Липса на амбиция

[Nejno cvete]

Здравейте! Виждам, че помагате на доста хора. Искрено Ви моля да обърнете внимание и на моя проблем. Проблемът е следния - липсва ми амбиция. Няма сфера в живота, която да ме влече и вдъхновява. Изчетох доста книги за самоусъвършенстване, за личностно развитие, както и за силата на визуализацията. Цял живот слушам как трябва да уча, да се развивам и да се усъвършенствам в дадена сфера. Но проблемът е, че абсолютно нищо не ме вдъхновява. Преди да се омъжа и да родя две деца си мислех, че това е моето призвание - да седя вкъщи, да готвя и чистя, да си поддържам дома и да си гледам децата. Родих породени деца, които се гледат много трудно, понеже са много палави, злояди и не искат да спят (да са ми живи и здрави!), попаднах на най-отговорния съпруг, който удовлетворява всичките ми желания, дори и в моментите, в които не сме били добре финансово. В крайна сметка се оказа, че и да си седя вкъщи не ме удовлетворява. Радвам се, че станах майка - може би това е нещото, което ми осмисля съществуването. Макар, че аз продължавам да смятам, че все още животът ми няма смисъл. Като цяло животът ми е супер, хората ме намират за много красива, цял живот съм се радвала на много обожатели, дори всичките ми близки са ми казвали, че не могат да повярват как може човек с моята външност, който може да постигне много, да не е никак амбициозен и да си стои на едно положение. Имала съм възможности да се омъжа за богати мъже, които искаха да ми свалят рая на земята, но според мен хората, които имат много пари не са качествени и като цяло не съм типичната жена в това отношение. Винаги съм предпочитала да имам свестен и морален човек до себе си, отколкото да се радвам на злато и пари, но тялото ми да бъде ползвано от кофти мъж... Цял живот се мъча да науча един език... доникъде не съм го докарала. Майка ми заема доста висок пост и ако бях амбициозен човек, щях да постигна много.... но не съм. Завърших успешно висше образование, но пак насилствено... защото обществото го изисква. Единственото, което може би ме радва е да имаме финансовата възможност да пътуваме с мъжа ми и децата, т.е. семейните почивки много ме радват. Но това с нищо не ми помага по отношение на амбицията. Когато бях малка бях певица, дори печелих много първи награди, но благодарение на това, че майка ми ме буташе да пея, защото виждаше таланта в мен, нямам никакво желание да развивам тази част от себе си. Като цяло не виждам никакъв смисъл от живота. Може ми ако знаех, че след смъртта има още нещо, може би шях да бъда по-надъхана. Като цяло не виждам смисъл цял живот човек да се трепе да работи, да учи и да се развива при положение, че ще отиде накрая три метра под земята. Единственото, което искам е да намерим с мъжа ми начин да увеличим доходите си, за да могат децата ни да се чувстват добре... не че сме бедни и незадоволени, по-скоро сме от средната класа. Да речем, че два-три пъти в годината имаме възможност да отделим около 1000 лв, за да си направим екскурзийка с децата. Но въпреки, че имам такова желание по отношение на увеличаването на доходите си, пак нямам амбицията да си размърдам мозъка, за да се случи. Хем го искам, хем не виждам смисъл в този живот за нищо. В тази връзка винаги съм се чудила на хората, които искат да стават известни и искат да стават звезди... защо за Бога им е това? За да гъделичкат егото си? Това ли ги храни? Що за храна е това? Изключително апатична съм към всичко. Когато съм вкъщи нямам търпение да отида на работа, когато съм на работа - нямам търпение да свърши работното време и да се прибера вкъщи. В момента, в който се прибера и пак изпитвам същото чувство... Бях записала още едно висше, за да докажа на себе си, че мога да съм амбициозна.... но не го докарах доникъде. Иначе имам една магистърска степен, но какво ли от това... Това, което записах и не успях да завърша е Реторика - записах я, защото си мислех, че съм стеснителна по отношение на общуването ми, но като тръгнах на лекции и като се запознах със състудентите ми, установих, че 90% от тях си имат доста сериозни проблеми с общуването и, че не съм част от тях... изкарах два семестъра и реших, че и това не е за мен... След всичко, което научих там, установих, че човек по отношение на говоренето си не може да се промени чрез учене. Или го имаш дар словото или го нямаш. Аз по-скоро го нямам... това и беше причината да запиша. Изчетох доста учебници и книги, но нищо... все още нямам желание да развивам дар словото си. Не мога да си обясня защо изпитвам такъв мързел да мисля - нямам никакво вдъхновение дори да мисля... и се чувствам нещастна от това. Изключително апатична съм към всичко! Моля ви, помогнете ми!

