Преглеждане на кода на Не я ограничавай! ВП

[[Беседи]]

[[Общ Окултен Клас]] - ТРИНАДЕСЕТА ГОДИНА ([[1933]]-[[1934]])

[[КНИГА: Вечният порядък]] 

==НЕ Я ОГРАНИЧАВАЙ !==

<em>Сряда, 5.30 часа</em>

<em>(Времето е тихо, небето е облачно.)</em>

<em>Отче наш</em>

<em>Размишление 15 минути</em>

Ще ви прочета част от 51-ва глава от Исайя, от 12-и стих до края.

<em>Песен „Грее Слънцето“</em>

Имате ли някоя тема дадена? <em>(Нямаме.) </em>Пишете върху темата <em>Защо Бог</em> <em>създаде човека най-после, а не го създаде най-първо?</em> Защо му даде последното място, а не му даде първото място? Да видим какво ще намислите по това.

<em>(Учителя написа на дъската няколко срички.)</em>

<em>ТИ, РА, РА, СИ</em>

<em>ТИ, ТО, ТИ</em>

Какво ще разберете от това? Когато хората искат да кажат, че ще се оправи работата, те казват: „Ти-ра-ра.“ Онзи, умният човек, като чуе <em>Ра</em>, разбира нещо. Вие не знаете какво значи <em>Ра</em> на български. На български <em>Ра</em> не значи нищо. Има един език, на който <em>Ра</em>, тъй, както се произнася, значи нещо. <em>Ра</em> е Слънцето. Тогаз думите <em>Ти, ра, ра, си</em> се превеждат така: „Ти, Слънце, Слънце си.“

Във втория ред <em>То</em> какво означава? На вас не ви е известно. На български в случая това не означава нищо. А пък на друг език значи: „Ти, който се плъзгаш, вървиш по небето!“ Тогаз двата реда могат да се преведат така: „Ти, Слънце, Слънце си, Ти, който вървиш и носиш своето светило!“

Всеки човек трябва да има едно Слънце в себе си. Кое е Слънцето на човека? Някой път хората не вярват. Слънцето прави хората да виждат нещата. Ние виждаме нещата, когато Слънцето грее. Като не грее Слънцето, не ги виждаме. Когато Слънцето го няма, не могат да се виждат нещата. Значи онова начало в нас, което ни прави да виждаме нещата, да разбираме, което прави да се явява в нас интерес да се учим, то има разни имена. То е онова Слънце.

Когато отношенията на един човек, на едно разумно същество, спрямо живота са прави, то човек се развива правилно. Животът е връзка с онова начало, от което човек изтича. Писанието казва: „Бог изпраща Духа Си и оживява. Оттегля Духа Си и умира.“ Значи резултатът от отношенията между Бога и човека е животът. Казва се: „Изпраща Духа и хората оживяват.“ Когато дойде Духът, човек живее. Значи Духът е връзка между Първото начало и човека. Животът е един резултат. Ти, като живееш, показваш, че между Първото начало и теб има една връзка – Духа. Казваме, че Духът ще ръководи, значи говорим за онова Начало, което носи Живота в себе си. Някой път вие казвате, че искате да живеете. За да живееш, трябва да съществува една връзка между тебе и Бога! Сега трябва да се види какво означава тази връзка. Това донякъде може да се обясни. Не че може да се обясни напълно. За да се направи един организъм да функционира, непременно трябва да влезе в тялото въздух. И като влезе този въздух в белите дробове, човек почва да живее. Дишането се подкрепя и от други процеси, за дишането са потребни храносмилането и човешката мисъл. Но онзи непреривен процес на живота – това е дишането. Щом спрем дишането, животът не може да се прояви. Външният живот е резултат на дишането. Като влиза въздухът отвън, той произвежда този резултат. При сравнение виждаме, че същото отношение съществува и в друга област. Както въздухът влиза в човешкото тяло и го оживотворява, така и Божественият Дух влиза в човешката душа и внася живот. Когато човек почне да мисли по въпроса какво е животът, какво е Бог и т.н., по някой път става едно пресилване у него. Пресилване може да има и в дишането. Когато човек не диша, има един резултат, а пък когато човек пресили дишането, образува се друг резултат.

