Преглеждане на кода на Изгрей, изгрей, ти, мое слънце

[[И очите ми видяха Изгрева]]

== ИЗГРЕЙ, ИЗГРЕЙ, ТИ МОЕ СЛЪНЦЕ ==

Второто нещо, което сърцето ми усети и очите ми видяха, беше "Изгрева". Когато чух за първи път тази дума, почувствах голямата топлота, с която приятелите я произнасяха. В ранно и ясно утро тръгвахме през Орловия мост, край обсерваторията (къпалнята, която сега е близо до нея, тогава я нямаше), минавахме по тесни, пълни с очарование и романтика пътеки. След това покрай разсадника и отново по пътечка, било всред борова, било всред широколистна млада гора. Накрая се озовавахме на една чудно красива поляна, около десет декара, намираща се на най-високата точка на Софийското поле. Тя беше заобиколена от север, запад и отчасти от изток с крехка борова горичка. На юг към Витоша се разкриваше величествена панорама от леко нагънатото, потънало в зеленината на ниви, ливади и зеленчукови градини Софийско поле. А в дъното на тази омайваща гледка се издигаше величествено Витоша. По-късно, когато пролетта дойде и времето се затопли, чистият въздух напоен с аромат на бор и полски цветя, галещите лъчи на слънцето, спрели върху напъпилите пъпки - всичко това създаваше на Изгрева усещането, че човек се намира в някакъв кът от Райската градина,


Ето как описва брат Методи Константинов своето първо отиване на Изгрева: "През 1922 година, месец март, отидох при Учителя в пределно скромната Му квартира на улица "Опълченска" №66. След приятни и полезни разговори, които имах, беше станало късно и Той ме покани да нощувам там. На сутринта, в ранни зори, тръгнахме заедно. Пресякохме града и се насочихме към зеленеещата се в далечината борова гора. Когато стигнахме до нея, поехме по хубави и живописни пътеки. Славеите разнасяха своята чудна песен. А въздухът беше така чист и ухаещ на борова смола и полски цветя, че гърдите дишаха свободно и мисълта се извисяваше високо над прозаичното всекидневие. Учителя бавно пристъпваше, мълчалив и сериозен. Най-после пристигнахме на една чудно хубава поляна, обсипана с утринните росни капки. Брилянти, разхвърляни от щедрата ръка на природата, безкрайна по своето богатство, върху свежия килим от мека трева. Поспряхме се за малко и Учителя ми каза: "Тук е мястото, където всяка сутрин посрещаме изгрева на слънцето." Поляната вече беше събрала много мъже и жени, които се наричаха помежду си братя и сестри. В заключителното си слово през този ден чух Учителя да казва: "Наближава първият ден на пролетта, пригответе се да го посрещнем, защото Той ще внесе в нас онзи жизнен ток, който е необходим не само за вашите тела, но и за вашите умове, сърца и души! Всяка година пролетта носи нещо ново, нещо неизказано дотогава. Животът е във възходящ и непрекъснат процес."

Учителя е препоръчал на Методи да се запише студент по философия. У младия и пълен с енергия човек се заражда идеята да си построи палатка и да остане да живее на това място. И наистина след три дни, в първия ден на пролетта - 22 март, кацва сред поляната една бяла палатка. Италианецът Бертоли, вече наш съмишленик, я подарява. Методи остава до месец ноември, когато през една нощ силна буря разкъсва палатката. На сутринта той отива в "66" и Учителя го подслонява. След два-три дни прекарани там, Методи се настанява в дома на наши съмишленици. По този случай Учителя му казал: "До сега изучаваше законите на светлината, а сега ще слезеш да учиш законите на тъмнината."

За посрещането на първия пролетен ден, 22 март 1922 година, Методи отбелязва: "В ранната утрин мълчаливо, с тихи стъпки пристигаха братя и сестри. Те идваха на вълни от спящия град. Наредени в полукръг, чакаха със затаен дъх стройната осанка на Учителя. Не след дълго пристигна и Той, наметнат с пелерина, и застана в центъра на полукръга. Небето беше ясно като кристал, утринният хлад действаше ободрително. Първият ден на пролетта, всяка година се очакваше с неизразимо ожидание, радост и внимание. Той се прекарваше с подобаваща тържественост. В момента на първите лъчи на изгряващото слънце, се чу тих и напевен шепот на молитвите. Изгревът на слънцето беше величествен. Изпя се песента "Изгрей, изгрей ти мое слънце". След това Учителя произнесе беседа. Думите Му се разнасяха наоколо, като шепот на дълбоко шумяща вода. Словата Му разкриваха за душите все светли истини, ценни правила и методи за един жадуван и красив живот. След беседата всички, изпълнени с надежда и упование, тръгнахме обратно към равнините."


Гледката от Изгрева към Витоша беше с особено приятна и неземна красота. Една беше тя, когато слънцето изгряваше в утринта и друга, когато се прибираше привечер. Косите слънчеви лъчи някак особено се плъзгаха по гънките на планината и леките възвишения пред нас. Те създаваха чудна феерия от приятно преливащи се багри в тъмни и по-светли тонове. Тишината и спокойствието, нарушавани само от звънките тонове на пойните птички, допълваха мига. Градът със своите пушеци, изпарения и миризми, беше далеч. Хора почти не се мяркаха наоколо. Този чуден кът стана постоянен обект на разходките ми, когато бях свободен.