[Орлин Баев]

Според мен, казусът ти се свежда до два централни фактора:

1) Представата на другите в теб за амбиция, интернализирана като собствена такава.

2) Действително непознаване на себе си, от което следва реално безсмислие. Част от непознаването е свързано с горната точка.

....................................

По първа точка: Майка ти е на висока обществена позиция и вероятно те е тласкала към амбицизна кариера ако не с думи или поне ако не само с думи и отношение, то със самото си поведение и пример. Красива си, а представата на хората за красивата успяваща по амбициозен начин жена също е в противоречие с това, което си ти. А това, че си чудесна майка, работиш, грижиш се за мъжа и децата си, вече никак не е малко. По-скоро влиянието на другите, което приемаш за свое, отколкото същността ти, те тласка към лелеяната от теб амбиция. Всъщност, амбицията е бягство от страха от провал и нищожество. Тя е изгаряща болезнено страст, подхранвана от сенчести страхове. Великите мъдреци винаги твърдят, че колкото повече страст (амбиция), толкова повече нещастие има в живота на човека. Защото задоволяването на амбициите единствено прехвърля щенията им в още по-амбициозна плоскост, а подхранващият целия процес страх става още по-перманентен и устойчиво силен. Амбицията е бягане от сянката. Ако сама или в процес на психотерапия осъзнаеш натрапените ти отвън представи за стойностен живот, свързани с амбицията и ги разделиш от Себе си, ще можеш истински да оцениш това, което си и вече се случва с теб. Тогава се доближаваш по-плътно до Себе си, познаваш действителните си потребности повече, което разтваря пространство и за още по-цялостно себепознание.

По втора точка: ето някои насоки към по-холистично себепознание:

- Психотерапия - в нея анализираш и осъзнаваш характера си, перцепцията през която пречупваш мирогледа си, присъстващите в теб модели. Осъзнаваш и че можеш да промениш това, което е добре да се промени, тъй като спира допира със същината ти, от която идва смисълът. Правиш го. 

- Четене на добри автори: Учителят Беинса Дуно, Омраам Микхаел Айванхов, Ошо, Оробиндо, Сергей Лазарев, Вивекананда, Рамакришна, Хегел, Патанджали, Сидхарта Гаутама и посветените на словото му множество сутри, адвейта веданта, исихастки правословни писания, тантрите, упанишадите и т.н. и т.н. Споменатите автори и школи са само податки. Четенето ти помага да се ориентираш, да потърсиш и намериш, но и да тръгнеш по собствения път към самата Себе си, както и те мотивира да продължаваш да го следваш. 

- Медитация - от водена вещо визуализация, до чиста медитация. В нея, през смиреното доверие, се свързваш практически със Себе си, с източника на любов, мъдрост, свобода и смисъл,  с творческия си потенциал. Любящият смисъл, до който води медитацията, прелива от мотивация за проява. Тогава не си амбициозна, а си творчески мотивирана. Не можеш да не твориш, защото започваш да се пръскаш по шевовете. Да, разлика между его амбиция и вдъхновена мотивация има. Струва ми се, че търсиш по-скоро такава мотивация! 

