Преглеждане на кода на Заветници на свободата ни

[[ЕЛЕКТРОННА БИБЛИОТЕКА]] 

[[Книги със спомени за Учителя]]

[[КНИГА:Учителя във Варна]]



== ЗАВЕТНИЦИ НА СВОБОДАТА НИ ==


Т. И. Бъчваров

Издание на редакцията на сп. „Родина" ул. „Опълченска"67, София

Мистична случка

Историята на един жертвеник (антиминс*), връчен на свещ. Константин Дъновски в Солунската църква „Свети Димитър" от Дух - Български
покровител.

ПРЕДГОВОР

Преди 22 години се срещнах и запознах с прононсирания днес в цяла България г-н Петър К. Дънов. Той е син на първия български свещеник в черноморския край. Край новия си познайник същата година имах случай да се запозная със застарелия негов баща свещ. Константин Дъновски.
Припомням си и днес първите си впечатления от срещата ми с дядо попа. Едроръст, с холеричен темперамент старец, в очите на когото още блестеше огънят на буден господарски дух, който не е обичал „думата му да става на две". Винаги наблюдателен, с тиха външност, той заговорваше плавно, мелодично, но със сдържан тон, като човек, който добре се владее. С тънка, едва доловима ирония в гласа той като да казваше: „какво не съм аз видял и препатил, което вие младите не сте и сънували още!"
След време много от преживелиците на дядо попа ми се разказаха, но остави в мене най-трайни следи само разказът за неговото юношество, когато той, подбуждан и от своята майка, искал да се покалугери, още съвсем млад 16-17 годишен. Но срещата му с един мистериозен духовник в солунската църква „Свети Димитър" (превърната в турска джамия) става причина младият Константин да не стане светогорски калугер, но верен на религиозния си дух, той се запопил...

Това лято имах възможност да посетя гроба на тоя тъй много заслужил наш духовник и след като видях с очи останалия веществен спомен от тая мистериозна случка (Антиминса), реших да публикувам това, което знаех, както и отпечатаните още 1905 г. в отделна брошура спомени на дядо попа за тая случка.
София, 1. VIII. 1922 г.


ПРИ ГРОБА НА СВЕЩЕНИК КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ

Някога безсмъртният Шекспир каза верен за всички векове афоризъм: „Имай повече неща, отколкото посочваш; казвай по-малко, отколкото знаеш".

Много неща има, които ние отминаваме без да ги забележим. И много от забелязаното не можем да го посочим. Нито една биография не съдържа всичко за живота на тоя, когото описват.

Когато се появиха първите биографични бележки за свещ. Конст. Дъновски в I кн. на синодалното издание „Духовна култура", 1920 г., тъкмо след неговата смърт, забелязах голяма празнина. В живота на този първи български свещеник има такива важни преживелици, които са повлияли на живота му, тъй както Христовото явление на Савла пречупи пътя на последния му живот. Дългът на всеки автор на биография е да отбележи такива моменти, които са повлияли за новата насока на живота. Инак всеки такъв прелом остава мистерия. И ако деецът отнесе в гроба тая мистерия, биографът не ще може да обясни неговия характер.

Биографичният очерк в „Духовна култура" е непълен и едностранчив. Свещеник Константин ни е представен само като добър родолюбец. Той бе духовник с жива вяра в задгробното битие: той бе мистик. И тая си вяра, според собствения му разказ, той дължи на преживяната в Солун още в младините му (1854 г.) мистерия.

Аз ще цитирам разказа на дядо поп Константин, както го намирам в издадената в 1905 г. брошура*.

„На Великий петък отидохме с другарите Белю Пинин, Тодор п. Маврудиев и Петър Атанасов да се поклоним на гроба на Св. Велико-мученика Димитрия в церквата, нарицаема „Кассъма-джамиси". На излизане ни срещна един старец, свещеник, без да го познаваме, със среден ръст, лице - сухо-бледо, брада -дълга и бяла, очи - светливи и пленителни. Благослови ни, като му целунахме десницата, и ни попита откъде сме и накъде отиваме. Ний му отговорихме, че сме от Варна и отиваме за Света гора.