Та сега има две крайности, от които трябва да се пазите. Някой път вие ставате инертни в своето дишане, в мисълта си. Вие казвате: „Мен нищо не ме интересува!“ Този, който казва, че нищо не го интересува, какво го интересува тогаз? Той съзнава едно нещо, че нищо не го интересува. Следователно това <em>нищо</em> го интересува в дадения случай. От нищо друго не се интересува, освен от нищото! Тогаз е желателно да се види какво го интересува. Казва, че нищо не го интересува, а иска да живее! Той казва: „Аз не искам да бъда богат. Аз искам да имам, колкото да преживявам!“ Не искал да бъде богат, а искал да преживява. Какво значи да преживява? Не е богатството, което дава на човека живот. Богатството е едно условиe на живота. Животът е независим от богатството. Някой казва: „Богат да е човек!“ Вие всякога можете да бъдете богат, когато искате. Стига да искате. Но какво значи искането? Христос е казал: „Искайте, търсете, хлопайте!“ – Три неща. Какви качества трябва да има онзи, който иска? Детето, което иска от майка си хляб, какво прави? Където ходи майка му, то върви подир нея, а не седи някъде. По някой път хората не са като децата. Те си седят на едно място и искат оттам, и никой не ги чува. И какво значи един да ходи подир майка си? Детето е много разумно. То знае, че ако се отдалечи от майка си, тя няма да влезе в желанието му, а като е близо до майка си, тя ще го чуе и ще вземе предвид желанието му. По същия закон, ако ти се молиш и Господ не те чува, ще се изпълни ли твоето желание? Някой път хората са философи. Казва някой: „Господ всичко чува!“ Добре, на това съм съгласен. Всичко чува, но не всичко изпълнява. Тогаз? И дали Господ всичко чува? Необходимо ли е Господ всичко да чува? Във вашия ум влизат неща, които са второстепенни. Думата <em>чуване</em> трябва да се разбере в най-добрия смисъл. Господ всичко чува, което е за чуване. Всичко онова, което е за чуване, чува го. Има неща, които не трябва да се чуват. Такива схващания трябва да се образуват във вас.

Ние казваме: „Обаче, понеже… “ Тогаз човек ще бъде в положението на онзи турчин, който отишъл в съдилището да го съдят. Там съдиите говорили нещо, но той не го разбрал, понеже не знаел български. Запомнил само думите <em>понеже</em>, <em>обаче</em>. Като се завърнал в село, попитали го: „Османе, какво стана?“ Той казал: „Какво стана! Отидох в съдилището. Едно <em>понеже</em>, едно <em>обаче</em> – отиде нашето даначе!“ Значи съдията решил да се вземе неговото теле. Хубаво сега, за да не отиде даначето, какво трябва да се прави? Вие казвате: „Понеже така и така… “ И вие мислите, че ще се разяснят нещата. Ще отиде даначето! Като кажа <em>понеже</em> и <em>обаче</em>, ще отиде даначето.

Та всеки един от вас трябва да се стреми да има един правилен възглед върху живота. Не сега да го образувате, но да поддържате онзи възглед, който имате върху нещата. Няма човек, който да не разбира нещата. Всеки един човек си има един правилен възглед върху нещата. Някой казва: „Не разбирам.“ Когато човек е гладен, не разбира ли? Та и най-малките същества, когато са гладни, не разбират ли? Когато са жадни, не разбират ли? Когато им дойде време за спане, не разбират ли? Когато иде отвън светлината, не разбират ли? Всичкото това, важното, те отлично го разбират! Има неща, които не разбират, но няма защо да ги разбират. Някой българин ще каже: „Ти, Ра, Ра!“, т.е. нещата стават лесно! Българинът по някой път казва: „За ти, ра, ра, животът е лесен, но за мен не е ти, ра, ра.“

Сега у вас са се събрали известни вярвания. Но трябва да се изработи един метод, а не само вярвания. Трябва да се работи нещо. Вярата си има свое приложение. Вярваш в някой човек, че той ще направи нещо заради тебе. Ако този човек, в когото ти вярваш, не направи това, тогаз защо ти е тази вяра? Вярвам, че Слънцето ще изгрее. Като изгрее, тогаз моята вяра е вяра. Като вярвам, че Слънцето ще изгрее и не изгрява, тогаз каква нужда имам от такава вяра? Като малко дете вярвам, че ще израсна, и израствам. Но ако вярвам, че ще израсна, а не мога да израсна, тогаз защо ми е тази вяра?