Редактирано Септември 12, 2016 от Орлин Баев

[Nejno cvete]

Благодаря за своевременния отговор! Снощи, когато прочетох това, което сте ми писали, нямах търпение да дойда на работа, за да мога да Ви отговоря... Цяла нощ си мислех за Вашите думи... 

Вашият отговор ме зареди някак си с по-различна енергия, непозната досега за мен. Днешният ден е по-усмихнат за мен - сякаш във всяко нещо виждам любов, колкото и странно да звучи... Накъдето и да се обърна, каквото и да видя, сякаш изпитвам хубаво чувство към него... както и някакво непознато спокойствие. Странно е за мен, но в същото време ми е и интересно. 

Може ли да ми дадете съвет относно медитацията? Когато се отпусна да медитирам нещо конкретно ли трябва да си представям? Как се случва всъщност този процес? 

[Орлин Баев]

Радвам се - обаче е временно. Когато сама се научиш да пускаш его контрола в медитация, ще е почти постоянно с теб.

Не пропускай психотерапията и книгите обаче. Психотерапията на приземено пси ниво развързва когнитивни възли, без което по-натам се буксува. Книгите разширяват мирогледа, но и мотивират стъпките по пътя към Себе си.

Медитацията. В началото е нужно да имаш отделено време за това. Сутрин и вечер примерно. Ако спиш що годе нормално, добра идея е да посрещаш изгрева. Ако има морски бряг или хълм до вас, о'к, но и от терасата е същото. Има блок отпред - никакъв проблем - заревото пак е там! Ако е слънцето, хубаво, ако е свещ, добре. Ако е наблюдение на дъха, чудесно. В ранните деветдесет работех като въоръжена охрана в един склад с ценни стоки - през нощта наставаше мистична тишина и само една лампа се чуваше - силно жужене. Просто потъвах в звука. Сякаш ме водеше в един различен свят на обич, виделина, човещина и сърдечност... Та, имаш си време за своите сесии - 20-30 мин. стигат. Ако ще се запознаваш с йога, малко дишане, известна позиция на тялото, прав гръб... Но, може и по други начини. Състоянието е еднакво, а традициите, които водят до него, са много. Едно е слънцето, но много пръсти го сочат. Та, сядаш, успокояваш дишането, отпускаш тялото. Постепенно тялото сякаш натежава, почва да изчезва. Тогава ще забележиш или вече виждаш, че дишането се е забавило, последвало е отпускането, станало е фино, почти незабележимо, медитативно. В йога го наричат кайваля - дишането на медитацията. Да, тялото се отпуска все повече и кара и дишането да го последва. Дишането релаксира до медитативно и тялото още повече потъва в блажено доверие. Не е нужно кой знае какво да правиш - медитацията е да не правиш. Както си седнала, умът ще ти каже 1001 неща, ще ти напомни за чиниите, които чакат да ги измиеш, за сиропа на децата, за служебната задача, за онзи телефонен разговор, който трябва да проведеш или когато телефонът звънне, да скочиш и отговориш. Това е твоето време и както оставяш телефонът да си звъни и спре, така и всички тези мисли да идват и си отиват. Сега, когато се случва его незнанието, се вадят свързаните с него тревожно-виновни програми - изплуват. Тогава медитативният избор е да отпуснеш его защитите, с които си свикнала. Рационализациите, нащрека, предъвкването, потискането, стягането. Да, точно така, правилно чувстваш - да се отпуснеш, да оставиш да преминат - Let go! Заедно с отминаващите и разтварящи се защити, се топят и страховете. Няма кой вече да ги определя като такива, а и нищо не ги поддържа - случва се чудо, трансформация. Едно обемно пространство на обич, светлина и волност обхваща вехтите програми и започва да ги топи. Не е нужно с ума си да разбираш медитацията - мхм, никак даже. Можеш обаче или да го оставиш да притихне смирено, или да позволиш на его незнанието и загубат ана невротичния контрол да бъдат погалени от любящат амъдрост извътре. Просто се случва, естествено както слънцето изгрява, сега когато оставяш перестите облаци на автоматичните мисли, купестите облаци на предъвкването и слоестите облаци на дълбоките програми в теб да отминат, когато сега непривързано ги пуснеш. Непривързаност, да. не помни тази дума, тъй като дълбоко в себе си знаеш как свободата ти иска преживяването на смисъла ѝ в пълната ѝ естественост. Ако знанието е да трупаш битове информация, то в медитацията отпускаш, разрешаваш да не знаеш - за да се установиш в автентичната си мъдрост, която вече познава смисъла, любящата мотивация и радостта да живееш от сърце и душа! Спомням си в казармата, вътрешни войски в Нови Пазар, по време на нощните караули, вървях с малки стъпчици, с автомата на рамо, в хрущящия сняг. Тишината бе така наситена, че сякаш един друг свят проникваше в този. Свят на хармония, обич, безкрайна сила и преливащ смисъл. В медитацията, когато си потънала навътре, си в транс. Когато след време я живееш и сега четейки тези редове, вече сърдечно я предчувстваш и преживяваш, целият живот се оказва проникнат от този божествен свят, от медитацията. Тогава или сега вече не си в откъснат транс - той е само начален допир, стартов пробив - целият бит е насища с живота от сърце! 

