Преглеждане на кода на Вместо увод - С този нож обсаждаме Варна

[[ЕЛЕКТРОННА БИБЛИОТЕКА]] 

[[Книги със спомени за Учителя]]

[[КНИГА:Учителя във Варна]]

== С ТОЗИ НОЖ ОБСАЖДАМЕ ВАРНА ==
(вместо увод)

Тази книга е първи опит да се съберат и подредят хронологично документални материали за един велик дух и за един велик град, взаимно оплодили битието си в едно конкретно историческо пространство. Съставителите нямат претенция за научен исторически труд, затова подзаглавието „документална хроника" е знак за авторска дистанция, дори за пълно авторско отсъствие. Още повече, че след книгите на Георги Томалевски и Атанас Славов едва ли може да се добави него към жанра на авторизираната историография. * Но колкото и да ни убеждават историците в безпристрастната обективност на историческите документи, кой днес би повярвал, че животът на историята и нашето разбиране за него съвпадат. Или че историята и нейната физически представяща я събитийност са неразчленимо слети. Очевидно и у най-неподготвения съвременен читател се налага ново умонастроение, което схваща единството на историята не толкова субстанциално, колкото екзистенциално. Това ново умонастроение е истински удовлетворено, когато се опитва да разгадава и тълкува знаците на историческите образи и събития. По този начин, освободени от диктата на обективността, те стават притежание на индивидуалното ни съзнание, претърпяват почти метафизическо прев-ръщане и започват обратно да ни диктуват повелите на натрупаната в тях култура. За съвременния наблюдател всеки исторически документ е семиотична система и функционира в съзнанието му с духовния импулс и с психичните енергии на културата, която го е породила. Може да се твърди, че всеки исторически документ съдържа скрита мъдрост и ни подтиква към езотерична интерпретация.

„ Учителя във Варна " на пръв поглед продължава документалната поредица, започната в двата тома на „Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново", публикувани през 1995 и 1996 г. Хронологично, разбира се, събитията във Варна далеч предшестват тези в Търново и понеже на практика представляват начало на всички начала, като че ли най-чувствително са застрашени от примитивизма на историческата обективност. Езотеричната интерпретация на появата на Учителя и на неговото първо варненско Слово е не по-настойчиво необходима, отколкото внимателното вникване в духовните приморски пространства на град Варна. Дори в лаконизма на Евангелието градовете не са просто социален декор на Христовите събития — и Кана Галилейска, и Капернаум са първите участници в Евангелската драма, не само защото са крайморски, но и защото са преизпълнени с древна култура. Като че ли винаги, когато историята вдига сценичната си завеса, първо се вижда море. Или поне вода.

Опит за езотерична история на Варна. Известно е схващането на езотеричната наука за ролята на Черноморското пространство да генерира културни импулси от най-дълбока древност до наши дни. Дори най-схематичните географски карти представят Черно море, прищъпнато в средата между Крим (на север) и Синопския залив (на юг), разделено на Азиатско (на изток) и Европейско (на запад) водни пространства, по чиято повърхност морските течения пътуват в два отделни величествени кръга, обратни на часовниковата стрелка. От друга страна, езотеричната наука разглежда историческите епохи като продукт на културни импулси на Всемирното Бяло Братство, чрез които Индоевропейската (Пета, Бяла или Кавказка) човешка раса осъществява своето духовно развитие. В този смисъл всяка култура се дефинира като реализиране на специфични способности и добродетели в човешкото съзнание. Следователно и историческите, и митологическите събития се схващат като еднакво реални психични функции. * Досега Всемирното Бяло Братство е генерирало четири велики духовни импулса и чрез свои Велики Учители е поставило начало на шест културни епохи в историята на Петата човешка раса на земята.


Първи културен импулс.

Цел: да подготви човечеството за приемане на Христовия импулс.

Ход: създаване на Първата, Древноиндийска, културна епоха с духовни наставници Рама и Седемте Велики Риши (около 8000 г. пр. Хр.);

създаване на Втората, Древноперсийска, културна епоха от Учителя Заратустра (около 6200 г. пр. Хр.);

кулминация на импулса в Третата, Египетско-халдейска, културна епоха чрез Учителя Хермес Трисмегист (около 4100 г. пр. Хр.);

създаване на Четвъртата, Гръцко-римска, културна епоха и школата на Учителя Орфей (около 1250 г. пр. Хр.).