Ти вярваш в Бога! Ако тази вяра в Бога не може да ти даде това, което искаш, тогаз защо ти е тази вяра? Но казваш: „Трябва да се вярва в Бога!“ Съгласен съм, но във вярата постоянно трябва да има едно приложение. Всеки ден трябва да има едно приложение! Могат да се явят след време у вас някои противоречия. Ти можеш да кажеш: „Тази вяра аз я оставям вече!“ Добре, щом оставяш тази вяра, как ще заплащаш? Ако се обезвериш в едно, в какво трябва да вярваш? В Природата има известни изключения. Не! В Природата няма никакви изключения. Изключенията – това е една привидност, която съществува в Природата. Ако вие сте на екватора, тогаз дните са равни – има 12 часа нощ и 12 часа ден. Ако пък се пренесете в умерените пояси, дните и нощите тук се намаляват и се увеличават. През половината година нощите се увеличават – зимно време, а пък през пролетта дните се увеличават. А пък ако отидете на северния полюс, там ще срещнете едно друго явление. Там нощите и дните са много големи. Там в годината има един изгрев и един залез. Слънцето, като изгрее, върви нагоре, качва се нагоре. Тук го виждаме, че залязва, а пък на северния полюс го виждаме, че се качва като витло нагоре. После пак почва да слиза. После изчезва. И ще питате: „Какво стана? Слънцето вече не изгрява!“ Аз не съм срещал нито един астроном да обяснява това, но така да го обясни, че да се разбере.

Ако можехте да се покачите на четири-пет хиляди километра над Земята, щяхте да имате ясна представа за движенията на Земята и за движението на Слънцето. Идеята щеше да ви стане ясна. Защо именно на северния полюс се показва така? Аз казах на едного: „Можеш ли да направиш един прозорец и той да показва и север, и юг?“ Ако намериш една къща на северния полюс и ако туриш един северен прозорец, там този прозорец ще стане южен, понеже Слънцето обикаля, върти се. И така, с един прозорец ще имаш и северен, и южен прозорец. Ще кажеш: „Не е логично това. Как така северен прозорец да стане южен!“ Става, но тук не става.

Такива противоречия има и в Умствения свят, и в Духовния свят. Там има още по-големи противоречия. И вие, като не можете да ги разрешите, казвате: „Това не вярно!“ Вярно е, как не! Но трябва да отидеш на мястото да го видиш. Тук не е вярно, но там, на северния полюс, е вярно, че южният прозорец може да стане северен. Слънцето там се премества и югът става север, а северът става юг. И Слънцето върви и обикаля горе, няма запад. От едно място изгрява и после върви нагоре и се върти. Децата мислят, че като залезе Слънцето, отива отдолу, и питат: „Как така Слънцето отиде долу?“ Детето си представя, че Слънцето минава отдолу и после от другия край се явява.

Това е сега едно сравнение. Това, което става във физическия свят, то е само едно сравнение на един свят, още по-обширен. Вие искате да знаете защо е създадена Земята, нали? Аз питам тогаз: защо се създава един дом? Засега вие считате Земята като ваше постоянно място, но един ден, като напреднете, Земята ще ви бъде само като един малък остров, от който ще минете в други острови, в други хиляди земи ще ходите. Ще бъде тъй естествено да отидете на някоя друга земя на гости, както вие ходите на гости в друг един дом. Така ще бъде в бъдеще. Като отидете на някоя друга земя, ще ви бъде както че отивате на гости в някой друг дом. Защото нашата Земя представлява само едно семейство. На Месечината има друго семейство, на Венера също, и пр. И един ден, като се запознаете с тях, ще им отивате на гости.

Вие ще кажете: „Може ли да бъде това нещо?“ – Засега не може, а за в бъдеще ще може. – "Как?" – Когато израснете. Някой казва: „Това е невъзможно!“ Съгласен съм. Правя следното сравнение: за червея да хвърка е невъзможно, но този червей след време ще се превърне на какавида, после на пеперуда и тогаз ще може да хвърка. На всекиго Природата е дала една възможност. Един английски философ прави едно възражение. Той казва: „Има неща в света невъзможни, както е невъзможно за магарето да хвърка!“ Казвам: едно време магарето хвъркаше. Всички магарета от птици са станали на магарета по закона на еволюцията. Ти казваш: „Магарето не хвърка.“ Магарето се убеди, че с хвъркане няма да стане работата. От риби животните станаха на птици и птиците по закона на еволюцията станаха на млекопитаещи. Сега магарето не хвърка, а едно време е хвъркало. И човек се учи сега да хвърка, но само че не както първоначално. Човек е хвъркал едно време, обаче сега неговото хвъркане минава в една нова фаза. Сега той не хвърка, но кое хвърка при него? Неговият автомобил! Той сега направи така, че автомобилът му, файтонът му хвъркат. Човек се качва на колата и хвърка. Спомнил си е той, че едно време сам той е хвъркал, и сега е направил друго: седи си той в колата и хвърка с нея. Това е една привилегия. Едно време, като птици, те хвъркаха, имаха постижения, но имаха и ограничения. Така не можеш да придобиеш големи постижения.

