август, след една зима, прекарана с оперните артисти във Вършец и след бомбардировките над София, Враца и Дупница, потеглихме с брат Христо за село Светляево, при Учителя. Във Вършец, чрез съдействието на вуйчо ми, който беше близък на министъра на горите, ни разрешиха да пътуваме с една тяхна кола за София. Минахме през Петрохан, сред чудна, приказна природа и пристигнахме в Княжево късно вечерта, малко преди полицейския час. Нямаше превозни коли за Владая. Късно, преди полунощ, се качихме на една каруца, пълна със сено. Аз – върху сеното, а брат Христо – на капрата до каруцаря и така пристигнахме в Светляево. Легнала върху сеното, съзерцавах звездите и си представях предстоящата среща с Учителя. Каруцарят ни свали пред Селимица и ние продължихме пеш към Светляево. Там стигнахме в 2 часа и половина след полунощ. Почукахме на вратата на брат Петър Стоянов, кмет, по това време, на селото. Жена му Рилка извади дюшек и го сложи на ливадата. Брат Христо легна до една купа сено. Тревата беше свежа, небето осеяно с безброй звезди. Събуди ни мученето на кравите, кукуригането на петлите и крякането на кокошките, когато слънцето беше вече високо изкачено над хоризонта. | ||
| + | |||
| + | Отидохме при Учителя, поздравихме го и седнахме на сложената трапеза да се храним. Брат Христо му разправи накратко как пътувахме. Каза му също на Учителя, че не трябва да спя на ливадата, за да не се простудя. Учителят попита: | ||
| + | |||
| + | – Там няма ли място? | ||
| + | |||
И двамата му отговорихме: | И двамата му отговорихме: | ||
| − | |||
| − | |||
| − | |||
| − | |||
| − | |||
| − | |||
| − | + | – Има една самостоятелна постройка, в двора на брат Петър Стоянов, но е заключена от брат Славянски, който си е затворил там покъщината. | |
| − | + | ||
| − | + | – Вие я отворете някак, а после ще му изпратим писъмце на брата Славянски. | |
| − | + | Той живееше, ако не се лъжа, в Княжево или в София. Още същия ден Учителят изпрати писъмце чрез брат Боев, на брат Славянски, в което пишеше, че само аз ще спя вътре. Отидохме при постройката. Брат Христо само пипна катинара и той сам се отвори, защото не бил заключен, а само прикрепен, да изглежда като заключен. Същата вечер пристигнаха от София брат Неделчо Попов и брат Асен Арнаудов. Братята си легнаха, кой на канапето, кой на земята, и кой на кушетката. Аз спах на леглото. На другия ден, след закуската, цялата сутрин пях. Говорихме за изкуствата, за музиката, за науките и всички заедно отидохме при Учителя. Покани ни да седнем, като с ръката си посочваше кой от нас, на какъв стол да седне. На мен посочи стола от дясната му страна до масичката, който имаше отсрани облегала, като кресло и само на него имаше възглавничка. Другите столове в стаята бяха обикновени. Той каза: | |
| − | + | ||
| − | + | – Всеки трябва да си знае мястото, тук на Земята. Хората не знаят местата си. Преди години познавах една жена, която дойде накрая при мен. Тя ми казваше: „Бях млада мома. Баща ми ми подари една хубава Библия и аз я сложих в дъното на сандъка, и не я отворих вече. Минаха години. Ожених се. Роди ми се дете, момче. Като порасна момчето ни и стана на двадесет години, помина се. Бог си го взе. Започнах да се моля и потърсих, в дъното на скрина, Библията." Ех – казах й – ако беше по-рано се молила, нямаше да умре момчето ти! Хората се сещат много късно за Господа! | |
| − | Баща ми ми подари една хубава Библия и аз я сложих в | + | |
| − | + | Всички пожелаха да изпеем нещо от Новите песни. Учителят каза: | |
| − | Роди ми се дете, момче. Като порасна момчето ни и стана на | + | |
| − | двадесет години, помина се. Бог си го взе. Започнах да се моля | + | – Ти пееш хубаво и меко, когато нямаш външни препятствия. Ти първо ще им кажеш: „Чакайте, помълчете, докато ви попея, че после критикувайте и говорете!" |
| − | и потърсих в дъното на скрина Библията | + | |
| − | беше по-рано се молила, нямаше да умре момчето ти! Хората | + | Изпях най-напред песента: „Угледна мома". Учителят каза: |
| − | се сещат много късно за Господа! | + | |
| − | Всички пожелаха да изпеем нещо от | + | – Братята в бъдеще ще пеят „Угледна мома", а сестрите ще пеят „Добрият момък". |
| − | + | ||
| − | + | Брат Неделчо пожела да изпея „Зората на Новия живот". Извадих нотния лист, на който бях написала „Първи ден на Битието", и подавайки го на Учителя, казах: | |
| − | ви попея, че после критикувайте и говорете!" | + | |
| − | Изпях най-напред песента „Угледна мома". Учителят | + | – Учителю, ето, подарявам Ви го! |
| − | + | ||
| − | + | Гледах го в очите с трепет, дали ще ме упрекне, че наруших, като го нотирах. Той не ме упрекна, но каза: | |
| − | Брат Неделчо пожела да изпея „Зората на Новия | + | |
| − | + | – Изпей го, рекох! | |
| − | Гледах го в очите с трепет дали ще ме упрекне, че | + | |
| − | + | Станах права и изпях Първи ден на „Битието". Учителят божествено и широко разливаше радостта си и светлината си. След това изпях и други песни! | |
| − | Станах права и изпях Първи ден | + | |
Повика ни за обед. | Повика ни за обед. | ||
Текуща версия към 12:12, 8 юни 2010
Цветана - Лиляна Табакова, "Съзвучия от бъдещето", СД Алфиола, 1992
ВСЕКИ ТРЯБВА ДА СИ ЗНАЕ МЯСТОТО
11.08. 1944 година, (Мърчаево – Светляево)
Ще наричаме селото Мърчаево, отсега нататък, село Светляево. Учителят го нарече така. Той стана причина да прокарат електричество в него.