— Много добре - рече той, - аз познавам тези места и съм живял там няколко време. - Като ни и разпита за някои лица от града Варна. На разделение се обърна към мене и ми рече:

— Желая утре, на това място, по това време да се видя с тебе; имам да те питам и да ти кажа нещо; идваш ли?

— С всяко благодарение - му рекох и се разделихме.

Другия ден, на Великата събота, аз на определеното време отидох в церквата, влезнах при гроба на Св. Ди-митрий, запалих свещица и се помолих. След това захванах да разгледвам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме облада една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: „Защо ли ни е оставил Господ?... И защо да бъде такава една светиня в турски ръце и т.н..." Но ето, че и вчерашният старец се зададе и отиде право при олтара и начна да се моли. След няколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата.

— Синко - рече ми той, - за любов Христова желая да се науча откъде си и за какво отиваш на Света гора.

Аз му разправих без всякакво стеснение откъде съм и за какво отивам на Света гора и какво е желанието и намерението ми - също така, като една изповед. Във време на говорението ми се виждаше много спокоен, слушаше с внимание думите ми и се показваше много благодарен, докато свърших разказа си. Но след няколко минути мълчание, като се приготви да ми говори, забелязах едно странно изменение в погледа му и по всичкото му телодвижение. А най-много, което ми вдъхна особено удивление, бе появлението на пламен огнений на главата му и неволно ме обзеха студени тръпки по всичкото ми тяло и ме обля студен пот!...


— Драгий ми синко - рече, - ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от местото, но от начина на вярата в Исуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, че са праведни, защото и там може да бъде човек голям грешник, както и в мира... Нито искам да те отвърна от намерението ти. Аз те уверявам в името на Господа Вседържителя, че всякога, гдето и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това, послушай съвета ми да си идеш там, на местото, гдето те е определил Божият Промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, прагът на чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча и ще бъде за уверение като от Бога...

След няколко минути мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор и му рекох:

— Не съм противен на Волята Божия, защото е свята.

А той ми рече:

— Не е достатъчен отговорът ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и бо-дърствуваме с молитви до последното издихание, та че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Аврам, който принесе своя син жертва на Бога; както и апостол Павел прие да бъде анатема от Христа за спасение на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви Своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се отдаде, да затъпчат с православието и славянството... Но нека се вълнува морето пак, докато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне.