Сега мисълта, на която искам да ви наведа, е следната: едно ново вярване все-таки трябва да допринесе нещо на човека. Вие казвате: „Новото учение, новото вярване, новото схващане за Бога какво именно трябва да ни допринесе?“ Новото вярване най-първо трябва да ни допринесе продължение на живота, после подобрение на живота, подобрение на нашите мисли, подобрение на вътрешните отношения. И ако този живот, новият живот, не допринася, тогаз какво значение би имал той? Всяко добро нещо в света трябва да допринесе нещо. Казвам: трябва да подложите вашата вяра на един опит. Нито един от вас не се е заел досега с това. Много пъти младите са се оглеждали на огледалото. Като млади по-често сте се оглеждали. И като стари се оглеждате, но не толкоз. Че ако бихте се оглеждали, голям прогрес щяхте да направите. Защо вие се оглеждате? Само за да няма някое петно, да се почисти лицето ви, да няма някое черничко петно. Но никога не сте наблюдавали строежа на вашите вежди, на вашето чело, израза на лицето, строежа на вашите очи, на вашия нос, на устата ви – да се запознаете с лицето си. Писанието казва: „Човек се оглежда и после забравя“. Хората и сега още забравят. Ако го попитат какво представлява, човек не знае. Той казва: „Красив съм, угледен съм“, но в какво седи неговата красота, не знае. Като махне огледалото, той всичко забравя, понеже няма една опорна точка. Като се погледнеш в огледалото, трябва да имаш една опорна точка. И в Духовния свят хората се оглеждат. Но и там трябва да има една опорна точка. Някой казва: „Той е добър човек, благороден човек.“ Но той няма опорна точка. Де седи неговото добро и неговото благородство? Ние говорим за реалното, за това, което ще остане.

Вие казвате: „Като отидем на онзи свят.“ Хубаво, ще отидете на онзи свят, ще се съблечете тук, но какви ще бъдете на онзи свят? Казваш: „Там пак ще се съберем. Там пак ще има общество.“ Какви ще бъдат хората на онзи свят? Ти казваш: „По тази работа не трябва да се мисли!“ – Но вие се готвите за онзи свят. Като се готвите за един бал, знаете с какви дрехи трябва да се облечете: с фрак, черен фрак, с връзка, ръкавици и пр. Но за онзи свят като отивате, също трябва да знаете какви трябва да отидете. Ако отидете на онзи свят без фрак, няма да ви приемат. Най-първо си представете, че ще носите дрехи като на дякон – класическа копринена дреха, бяла дреха с пояс, ако сте от Бялото Братство, а ако сте от Черното братство, ще имате като попа джубе с един черен пояс, една ризница.

Как си представяте вие сега жителите на онзи свят, с какви дрехи са облечени? На онзи свят доста е установен редът. Има изработени класически дрехи – в разните общества според степента на тяхното развитие носят разни дрехи. Има много голямо разнообразие. Много красиви форми има там. Мъжете и жените там по външна форма не се различават. Външно ако погледнеш, Духовният свят е крайно еднообразен: като погледнеш един човек отвън, ще видиш, че прилича на другите. Ако потърсиш своя приятел, никак няма да го намериш. На всички гласовете им са еднакви, лицата им са еднакви, очите им са еднакви. Как ще го познаеш? На Земята е друго. На Земята външно има разнообразие, но хората вътрешно имат голямо еднообразие. В Духовния свят разнообразието е отвътре – противоположно на нашия свят. Като влезете в онзи свят, някой ще ви пита: „С дядо си срещна ли се?“ – „Не съм се срещал. Не мога да го позная.“ И майка си, и баща си като срещнеш, също не ще можеш да ги познаеш. И след като се минат 1-2 години, ще кажеш: „Едва се научих да ги познавам!“ Как ще ги познаеш: мустаци нямат, брада нямат! Тук, на спиритическите сеанси, за да ги познаят, все се явяват с костюми, с които са живели на този свят. Но това са отживели работи на Земята, това е живот на Земята, това не е Новият живот.

Та даже и вашите вярвания, които имате сега, са много стари още. Толкоз години ви преподавам и гледам – толкоз стари възгледи имате! Не съм могъл да ви извлека от вашите стари вярвания. И все мислите, че имате нещо ново! Аз седя и мисля кога ще хвърлите тези, старите работи. Много стари работи са те! Яко се държите за тях. С девет чифта биволи не може да ги изтегли човек. Не трябва да ги отхвърлите. Аз съм за заменяването на старото с нещо по-хубаво. Не да се хвърли съвсем старото. Но има стари работи, които трябва да ги турите в гардероба. Вас ви е страх. Казвате: „Какъв ще ни бъде краят?“ Тридесет години вече наблюдавам как започват хората – и религиозните, и светските хора – как започват с любовта. Много добре започват! Аз правя своите наблюдения конкретно. И гледам, че и религиозните, и светските хора еднакво започват с любовта и еднакво свършват. Някои, като влязат в едно религиозно общество, веднага стават други, но минат се 1-2-3-4-5 години и те изстиват, изстиват. И най-после всичко става обикновено.

