Всеки трябва да си знае мястото - Редакционна история

AL414: /* ВСЕКИ ТРЯБВА ДА СИ ЗНАЕ МЯСТОТО */

2010-06-25T10:50:16Z

‎ВСЕКИ ТРЯБВА ДА СИ ЗНАЕ МЯСТОТО

Донка в 19:13, 9 юни 2010

2010-06-09T19:13:55Z

AL414 в 07:30, 9 юни 2010

2010-06-09T07:30:01Z

AL414 в 17:09, 28 май 2010

2010-05-28T17:09:21Z

AL414: Нова страница: * - оригинал * - за корекция

2010-05-28T16:49:38Z

Нова страница: * - оригинал * - за корекция

Нова страница

*[[ - оригинал]]
*[[ - за корекция]]

@@ Ред 20: / Ред 20: @@
 Той живееше, ако не се лъжа, в Княжево или в София. Още същия ден Учителят изпрати писъмце чрез брат Боев, на брат Славянски, в което пишеше, че само аз ще спя вътре. Отидохме при постройката. Брат Христо само пипна катинара и той сам се отвори, защото не бил заключен, а само прикрепен, да изглежда като заключен. Същата вечер пристигнаха от София брат Неделчо Попов и брат Асен Арнаудов. Братята си легнаха, кой на канапето, кой на земята, и кой на кушетката. Аз спах на леглото. На другия ден, след закуската, цялата сутрин пях. Говорихме за изкуствата, за музиката, за науките и всички заедно отидохме при Учителя. Покани ни да седнем, като с ръката си посочваше кой от нас, на какъв стол да седне. На мен посочи стола от дясната му страна до масичката, който имаше отсрани облегала, като кресло и само на него имаше възглавничка. Другите столове в стаята бяха обикновени. Той каза:
-– Всеки трябва да си знае мястото, тук на Земята. Хората не знаят местата си. Преди години познавах една жена, която дойде накрая при мен. Тя ми казваше: „Бях млада мома. Баща ми ми подари една хубава Библия и аз я сложих в дъното на сандъка, и не я отворих вече. Минаха години. Ожених се. Роди ми се дете, момче. Като порасна момчето ни и стана на двадесет години, помина се. Бог си го взе. Започнах да се моля и потърсих, в дъното на скрина, Библията." Ех – казах й – ако беше по-рано се молила, нямаше да умре момчето ти! Хората се сещат много късно за Господа!
+– Всеки трябва да си знае мястото, тук на Земята. Хората не знаят местата си. Преди години познавах една жена, която дойде накрая при мен. Тя ми казваше: „Бях млада мома. Баща ми ми подари една хубава Библия и аз я сложих в дъното на сандъка, и не я отворих вече. Минаха години. Ожених се. Роди ми се дете, момче. Като порасна момчето ни и стана на двадесет години, помина се. Бог си го взе. Започнах да се моля и потърсих, в дъното на скрина, Библията." Ех – казах ѝ – ако беше по-рано се молила, нямаше да умре момчето ти! Хората се сещат много късно за Господа!
 Всички пожелаха да изпеем нещо от Новите песни. Учителят каза:

