Преглеждане на кода на Нови думи на „Угледна мома" — „Добрил момък"

''Цветана - Лиляна Табакова, [["Съзвучия от бъдещето"]], СД Алфиола, 1992''
== НОВИ ДУМИ НА "УГЛЕДНА МОМА" – "ДОБРИЯ МОМЪК" ==


14.08.1944 година – село Светляево (Мърчаево).

Отидохме с брат Христо при Учителя. Първите му думи, като влязохме, бяха: „Ти всичко ще намериш тука, но не и удобства!" Тези думи бяха казани от Учителя затова, защото през нощта, към 1 часа след полунощ, аз сама минах през цялото село, сред лая на кучетата, за да се прибера у Рилкини, дето на двора спеше брат Христо. През деня беше дошла сестра Димитрина Захариева, да ме покани, да отида тази вечер да спя у тях. Аз отказвах, но най-после, след нейните нескончаеми настоявания, се съгласих. Брат Христо дойде с нас да ни изпрати. По пътя срещнахме брат Методи Константинов. Те заспориха със сестрата, на улицата. Един вътрешен глас ми нашепна – веднага да се върна с брат Христо у Рилкини, но аз потуших този глас. В голямата стая имаше 4-5 легла. Посочиха ми най-отдалеченото легло. На едно от леглата спеше сестра Димитрина, на другото – брат Методи. Луната светеше през малките прозорци и осветяваше стаята. Между тях се яви голяма дисхармония. Това ми попречи да заспя. Станах, тихичко се облякох и още по-тихичко си излязох от стаята и минах през цялото село, сред лая на кучетата, за да се прибера у Рилкини.

Учителят, гледайки ме в очите, каза:

– Ти снощи се разходи по цялото село!

Аз много се учудих на неговите думи. Никой, освен брат Христо, не знаеше, че посред нощ съм минала цялото село. Учителят продължи:

– Ти, рекох, да не спиш там! Атмосферата при тях е много тежка за тебе! И аз, като дойдох тук, намерих мухи, бълхи и боклуци, ето виждаш!

– Учителю, сестрата ме търси, защото иска да ѝ предавам уроци по пеене. Аз я съветвам да не ревнува брат Методи и да пази нервите му.

Учителят се засмя и каза:

– Ти си застъпила най-трудния проблем. От ревността и боговете се затрудняват. От ревността бягай далеч, или пък ѝ се покорявай и ѝ слугувай. Всъщност, вината не е нито в момъка, нито в момата, но в това, че те са се срещнали на обяд, вместо да се срещнат сутрин. Когато те се срещнат сутрин, те тръгват с любовта и никога не се насищат. На обяд всеки бърза, взема си и бяга, отива си! А когато пък се срещнат вечер, те влизат в ада.
 
Заговорихме за музикалните тонове. Учителях каза:

– Всичките тонове имат по малко страдание. Най-весел е тонът СОЛ. ЛА е no-висок от СОЛ, но е по-тъжен. Колоритността е украшение, красота на пеенето и на музиката..

Аз станах права и тихо му изпях: Седмия ден от „Битието". Учителят изпъчи гърдите си, за да ми покаже нагледно и каза:

– Колоритните гласове са горди същества и те слизат отгоре, ей така изпъчени. Те, като изпеят нещо лирично, бавно, пак се качват горе и като пеят колоритите си, украшенията си, те казват: „Досега ние бяхме при вас, долу, но ако можете, елате горе, при нас!"

Колоритните гласове владеят най-добре трите вида дишания. Ти не можеш да закрепиш високия тон, ако не го закрепиш долу, със смесеното дишане и ако не го подпреш. Подпора трябва да има всеки един тон. Тялото трябва да бъде стегнато и с опънати нерви и мускули във време на пеенето. Някой певци имат много красив, кадифен тон. Това богатство го носят от миналото си. Никой педагог не може да измени тембъра на гласа. Той може да се измени само от чистите мисли, чувства и добрите постъпки. Певецът трябва да живее чист, ангелски живот. По гласа се познава, какъв е духовният живот на певеца.

Учителят каза, като помълча малко:

– Песента „Угледна мома" ще се пее и на момата, и на момъка!

Брат Христо попита:

– Учителю, ако се пее от момата, на момъка с какви думи ще се пее?

Учителят отвори песнопойката и запя тихо: ''„От старо време, дъще, е знайно"'', вместо: ''„синко, е знайно".'' Той продиктува нов текст на тази песен и ние го записахме. Аз запях песента с новите думи:

''„От старо време, дъще, е знайно, добрият момък на светъл ден се познава. Кога сутрин Слънце изгрява, кога сутрин изгрява. Той е ранобуден, рано става. И с колата и воловете на нивата отива. И с воловете, и с оралото браздите той очертава. Добрият момък се, дъще, познава, кога лозе копае и то изобилно лозе дава. Лозе момкови ръце добре познава. Добрият момък, дъще, се на нива познава, кога ръкой дига и слага, и на земя ги добре полага, и на Бога хвала дава. Той е, дъще, гласовит личен певец. Него жито добре познава. Него жито добре познава. Хубав момък, дъще, се добре познава, кога на гумно жито отвява. И през решето го пресява, в житници го туря и хляб на будни дава. Него всички – малки и големи, добре го познават. Умен момък се познава, кога книга в ръцете си зима и скрито бъдеще разгадава. Всичко той, в живота, на място поставя.''
 
''Добрият момък е роса, що земя оросява. Той е ангел, що отгоре иде при хора, иде, и в дома им мир и радост внася. Той е светъл кат зората, той е добър като водата, той е сладък кат храната."''

Аз попитах:

– Учителю, още ли трябва да пея в операта? Дотегна ми да пея там, иде ми да избягам!

– И там, ти работиш за Бога. Там ти вземаш от суровата руда, слагаш я в пещта и изваждаш чисто злато!

– Учителю, много се интересувам от въпроса за красотата. Защо тя е тъй преходна? Защо красотата не е безсмъртна?

– Който обича истината, е вечно красив. Истинската красота е строга. Тя респектира. Пред нея треперят духовете на злото и пороците. Красотата не съблазнява. Това, което съблазнява, не е красота.

Брат Христо попита:

– Учителю, какво ще кажете за Ерна Зак?

– Тя е още много далеч от славея. Тя е стъклена ваза, красива отвън, но празна, без съдържание.

– Учителю, омръзнаха ми сплетните и клюките в задкулисния живот на операта.

– Кое предпочиташ, или кое е по-хубаво? Да те замерят със снежни топки ли, или да те замерят с истински шрапнели?

– Предпочитам второто, Учителю, защото Вие ще ме запазите, да бъда неуязвима.

Вън вече чакаше главния секретар на министър Багрянов – Стоил Стефанов. Той държеше в ръцете си една навита хартия, която, после узнах, била речта на министър Багрянов. Видяхме го през отворения прозорец. На вратата сестра Йорданка за втори път почука, после и сестра Стойна почука, но Учителят ни възпря с ръка, когато понечихме да станем от столовете и да си тръгнем. Той спокойно работеше с нас и никак не бързаше да приеме „големия" човек. Четвърти път почукаха за обяд.

Седнахме, заедно със сестрите и братята, на трапезата. Учителят каза:

– Славеите и канарчетата в далечното минало бяха артисти. Те не изпълниха задачите си, затова невидимите Същества ги изпратиха да пеят 10 000 години на человеците.

След като се наобядвахме, сестрите и братята общо запяха братски песни.