В светската любов младите започват с един крадлив поглед. Младата мома хвърли такъв поглед на онзи момък. И онзи момък хвърли на нея такъв поглед. После ще мине, ще се поклони. Покланят се. Хубави работи, отлични са. В тях виждам един свещен трепет, нещо Божествено. После стават по-свободни, по-свободни, приближават се, дойдат вече близо. И в астрономията се знае, че когато някоя комета дойде до най-близката точка, най-силно се движи – завърти се и после взема другия път. След сто, след двеста години, след хиляда години пак ще се върне. Идва полека, приближи се, прояви се изведнъж и си замине. Но това е с тела, които са неодушевени. Как трябва да бъде с човека? Ние имаме сега странно разбиране. Ако на младини нашата любов е жежка, а на старини любовта изстине, това никаква любов не е. Това, което се мени и няма никакъв устой в себе си, вие не го считайте за любов. Любовта така не се проявява. Има нещо във вашите разбирания, което размътва вашата любов. И тогаз тя се обезсмисля, обезсмисля. Вие виждате най-първо, че вашият приятел има нещо добро. И той вижда нещо добро във вас. После вие ставате еднообразни и тези добродетели изчезват. Вие вече не си виждате доброто един в други. Защо е станало така и в двете страни? Понеже и двете страни са изгубили. И двете страни имат еднообразни схващания, нищо не са придобили. Обезсоляват се хората и затова Любовта не може да се прояви.

Аз ще си послужа с един реален пример: ако рисувате една картина на бял фон и ако я рисувате на чер фон, какъв метод трябва да употребите в двата случая? Ако на бяла хартия рисувате, какво ще употребите? (<em>Тъмното.) </em>Ако на черното рисувате, какво ще употребите? <em>(Бялото.) </em>Питам сега: каква ще бъде разликата между две картини, от които едната е рисувана с бялото на чер фон, а другата – с черното на бял фон. <em>(Учителя се обърна към една сестра.) </em>Тогаз направете две скици. Ще ви бъде ли затруднение? <em>(Не.) </em>Направете малки скици, за да имате едно предметно учение. Някой казва: „Аз зная нещо от изкуството.“ Съгласен съм, но нека изнесем изкуството реално: ако рисуваме на чер фон, ще имаме едно понятие за изкуството, и ако рисуваме на бял фон, ще имаме друго понятие.

Вие започвате да рисувате любовта с бял фон и свършвате с чер фон. И се обезсърчите. И на бял фон започвате много хубаво, но не довършвате своята картина и минавате на черния фон. И се чудите, чудите! Вие сами се чудите на себе си. На белия фон сенките и изражението са отвън. А пък на черния фон изражението е отвътре. При белия фон човек има разширение отвън, хармония има в това. При черния фон има събиране на човека. Не казвам да не рисувате, вие рисувайте на черния и на белия фон. Нищо нямам против това. Но искам да кажа, че като рисувате на бял фон, ще имате един резултат, а когато рисувате на чер фон, ще имате друг резултат. И не мислете, че когато рисувате на черен фон, ще имате постижения. Най-първо човек трябва да се учи да рисува на бял фон. Пък на черен фон само боговете могат да рисуват или най-гениалните хора, най-напредналите хора. Най-първо научете изкуството да рисувате на белия фон.

Вие сега имате в любовта си едно схващане – искате това същество, което вие обичате, да бъде ваше. Обикнете един кон. Купувате го, купите му и един юлар и го връзвате. Потупате го, погладите го и казвате: „Този кон е мой.“ Обикнете някоя кокошка – купите я, турите я в курника, погладите я и казвате: „Тази кокошка е моя!“ Също така и обикнете един човек – хванете го, искате и него по същия начин да окошарите. Но противоречието отде произтича. Вие не схващате отде ще дойде противоречието. Вие обикнете някой човек и искате да го окошарите. Да кажем, че аз обикна някого и искам да го окошаря. Но и мен обикне някой – и той иска да ме окошари. Тогаз какво се постига? Тогаз се започва една борба. Ето от какво произтича борбата, борбата в любовта: ти обичаш някого и искаш да го окошариш. Друг някой те обикне, но ти нищо не знаеш и той иска да те окошари. А някой друг иска пък него да окошари. И нареди се цяла верига – така се явяват противоречия.