← По-стара версия		Версия от 19:13, 9 юни 2010
Ред 1:		Ред 1:
−	*[[Всеки трябва да си знае мястото - за ~~корекция]]~~	+	''Цветана - Лиляна Табакова, [["Съзвучия от бъдещето"]], СД Алфиола, 1992''
		+	== ВСЕКИ ТРЯБВА ДА СИ ЗНАЕ МЯСТОТО ==
		+
		+
		+	11.08. 1944 година, (Мърчаево – Светляево)
		+
		+	Ще наричаме селото Мърчаево, отсега нататък, село Светляево. Учителят го нарече така. Той стана причина да прокарат електричество в него.
		+
		+	На 11 август, след една зима, прекарана с оперните артисти във Вършец и след бомбардировките над София, Враца и Дупница, потеглихме с брат Христо за село Светляево, при Учителя. Във Вършец, чрез съдействието на вуйчо ми, който беше близък на министъра на горите, ни разрешиха да пътуваме с една тяхна кола за София. Минахме през Петрохан, сред чудна, приказна природа и пристигнахме в Княжево късно вечерта, малко преди полицейския час. Нямаше превозни коли за Владая. Късно, преди полунощ, се качихме на една каруца, пълна със сено. Аз – върху сеното, а брат Христо – на капрата до каруцаря и така пристигнахме в Светляево. Легнала върху сеното, съзерцавах звездите и си представях предстоящата среща с Учителя. Каруцарят ни свали пред Селимица и ние продължихме пеш към Светляево. Там стигнахме в 2 часа и половина след полунощ. Почукахме на вратата на брат Петър Стоянов, кмет, по това време, на селото. Жена му Рилка извади дюшек и го сложи на ливадата. Брат Христо легна до една купа сено. Тревата беше свежа, небето осеяно с безброй звезди. Събуди ни мученето на кравите, кукуригането на петлите и крякането на кокошките, когато слънцето беше вече високо изкачено над хоризонта.
		+
		+	Отидохме при Учителя, поздравихме го и седнахме на сложената трапеза да се храним. Брат Христо му разправи накратко как пътувахме. Каза му също на Учителя, че не трябва да спя на ливадата, за да не се простудя. Учителят попита:
		+
		+	– Там няма ли място?
		+
		+	И двамата му отговорихме:
		+
		+	– Има една самостоятелна постройка, в двора на брат Петър Стоянов, но е заключена от брат Славянски, който си е затворил там покъщината.
		+
		+	– Вие я отворете някак, а после ще му изпратим писъмце на брата Славянски.
		+	Той живееше, ако не се лъжа, в Княжево или в София. Още същия ден Учителят изпрати писъмце чрез брат Боев, на брат Славянски, в което пишеше, че само аз ще спя вътре. Отидохме при постройката. Брат Христо само пипна катинара и той сам се отвори, защото не бил заключен, а само прикрепен, да изглежда като заключен. Същата вечер пристигнаха от София брат Неделчо Попов и брат Асен Арнаудов. Братята си легнаха, кой на канапето, кой на земята, и кой на кушетката. Аз спах на леглото. На другия ден, след закуската, цялата сутрин пях. Говорихме за изкуствата, за музиката, за науките и всички заедно отидохме при Учителя. Покани ни да седнем, като с ръката си посочваше кой от нас, на какъв стол да седне. На мен посочи стола от дясната му страна до масичката, който имаше отсрани облегала, като кресло и само на него имаше възглавничка. Другите столове в стаята бяха обикновени. Той каза:
		+
		+	– Всеки трябва да си знае мястото, тук на Земята. Хората не знаят местата си. Преди години познавах една жена, която дойде накрая при мен. Тя ми казваше: „Бях млада мома. Баща ми ми подари една хубава Библия и аз я сложих в дъното на сандъка, и не я отворих вече. Минаха години. Ожених се. Роди ми се дете, момче. Като порасна момчето ни и стана на двадесет години, помина се. Бог си го взе. Започнах да се моля и потърсих, в дъното на скрина, Библията." Ех – казах й – ако беше по-рано се молила, нямаше да умре момчето ти! Хората се сещат много късно за Господа!
		+
		+	Всички пожелаха да изпеем нещо от Новите песни. Учителят каза:
		+
		+	– Ти пееш хубаво и меко, когато нямаш външни препятствия. Ти първо ще им кажеш: „Чакайте, помълчете, докато ви попея, че после критикувайте и говорете!"
		+
		+	Изпях най-напред песента: „Угледна мома". Учителят каза:
		+
		+	– Братята в бъдеще ще пеят „Угледна мома", а сестрите ще пеят „Добрият момък".
		+
		+	Брат Неделчо пожела да изпея „Зората на Новия живот". Извадих нотния лист, на който бях написала „Първи ден на Битието", и подавайки го на Учителя, казах:
		+
		+	– Учителю, ето, подарявам Ви го!
		+
		+	Гледах го в очите с трепет, дали ще ме упрекне, че наруших, като го нотирах. Той не ме упрекна, но каза:
		+
		+	– Изпей го, рекох!
		+
		+	Станах права и изпях Първи ден на „Битието". Учителят божествено и широко разливаше радостта си и светлината си. След това изпях и други песни!
		+
		+	Повика ни за обед.

← По-стара версия		Версия от 07:30, 9 юни 2010
Ред 1:		Ред 1:
−	*[[Всеки трябва да си знае мястото - оригинал]]
	*[[Всеки трябва да си знае мястото - за корекция]]		*[[Всеки трябва да си знае мястото - за корекция]]

← По-стара версия		Версия от 17:09, 28 май 2010
Ред 1:		Ред 1:
−	*[[ - оригинал]]	+	*[[Всеки трябва да си знае мястото - оригинал]]
−	*[[ - за корекция]]	+	*[[Всеки трябва да си знае мястото - за корекция]]