Преглеждане на кода на Кр. Тулешков - Ние, Учението и животът

[[ЕЛЕКТРОННА БИБЛИОТЕКА]]

[[Беседи]]

[[Книги с беседи]]

[[Съборно слово]]

[[Работна среда на електронния архив]]

[[V Младежки събор]]

== Кр. Тулешков - Ние, Учението и животът ==

''Когато Бог говори, Неговия глас всеки познава.''

Учителят.

''Човек е въже, вързано между животното и свърхчовека; онова, що е велико у човека, то е, че той е мост, а не цел. Това, което е за обичане у човека, то е, че той е преход.''

''Аз обичам ония, които не дирят чак отвъд звездите причини да загинат и да станат жертва, но ония, които се жертват за земята, за да стане донякога земята за свърхчовека.''

Ницше.

''Основанията на всичко в света лежат върху "Тайното Учение"; докато избраните се посвещават на изучаване "Учението", светът е в равновесие и неговите стълбове остават непоклатими.''

"Z"

''Животът е процес на превръщане семето в плод''.

"Ние, Учението и животът" - това са трите главни стълба, върху които се гради битието, като започнем от подминералните сфери и достигнем до сферите, които се губят в ослепителното сияние на Божествеността. Това са три абсолютно необходими елемента за проявяването на каквото и да било, дори и най-малкото движение. Те са в абсолютно тясна връзка помежду си, преливат се тъй, преплитат се тъй, че наистина не могат да се разделят едно от друго, нито пък да се проявят едно без друго, а то е, защото и трите имат едно общо велико начало.


Те са три всепроникващи елемента, бездънни, преобширни, но въпреки това, а може би, и именно затова, те ни са най-малко познати. За тях са мислили, за тях са говорили от дълбока древност и до днес, но тяхната същина, заседнала в самата мисъл на търсещите я, остава винаги незасегната. Погледът по нея, мисълта и волята се плъзгат като по гладка стоманена повърхност; всеки истински поглед, всяка права мисъл и всяка воля са по принцип нейни.

Първият пункт, на който можем да се спрем, е онова, което ни е най-близко, което е нашата същина. За него всяка съществуваща единица може да каже "аз", а всички изобщо взети "ние". Как ще погледнем на това "ние"? Дали под него ще разбираме нас, събраните тук в името на известните, общи за нас идеи? Дали под "ние" ще разбираме ония, които са едно с нас по идеи, независимо от мястото, независимо от това дори, дали се познаваме. Дали под това ще разбираме човека, човечеството, или ще разбираме онова, което макар и проектирано в безброй посоки, въплотено в безброй форми, остава по същина едно - съзнанието, единично с Божественото? В зависимост от това и тоя въпрос може да се разгледа от много страни и в много форми, като се взимат предвид и взаимоотношенията между единиците в това "ние". Мисля, че всяка граница, която би се поставила между двама души, взимайки се в съображение техните насоки в живота, или тяхното вътрешно или външно състояние, е относително естествена и може да се превъзмогне от едно по-будно съзнание. Под "ние" аз разбирам всички ония живи единици, които променят мястото си в, тъй да се изразя, "духовното пространство", които, оставайки по същина неизменни, реализират пътя в себе си, като постоянно превъзмогват днешното и постигат утрешното. Ние сме поставени в най-различни условия, както вътрешни, тъй и външни, затова и начините на дейност са при всеки едного различни, а от това зависи и отношението помежду ни. Едно се иска от нас, и ние го даваме, често въпреки волята си, това е дейността. Има два вида дейност: една, при която целокупната ни вътрешна природа диктува, а действията стават като по инерция, машинално, по необходимост. Там воля няма, съзнанието почти отсъства, чувството за удобство и покой преобладава. Това всички знаем.

Вторият вид дейност е свързана с преодоляване всеки последователен миг по една микроскопическа пречка. Това е дейност на непреривно минимално напрежение. При него диктува съзнанието, което е антипода на инертността. Това се изисква от нас. Великите идеали са абсолютно необходими, те се постигат във вековете. Всеки велик идеал е сбор от малки идеали, както всяка стълба от стъпала. Да не пропускаме малкото, помрачени от копнеж по великото, защото в природата скокове се не правят.