След като обикнеш някой човек, остави го свободен, за да избегнете противоречията. На този, когото обичаш, дай му свобода! Това е естественият ход на нещата. И другото е право, но любовта трябва да се изрази, както казвам, за да изчезнат противоречията. Не могат да изчезнат противоречията, ако не разберем процеса. Този процес е правилен. На Земята така трябва да бъде. Но за да се премахнат противоречията, ти трябва да дадеш свобода на онзи, когото обичаш. Всички като дават свобода, тогаз Любовта свободно ще се прояви. Другояче любовта ще бъде любов на ограничение. Едно същество, колкото и да го обичаш, колкото и добрини да му правиш, ако не го оставиш свободно, то ще образува за тебе противоположни възгледи. Ще се яви у него един антагонизъм, ще иска да те избягва. Например ти можеш да имаш такива възгледи за един свой приятел, който иска да те окошари, а пък твоят приятел може да си състави такива възгледи за друг приятел, и т.н. Някоя мома бяга от момъка, понеже иска да бъде свободна, и момъкът бяга от момата някой път, защото иска да бъде свободен. Някой път майката бяга от децата или децата бягат от майката по същата причина. Това е един общ процес. Та гореказаното е нужно, за да не се родят противоречия в бъдеще, че да дойдат толкоз много страдания, та да се чудите какво да правите! Някои, гледам, още отсега създават инквизицията, приготвят си веригите. Така ще дойдете до безизходно положение!

Та първото нещо е следното: Новото учение е в това: на онзи, когото обичате, ще му дадете свобода, както на себе си! Защото ако онзи, когото вие обичате, е свободен, и вие ще бъдете свободен. Ако той не е свободен, тогаз и вашата свобода се ограничава. Ако онези, които ние обичаме, са свободни, и ние сме свободни! Но ако те не са свободни, и ние не сме свободни. На вас може да ви се вижда това малко странно, но ще ви приведа един малък пример, само за разяснение. Представете си, че има две другарки, които се обичат. Но на едната баща й е крайно взискателен, той не дава никаква свобода на дъщеря си. Питам тогаз: между тези две другарки, понеже бащите им ги ограничават, може ли да се развива любовта им, както трябва? Не може да се развива. Защото всички нещастия в света, в живота, са станали от ограничението на Любовта. Всички престъпления в живота са резултат на онова вътрешно ограничение на Любовта. Оттам водят своя произход страданията. И за да се премахнат страданията, трябва да се премахне ограничението вътре или да се тури онази свобода, която Бог е дал на хората. Както ти искаш да бъдеш свободен, желай тази свобода и на другите, на противоположния на тебе. И той да има същата свобода: не повече от тебе, а толкоз, колкото и ти.

Аз говоря сега за вътрешната свобода. Всички имаме еднакво схващане, но когато човек придобие истинската свобода, тогаз той е доволен от себе си. И мирът на човека произтича от онова вътрешно схващане, че той е свободен! Според моето гледище щастието на човека седи само в това – да съзнае, че той е свободен и че в любовта му никой не го ограничава.Че аз съм свободен, като гледам Слънцето. Възхищавам се. Дойде майка ми и ми казва: „Майко, недей, недей, Слънцето може да те изгори. Ти на слънце не стой!“ Ще изляза на вятъра, ще ме лъхне той. Майка ми ще ми каже: „Не може! Ще изстинеш! Хайде вътре!“ Ще ме окошари. Искам да си измия краката с водица. Майка ми казва: „Не може, не може, ще изстинеш!“ Любов има на окошарване тука! Тъкмо детето иска да се качи на дървото за круши или ябълки, майката казва: „Не може, не може, ще паднеш!“ Аз виждам, че желанието й е много хубаво – любов има тук. Тогаз у детето се явява една лъжа! Когато майка му заспи, тогаз то отива на дървото. Та първото нещо: майката да остави детето си свободно. Нека да слънчаса детето, но да е свободно. Нека го повее вятърът, но да е свободно. Нека да си поизмие краката.