В медитацията си здраво стъпила на земята, умът е тук. Просто съзнаваш, че не си този ум, а той свързан с консенсуса за социална реалност качествено, може да замълчи или да работи, когато Ти му кажеш. Съзнаваш, че Ти си много повече от ума, чувствата, телесния скафандър. Вечност си, която само з амалко играе играта на бинарното училище, земния живот. Наблюдател си. Когато отначало наблюдаваш дишането, молиш се, фокусираш се в мантра, идея, визуален или звуков стимул, вниманието се фокусира. След време започваш да наблюдаваш как вниманието на ума ти се фокусира, смирява се, отпуска се, прекланя с доверие в безкрая глава. А Ти - вече самосъзнанието ти е в зрителя, душата, вечността. Отначало е само усещане. Постепенно прераства в допир и сливане с цял един свят - с целокупния, божествен свят. Тогава си свързана. Тогава целта на религията (религаре - ресвързване) започва да се случва. Свързана и единна си с Битието. Започваш да осъзнаваш, че си част от разумен промисъл, че всичко е синхронично и няма случайности, че и космите на главата ти са преброени, но и че си сътворец на твореца, пламъче от огъня Му си! 

[Nejno cvete]

Благодаря Ви отново за отговора. Започнах да чета на Ошо - Творчество. Надявам се да ми отвори очите и душата, за да успея да намеря творческата мотивация в себе си. Искам да се заобичам, но повечето книги, които съм чела преповтарят по различен начин едни и същи изтъркани неща. Надявам се сега да съм попаднала на по-различна книга. Искам да имам самочувствие и да изпитвам любов към себе си. Мисля, че това, че не изпитвам любов към себе си също се явява като голям проблем. Има хора, които са ми казвали колко много ми се възхищават, но аз не мога да разбера на какво се възхищават. 

[Орлин Баев]

"Искам да имам любов!" - и Ошо ще ти го каже. Махни искам, махни аз имам, тогава остава любовта! Искането ти пречи! А мотивацията, тази творческата - тя е нещо различно. Тя е любяща, приемаща всеки страх от провал, малкост и "не ставам". Позволявайки си да си най-нереализираната не ставаща, тогава си Себе си, ставаща за всичко!

[Nejno cvete]

Вие ме изпълвате с наистина необяснима енергия!

Бих искала да Ви попитам дали практикувате и на живо? И ако да, какво е необходимо да направя? И за заплащане може ли да се говори тук във форума?