Резултат: човешкото съзнание инволюира, губи способност да вижда в духовния свят; азовото съзнание прониква в чувственото тяло, внасяйки егоизъм, приковава го към петте физически сетива; създава се т.нар. сетивна душа.

Мисия на Черноморското духовно пространство в хода на Първия културен импулс:

а) Синтезира резултатите от Древноперсийската и Египетско-халдейската културни епохи чрез митологичния импулс на Прометей, прикован върху Кавказките скали край източното черноморско крайбрежие (около 3100 г. пр. Хр.). Прометей (буквално - промислещия или онзи, който предварително мисли за това, което става вън от него) е прикован върху скалата на земното тяло и орелът на мисленето кълве от чувствения черен дроб.

б) Разгръща Гръцко-римската културна епоха чрез опита на езотеричната школа в Колхида (около устието на река Риони, черноморското крайбрежие на Грузия) да възстанови чистотата на чувственото тяло, помрачено от егоизма (около 1250 г. пр. Хр.). Създава се митологичният импулс на Аргонавтите, странстващи към непомрачената от егоизъм златиста обвивка на чувственото тяло, наречена златно руно. Образът на овена синтезира спомена за изгубеното единство между Любовта и Мъдростта в човешкото съзнание.

в) Въвежда жертвата като добродетел на идващата интелектуална култура чрез опита на езотеричната школа в Таврида (недалеч от Севастопол, Кримски полуостров, около 1194 г. пр. Хр.). Създава се митологичният импулс на дъщерята на човешкия дух Ифигения, пренесена в жертва на Артемида, за да стане жрица. Това е дарбата на съзнанието да отделя свещеното от общата интелектуална култура.

г) Съхранява и пренася в идващата материалистична култура учението за живота след смъртта и за прераждането чрез езотеричната школа на Замолксис (или Залмоксис) в царството на гетите (край устието на Дунав и бреговете на Североизточна България). Според Херодот, Замолксис, наричан Гебелеизис (буквално - носител на Светлина), бил роб (или ученик) на Питагор (580-500 г. пр. Хр.), който го освободил. Забогатял, той се върнал в родината си, заповядал да му построят подземна къща, прекарал в нея три години и се явил отново на белия свят, за да повярват всички в безсмъртието.

По всяка вероятност, тъкмо на този исторически етап Варненското духовно пространство поема своята езотерична мисия, въпреки че Варненският халколитен некропол, открит край индустриалната зона на града, се счита за най-стария в Европа и официалната археологическа наука го датира около 4000-5000 г. пр. Хр. През 571 г. пр. Хр. гръцки колониалисти от Милет основават гр. Одесос.

Втори културен импулс.

Цел: да внесе Христовия импулс в човечеството.

Ход: започва от Индия чрез мисията на Кришна (около 3000 г. пр. Хр.);

преминава през семитските племена и родословието на Авраам;

пренася се в Египет, където Мойсей се посвещава в тайните на херметизма;

предава се в двата центъра (Египетски и Палестински) на Есейската езотерична школа;

кулминация на импулса при въплъщаването на Христовия Дух в Исус и при кръстната Му смърт на Голгота;

подготвя прехода към Западноевропейската културна епоха чрез Александрийската езотерична школа на неопитагорейците, неоплатониците и гностиците.

Резултат: Духовното Слънце прониква в сферата на Земята и в човешката душа; създаденото в нея индивидуално, азово съзнание придобива възможност да приема непосредствено откровенията на Духа; развитието на човешкото съзнание се тласва в еволюционна посока.