И пак мълчание... Аз тогава се возхитих и радостно му рекох с едно страхопочитание:
— Отче, с помощта Христова и твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, всичко, което сте ми казали и ще ми кажете.
Тогава вдигна очи и ръце нагоре и рече:
— Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци.
Тогава [по]сегна към пазвата си и извади в една бяла кърпа нещо обвито, с което направи кръстно знамение към мене, после го сложи на камъните пред олтара (дюшемето на олтара е по-високо около един лакът). Като го разви и целуна, покани и мене, та [го] целунах. После това показа ми с пръсти на напечатаните букви на него дали ги познавам. Аз му рекох:
— Ако е число, то е 1747.
— Така, верно - рече, - именно от това число води началото си тоя Свети престол. Но за да разумееш по-добре, слушай: двадесетий ден от декемврий месец, хиляда и седемстотин четиридесет и шеста година е било четиридесетница от едно зверско изтребление на няколко души в същия тоя град от кръвожадни мохамедани. Останалата майка и вдовица от това благочестиво семейство, претоварено от неизказана скръб, с няколко свои роднини просели от Бога помощ и утешение с всенощно бдение в церква-та, нарицаема „Панагия Лагудяни". Агриппията* извършвал един седемдесет и седем годишен старец, светогорски аскетия от Иверския манастир, някой си иеромонах Теофаний. През нощта станала голяма буря със страшни гръмове и светкавица - малко останало церквичката да се събори. Пред зори бурята утихнала, в черквата огряла чудна светлина като ден. Евангелието на литургията било на свършвание и в часа се явили трима мъже с една прекрасна девойка. Дрехите им греели като слънце. Зачудений свещеник си останал на местото като вцепенен, без да помръдне. Девойката го наближила и отправила погледа си към него и му рекла: „Преподобний старче, нека бъде пътят ти бла-гоугоден Богу. В отговор на вашите молитви съм проводена с тия трима набож-ници от покровителката на тоя свети храм, Пресветая Дева Мария, майка на Господа нашего Исуса Христа, да ви предам каква е волята на Пресвятаго Па-раклита* за нашия окаян народ християнски... За умножение на греховете на християните дълготърпевший Бог бил прогневен, а преди триста и три години, когато християнските водители до града Варна** със своята измама принудили турския цар да вдигне очи и ръце към Небето и с голям глас извикал своята молба към Бога: „О, Исусе, ако си наистина Син Божий, както те изповядват твоите последователи, то направи съдба между мене и тях, дето не опазиха клетвата си, която се клеха в Евангелието!"... И тогава, о, тогава... препълнената чаша на Божий гняв и проклятие се изляла от Небето на земята и тутакси силата на християните отслабнала, а силата на ос-манлиите се укрепила, та освен града Варна, що превзеха и ограбиха, ами най-сетне и самия Константинопол завладяха!... И така станаха известни на всичкия свят следствията на Божий гняв. О!... Праведен Си, Господи, и прави судби Твои!

Но Всеблагий Бог во век не  враждует. От премногото Своя любов към человеческия род [Той] пак се смили, а най-повече от ходатайството на Небесната Царица и милостива застъпница на християнския род, Пресветая Дева Мария, както от молитвите на всичките духове праведни, между които първо място заемат тия трима мои другари, мучениците Димитрий и Мина (а на тре-тий името е утаено от мене) - благоволил да им яви Своя утешителен отговор, че до свършването на числото от сто пет-десеттях и три риби, писани в Евангелието, Всемогущий Бог ще съкрати дните на Турското царство и докрай ще го съсипе!... Всесилний ще възстанови ново християнско царство с православен вожд.

А да бъде това в действителност, Милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по необходимост и християните да се обърнат с молитви и покаяние към Него. Заради това, според числото на писаните риби в Евангелието, да направите толкова нови жертвеници, на които да може на всяко място да се принася в името на Исуса Христа, Сина Божий и Неговите заслуги, страшно безкровно жертвоприношение за про-щение на греховете, за мира и съединението вярата на християните, чистосърдечно просение [на] помощ и сила от Святаго Духа - по-скоро да се сбъдне и изпълни Писанието: Едно стадо и един пастир. Нека бъде наченато най-напред в светия град Иерусалим, от святаго Сиона, по море, по суша, на всяко място, дето се именува Исус Христос, защото и свидетелството Исусово е Духът на пророчеството."

После девойката се обръща към своята майка и и казва:,Достигналите ни земни скърбни изпитания са станали по непостижимите судби Божии и премного своя любов - да ни подари вечно блаженство; женихът на нашите души и тебе скоро ще повика на Небето да се радваме на вечния живот. Прочее, бъди бодра в молитвите си и на всички вас Бог да оправя пътя. Амин". И след това тримата мъже и девойката станали невидими.

След отпуска на Божествената литургия, като излезли от черква, научили се, че през нощта молнията изгорила три турски къщи с живущите в тях и всички
думали, че Бог отвърнал на злодейците.