На 11 август, след една зима, прекарана с оперните артисти във Вършец и след бомбардировките над София, Враца и Дупница, потеглихме с брат Христо за село Светляево, при Учителя. Във Вършец, чрез съдействието на вуйчо ми, който беше близък на министъра на горите, ни разрешиха да пътуваме с една тяхна кола за София. Минахме през Петрохан, сред чудна, приказна природа и пристигнахме в Княжево късно вечерта, малко преди полицейския час. Нямаше превозни коли за Владая. Късно, преди полунощ, се качихме на една каруца, пълна със сено. Аз – върху сеното, а брат Христо – на капрата до каруцаря и така пристигнахме в Светляево. Легнала върху сеното, съзерцавах звездите и си представях предстоящата среща с Учителя. Каруцарят ни свали пред Селимица и ние продължихме пеш към Светляево. Там стигнахме в 2 часа и половина след полунощ. Почукахме на вратата на брат Петър Стоянов, кмет, по това време, на селото. Жена му Рилка извади дюшек и го сложи на ливадата. Брат Христо легна до една купа сено. Тревата беше свежа, небето осеяно с безброй звезди. Събуди ни мученето на кравите, кукуригането на петлите и крякането на кокошките, когато слънцето беше вече високо изкачено над хоризонта.
Отидохме при Учителя, поздравихме го и седнахме на сложената трапеза да се храним. Брат Христо му разправи накратко как пътувахме. Каза му също на Учителя, че не трябва да спя на ливадата, за да не се простудя. Учителят попита:
– Там няма ли място?
И двамата му отговорихме:
– Има една самостоятелна постройка, в двора на брат Петър Стоянов, но е заключена от брат Славянски, който си е затворил там покъщината.
– Вие я отворете някак, а после ще му изпратим писъмце на брата Славянски. Той живееше, ако не се лъжа, в Княжево или в София. Още същия ден Учителят изпрати писъмце чрез брат Боев, на брат Славянски, в което пишеше, че само аз ще спя вътре. Отидохме при постройката. Брат Христо само пипна катинара и той сам се отвори, защото не бил заключен, а само прикрепен, да изглежда като заключен. Същата вечер пристигнаха от София брат Неделчо Попов и брат Асен Арнаудов. Братята си легнаха, кой на канапето, кой на земята, и кой на кушетката. Аз спах на леглото. На другия ден, след закуската, цялата сутрин пях. Говорихме за изкуствата, за музиката, за науките и всички заедно отидохме при Учителя. Покани ни да седнем, като с ръката си посочваше кой от нас, на какъв стол да седне. На мен посочи стола от дясната му страна до масичката, който имаше отсрани облегала, като кресло и само на него имаше възглавничка. Другите столове в стаята бяха обикновени. Той каза:
– Всеки трябва да си знае мястото, тук на Земята. Хората не знаят местата си. Преди години познавах една жена, която дойде накрая при мен. Тя ми казваше: „Бях млада мома. Баща ми ми подари една хубава Библия и аз я сложих в дъното на сандъка, и не я отворих вече. Минаха години. Ожених се. Роди ми се дете, момче. Като порасна момчето ни и стана на двадесет години, помина се. Бог си го взе. Започнах да се моля и потърсих, в дъното на скрина, Библията." Ех – казах й – ако беше по-рано се молила, нямаше да умре момчето ти! Хората се сещат много късно за Господа!
Всички пожелаха да изпеем нещо от Новите песни. Учителят каза:
– Ти пееш хубаво и меко, когато нямаш външни препятствия. Ти първо ще им кажеш: „Чакайте, помълчете, докато ви попея, че после критикувайте и говорете!"
Изпях най-напред песента: „Угледна мома". Учителят каза:
– Братята в бъдеще ще пеят „Угледна мома", а сестрите ще пеят „Добрият момък".
Брат Неделчо пожела да изпея „Зората на Новия живот". Извадих нотния лист, на който бях написала „Първи ден на Битието", и подавайки го на Учителя, казах:
– Учителю, ето, подарявам Ви го!
Гледах го в очите с трепет, дали ще ме упрекне, че наруших, като го нотирах. Той не ме упрекна, но каза:
– Изпей го, рекох!
Станах права и изпях Първи ден на „Битието". Учителят божествено и широко разливаше радостта си и светлината си. След това изпях и други песни!
Повика ни за обед.