Мисия на Черноморското пространство в хода на Втория културен импулс:

а) Предоставя територия за апостолската мисия на Св. Андрей Първозванни при кримските скити. Според Епифаний (IX в. сл. Хр.), Господ казал на първия от дванадесетте апостоли: „Иди във Витиния, Аз съм с теб дето и да отидеш. Още и Скития те очаква ". Андрей потеглил с учениците си към Лаодикея, а оттам - в Мизия, в гр. Одесос. Като прекарал тук малко време, поставил епископ Апион (Амплий), който по-късно претърпял мъченическа смърт. Тези исторически бележки сочат Одесос като епископско седалище още от втората половина на I в. сл. Хр.

б) Създава духовна стена между европейското мислене, като вътрешна психична практика, и упадъчното сетивно магьосничество на Азия. Историческо копие на процесите около тази астрална стена са началото на Великото преселение на народите. През 587 г. сл. Хр., по време на император Маврикий (582-602 г.) аварите превземат Одесос. Оттогава в историческите хроники започва да се споменава името Варна. Варна се споменава от византийски летописци като град Одесос край река Варна, а през 678-679 г. сл. Хр. по времето на император Константин Погонат се твърди, че Аспарух станал владетел на Долна Мизия, което означава, че е превзел и Варна. През периода от 773 г. до 1202 г. градът е отново византийски.

в) Създава се митологичният импулс за битката между демоните (фавни и сатири) и възвишените духове за чистотата на земната астралност, която в древното съзнание се символизира от стихията на Космическата вода.

Най-вероятно името Варна отразява мисията на своята културна епоха. Разпространено е мнението, че произходът му е от аварската дума var, означаваща „град", но основателен е въпросът защо и река трябва да се назовава с такова име. В контекста на духовната мисия на Черноморското пространство по онова време по-достоверно е да се търси коренът на думата в санскритския термин varuna, с който е означаван принципа на Космическата вода, прототип на гръцкия Уран. Съществува и санскритска дума varna, означаваща буквално „ цвят, багра ". В Ригведа с този термин е посочено понятието „ каста, съсловие ". Според езотеричната наука, представителите на кастите в древните култури се различавали по основния цвят на астралното си тяло. Най-сетне е възможно Варна да произхожда от древноперсийската дума \varъnа, която означава „вяра ". От културологична гледна точка вярата се явява като функция на мисленето за познаване на вече невидимите за съзнанието духовни светове. Така че, в контекста на конкретната езотерична мисия на Варна през епохата на Втория културен импулс, и трите възможни етимологични корена на името и означават едно и също: астрално пространство под въздействие на мисълта.

Трети културен импулс.

Цел: да даде методология за реализиране на Христовия импулс в личния и социалния живот.
Ход: започва от Индия чрез мисията на Буда (563-483 г. пр. Хр.) ;
преминава през Египет;

създава езотеричното течение на Манихейството чрез проведения през IV в сл. Хр. духовен събор на Черно море, в който участват Учителите Манес, Заратустра, Буда и Скитианос;

кулминация на импулса в Богомилската езотерична школа в България;

подготвя Западноевропейския ренесанс, създавайки езотеричните школи на албигойците, катарите и розенкройцерите;

завършва в движението на спиритизма, Теософското и Антропософското общества от края на XIX и началото на XX век.

Резултат: схоластичното европейско мислене съживява в душата независимата Истина и независимото Добро, които я издигат над сетивното -създава се т.нар. разсъдъчна душа; от друга страна, в европейския рационализъм се вмесва чувството на сетивно удоволствие, мисленето се употребява единствено за проникване в земния свят; в азиатското магьосничество се вмесва идолопоклонничество, духовните знания се употребяват за печелене на земни богатства; западният утилитаризъм и източният шаманизъм се стремят към космически „брак" в астралните Черноморски пространства.

Мисия на Черноморското пространство в хода на Третия културен импулс:

а) Създава Манихейския импулс и Богомилското движение чрез духовния събор на Черно море, ръководен от Манес.

През 1202 г. българският цар Калоян превзема Варна в деня на Велика събота и прекарва великденските празници в града. Богомилското движение прониква във варненското духовно пространство, в местността Сотира (от гръцки -спасение) по южния склон на Ташла-тепе се създава богомилско селище. През 1352 г. във Варна се настанява венецианският консул Марко Леонардо, който сключва договори с цар Иван Александър.