[Орлин Баев]

Пълен ми е графикът с месеци напред... Но, имам доста аудио сесии на медитации (йога нидра/ нлп и хипнотерапия) в интернет. Имам отворена група в сряда вечер, в която и медитираме. Всички подробности са ми в нета.

[Nejno cvete]

Здравейте отново! 

Обръщам се към вас отново във връзка с още един проблем. Всъщност може и да не се окаже проблем... 

Става въпрос за сина ми, който е на 3 години и 8 месеца. Поведението му по отношение на мен понякога ме озадачава доста. Той е болезнено привързан към мен. С изключение, когато е на детска градина, не може да си представи живота без моето присъствие. Постоянно ходи около мен и ми повтаря колко много ме обича (което може би не е ненормално, не знам...), идва при мен в тоалетната или докато се къпя. Не дава никой друг да го облича или да го храни, ако не съм аз. Докато спим заедно буквално ме тормози по цяла нощ, защото иска да е задължително докоснат до тялото ми. Постоянно се гуши в мен или ме буди по 100 пъти, за да му дам ръка.. или се качва върху мен... понякога имам чувството, че иска да влезе обратно в мен. Баща му постоянно му се кара, че иска да седи при мен в банята докато се къпя. Но според мен не иска да седи, защото иска да ме гледа гола, ами защото просто иска да седи до мен. А ако не му позволя да влезне в банята или ако примерно се затворя в някоя стая, за да говоря по телефона или ако въобще не седи в мое присъствие изпада в някаква страааааааашо необяснима истерия, реве, тръшка се и АБСОЛЮТНО по никакъв начин не може да го успокои човек, с изключение на мен. По цял ден върви по мен и седи и ме наблюдава, дори и да не правя нещо интересно, въпросът е да е до мен. А ако му кажа, че му се сърдя, изпада в някакво необяснимо състояние, все едно изпитва ужас и започва да плаче неистово. Някъде в интернет четох, че е по-добре да го оставя и да му обръщам вниманието, което иска, а да не го отдалечавам от себе си, но не знам доколко мога да вярвам на тези статии в интернет, не знам дали са писани от специалисти като Вас.. затова се обръщам към Вас с този проблем. Аз съм виждала доста деца, привързани към майките си, но мисля, че моя случай е по-особен. Мисля, че е някаква висша форма на обич... не знам и аз какво да мисля. И двете ми деца съм ги отгледала по един и същи начин, но другото ми дете не е така привързано към мен. 

 

Редактирано Септември 14, 2016 от Nejno cvete

[Орлин Баев]

Кликни в нета "Едипов комплекс", прочети за него и сумирай насоките, които се дават за отношението към малкото момче. Опиши разбраното тук! 

[Nejno cvete]

Според това, което чета не бива да го отхърлям, но и не бива да го приближавам прекалено много до женския ми свят. Аз мисля, че правя така, но все пак ме е страх да не си потуши желанието към другите жени, както е описано в статията по-долу.

 

"Според Фройд и последователите му Едиповият комплекс се състои в желанието на всяко момче да осъществи сексуален контакт с майка си. „На пътя" обаче стои бащата, който очевидно трябва да бъде елиминиран. Същевременно момчето изпитва страх от баща си, който може да го накаже за тайната му любов към майката. В детската психика се появява представата за кастрация от бащата. Очевидно, за да отпадне страхът от кастрация, този конфликт трябва да бъде разрешен...

В различните семейни модели Едиповият комплекс се развива по специфичен начин. В семействата с доминиращ баща момчетата са подчертано внимателни и потискат агресията си. Те се стараят да му подражават, за да се харесат на майката и същевременно да не предизвикат бащиния гняв.

В семействата с доминираща майка момченцата може да проявят по-явно и смело ревността си и дори да се опитат да „детронират" бащата. Те активно възприемат моделите на поведение на майката, често отхвърляйки и без това занижения авторитет на бащата. Тук майката трябва да бъде особено внимателна и да опита да върне нарушеното доверие в него. Силната фигура на бащата е особено важна за по-късните етапи на съзряване на детето. Тя ще бъде нужна при възпитанието на момчето през училищния период и особено пубертета.