После всичко това отец Теофаний се въодушевил с ревност Илиева по Бога, без да гледа на преклонната си възраст, предприел да извърши всичко, което го вразумил Бог. Без да се бави повече, отправил се за Иерусалим и като се разговорил със самия Патриарх, от святаго Сиона, отишел и в Константинопол и тамошния патриарх, като се съветвали всички, приели за добър знак рибите, писани в Евангелието (понеже на Елински язик на рибата буквите* носят знаковете: Исус Христос - Божий Син, Спасител). И тогава напечатва сто петдесет и три образа за Божествени жертвеници, според приетия обичай. И първата служба станала в светлия град Иерусалим на самия ден на Великата събота (с приложение частица: „Мерзкое и Богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предажд е блогочести-вим*), но всичко това е било много тайно - страха ради Iудейска. Преподобний Теофаний сам е ходил на света Синая, в Александрия, Антиохия, островите Пат-мос и Кипр и най-сетне, след дванадесет годишно бавение, върнал се в Света гора и там предал дух Богу. А почнатото дело следвало с голяма надежда на милостта Божия; ревностни слуги Божии са продължавали сърдечно да се молят, дано би Бог съкратил по-скоро останалото време, за да могат и те сами да видят освобождението на своя род християнски. Между многото ревните-ли по това е бил и патриарх Григорий**, който с няколко свои Богобоязливи съб-ратия е предложил да се прилагат в ан-тиминсите и от мощите на Св. Вели-комученик Мина и горещо е подканял да стават моления в празниците, в навечерието на Рождество Христово и Богоявление, Великата Събота, Пет-дсесетница и Преображение Христово, но най-сетне бил предаден от най-верния си и обесен с омофора*** си на ден Великден, с него наедно свети Архиереи пострадали, множество свещеници и първенци народни избесени и изклани... Едного само като с чудо Бог опази за продължение на поченатото и той е уверен, че всичко обещано напълно ще се изпълни в своето от Бога определено време... Сега, в тая тържествена за мене минута, с пълно упование на Божия промисъл аз чувствувам някакво улек-чение в совестта си и сърдцето ми се прелива от едно непонятно веселие ангелско, като те наричам мое любезно чадо в Духа Святаго и ти предавам тоя свети залог - имай го в пазвата си, при сърдцето си...

Аз го приех като целунах ръката му и го скрих в пазвата си, а той продължи:

— Връчвам ти тоя Свети Престол Божий**** за уверение на най-голяма милост в името на Пресветая Троица!... Добре да помниш, че Бог, когато и да е, чрез церквата явява своята многоразлич-на премъдрост на всички, та дори и на властите земни!... Всемогъщий Бог, който предопределява, предопределил е и средствата, а най-главното между тях е молитвата. Но понеже не се намира други по-голям и превъзходен, по-могъщест-вен образ на молене и предстателство у Бога за нас, за нашите нужди и надежди, както тоя образ на моление на страшното това жертвоприношение. Божествената Евхаристия*****, която ще се извършва на тоя Свети Престол, което е всичко Божествено и може да приведе във възторг и удивление не само мислите на нас смъртните, но и на самите най-чисти ангелски умове; мога да кажа, че е най-голямото чудо, най-високото тайнство, което можеше да извърши премъдростта Божия за человеческия род. Освен това, и сам Исус Христос ни е учил, че всичко, каквото попросим от Бога Отца в Негово име, ще ни подари. Заради това с несъмнена вяра и голяма надежда на това обещание в деня на освещението на тоя Свети Престол са принесени молитви и прилежни прошения за избавлението на християнските народи от агарянското иго и за съединение на вярата и в същия ден Бог благоволил да открие с един Божествен начин на молящите се, че всичко Негово обещание ще се изпълни непременно. И Всетителят присъвокупил, че между всички славянски народи Бог храни едно особено благоволение към най-много страдалото между всички народи славянско племе, за неговото простосърдечие и искреност. Затова трябва занапред да стават молитви и моления за силата и помощта от Светаго Духа, да могат да се съединят единомислием в едно тяло и един дух, както говори и Дух Свети чрез язиците на апостолите:



Ето това е пътят, от Светото Провидение приготвен за това Славянско племе, чрез който, като следва, ще може Християнството да се въплоти в славянството и радостно да възпеят с цар-пророка: „Се что добро, или что красно, но еже жити братий в купе"** и тогава тоя злочест град, отечество на славянските просветители, ще бъде нов славянски Втори Йерусалим, а пък за съединението на верите сам Бог ще извърши по Своята воля, както Му е угодно...
О, колко се възхищавам само от мисълта, но действителността ще бъде равна с воскресение от мертвих!... Но защо се бавя, защо не бързам по-скоро да свърша?...
Ето Дух Свети, що говори: даровете и призванието Божии са неотложна отрасл от славянското домородие и приготвен от Бога, който непременно ще изпълни Своето предопределение. Враговете негови, макар да направят над облаците своите гнезда, пак ще Бог да ги съкруши, защото, ей тъй, Белият цар е надарен от Всемогущаго с такава благодат, който го кълне - проклет ще бъде, а който го благославя - благословен ще бъде. Затова и ония, които се молят за него, наверно Бог ще ги послуша. Заради това в началото на третата пет-десетница на станалото обещание, когато се изпълни възрастта Христова, и...-Турция ще падне!...

След това ще се яви или роди православний Вожд и чрез Неговата молба Бог ще измие гнусотата от мястото на падналото проклятие. А пък на свършека на петдесетницата сам Господ Саваот ще отвори вратата на Света София и сам Белият Цар ще влезе Богу да се помоли в нея;... а сегашната тъмнина, която ни покрива, ще изчезне!... Знамението е вярно, от днешния ден, след като изтекат времената от числото на Евангелските трижд по iД (14) родове Христови***, дай, Боже, да можем пак да кажем на същия ден небесний глас, който иде от Небето и като мол-ния ще се разнесе по всичкия свят: Се победил ест лев, иже сий от колена Iудова, корен Давидов. Амин.**** "


Дядо поп не довършва разказа си в тази брошура и с това той прикрива най-мистериозните факти в своя живот и които той е доверил на верующия. Когато тайнственият свещеник предава Антиминса (жертвеника) и завършва речта си към момъка, станал невидим. Чак тогава младежът Константин разбрал, че неговият събеседник не е от живите, а дух. И това тъй силно го стреснало, че той останал на местото си като вдървен. Незабелязан на тази сцена свидетел бил пазачът на черквата-джамия, стар благочестив турчин. Той приближил към смаяния момък, турил ръка на рамото му и му казал:

— Синко, Божиите пътища са неизследими, иди си с мир.

Същият дух и в други важни моменти на живота на свещ. Константин му се е явявал. В най-големия разгар на борбата между българи и гърци (гагаузи) във Варна една вечер младият свещеник Дъновски попаднал в засада на свои врагове-гърци, които го нападнали, за да го убият. С мъка той се изтръгнал от опасността, като оставил част от расото си в ръцете им. В това време той вижда своя духовен водител, който отправил към него одобрителни думи: „Дерзай, вие ще победите!"

Скоро след това поп Константин получил из Цариград известие от Чорбаджи Атанаса (своя покровител, на когото бил зет), че българското черковно дело върви добре, успешно и скоро ще излезе на добър край. На свои близки дядо поп разказвал, че за първи път видял своя покровител в 1854 г., когато на малко гръцко па-раходче той с тримата си другари от Варна - Белю Пипин, Тодор х-Мавродиев и Петър Атанасов - излизат от Цариград и навлизат в Мраморно море. Насреща им летяла, тласкана от силен вятър, голяма военна гемия. Ходът и бил тъй устремен, че докато параходчето успее да се отклони, гемията го удря с носа си тъй силно, че го пробива и потъването му било неизбежно. В тоя критически момент Константин вижда, че край баджата на параходчето се спуска сянката на един калугер и той го чува, че казва: „Не бойте се, никой от вас няма да погине!"