б) Диференцира Христовия импулс на православен и католически чрез Великата схизма в Константинопол - първоначално между патриарх Фотий и папа Николай I през 867 г. сл. Хр. и по-късно, през 1054 г. сл. Хр., между патриарх Михаил Керуларий и папа Лъв IX.

в) Създава импулси срещу космическия „брак" между европейския утилитаризъм и азиатския шаманизъм.

Историческо копие на опитите за подобен космически „брак" са повечето крайморски военни операции от това време, особено сраженията между християнски и ислямски армии. През 1393 г. султан Баязид I превзема Варна, а от 1413 г. до 1444 г. градът е отново византийски. На 10 ноември 1444 г. Варна се превръща във „Ватерло " за кръстоносците, водени от Владислав III и Янош Хуниади: почти като в мита за Орфей, главата на умъртвения клетво-престъпник Владислав Варненчик е потопена е пчелен мед и Mypaд II я изпраща тържествено в азиатската си столица Бурса. През 1610 г. запорожките казаци, а през 1773 г. граф Румянцев превземат Варна, но след това я напускат. През 1828 г. руският император Николай Iръководи от Турна-тепе обсадата на града и на 23 септември тържествено слиза на брега му от крайцера „Париж". След създаването на Гръцката държава русите се оттеглят от Варна и на 18 април 1837 г. Махмуд II влиза в града и възстановява разрушените крепостни стени. По време на Кримската война за светите места в Палестина (1853-1856 г.) във Варна е разположено главното командване на англо-френско-турската коалиция, която воюва срещу руската армия, отбраняваща Севастопол. Като че ли за историческо възмездие, сред войските в града избухва голяма холерна епидемия, а на 27 юли 1854 г. (ден на Св. Пантелеймон) пожар унищожава почти цяла Варна. На същата дата през 1878 г. по време на Руско-турската освободителна война руската армия превзема града.
С това не свършват черноморските кръвопролития. Но Бог, според метафоричния израз на Учителя, събира кръвта от бойните полета, за да съгради новото сърце на човечеството.
Четвърти културен импулс.

Цел: да подготви славянството за предстоящата Шеста културна епоха, наречена Култура на сърцето.

Ход: започва от Варна под ръководството на Учителя Беинса Дуно;
преминава във Велико Търново и София, оттам - във Франция, Литва, Русия, САЩ, Канада, Аржентина и Конго.

Предстоящ резултат: изграждане на ядрото на човешкото съзнание, наречено Разумно сърце ши Съзнаваща душа, чрез включване на принципа на Любовта като основа на Живота; непосредствено отваряне на Разумното сърце към Духа на Истината чрез живот за Цялото; подготвяне на човечеството за Шестата (славянска) културна епоха, ядро на бъдещия Шести планетарен цикъл, наречен Шеста раса.

Мисия на Черноморското пространство в хода на Четвъртия културен импулс:

а) Създава във варненското село Хадърча, днес Николаевка, физическото тяло на Петър Дънов за проява на Духа Беинса Дуно.

б) Поставя във Варна началото на Веригата на Бялото Братство, ръководена от Учителя Беинса Дуно.

в) Създава през 1914 г. в Бургас импулс за духовно пречистване на земния астрал, с което Учителя Беинса Дуно обявява и началото на Епохата на Водолея. В бургаската си беседа от 22 март той казва: 

„Днес аз уреждам празника на нашето Общество и ви съобщавам следния реален факт: днес в Невидимия свят светлите духове също празнуват..., защото всички членове на Черната ложа са изгонени от астралния свят. Астралният свят е вече очистен от ангелите на тъмнината..., но всички те са слезли тук, на Земята, както се измита вторият етаж на една двуетажна сграда и всичкият боклук пада на долния етаж."

Езотеричната история на Варна може да се дописва. Като синтез от чужди духовно-научни изследвания, в този си вид тя е по-скоро умозрителна и еклектична конструкция, ако щете - историческа хипотеза, поради което се нуждае от бъдещи научни потвърждения. Така или иначе, мястото и в увода към „ Учителя във Варна" преследва много по-обикновена цел: да покаже на непредубедения читател, че варненският декор на събитията около Учителя е част от духовната култура на Черноморското пространство. И за да можем да продължим нататък, несмущавани от диктата на всякакви исторически дадености, добре би било да наречем горната хроника за Варна история за пречистването на общочовешкото сърце.