Та от това, външното, трябва да видим какво нещо е свободата. Някой казва някому: „Чакай, чакай, ти криво мислиш!“ – Остави го! Нека си мисли криво! Има една крива мисъл – нека си носи тази крива мисъл, какво ще го оправиш! Твоите работи не са оправени! Някой ми казва: „Чакай, аз ще ти кажа как се мисли!“ Какво ще ми кажеш? Един ме пита: „В колко лица е Господ?“ Казвам: „В едно.“ Той казва: „Троеличен е, знаеш ли?“ – „Отде го намери, че е троеличен?“ – „Еди кой си философ е писал.“ – „Но и аз четох един философ, че Господ имал сто лица, а пък аз мисля, че Господ има толкоз лица, че никой не може да ги преброи.“ Той казва: „Той е направил човека по Свой образ и подобие.“ – „Ти беше ли там?“ – „Мойсей писа това, което знаеше.“ – „Мойсей не е авторитет за мен в дадения случай. И аз ще пиша сега!“ – „Но Мойсей е писал!“ – „Но и аз сядам и ще пиша! И аз ще стана авторитет.“ Авторитетът не е в това, че е писал Мойсей, но в това, дали е вярно туй, или не. – В едно лице ли е Господ, или в три? В едно лице е! Но Господ има хиляди отражения. Че ние приличаме на Бога. Това са отражения на Бога. Ако сме като Него, трябваше да бъдем всесилни като Него. Щом сме образ и подобие на Бога, трябваше да бъдем като Бога. Каквото каже Бог, става. А каквото каже човек, не става. Тогаз какво подобие има между Бога и човека? Нека да схващаме нещата реално. Едно дете, родено от известни родители, каквото прави бащата, така прави и то. Както говори бащата, така говори и синът. Както мисли бащата, така мисли и синът. Приличат си. Ние казваме, че сме по образ и подобие на Бога. Добре, ако ние не ходим, както Бог ходи, ако ние не мислим, както Бог мисли, ако ние не постъпваме, както Бог постъпва, тогаз де е подобието? Това да не ви смущава. Имаше един приятел – когато той говори, другият му казва: „Защо ми се караш?" Онзи му казва: „Не ти се карам. Начинът на говоренето ми, начинът на изразяването ми е такъв!“

Аз искам сега да ви извадя от един стар възглед. Това не са ваши възгледи. Вие сте толкоз ангажирани за някои неща, че сте готови да пожертвате живота си. Не са лоши работи това. Добре, ако троеличието на Бога е толкоз важно, ако ти вярваш, че Бог е троеличен, какво ще придобиеш? Или ако ти вярваш, че Бог има едно лице, какво ще придобиеш? Ти вярваш, че Христос се е родил преди 2000 години. Какво ще придобиеш? Не седи в това вярата – в троеличието на Бога. Троеличието на Бога се проявява в следното: Бог се изявява в света като Любов, чийто резултат е животът. Бог се изявява в света като Мъдрост, чиито резултати са Светлината и Знанието. Бог се изявява в света като Истина и резултат на Истината – това е свободата. Това е троеличието на Бога.

За мен свободата е нещо реално. Аз я опитвам в себе си. За мен светлината е нещо реално. Всеки ден сме обгърнати в нея. Троеличието на Бога така го виждам. Ако така го разбираме, има смисъл. Някои разбират външното троеличие в три лица. Аз съм виждал картина: Бог, нарисуван в три лица – две настрани и едно отзад – като триъгълник. Виждали ли сте такава картина? <em>(Не.) </em>Художникът е искал да изрази нещо. Първото лице на Бога – това е Любовта. Второто лице на Бога – това е Мъдростта. Третото лице на Бога – това е Истината. Отражението на първото лице на Бога – това е Животът. Отражението на второто лице на Бога – това е Светлината, Знанието. Отражението на третото лице на Бога – това е Свободата, широкият простор. Троеличието на Бога има тогаз смисъл. По отражение схващаме Бога. А пък щом дойде Истината при мене, аз имам самата реалност. Щом схващам Светлината, Знанието, аз имам отражението в себе си. Щом имам живота в себе си, аз имам отражението на Бога. Всеки ден аз преживявам троеличието на Бога. В това отношение Бог живее в мен.

Това е прелюдия, встъпление. Единствената мисъл, която ще остане от всичко това, което казах, е следната: не ограничавай Любовта в себе си, за да не създадеш всички възможности за злото и да си създадеш своето нещастие в света. Това е всичкото, което исках да кажа. Не ограничавай Любовта в себе си по никой начин, за да не създадеш злото в себе си и да не създадеш своето нещастие в бъдеще. Това е една философия, която можете да опитате веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти – и всякога ще намерите, че това е вярно.

Когато искаме да бъдем свободни, трябва да знаем отде трябва да започнем. Свободата трябва да започнем от Любовта: да не се ограничаваме, за да може да бъде животът свободен. След това не трябва да се ограничава знанието. Някой казва: „Много знание не трябва!“ То си има едно вътрешно естествено ограничение, което съществува. Но вие не туряйте никакво ограничение в себе си. Не туряй прегради на тези неща, на които Бог не е турил прегради. И тогаз за злото имаме едно определение: злото не е нищо друго, освен ограничението на закона на Любовта. Щом ти ограничиш Любовта, ти създаваш злото. Злото се е създало по единствената причина, че у онези същества, които са напреднали толкоз в своята еволюция, които са разбрали Бога, се е зародило първото желание да окошарят другите същества в тяхната кошара. Те създадоха злото. Те искаха да ограничат хората. Те възлюбиха хората и искаха да ги окошарят. Та мнозина от вас вървите по пътя на тези напреднали същества – искате да окошарите всекиго.