Дядо попа познавах лично. Той и пред мене е потвърждавал верността на цитирания разказ. Преди 15 дни видях копие от Антиминса, отпечатано на литографски камък. Самият оригинал видях сега върху престола на първата българска черква във Варна „Свети Архангел Михаил". В тая черква свещ. Константин прекарал повечето от служенето си. В една стаичка при същата той преживял и сетните дни от тихия си живот. В двора до олтара лежат и останките му. Над гроба се издига скромен железен кръст. Засъхнали бяха няколко стръка цветя, посадени върху стихналата земя.

Отиде си от света живият свидетел на описаната мистерия. Остава само старият жертвеник да говори за мистериозното си минало. От надписите му на гръцки език се види, че е печатан, когато е бил вселенски патриарх Кирис Паисий, 1747 г. С едри слова стои един надпис: Осветено от свети Месемврийски кирис Йосиф 1820 г. А отляво са думите: Агнец (жертва) 1820, 6 август, мощи св. Мина (завити в Антиминса). Дълго още тоя прогнил от времето паметник ще ни напомня не само за живата вяра на скромния служител Христов, но и за живите ръководители на българския народ, които ни нудят да издигнем храм за нашия Бог - в българските сърца!



*Антиминс (гр.) - църковна потреба от копринен плат с изображение на Христовото погребение, на която се освещават даровете (бел. ред.)

*Авторът цитира пълния текст на „Едно откровение въ Солунската черква Св Димитрий (Кассъма-Джамиси) Дадено на Отца Константина Дъновски, прЬзъ юношеството му, въ Солунъ, на 10 априлъ 1854 год " (бел състав )

*Агрипия (гр.) - бдение (бел. ред.)

*Параклит (гр.) - Свети Дух (бел. ред.)

**Става дума за голямото сражение между християнската и ислямската армии, станало през есента на 1444 г. край Варна. Християнските обединени армии на краля на Полша, Унгария и Велика Литва Владислав III (наричан от унгарците Ласло V), на трансилванския воевода Янош Хуниади и на влашкия княз Влад III Цепеш (наречен Дракул) приели сражение срещу армията на турския султан Mypaд II (1401-1451). Предисторията на това събитие започва с политическия възход на Владислав III, роден през 1424 г. Папа Евгений IV (1383-1447), който го покровителствал, го убедил да застане начело на кръстоносна война срещу Исляма. През 1443 г. Владислав III разбил турците при Ниш и Златица и принудил Мурад II да сключи десетгодишно примирие през юли 1444 г. в град Сегедин (Сегед, Унгария). Според Сегединския договор (първи мирен договор, предлаган дотогава от турците на християнски владетел), сключен под клетва върху Евангелието

и Корана, на султан Мурад II била отстъпена голяма част от Велика Сърбия и цяла България. Въпреки това, флорентинският кардинал, внук на Евгений IV и адмирал на папската флота, Франческо Кондолмиер съобщил на Владислав III, че тръгва с флотата си за Галиполи, за да спре Мурад II, който бил в Азия. Византийският император Йоан VIII Палеолог също писал на Владислав III. Последният свикал коронен съвет, на който папският легат кардинал Юлиан Цезарини, подпомогнат от представители на на Англия, Франция, Венеция, Генуа, Флоренция и др., държал слово, че кралят не е длъжен да спазва клетвата си и се взело решение за поход срещу турците. Владислав III нарушил примирието с амбицията да обедини всички западни славяни и с тях да изгони Антихриста. Във военната кампания взели участие кардинал Юлиан Цезарини, Розгон, епископ на гр. Ерлав, и Доминис, епископ Великовардайнски. По този начин походът на Владислав III фактически представлява последният кръстоносен поход в Западноевропейското средновековие.

Тридесет хилядната християнска обединена армия преминала Дунав при Оршова и на 16 октомври 1444 г. пристигнала в Никопол, където присъединила четири хилядната конница на Влад III Цепеш, предвождана от сина му. След това превзела Шумен, Провадия, Каварна и Калиакра, а на 9 ноември пристигнала във Варна, заела позиции западно от Tpoшевa махала (днес Варненския квартал „Трошево"), но не заварила генуезките и венецианските кораби, на които по план трябвало да се качи. Мурад II преминал Босфора с очакваните от Владислав III кораби, които успял да купи, прекосил Балкана и на 9 ноември разположил армията си източно от с. Аджемлер (сега с. Аксаково).

