Преглеждане на кода на Спомени на Михаил Иванов - 1925

''[[Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 2]]''

== СПОМЕНИ НА БРАТ МИХАИЛ АНГЕЛОВ ОТ ВАРНА ==

Бях чул за Братството и познавах някои от братята, но не знаех нищо за идеите му и за живота в него. Един ден братя Арабаджиеви ми казаха, че в Търново ще има събор. „Ще те заведем и ще те срещнем с Учителя." Точно по това време аз бях изпаднал в една душевна безпътица, чувствах вътрешно смущение и търсех смисъл в живота. Бях ревностен християнин, но имах нужда от някаква опора, защото бях в такова състояние, че търсех начин да туря край на живота си.

Като отидох в Търново, видях на събора много хора, облечени в бяло, но мене ми беше черно на душата. Брат Иванов - ръководител на братството във Варна - беше отишъл в Търново преди нас. Като ме видя, каза на братя Арабаджиеви: „Защо сте довели този човек, той е още нов! А тук идват улегнали братя." Мен ми стана много мъчно и поисках да си отида, но Арабаджиеви ме задържаха. Иванов повдигна въпроса за мене пред ръководителите от цяла България и те казаха, че не мога да остана на събора. Рекоха ми, да си взема веднага багажа и да замина за Варна. Аз не им отвърнах нищо, но си помислих, че няма да се върна във Варна, а ще отида на моста на Янтра и ще се хвърля в реката. В това време дойде брат Савов от София. Като му разправих за състоянието си, той ме посъветва: „Брат, не ги слушай ръководителите, а отиди лично при Учителя и той ще те приеме." Започна да ми говори за него и аз си казах: „Ако този учител е Христос, той ще познае моето вътрешно състояние, ще види силното ми желание да остана тука, ще разбере душевното ми противоречие и ще ми помогне. Ако не ме приеме и не ми помогне, моята работа е свършена." Савов ми каза: „Днес ще постиш и вечерта ще отидеш при Учителя."

Не ядох цял ден и прекарах в размишление и молитва, макар че още не знаех да се моля. Надвечер тръгнах да се срещна с Учителя и като наближих вилата, го видях да идва срещу мене. Като го гледах, съзрях в лицето му такова бащинско изражение, сякаш то сияеше в светлина. Аз бързо се отправих към него, целунах му ръка и почти проплаках: „Учителю, братята ме пъдят оттука, а аз искам да остана." Той ме погледна кротко и ми рече: „Остани, съборът ще се открие в неделя." Повече не прибави никакви думи за утешение, но щом ми каза това, аз вече се успокоих. Отидох при братя Арабаджиеви и им съобщих, че Учителя ми разреши да остана. Те се зарадваха, но в това време сърдито ме срещна Иванов: „Кой ти разреши да отиваш при Учителя? При него се ходи само с разрешение."

И пак ми нареди веднага да си отивам. След като Учителя ме беше приел, аз не послушах Иванов и останах.

Сутринта преди събора станах рано и всичко ми се видя много тържествено.Заедно с братята и сестрите посрещнах току-що изгряващото слънце, прочетохме обща молитва. След това насядахме по тревата. В беседата се разказваше за ученика, който чакал пред вратата на училището, за да бъде приет за ученик. Чакал да чуе думата на професора. Учителя започна: „Вчера дойде един млад брат от Варна и ми каза: „Учителю, искам да уча, да следвам твоето учение." Аз го изслушах и помислих: „Чакай да видя какво ще рече Господ за тоя брат!" Господ ми каза: „Щом съм го пратил при тебе, ти го приеми!" Кой съм аз, да не го приема."

Аз се срамувах, но вътрешно ми беше радостно и весело, че съм приет в Школата на Учителя. Като свърши беседата, всички се втурнаха към мен, да ме прегръщат.