Документалните материали в книгата са подредени условно в три части. Първата част е именувана 

„Предисловието", защото свидетелства за хора и събития от епохата на Българското Възраждане във Варненския регион, повече или по-малко свързани с раждането на Петър Дънов и с формирането на неговата личност. Без преднамерена селекция, документите в тази част недвусмислено изразяват възрожденския дух на епохата, която по странни пътища съчетава съдбите на едни от най-добрите българи, вика ги от далечни краища, фокусира в селцето Хадърча (Николаевка) кръвта и интелекта им, вгражда ги в борбите за църковна независимост и после отново ги провожда незнайно някъде. Атанас Георгиев, Константин Дъновски, Сава Доброплодни, Петко Р. Славейков и много други се мярват кратко в историческата драма, за да подготвят място на онова, което идва след тях. По едни или други исторически обстоятелства тъкмо на Николаевка се пада да стане национално-просветен център във Варненско, дори своеобразен парламент на първенците от района, които на 21 май 1860 г. се събират, отхвърлят гръцката патриаршия и официално признават самостоятелната Българска Църква в Цариград. Дори Славейков се появява през 1864 г. като учител във Варна, стои два-три месеца и отпътува за Цариград, за да редактира новобългарската езикова версия на Библията от 1871 г. - същата, от която по-късно Учителя Беинса Дуно ще състави „Завета на цветните лъчи на Светлината".

На пръв поглед повечето от документите в „Предисловието " преповтарят едни и същи събития, дори на места взаимно се опровергават, но от различните гледни точки се получава своеобразна документална полифония, много по-автентична, отколкото всеки друг еднопланов исторически разбор. „Предисловието " завършва с оригинално изследване за рождената дата на Петър Дънов.
Втората част на книгата съдържа варненското Слово на Учителя Беинса Дуно. На практика след завръщането му през 1895 г. от Медисън (Ню Джърси, САЩ) до 1909 г. Варна е главна територия на неговата дейност, с изключение на краткия му престой в Нови Пазар (1899-1900 г.) и на няколкото му пътувания из България. В действителност първият варненски документ на Словото е книгата „Науката и въспитанието. Началата на человеческий живот", публикувана през 1896 г. във Варна в печатницата на К. Николов, претърпяла впоследствие няколко редакции и преиздавания.

„Хио-Ели-Мели-Месаил", с което започва втората част на нашата книга, е Слово, записано от Учителя във Варна през 1897 г., публикувано в самостоятелна книга през 1912 г. в печатница „Напредък", Стара Загора, и днес представлява библиографска рядкост.

По-нататък хронологично следва Словото „Избаникът Божий и Вождът на Истината", записано на 20 септември 1898 г. и публикувано в „Изгревът" на Бялото Братство ", т. II, Житен клас, София, 1995.

Първото публично представяне на Словото е „Призвание към народа ми -български синове на семейството славянско ". Учителя го записва на 8 октомври

1898 г. и го прочита през същия месец пред членове и гости на Женското благотворително културно-просветно дружество „Майка" във Варна. От 1994 г. насам „Призвание" -то има няколко издания.

Хронологията на варненското Слово продължава със „ Свидетелствата Господни", записани на 13 февруари 1899 г., и „Божието обещание", записано на 24 февруари 1899 г. Двата документа са публикувани в „Изгревът " на Бялото Братство", т. II, Житен клас, София, 1995.

Безспорно най-значимото съдържание на „ Учителя във Варна" са протоколите от годишните срещи на Веригата на Бялото Братство, наричани по-късно събори. Съборите са провеждани във Варна до 1909 г. включително, съхранени са протоколите им от 1903, 1906-1909 г. и тук се публикуват за първи път. От тях излизат на яве неизвестни досега исторически факти, най-същественият от които, може би, е този, че начало на Веригата на Бялото Братство е Обществото за повдигане религиозния дух на българския народ, което Учителя учредява във Варна още през 1897 г.