Всеки, който окошарва другите, той окошарва и себе си. Сега няма да се спирам много върху това. Някой друг път ще се спра да покажа последствията. Всяко едно желание, всяка една мисъл, каквато и да е тя, скрита във вас, има едно външно изявление, някога или сега – може и след един час, след година, след две или след 15, 20, 100, 1000 години. Всяка една мисъл ще има едно външно изявление, ще се въплъти някъде. Това, което бащата и майката са мислили, то непременно ще се изяви в техните деца. Това, което писателят пише, то ще се яви в неговото писмо. И като четат хората това писмо, ще се яви в тях едно противоречие. Този възглед трябва да имате, за да можете да растете. Иначе ще остареете, ще се осакатите, и без да искате, ще станете инвалиди в бъдеще. Мнозина ставате инвалиди. Ще дойде идеята във вас: „Господ не ме обича, този и този не ме обича!“ По стария път този е резултатът. Че ще ви разлюбят, аз ви го подписвам: по този път, по който вървите, до това ще дойдете! Както за онзи, който краде, мога да подпиша, че ще намери затвора, ще го хване законът. Който прави добро, пак е определено, че никога няма да намери затвора.

Какво значи да прави човек Добро? Доброто е това, което не ограничава Любовта! А пък злото е това, което ограничава Любовта. Всяко ограничение на Закона на Любовта е зло. Това, което не ограничава, е Добро. Та сега – стремете се в себе си към това. Това трябва да бъде първото ви постижение. Това ще ви ползва не само сега, но и в бъдеще, и след векове. Това ще ви бъде полезно и в този живот, и в бъдеще.

Някой казва: „Аз не искам да го ограничавам!“ Но като не го ограничаваш, ти да се чувстваш свободен. Но някой път ти, като не го ограничаваш, не се чувстваш свободен в себе си. Не, не ограничавай и себе си в любовта! Вие се ограничавате в себе си. Казвате: „Кого да любя и кого да не любя?“ Щом казваш така, ти си създаваш злото в себе си. Не туряй никаква преграда на своята любов! Това е Божественото в тебе. Ще се яви едно ограничение в тебе – то е от друг произход. Но това е ограничението на миналото. А пък в тебе ще има един Божествен компас. Да обичаш един човек, макар и да има погрешки – това е Божествен компас. Да кажем, че в тебе има едно желание да му помогнеш, но от човешко гледище ще кажеш: „Нека да си носи той съдбата!“ Основната мисъл разбрахте, нали?

Сега по някой път вие се държите, както бабата, която казала: „Не искам моя дядо да го вземат. Не си давам моя дядо, да не го вземат моя дядо! Синко, не си струва без дядо.“ Вече за нейния дядо тя има едно понятие, както за Бога. Съгласен съм с нея. Влизам много добре в положението на бабата. Осемдесет години са живели, така са се обикнали, че тя не иска да се раздели от него. Тя има за него едно свещено чувство, както за Бога. Тая стара баба е права в известно отношение. Но има още една малка закачка, от която бабата трябва да се освободи. Като умре дядото, тя ще почне да плаче за него. Щом почне да плаче за дядото, плачът показва едно неразбиране. Това, което ние обичаме, не може да умре! И това, което ни обича, и то не може да умре. Никога не умира това, което обичаш. Щом то умре, ти не го обичаш. Как се нарича философски тая мисъл? Но нека да остане тая мисъл сега, тя е много аналитична. Не мислете, че трябва да я разберете още сега. Още не сте го разбрали, но ще го разберете.

Не ограничавайте Божията любов в себе си! Дайте свободен ход на Любовта! За Любовта, като дойде, имайте винаги едно свещено правило: да нямате никакво ограничение в Любовта. Отвън ще има едно ограничение, но на онова, което дава подтик на вашия живот, на вашата мисъл, на вашата свобода, не туряйте ограничение. На това, което дава подтик на вашата мисъл, на това, което дава подтик постоянно на вашата свобода, не туряйте ограничения. Това е Божествената любов! Да не туряте ограничения. Като турите ограничение, ще дойде едно състояние много тъжно. Ще дойдат скърби, страдания, от които човек много мъчно може да се освободи.

<em>Добрата молитва</em>

<em>7 часа и 8 мин. сутринта</em>

<em>(Вън, на снега, се направиха гимнастически упражнения.)</em>

<em>Двадесет и първа лекция на Общия окултен клас</em>

<em>14 февруари 1934 г.,</em> <em>София, Изгрев</em>