Психолозите и днес сочат етапа на Едиповия комплекс за възрастта между 3 и 5 години. Независимо дали вярвате на Фройд, или не, това е период, който в никакъв случай не бива да подценявате. Защото именно през него детето оформя ядрото от нагласи, с които един ден ще „дефилира" на сцената, наречена социален живот. Проблеми, свързани с обществените норми и забраните, пагубно чувство за вина, слабост, недоверие - това са някои нежелани последици от несправянето с предизвикателствата на Едиповия период.

РАЗВРЪЗКАТА

При момчетата тя идва малко по-късно от момичетата - към 6-7-годишна възраст. Това е моментът на истината - бъдещите мъже окончателно изместват от съзнанието си желанието към майката. При една щастлива развръзка на конфликта, те (безсъзнателно) започват да се идентифицират с бащата. Първо приемат поведенческите му модели, а по-късно и неговите ценности. Това е механизмът, по който се усвоява „мъжкото" поведение от момчетата. Според теорията на Фройд, то е именно следствие от разрешаването на едиповия конфликт.

Внимание! Нерядко привързаността към майката се задълбава, забуксува - и се изостря до травматичност. В тези случаи има опасност да бъде нарушена сексуалността на детето. Ето защо, особено важно е майката да избягва крайните реакции. Това е от една страна категоричното отхвърляне - когато самочувствието на момчето бива наранявано и то се чувства пренебрегнато и неразбрано от женския род изобщо, или реакцията на поощряване на зависимостта - вследствие на което момчето е затруднено да възприема бащините мъжки модели. В последния случай момчето невъзпрепятствано обожава майка си, приема изцяло ценностите й, фиксира се болезнено около нейния женски свят. Ако по-късно осъзнае кръвосмесителните си импулси, то се чувства виновно и ужасено. Възможно е да потуши желанието към всички жени поради срам от чувствата, проявени към собствената майка."

 

[Орлин Баев]

Няма нужда от страх. Има нужда от: здрав авторитет на бащата, уважението ти към съпруга ти пред детето, а и като цяло, оптимална дистанция (както си прочела) и прехвърляне, "поемане" от бащата към 6-7 годишна възраст. Какво поемане? Повече време с него - на мач, на мъжки разходки, на спорт и т.н., което цели интернализиране на мъжкия му модел! Това е. Всичко е абсолютно наред!

[Nejno cvete]

Уважението към съпруга ми към детето ни е проблем, тъй като съпругът ми е доста избухлив човек и на моменти е доста агресивен. И аз понеже не толерирам да се държи агресивно с децата, защитавам децата, а не него. Провеждали сме хиляди разговори по този повод, разбира се не пред децата, но като му падне пердето става страшно - бие ги, обижда ги, а аз обиди като тъпак, малоумни и олигофрен не толерирам... и няма как да не застана на тяхна страна. Понеже видях, че с разговори не става, започнах да ги защитавам. Той разбира се много страда от това, че не заставам на негова страна, но аз друга опция за разрешаване на конфликтна ситуация към момента не виждам... Иначе изпитват авторитет към него, защото изпитват страх.

Редактирано Септември 14, 2016 от Nejno cvete

[д-р Тодор Първанов]

Съпруга ви трябва да започне психотерапия.