В протоколите по особен начин се открояват и две личности, повече или по-малко пренебрегвани досега в мемоарите на съвременниците си. Първата е Анастасия Узунова-Желязкова, на която е посветен отделен очерк в третата част на книгата. Втората личност е самият протоколчик Димитър Голов, чиито са записките от 1906 до 1909 г.

Димитър Голов (1863-1917) е роден в Котел, завършва френски колеж в Одрин (където се ражда и учи Анастасия Желязкова), следва католическо богословие в Рим, работи като мисионер в Африка и учител в Солунската българска мъжка гимназия, накрая се установява като издател в София и от 1899 г. е стопанин на списание „Летописи" с директор Константин Величков и със сътрудници - Иван Вазов, Михалаки Георгиев, Антон Страшимиров, Цанко Церковски и проф. Марко Балабанов, ръководи през 1912 г. отпечатването на „Завета на цветните лъчи на Светлината", умира в София.

В края на втората част в отделна глава, озаглавена „Епистоларно Слово ", са публикувани избрани писма на Учителя, писани във Варна. Между тях са и писма от варненския хотел „Лондон" през периода от юни 1917 г. до лятото на 1918 г., когато правителството на В. Радославов интернира Учителя от София във Варна под предлог, че учението му разколебава духа на войниците на фронта.

Третата част на книгата е озаглавена „Съработниците" и включва документи за няколко поколения личности-ученици, слушатели и последователи на Учителя Беинса Дуно, повечето - от духовния и интелектуален елит на Варна. От биографията на Анастасия Желязкова, например, излизат наяве много исторически факти за варненски събития около Учителя, неизвестни досега. Не е отмината без специално внимание спорната личност на варненеца Михаил Иванов, който след 1937г. под името Омраам Микаел Айванхов създава френското Бяло Братство. За първи път се публикуват мемоарните бележки на Велко Петрушев и Люба Стойкова. В тях от специфичен ъгъл е представен варненският социален декор на Учителовото Слово от 1912 г. почти до наши дни. Включен е и предговорът към драмата на Велко Петрушев „Девор " в публикацията и от 1934 г. Написан е от варненския интелектуалец Петър Списа-ревски и е опит за въведение към оригинален жанр в българската драматургия, който може да бъде наречен мистерийна драма.

Безспорно, последната, трета, част на книгата е документална хроника, която постоянно може да се дописва. Тя, в сравнение с останалите две части, е като че ли най-непосредственото усещане за историята като битие на култура, родена от незрим духовен импулс.

За да се предпази читателя от всякакви предубеждения, накрая е необходимо да се отбележи, че уводните бележки към „ Учителя във Варна" не са преднамерено тълкуване на представените исторически документи, а по-скоро намек, че „ героите " на книгата са двама - Словото на Учителя Беинса Дуно и градът Варна.

На 16 август ст.ст. 1909 г. Учителя открива годишната среща на Веригата на Бялото Братство и, показвайки на присъстващите къс двуостър меч, произнася забележителните думи: „ Това е Силата Господня. С този нож обсаждаме Варна." По-горе нарекохме историята на Варна „история за пречистването на общочовешкото сърце" и колко по-вярно става това определение след физическата поява на Учителя Беинса Дуно в Черноморското духовно пространство на България. „ Учителя във Варна " е книга за сърцето на един град, завинаги обсаден от силата на Духа.

Без помощта на Павлина Даскалова, чиято е идеята за съставянето на тази книга, без Христо Маджаров, на когото се дължат повечето от идейните и внушения, без съучастието на Георги Н. Петков, Филип Филипов, Преслав Павлов, Петър Митев и Иван Джеджев, без професионализма на историците, библиографите и преводачите Станка Димитрова, Цветолюб Нушев, Кристияна Димчева, Елена Бъчварова, Борислав Дряновски, Васил Стоилов и Ралица Хубанова не би било възможно съставянето и публикуването на „ Учителя във Варна ". Затова последните думи на признателност са към тях.

Варна, май 1998 г.