Ние не можем избегна жалоните, с които творческата природа ни води. Те са втъкани в нас, ние сме вковани в тях. Друг път освен тях няма; отделянето от тях се нарича гибел, а даже и постигналият гибелта, пак по моста от тия закони ще постигне по необходимост идеала на творческата природа. Тези закони са Учението. Те са онова Учение, което е едно: въплощавайки се в много форми, влива се във всяко същество; оцветявайки се в разни цветове, озарява всяко съзнание.

Няма ново учение, няма старо учение. Учението, което ние признаваме, което е истинско, е едно; него всеки, въпреки желанието си, познава и често, въпреки волята си, следва. Великите идеи имат един център, и за да озарят ума на всеки човек, те не се нуждаят от посредник. Ръководи се дейността на човека, но не и потока от идеи. Има два вида отношение към Учението, а именно: съзнателно и несъзнателно. Хората не се ръководят от еднакво велики принципи в живота. Ръководните принципи относително зависят от съзнанието на индивидите. Когато пътят се налага, сам регулира движението на съзнанието, като всеки миг създава сътресения в него, поради промяната на посоките. Учението се налага по необходимост, то е нещо външно, което се стреми да извика към дейност вътрешния живот. Това ние виждаме на всяка стъпка около нас, а можем, ако пожелаем, да го проследим и в самите нас. Това не може да бъде за нас идеал. Ние трябва да можем да гледаме и да виждаме. Трябва да виждаме поне следващата си стъпка и тя напълно да зависи от нашата воля и разум. Ние трябва да живеем в сравнително по-голяма светлина, като никога не губим желанието да коригираме светлината на нашия светилник с оная светлина, която всички можем да доловим дълбоко в себе си, за която имаме безпогрешно понятие, и която тъй често и тъй живо се изнася пред очите ни от нашия Учител.

Малко повече воля, малко повече активност!

Казват, че животът е едната половина на онова, което е, без обаче останалото да е негов антипод и да го отрича. Цел ли е животът, или средство? Това може да бъде съвсем очевидно. Нищо от онова, което е, не може да бъде извън живота. Животът е най-изобилното, всепроникващото благо. Той не е отречен никому никога. Той се проявява в много форми. Заражда, възраства, разрушава форми във всички светове, в които те съществуват. От това е ясно, че той не може да бъде цел, а е благо, което най-внимателно трябва да се пази и най-рационално да се използва.

Имайки Учението за път, чрез основната среда на битието - живота "ние" непрестанно, по силата на неизменни закони, се стремим към далечен идеал. Този идеал е подобен на хоризонта: винаги е близко, но никой не е минал под него, защото постоянно се отдалечава. В този свят всичко се мени, защото трябва да се мени, за да може постоянно в нов вид да се изявява онова, към което ние се стремим.

Това са, може би, много общи фрази. Но кое може да бъде важно за нас? Това е фактът, че ние, Учението и животът сме, съществуваме, обвързани сме здраво и по силата на непреклонна воля следваме опредлена не от нас цел. Избор не можем да правим. Да се отклоняваме можем, за наша сметка. Младежи винаги съществуват. Младостта е порта, през която всичко изгрява, обсипано с импулси за живот и творчество. Прз тази врата минава всичко, достига зенита на своя небосвод и залязва, за да изгрее наново някога. Само младостта не остарява, тя е постоянен изгрев. И ние минахме през тази порта, обсипани с импулси за животъ, пламтящи от желание за творчество. Ще минем ли и ние по стария път, за да достигнем точката, в която всичко залязва и то, без да реализираме нещо от онова, по което сме тъй-силно копняли?

Млади братя по импулс, идеи и творчески пламък, да създадем условия и да открием сами пътищата за реализиране на светлит ни идеали, посочени от Учителя.