[Орлин Баев]

Да, когато сте в такава ситуация, в детето се поощрява едиповият комплекс, захващането му за теб и отхвърлянето на бащата. Ако нещата останат същите, се създават предпоставки за затвърждаването му след 6-тата година, което прави теб и сина ти несъзнавани партньори с маргинализирането на бащата... Така обаче след време би му липсвала истинна дълбока мъжественост, макар и да би бил добър в познаването на жените.Познаване, но с основна партньорка майката, ти, което винаги е дразнещо за партньорките му, тъй като в несъзнаваното му първа цигулка си остава мама, а това се чувства от тях и дразни... Сегашното ви разцепление с мъжа ти освен това създава в детето неувереност, залага двойнственост, а настоящата сформираща се коалиция между теб и него, за в бъдеще се прехвърля като склонност към манипулативност на фона на несигурност. Не е кой знае какво, но е добре мъжът ти да промени мисловните си модели по отношение на възпитанието, за да може синът ви да расте самоуверен и мъжествен! Но, не е само до мъжа, а и до теб. Да сте в консенсус. Ако ти искаш да възпитаваш прекалено либерално, също не е добре - детето има нужда от граници. (виж либерално възпитание - статия). Знаеш, добре е не само да показвате, но в действителност с мъжа си да сте едно цяло като мнение за възпитанието и правенето му. Детето чувства зад думите и външното чуване и виждане! 

Редактирано Септември 15, 2016 от Орлин Баев

[Диляна Колева]

Към всичко така добре обяснено до тук, ще добавя още един акцент.

В тази възраст децата преживяват първата си житейска криза. Това е периода на отделянето. Не случайно в тази възраст довереното лице /най - често майката/ стават изключително търсени и важни, защото детето се сблъсква със страха от изоставянето, най -ярко това се наблюдава при децата тръгващи на детска градина в този период. Неразвитото все още усещане за време и пространство не позволяват на детето да възприема разделите като временни и то показва това с бурен и продължителен плач. Преживява раздялата като окончателна.

Ако детето израства в напрегната и тревожна обстановка, с ежедневен страх и конфронтации, страхът от отхвърляне и изоставяне става много силно проявен. 

Това дете на 3г и 8 месеца се страхува. Няма добра алтернатива извън обсега на майчиното присъствие. Бащата е заплаха в неговите представи, сигурността е в майката. Това е възрастта, в която детето трябва да бъде поето от бащата и той активно да се включи в дневните му дейности и игри, времето на баща и син, сега трябва да става все повече и това да подготви влизането му в мъжкия свят. В този мъжки свят въвеждането е добре да става през правила, но и през много любов и даване на чувство за сигурност. Когато това липсва, вече се описа какви са последствията. 

За да се възстанови доверието на децата в бащата и да се избегнат психологичните изкривявания е важно да се коригират вашите партньорски взаимоотношения и паралелно с това отношението на бащата към децата.

[Nejno cvete]

Сърдечно благодаря за всички коментари и съвети. Още днес ще разговярам с мъжа ми и ще му преразкажа какво сте ми писали и какви действия трябва да предприемем. 

 

[rona]

Аз не съм психолог, но имам 30 годишен опит с деца като спортен треньор.Напълно подкрепям написаното от Диляна.Срещала съм подобно поведение и при  сексуално малтретирани деца.

[B__]

Nejno cvete, съпругът ви няма конфликт точно със сина ви. По-скоро има конфликт с вас. Това със сина се случва, за да се намали напрежението между родителите. От това, което сте писали и по-горе за амбицията и вашето семейство си мисля, че една семейна терапия за вас и съпруга ви може да е много полезна. 

[Nejno cvete]

Rona, не внушавайте на хората подобни неща. Говоря за сексуално малтретираните деца. Можете да изкажете съмнения, единствено, ако познавате добре цялата история на семейството или ако познавате добре родителите. Освен това след комуникацията ми тук с психиатрите аз разговарях с мъжа си и той започна да обръща много повече внимание на сина ми и по-малко да му се кара. От няколко дни синът ми е залепен за баща си и се чувства много добре. 

Редактирано Септември 19, 2016 от Nejno cvete

[rona]

В трите случая на сексуално малтретирани   деца,които познавам, извършителите не бяха родители на децата, а съответно-син на бавачкатa,съсед,работник по озеленяването.

Редактирано Септември 19, 2016 от rona