Битката станала на 10 ноември 1444 г. Полесражението включвало пространството между селата Паша-къой (днес Варненския квартал „Владиславово") и с. Голяма Франга (днес Каменар) на север, с. Аджемлер (днес Аксаково) на запад, Гебеджанското (Белославсото) езеро на юг и Трошева махала (днес Варненския квартал „ Трошево") на изток. След начален победоносен щурм на християните, при който паднал знаменосецът на Мурад II, обединената армия на Владислав III претърпяла трагичен разгром. Янош Хуниади и синът на Влад III успели да се спасят, отстъпвайки с много жертви на север през местността, наречена по-късно „Батова" (от тур. „проклето поле"), а Владислав III заплатил с живота си и бил наречен от историците с прозвището „Варненчик". Мурад II издигнал на полесражението стълб на победата с надпис „Аз прославих Варна с победата си. Смъртни, научете се да не ставате вероломни", след което консервирал главата на мъртвия Владислав в пчелен мед и я изпратил тържествено в първата османска столица Бурса (Мала Азия).

Според някои предания, 22 години след сражението чехски велможа срещнал в Португалия скитник с шест пръста на краката, в който познал някогашния крал Владислав III, дошъл да се покае за нарушението на Сегединския договор. Трупът на папския легат кардинал Юлиан Цезарини, главен виновник за нарушеното примирие, бил намерен в една гора край Варна, но според други източници се спасил и останал за покаяние в Аладжа манастир край с. Кестрич (днес Варненския квартал „Виница"). Епископ Розгон потънал в мочурищата около Девненското езеро. Епископ Доминис се спасил в Аладжа манастир и гагаузите от с. Кестрич имали поверие, че в манастира живеел „ирим папас" - старец в духовно одеяние, който постоянно спял в огромен ковчег с памук. Старецът се пробуждал само на Великден и питал има ли в Хачуката (гората до Аладжа манастир) пръчки за каране на кон, жените раждат ли и кравите телят ли се. Когато му отговаряли утвърдително, старецът казвал: „Има още време", затварял очите си и се изгубвал.

Изходът от Варненската битка намерил отзвук в следващите победи на Мурад II, който през 1446 г. превзел Пелопонез, а на 6-8 октомври 1448 г. разбил християнската армия на Янош Хуниади на Косово поле. Синът му султан Мохамед II (1451-1482) през 1453 г. превзел Константинопол и сложил край на Византийската империя. Когато на 23 септември 1828 г. руският император Николай I Павлович превзел Варна от турците и лично влязъл в града, произнесъл знаменитата фраза: „Смъртта на Владислав е отмъстена", (бел. състав.)

* Буквите на рибата - в езотеричното Християнство гръцката дума IHTUS (риби) символизира съкращението Isus Hristos Тео Unis Soter (Исус Христос, Син Божи, Спасител) (бел. ред.)

*(църковнославянски): Мерзкото и богохулно агарянско царство скоро ще се провали и ще се предаде на благочестивите (бел. ред.)

**Григорий V - цариградски патриарх от 1797 до 1821 г., обесен от турците на връх Великден при избухването на Гръцкото въстание (бел. ред.)

***Омофор (гр.) - част от архиерейско облекло, което обхваща врата и раменете (бел. ред.)

****Историци, свързани с Българската православна църква, оспорват описания от К. Дъновски начин на получаване на Антиминса. Виж Архимандрит Иннокентий Софийски, „За Св. Антиминс във варненската църква „Св. Архангел Михаил", София, 1940 (бел. състав.)

*****Евхаристия (гр.) - богослужение за освещаване на светите дарове - тялото и кръвта Христови във вид на хляб и вино (бел. ред.)